Николай Яковлев
Маршал Жуков (26)

Курската битка

Немците отлагаха няколко пъти през следващите два месеца настъплението към Курската дъга, отпърво насрочено за началото на май. Хитлер замахна, но се страхуваше да действа. Какво се криеше зад зловещото спокойствие на Източния фронт? Разузнаването не можеше да доложи нищо конкретно, предпазните мерки, взети от съветското командване, дадоха своите плодове: над съветските армии се бе спуснала непроницаема завеса.

Хитлер поиска мнението на генерал Модел — той щеше да настъпва от север, откъм Орел — колко време ще му трябва, за да стигне до Курск. Отговорът гласеше: три дни. След година Хитлер щеше да се вайка: „Краката ми се вдървиха“, за тридневен бой немските войски щяха да бъдат унищожени.

Хитлеристкото ръководство разчиташе, че новата техника — танковете „Тигър“, „Пантера“, щурмовите оръдия „Фердинанд“ — ще му донесе победата. Тези Тежкотоварни машини на немските конструктори имаха много дебела броня, бяха тромави. Фердинандпте и част от тигрите нямаха картечници и бяха уязвими в близък бой. Но тевтонската гигантомания си каза думата: Хитлер и висшият генералитет повярваха, че разполагат с оръжие чудо.

Те докараха и струпаха край Курск всичко, което се смяташе за най-добро във вермахта. В началото на юли хитлеристите имаха на курското направление над 900 хиляди души личен състав, около 10 хиляди оръдия и минохвъргачки, към 2700 танкове и щурмови оръдия, към две хиляди самолета.

Противостоящите им фронтове — Централният и Воронежкият — разполагаха с над 1300 хиляди души личен състав, с 19 хиляди оръдия и минохвъргачки, с около 3500 танка, с над 2000 самолета. Непосредствено в тила им се бе разгърнал и Степният фронт под командването на И. С. Конев — към 6000 хиляди души личен състав, 8400 оръдия и минохвъргачки, над 1500 танка. Както се вижда, съветските части значително превъзхождаха врага по сили и средства.

В района на Курския издатък те имаха осем отбранителни полоси с дълбочина общо към 300 километра. Поразяващ е обемът на бързо проведените работи: бяха изкопани окопи и траншеи с дължина 10 хиляди километра. По всички танкоопасни направления имаше минирани полета, противотанкови райони, ровове. Навсякъде — широки телени прегради, някои от тях с електричество. Съветските сапьори бяха замаскирали огромните отбранителни съоръжения. Дори при въздушни разузнавания противникът не можа да установи какво се крие в съветската отбрана.

„Трудно е да се изброят всички мероприятия, проведени от Държавния комитет на отбраната, Ставката и Генералния щаб за подготовката на решаващата битка на Курската дъга — пише в спомените си А. М. Василевски. — Това бе огромна, действително титанична работа.“

В книгата си „Тигрите горят“, посветена на Курската битка, американецът М. Кайдън пише: „Когато изучаваме как руснаците са се готвели за Курската битка, ни става ясно: немците отдавна се славеха, че се готвят за сраженията методично, ефикасно, без да пропускат нищо. Сега руснаците бяха надминали врага със старателната и добра подготовка. Под твърдото ръководство на Жуков те работеха денонощно, изпълвайки с човешки и материални ресурси Курския издатък.

Основният замисъл, предложен от Жуков за предстоящата операция, развиваше мерките, които той бе приложил в ожесточените боеве край Москва и бе предвидил за битката край Сталинград. Отначало отбрана.

След това в класическия стил на Жуковите операции, когато натискът на германците отслабне и превъзхождащата руска огнева мощ унищожи техните сили, ходът на сражението се променя. Жуков, който внимателно следи всички перипетии на боя, определя момента — немското настъпление е изгубило сила. И именно в този момент хвърля войските си срещу ордите на вермахта.“

Два месеца — май и юни — Жуков не се отлъчи от войските на Воронежкия и Централния фронт. Той вникваше и в най-малките подробности в подготовката на сражението. Нищо не убягваше от погледа му. Ето как по онова време е била изградена системата за вземане на решения. Например донесението на командването на Централния фронт до Генералния щаб от 26 май 1943 г. по въпрос, който съвсем не е бил решаващ, като се имат предвид мащабите на предстоящото сражение. „С разрешението на маршал Жуков и на другаря Сталин Романенко да се подсили само с две стрелкови дивизии — 202-ра и 170-а, от резерва на фронта. Рокосовски. Телегин.“

Жуков всекидневно, а понякога и по няколко пъти на ден изпращаше телеграми на върховния главнокомандващ, в които му съобщаваше за една или друга мярка и го молеше да ги одобри. Ставката и Генералният щаб най-внимателно разглеждаха предложенията на представителите на Ставката — Жуков, Василевски, командването на фронтовете, и ги изпращаха на фронтовете като директиви на Върховното командване. Подготовката на сражението край Курск е чудесен пример за колективната работа на Ставката, Генералния щаб и военните съвети на фронтовете.

Безупречното съветско разузнаване не само успя да установи къде и какви сили са съсредоточили немците, но и своевременно да научи датите за настъплението, които Хитлер променяше. Всеки път Ставката незабавно предупреждаваше командването на фронтовете от Курската дъга за поредната дата на очаквания вражески удар. Тези предупреждения светкавично се предаваха надолу — в щабовете на армиите, корпусите, дивизиите, полковете. Те стигаха до всеки взвод на предната линия. Всички — от генералите до войниците — заставаха нащрек. Но пак не се случваше нищо.

В щаба на Воронежкия фронт се създаде впечатлението, че Ставката се колебае. През втората половина на юни войнственият Н. Ф. Ватутин развълнувано внушаваше на ръководството на Генералния щаб:

— Ще проспим, ще изпуснем момента. Противникът не настъпва, скоро ще дойде есента и ще се провалят всичките ни планове. Стига сме се окопавали, да започнем първи. Имаме достатъчно сили за това.

Ватутин се обърна към Сталин, който като че ли започна да се двоуми. Като обедини силите си с Василевски, Жуков убеди Сталин да не бърза. Което не беше никак лесно, затишието преди бурята на съветско-германския фронт се проточи почти 100 дни — от момента, в който Жуков спря Манщайн северно от Белгород, до началото на операция „Цитадела“.

Нервите на всички съветски командващи бяха изопнати до краен предел. На 30 юни Жуков получи заповед: да отиде на орловското направление, за да координира действията на Централния, Западния и Брянския фронт. Вече бяха разработени операция „Кутузов“ за отразяването на вражеското настъпление, ударът към Орел. Василевски замина за Воронежкия фронт. Воронежкият и съседният Югозападен фронт разработваха операция „Румянцев“: след отбранителната фаза на сражението да се нанесе удар на белгородско-харковското направление.

Всички звена в съветското разузнаване работеха с точността на часовников механизъм — през нощта на 4 срещу 5 юли те успяха да установят: немското настъпление ще започне в 3 часа след полунощ. Жуков начаса се обади на Сталин и доложи за решението, което е взел: веднага да проведе артилерийска контраподготовка. Върховният главнокомандващ одобри решението и помоли Жуков по-често да го информират какво става. „Почувствах — спомня си Жуков, — че Върховният е крайно напрегнат. Пък и всички ние, макар че бяхме построили дълбоко ешелонирана отбрана и сега разполагахме с мощни средства за удар по немските войски, се вълнувахме много и бяхме крайно възбудени. Беше късно през нощта, а не ни ловеше сън.“

В 2,20 сутринта там, където се очакваха вражеските удари, забоботи съветската артилерия. По-късно се изясни, че на Централния фронт са оставали само 10 минути до артилерийската подготовка на врага. От съветска страна рев на хиляди оръдия, от другата страна отделни изстрели, които скоро секнаха. Дивизионният командир П. Гудз е записал: „Тътенът се усилваше. На запад бе мрачно. Като зловеща стена към небето се издигаше плътен сиво-черен облак от прах и дим, насечен от мълниите на взривовете. Едва ли безсмъртният Данте с неговото изумително въображение си е представял така ада в своята «Божествена комедия». Отидох при една батарея, разположена на 100 метра от НП. Хората разговаряха с жестове: нямаше да чуят гласовете си. Всички бяха с отворени уста — иначе ще им се пукнат тъпанчетата на ушите. Почернелите мускулести тела (фланелите и куртките бяха съблечени) блестяха от потта. Скоростта на стрелбата бе максимална.“

След като понесе сериозни щети, врагът започна настъплението срещу Централния фронт със закъснение от два и половина часа, срещу Воронежкия — от 3 часа. Фашистите тръгнаха в атака не само отслабени, но и измъчвани от тежки предчувствия. Пороят от снаряди, изсипал се върху тях, опитните войници, им отвори очите: руснаците знаят, те са подготвени! Жуков ставаше все по-взискателен. Според него артилерийската контраподготовка трябваше да даде повече, често се обстрелваха площи, а не конкретни цели.

В борбата с пълчищата танкове всяка битка се решаваше от издръжливостта на бойците и командирите. Те бяха на висота и направиха всичко, което беше по силите им, та дори повече. Образно го е описал генерал И. М. Чистяков, командващ 6-а гвардейска (бившата 21-ва армия), която се сражаваше по южния фас на Курския издатък: „На най-важните участъци на всеки километър от фронта се падаха по 100 и повече танка. Танкът е три метра широк и затова може да се каже, че към нас настъпваше стена от танкове.“

Но хитлеристките командващи действаха по шаблон, тяхната тактика бе позната на съветските войски: в острието на клина напредваха тежките танкове, този път най-новите тигри, след тях пъплеха множество по-леки танкове и пехотата на бронетранспортьори. Те се движеха неотстъпно напред, подчинявайки се на заповедта: „Танковете не бива да спират в никакъв случай, за да оказват помощ на екипажите на изведените от строя машини. Командирите трябва да вървят към целта, докато танковете им не спрат. Ако танкът е повреден, а оръдието работи, той трябва да поддържа атаката с огън от място.“ Но врагът успя да се вклини в съветските позиции само на отделни участъци, в повечето случаи той бе отблъснат.

Понякога атакуващите не можеха да преминат предната линия на съветския фронт. Ако проникнеха навътре в отбраната, се натъкваха на нови и нови рубежи, прикрити от минирани полета, от масирания и точен огън на противотанковата артилерия. Най-наглите немски танкисти се промъкваха напред и попадаха в капани: още щом танковете им минеха съветските окопи, съветските бойци ги уцелваха в тил и пресрещаха от място пехотата. На застрашените направления Жуков и Рокосовски пускаха танкове, които контраатакуваха все по-слабия враг.

Ето как генерал-полковник В. С. Архипов, добър познавач на танковия бой, описва какво е ставало с вражеските танкисти, атакували силната отбрана: „Немските танкове вече се приближават към поредния рубеж на отбраната. Прилича на прелом в боя, но все още не е прелом. Какво са 100–200 метра за атакуващия танк? След броени секунди той ще нахлуе в нашите позиции. Танкистът вече вижда през оптическия уред двуръчния трион и другите инструменти, прикачени към бронята на обстрелващия го танк, изопнатите червени лица на артилеристите, мяркащи се над щита на противотанковото оръдие. Още малко и… Но танкът спира. Не се чува по ефира и гласът на командира — той е убит, ранен или е изскочил от запаления танк. А на хвърлей, спуснал оръдие, е застинал танкът на Вили и самият Вили също е увиснал с главата надолу от горния люк. Не, не и не! Законът за самосъхранение взема връх над студената логика, механикът водач вече е дръпнал лоста, танкът отстъпва и излиза от боя. Или вече не излиза. Защото огънят на нашите оръдия еднакво поразява и настъпващите, и отстъпващите танкове.“

Подчинявайки се на заповедта на Хитлер да атакуват с всички сили, в началото на Курската битка немските генерали изпращаха пехотата си в бой с бронетранспортьори. „Изобщо не разбирахме замислите на вражеското командване в такъв род атаки срещу силна отбрана“ — отбелязва Архипов. Ако „пехотата придружава танковете не пеша, а с коли“, то според него резултатът е един: „съветските оръдия извеждаха от строя немския бронетранспортьор не само с преки попадения, но и с близки експлозии. Пехотинците или загиваха всичките, под тънката броня, или изскачаха от повредената кола и биваха покосявани от прицелния картечен, артилерийски и минохвъргачен огън.“

Жуков докладваше подробно на Сталин всичко, което ставаше на фронта. Вечерта на 5 юли, първия ден от немското настъпление, той изпрати донесение от четири страници, което завършва с думите: „Въпреки понесените загуби нашата пехота и артилерия се сражаваха добре и организирано посрещнаха масираната танкова атака на противника.“ Така продължава и сетне.

Вражеските танкови дивизии непрекъснато атакуваха Централния фронт, като се прегрупираха и променяха посоката на ударите. Те атакуваха ту край Понири, ту край Олховатка. Навсякъде се натъкваха на чудесно организирана отбрана. Отлично действаше съветската авиация — щурмовите самолети Ил-2 за първи път използваха противотанкови бомби с кумулативно действие. Всеки самолет можеше да натовари по 144 такива бомби, които пробиваха броните на немските танкове. Във въздушните боеве, в които участваха стотици самолети, съветската авиация постепенно спечели господство във въздуха, а това според командващия 16-а въздушна армия, генерал С. И. Руденко, бе „главното, към което се стремяхме“.

Макар че врагът атакуваше понякога с 300–500 танка, за около една седмица той успя да напредне най-много с 6–12 километра на Централния фронт. Жуков и Рокосовски ръководеха умело сражението, фронтът отби настъплението със собствени сили, без да иска помощ от Степния фронт, който бе в тила му.

С дълбоко удовлетворение Жуков докладва на върховния главнокомандващ първите резултати от сражението. На 9 юли Сталин го попита:

— Не е ли време да включите Брянския фронт и левия фланг на Западния фронт, както бе предвидено по плана?

Жуков бе на същото мнение и замина със самолет за щаба на Брянския фронт, за да проведе операция „Кутузов“. На 11 юли Юриев (Жуков) докладва на Иванов (Сталин): „Подготовката на «Кутузов» е напълно завършена. Днес проведохме силово разузнаване, за да уточним къде е предната линия на противниковата отбрана. Както личи от докладите, командармите и командирите на съединенията по всички тези направления смятат, че нашите части се намират до самата предна линия.

И наистина днешните действия на нашите подсилени батальони показаха, че в първите траншеи на противника има малки подразделения.

Всички действащи батальони днес превзеха първата траншея. В съответствие с уточнената предна линия на противника сега правим уточнения за артилерията и авиацията за артилерийската подготовка.“

На 12 юли бяха нанесени съкрушителни удари по посока на Орел. Веднага щом научиха за настъплението на руснаците откъм север, хитлеристите прекратиха атаките срещу Централния фронт и се спуснаха да запушват пробивите с части, вече оредели на Курската дъга. Щабът на Централния фронт доложи в Ставката: „Войските от Централния фронт посрещнаха противника със стена от смазващ метал, с руската издръжливост и упоритост, изтощиха го с непрекъснати осемдневни боеве и спряха натиска му. Първият етап на сражението приключи.“ На 15 юли Централният фронт също премина в настъпление.

Жуков вече не беше тук, той остана на Брянския фронт по-малко от три дни: на 12 юли следобед Сталин му заповяда да замине за южния фас на Курския издатък и да поеме координирането на действията на Воронежкия и Степния фронт.

От какво бе продиктувано това? Макар че войските на Ватутин отразиха атаката не по-малко мъжествено от бойните си другари, които се сражаваха под ръководството на Рокосовски, немците имаха тук по-силна групировка, отколкото на северния фас на издатъка, и успяха да се вклинят на около 35 километра в съветската отбрана. Към участъците на пробива веднага бяха прехвърлени от Степния фронт съединения на танковите и стрелковите войски. На 12 юли в района на Прохоровка се разигра най-голямото в историята на Втората световна война насрещно танково сражение — около 800 фашистки танкове и щурмови оръдия се срещнаха с приблизително същия брой съветски танкове и самоходни артилерийски оръдия.

Немските танкове „Тигър“ превъзхождаха съветските Т-34 по далекобойност, но им отстъпваха по маневреност. Съветските танкове смело се вклиниха в редиците на тромавите тигри и ги разгромиха. Вражеският план за въвеждане на тежките танкове в бой бе провален. Напразно хитлеристите се мъчеха да се отскубнат, да се прегрупират и да започнат всичко отначало. Стремителните Т-34 продължаваха да действат, в краен случай танкистите се блъскаха в противниковите танкове и загиваха, но унищожаваха врага.

Един немски танкист си спомня с ужас за тази битка: „Върху нас връхлетяха безчет вражески танкове, този ден за пръв път получих представа за смазващата руска мощ. Кълбата дим и прах попречиха на авиацията да ни помогне и не след дълго множество Т-34 пробиха нашите редици и бясно се понесоха по цялото бойно поле.“ Почти половината вражески танкове, пуснати в боя при Прохоровка, бяха извадени от строя. Съветските загуби също бяха големи, но по-незначителни от тези на немците.

Сутринта на 13 юли, в края на това историческо сражение Жуков отиде в командния пункт на Воронежкия фронт, където бе и командващият Степния фронт Конев. „Водеха се ожесточени, кървави боеве — пише по-късно Жуков, — горяха стотици танкове и самоходни оръдия. Над бойното поле се издигаха облаци прах и дим. Това бе преломният момент в сражението на белгородското направление.“ На 14 юли Василевски съобщи на Сталин: „Заплахата от пробив… на противниковите танкове… все още е реална… Не е изключено и утре да има тук насрещно танково сражение.“ След това по заповед на Сталин Василевски отиде да координира действията на Югозападния и Южния фронт.

В спомените си Жуков пише: „Обезкървени и обезверени в победата, хитлеристките войски преминаваха към отбранителни действия.“ След като изучи щабните документи и разпита пленниците, Жуков разбра, че кризата в сражението е преминала. На 16 юли хитлеристите окончателно прекратиха атаките и постепенно започнаха да отстъпват към изходните си позиции. Сега не биваше съветските части да изпускат момента! Те трябваше да стигнат тези позиции преди отстъпващия враг, да не допуснат хитлеристите да допълзят до своите добре изградени траншеи и да подновят обстрела. За съжаление на 23 юли се случи именно това: врагът отново зае позициите, от които на 5 юли бе започнал безславното си настъпление.

Жуков го очакваше. Той отиде на Воронежкия фронт точно в разгара на сражението, когато вече бяха взети основните решения — да бъдат пуснати в действие всички налични сили. Като представител на Ставката Жуков изпълняваше естествено всекидневните си задачи. Но едновременно с това той изпрати на Сталин няколко доста подробни документа, които в известна степен са с военнотеоретичен характер. Те се свеждат до това, как трябва да се провежда настъпление.

И така на 16 юли Юриев (Жуков) докладва на Иванов (Сталин): При настъпателните операции, които предприехме на различните фронтове, проличаха следните недостатъци в провеждането на артилерийската подготовка:

1. Поради лошото изучаване на отбранителната система на врага нашите командири често смятаха неговата лъжлива предна линия, заета с усилена бойна отбрана, за истинската предна линия и насочваха почти изцяло артилерийския огън по нея…

2. Артилерийската подготовка се провеждаше по начин, вече изучен от противника. Немците знаеха, че последната огнева атака завършва с РС, които едновременно са сигнал пехотата ни да премине в атака. С пренасянето на огъня в дълбочина темпът му от последната огнева атака намаляваше и в очакване да атакуваме немците излизаха от укритията и пресрещаха атакуващите с огън.

Не, не бива да се действа така. Жуков дава за пример настъплението на войските от Западния и Брянския фронт на 12 юли. Подсилените батальони откриваха истинската предна линия и артилерийската подготовка бе насочена към нея. „Танковете, а след тях и пехотата тръгваха от изходните позиции 20 минути преди края на артилерийската подготовка. Те напредваха чак до началото на атаката. Артилерията следеше движението на пехотата и когато тя се приближи до противниковите траншеи, ускори темпа на огъня, като съпровождаше пехотинците с огневи вал. Този начин на артилерийска подготовка не позволи на противника да определи края й, да излезе от прикритията и да пресрещне нашата пехота, така че тя проникна внезапно във вражеските траншеи.“ Предложенията на Жуков: „1. Да се използва опитът на Западния и Брянския фронт. 2. Да бъде запознат с него командният състав до командирите на стрелковите и артилерийските полкове.“

Но защо маршалът, изключително зает с проблемите на фронта, които не търпяха и час отлагане, е отделил от своите докрай претоварени нощи и дни време да съставя тези документи? Той бе успял да се досети за току-що оформилия се замисъл на хитлеристкото ръководство. Разгромът край Курск погреба в щаба на Хитлер последните проблясъци на надежда, че германците ще спечелят победа с настъпателни операции. Указанията, които Хитлер даде след това, бяха категорични: с жестока отбрана германските части да нанасят максимални загуби на съветските войски.

Анализирайки настъпателните действия на Брянския и Западния фронт, Жуков доказваше на Ставката защо не трябва да се бърза с настъплението на Воронежкия фронт. С целия си опит, с войнишкото си сърце той бе против това, бушуващото изключително тежко сражение да се превърне в най-кръвопролитното.

Жуков и Василевски трябваше да хвърлят доста сили, за да накарат Сталин да се откаже от незабавна атака. Да, Централният фронт тръгна към Орел веднага след като немското настъпление бе отразено, започна добре, но се бие с германците челно. В резултат на което напредва много бавно. Защо да обричаме на същото и харковското направление? „Без желание, след много разговори Върховният прие нашето решение, тъй като нямаше друг изход“ — отбелязва Жуков. Около 10 дни войските набираха сили и съсредоточиха по 230 оръдия и минохвъргачки и 70 танка на всеки километър в района на пробива.

„След смъртта на Й. В. Сталин се появи версия, че той бил вземал сам всички военнополитически решения. Не можем да се съгласим с това. Както вече споменах, ако докладвахме на Върховния въпросите обосновано, той ги вземаше под внимание. Знам случаи, когато се е отказвал от собственото си мнение и от взетите преди решения. Така беше например с датите, определяни за много операции“ — пише в спомените си Жуков.