Сара Дж. Нотън
Другата двойка (9)

7.

Френско-виетнамска болница, Хошимин

Понеделник, 3 октомври

Тя се казва Софи. Софи Питърс, добавя, сякаш фамилията ще опресни паметта ми. Не успява. След като се измъквам от прегръдката на подсмърчащата Софи, учтиво ѝ предлагам синия пластмасов стол в ъгъла. Сякаш това е най-обикновена среща, а не залитам пред нея с глава като на орк и болнична нощница, която се развява около голия ми задник.

— Миличка, не трябва да ставаш от леглото.

— Не трябва ли?

На лицето ѝ се появява разтревожено изражение.

— Лекарят не говори ли с теб?

— Току-що се събудих.

Тя преглъща, а очите ѝ се плъзват към вратата. Дали да доведе лекаря, преди да изтърси нещо, което не трябва?

— Но съм добре — казвам бързо, за да ѝ попреча, и се отпускам внимателно в леглото. Дори минималното раздрусване, когато задникът ми се допира до матрака, е достатъчно да накара главата ми да забучи. Навеждам я и примигвам колкото мога по-незабележимо, за да се опитам да проясня зрението си, а после вдигам глава и се усмихвам. При движението на бузите си усещам болка в раната, но не оставям усмивката си да угасне. Трябва да чуя неразкрасената истина, а не изтърканите фрази на някой лекар.

— Наистина съжалявам, но ще трябва да ми припомниш откъде се познаваме. Да не би да си ми помогнала, когато съм претърпяла… ъ… злополуката?

Тя ме зяпа.

— Не си ли спомняш?

— Спомням си… трясък… — Правя хитро пауза, като ясновидка измамница, и чакам да захапе предложението.

— Трясък ли? — Намръщва се. — Мисля, че трябва да доведа лекаря.

— Може би не трясък. По-скоро звук от удар?

— Помниш ли как те е ударил?

Светът спира да се върти, а очите ми фокусират. Тя ме зяпа с широко разтворени очи, напълно забравила за идеята да повика лекаря.

Кой ме е ударил? Оли ли?

— Какво друго си спомняш?

— Нищо. Моля те. Поне ми кажи къде съм.

Следва продължително мълчание. Погледите ни са вперени един в друг, а цветът постепенно напуска лицето ѝ.

— Би трябвало да… — Тя понечва да стане, но ръката ми се изстрелва и я сграбчва за блузата. Усещам влажната плът на корема ѝ през лена. Явно от изражението ми познава, че няма да я оставя да излезе от тази стая, без да се опитам да я спра, защото сяда отново на стола.

— В частна болница в Сайгон си.

Сайгон. Значи наистина сме заминали. В Сайгон трябваше само да се прехвърлим на друг самолет, така че защо сме се отдалечили от летището?

— Ние с Дейвид бяхме на почивка в същия курорт като вас, на остров Кон Сон.

Примигвам. Името пробужда нещо в корема ми. Миризма на лилиуми.

— Имаше и гей двойка. И самотен мъж. Шон. Помниш ли?

Поклащам глава.

— Бяхме прекарали към седмица там, когато пристигнахте. С теб седяхме на плажа, докато момчетата ходеха да плуват. Отидохме на масаж и ти каза, че било по-болезнено, отколкото камък в бъбреците. — Тя се усмихва едва-едва, вече бъбри несвързано, приближава се по заобиколен път към това, което не иска да изрече.

— Кажи ми какво е станало.

Усмивката ѝ изчезва. Тя си поема въздух.

— Имаше пещери. Наблизо. Можеше да се отиде до тях с лодка или да се стигне през джунглата. Ти искаше да отидеш. Мисля, че на Оли не му се ходеше.

Толкова е погрешно името на съпруга ми да излиза от устните ѝ. Той е мой. Искам да го запазя за себе си, да го закрилям и да го топля вътре в мен за тези последни няколко секунди, докато бъде изтръгнат от мен. Мисля, че знам какво ще последва.

Вдишването ѝ прозвучава като ахване.

— Някакъв бирманец ви закара до пещерите и ви остави там. Те са местна забележителност. Предполага се, че са много красиви. Вие имахте много лош късмет. — Изражението ѝ е на отчаяние, сякаш виси от ръба на скала, държи се с върховете на пръстите си и малко по малко хватката ѝ отслабва. — Щом полицията ви намери, те докараха с хеликоптер тук, в тази болница. Дейвид я потърси в интернет. Добра е. Тук се е лекувала Анджелина Джоли.

Зяпам я. В историята ѝ има голяма черна дупка, подобна на кратера в главата ми. Сърцето ми хлопа толкова силно, че се чудя как не се е счупило и не са се разхвърчали зъбчати колелца. Почти ми се иска да я бях оставила да повика лекаря. Сега той щеше да ме преглежда, да отговаря с уклончиво мърморене на всички мои въпроси. Нямаше да се налага да разбирам.

Софи е пребледняла като плочките в банята, а по челото и горната ѝ устна са избили капки пот, които омазняват корените на косата ѝ.

— Къде е Оли?

Ето. Произнесох името му. Направих го реалност. Отворих вратата за чудовищата.

— Къде е мъжът ми? — Гласът ми се губи сред писукането на машините, рева на уличното движение и шумоленето на дрехите на Софи, докато тя се гърчи на стола.

— Аша, моля те, нека да… — Думите ѝ прозвучават мокро и плътно, когато гърлото ѝ се стяга.

Надигам се в леглото.

— КАЖИ МИ! — Всичко потъва в червено пред погледа ми. Сърцето ми се разкъсва само. Софи се притиска назад на стола, устните ѝ се отделят от зъбите.

— О, миличка, толкова съжалявам — прошепва. — Оли е мъртъв.