Николай Яковлев
Маршал Жуков (31)

Орден „Победа“ №1

От 18 до 20 февруари 1944 г. Г. К. Жуков бе в Москва и доложи на Сталин как смята да разгърне настъплението. Трябва да изненадат врага с внезапност: хитлеристите се осланят на това, че времето се е развалило неочаквано рано, и изобщо не очакват съветските войски не само да настъпват, но и да проявят дори минимална активност. „Криви са им сметките“, подчерта Жуков.

В резултат на обсъждането в Ставката се роди грандиозен замисъл: с удар върху неколкостотин километра 1-ви украински фронт да излезе в полите на Карпатите, някъде при град Черновци. В случай на успех всички вражески групировки, разположени по на юг, включително и в Румъния, ще останат без комуникации дори на най-къси разстояния. Те ще трябва да снабдяват южния участък на фронта с провизии по далечния обиколен път през Унгария. 2-ри украински фронт трябва да се движи по на юг, по посока на Яш.

Върховният главнокомандващ заповяда веднага да започнат настъплението. Жуков отново отиде да координира действията на тези фронтове.

Многодневно съвещание с Ватутин и с другите генерали в щаба на 1-ви украински фронт. Уточниха подробностите. Ватутин предложи да отиде в армиите и да провери тяхната готовност. Жуков с право го посъветва да остане като командващ фронта в щаба и да изпрати във войските своите заместници. Ватутин настоя. Георгий Константинович се съгласи без желание.

Стана нещастие: по пътя колата на командващия фронта бе нападната от бандеровци. В престрелката Ватутин бе ранен тежко, излезе от строя и след няколко дни почина. Червената армия загуби талантлив пълководец.

На 1 март 1944 г. командващите армии и началниците на различните родове войски и тилови служби получиха лаконичната заповед: „Във връзка с раняването на Николаев на тази дата по указание на Ставката на Върховното главно командване временно поемам командването на 1-ви украински фронт. Г. Жуков.“

На 4 март войските на фронта започнаха настъпление в рамките на утвърдената от Ставката стратегическа операция. Противник отново им бе Манщайн, единодушно смятан във вермахта за най-големия стратег. Той се опита да оправдае репутацията си.

Манщайн разбра: нещата се развиват така, че групировката, противостояща на 1-ви украински фронт, може да бъде обкръжена. На 7 март, отбелязва в спомените си Жуков, „тук се завърза изключително ожесточено сражение, каквото не бяхме виждали от времето на Курската дъга“. То продължи повече от седмица и завърши с дълбок пробив на съветските танкови съединения. Боевете бяха много тежки и в тях пълководческият талант на Жуков се прояви в целия си блясък.

На 26 март 1944 г. по заповед на върховния главнокомандващ вестник „Красная звезда“ посвещава на маршала на Съветския съюз Жуков уводната статия „Славните победи на войските на 1-ви украински фронт“. В нея се казва: „През последните дни войските на 1-ви украински фронт под командването на маршал Жуков спечелиха много нови забележителни победи над врага. Те пробиха отбраната на немците в участъка Тернопол–Проскуров… и излязоха на Днестър… Без да рискуваме да изпаднем в преувеличение, можем смело да заявим, че по старите, шаблонни методи настъпващите се нагърбиха тук с непосилна задача. Всичко — от частите, с които разполагаше противникът, до местността и времето, — всичко затрудняваше настъплението и бе благоприятно за отбраната…

Изкуството на съветските командири, твърдостта на съветските бойци още веднъж провалиха плановете на немците. След като изтощиха с ожесточени боеве контраатакуващите пехотни и танкови дивизии на врага, нашите войски неочаквано за немците преминаха в настъпление и с богатирски удари направиха на пух и прах вражеския фронт…

Но при цялата си стремителност нашите войски не се движеха безогледно само напред, направо. Една от важните особености на тези настъпателни операции на 1-ви украински фронт е, че войските превземаха територии, разсичаха вражеския фронт и наред с това последователно, методично унищожаваха неговата жива сила и техника…

Победите на 1-ви украински фронт са победи на нашата доблест и майсторство… Страховитият тътен на битките, разгърнали се в районите на юга… отекна в целия свят и накара немскофашистките завоеватели и техните васали да треперят. Както предава Лондонското радио, в Лондон смятат, че събитията в Украйна са катастрофа за нацистка Германия.“

Кампанията, проведена от маршал Жуков през март 1944 г., влезе в историята на военното изкуство като образец на майсторството при ръководене на войските в сложна операция. В труда си „Втората световна война“ (1970) известният английски военен теоретик Б. Лидъл Харт пише: „Левият фланг на войските на Жуков нанесе нов удар на юг към Тернопол. Този добре пресметнат по време удар бе предприет веднага след като контраатаките на германците при Тернопол бяха отразени. Руснаците организираха отбраната, отбиха контраатаката и тръгнаха след отстъпващия противник… Армиите им се движеха като лавина. Руските войници понасяха трудности, с каквнто не биха се справили войниците от западните армии, и продължаваха да настъпват дори когато другите спираха в очакване да бъдат възстановени комуникациите.“

А его и пасаж от друга книга — „Втората световна война“, написана от бившия хитлеристки генерал К. Типелскирх. Той отбелязва, че войските под командването на Жуков се движат „като лавина“, и признава: „резултатът бе тежкото ни поражение… Най-голямото от времето, когато немските армии вървяха по трънливия път от Волга и Кавказ и отстъпваха към Днепър. Дори такива изкусни пълководци като Манщайн и Клайст не можаха да спасят германските войски.“

За по-малко от месец 1-ви украински фронт стигна до Карпатите — на 29 март съветските войски освободиха Черновцн. По време на операцията те изминаха към 350 километра, от Черновци до Тернопол зейна огромна дупка. За да я запуши, германското командване бе принудено да прехвърли войски от други участъци на фронта, дори от Франция, Югославия, Норвегия, Дания.

Хитлер беше бесен: как е могло да се случи всичко това? Той вече виждаше как Червената армия се прехвърля от драгата страна на Карпатите и на 19 март 1944 г. заповяда немските части да навлязат в Унгария. Към фронта подкараха нови унгарски дивизии.

Фюрерът повика Манщайн и му се нахвърли с упреци. „По данни на въздушното разузнаване — твърдеше той — са забелязани само отделни противникови танкове, от които са бягали цели войскови части и фронтовата линия непрекъснато се е оттегляла.“ Манщайн енергично му отвръщаше с ругатни, но не можеше да не признае например че 200 съветски танка са разгромили две новосформирани немски дивизии. Той напразно се оправдаваше и обясняваше — на 31 март Хитлер го прати в запас. Така Жуков сложи край на кариерата на най-големия стратег на вермахта.

На 1-ви украински фронт му оставаше да доунищожи немските групировки, обкръжени и оставени в тила при стремителния поход с бой към Карпатите. Край Каменец-Подолски бяха обкръжени 21 немски дивизии, от които 10 танкови, влизащи главно в 1-ва танкова армия на врага. Те образуваха „блуждаещо“ обкръжение, тъй като още помнеха Сталинград и най-много се страхуваха да стоят на едно място. Сред тях бяха и дивизиите, които съвсем наскоро безуспешно се бяха опитвали да спасят немските войски край Корсун-Шевченковски.

Жуков предполагаше, че тази силна група ще се помъчи да се изтегли на юг, да се прехвърли оттатък Днестър и да организира отбрана. По негова заповед южното направление бе добре прикрито. Последното указание на Манщайн, преди той да излезе в запас: частите да не отиват на юг, както настоява командването на 1-ва танкова армия, а да бягат право на запад. Тук пътят им бе препречен от 4-та танкова армия на генерал Д. Д. Лелюшенко. Армията, изтощена в предишните боеве, отбраняваше Каменец-Подолски и преграждаше пътищата, тъкмо това бяха отделните съветски танкове, за които говори Хитлер.

И точно върху армията на Лелюшенко се нахвърлиха обкръжените немски войски. Пет дни те се мъчеха да се промъкнат през Каменец-Подолски. Врагът упражняваше безогледен натиск, защото, както отбелязва Лелюшенко, „след Сталинград той започна да се плаши от обкръжение като дявола — от тамян“. Няколко пъти обезумелите фашисти нахлуваха в градчето, където беше щабът на армията. Стигаше се до ръкопашен бой, в който офицерите от щаба трябваше да се бият с хитлеристите. Веднъж даже на Лелюшенко му се наложи да прекъсне доклада си по радиостанцията до Жуков: трябваше да излезе от командния пункт, за да се бие с немците. Жуков чуваше в слушалката пукота на изстрелите, влизаше в положението на Лелюшенко и шеговито-дружелюбно го съветваше: „Отивай да ръководиш отразяването на атаката, надявам се, че няма да те пленят, пък после ще ми доложиш.“

А от запад напираха един танков корпус на СС и няколко дивизии, срочно прехвърлени да помогнат на обкръжените, които здравата бяха загазили. След като изгубиха в безплодни атаки повечето танкове и самоходни оръдия, хитлеристите оставиха пътищата и се затътраха в кал до колене. Те, както разказва Лелюшенко, „търсеха спасение и се промъкваха на запад по затънтените междуселски пътища. Там се натъкваха на засадите на нашите войски, взаимодействащи с партизаните. Врагът понасяше навсякъде големи загуби.“

Макар че на 7 април някои отстъпващи части се съединиха с деблокиращите ги войски, хитлеристите нямаха причини да се радват. Г. К. Жуков много трезво пише за това: „Колко души са се измъкнали от обкръжение, нито аз, нито щабът на фронта не успяхме да установим точно. Споменаваха се различни цифри. Явно с десант от обкръжението бяха излезли не няколко дузини танкове, както донасяха войските, а много повече.“ Според оценката на Жуков обкръжената групировка бе загубила много повече хора от първоначалния си състав, от някои съединения бяха останали само щабовете.

Бяха ликвидирани без особени трудности отделни вражески части, обкръжени на други места. Наложи се да водят тежки боеве за Тернопол, който бе обявен от Хитлер за „крепост“ и в който немците бяха оставили силен гарнизон. Бяха необходими 5 дни — от 12 до 17 април, докато съветските части го превземат с напрегнат щурм и пленят част от гарнизона.

Обобщавайки резултатите от това забележително настъпление, Жуков се радваше преди всичко, че е освободена огромна територия, а войските на фронтовете по̀ на юг вече са излезли на държавната граница на СССР. Опияняващото чувство на победната пролет! Но Георгий Константинович не даваше воля на емоциите и се опита да оцени постигнатото като професионалист. Пропуски като че ли нямаше, вражеският фронт бе „разбит из основи“.

Особено го радваше фактът, че сега под натиска на победоносната Червена армия самоувереният доскоро германски генералитет направо трепери. „За разлика от първия период на войната — пише Жуков — немското командване започна да мисли някак тромаво и вече не бе изобретателно, особено в сложна обстановка. В решенията му се чувстваше липсата на правилна оценка за възможностите на своите и противниковите войски. Командването често закъсняваше да изтегли войските си, застрашени от флангови удари и обкръжение, с което ги поставяше в безизходно положение.“

Веднага след 20 април Жуков бе повикан в Москва и замина със самолет за столицата. Той отново бе в кабинета на Сталин. След като се ръкуваха, върховният главнокомандващ го попита дали е ходил във Върховния съвет на СССР, при Н. М. Шверник. Получи отрицателен отговор и го посъветва:

— Трябва да отидете и да получите ордена „Победа“.

За изключителни заслуги маршалът на Съветския съюз Г. К. Жуков бе награден с най-високия пълководчески орден — „Победа“. Орденът е записан с № 1.