Сара Дж. Нотън
Другата двойка (10)

8.

Параклис на Замъка „Бърни“, Хампшър

Събота, 3 септември, 11 ч.

Всички останали трябва да са отишли пеша. Пътуването с кола е абсурдно кратко: към осемстотин метра по някаква уличка зад замъка, която води до параклис, сгушен сред групичка ели. Това е бил семейният параклис, когато замъкът все още е бил собственост на потомците на близките приятели на Уилям Завоевателя. След като и четирите издънки на династията били унищожени през Първата световна война, а имотът бил купен от хотелски консорциум, параклисът престанал да се използва — докато не започнала модата за търсене на лъскави места за сватби.

Когато Оли най-напред предложи „Бърни“ (бил съученик със сина на хотелиерите), сърцето на Аша подскочи при мисълта за мъничкия „семеен“ параклис, както ѝ се стори от описанието му. Но разбира се, ставаше въпрос за стари богаташки семейства и трябваше да има къде да се настани прислугата. В параклиса спокойно можеха да се поберат сто и четиресет души.

Само звучи зле — мисли си Аша, докато колата се движи с мъркащ двигател по излъскания от дъжда асфалт: всъщност сто и четиресет не са толкова много. Можеше да е далеч по-зле.

Минават покрай пейката, на която двамата с Оли заспаха снощи, фонтана, в който хвърляха монети — пожелаха си слънчево време, кратки речи и прилични ордьоври — и малко по-късно отпред се показва параклисът. Шофьорът спира до портата и слиза, за да ѝ отвори вратата. Тя излиза от колата, като внимава полата ѝ да не се влачи в калта, която опръсква страничната част на ролс-ройса. От параклиса долитат приглушени разговори и от време на време — смях. Гръдният ѝ кош изпъва корсажа.

Чичо Томас докуцуква до нея и я хваща за ръка, но точно преди да минат през портата, я спира.

В църквата тъкмо влиза закъснял гост. Набит, плешив мъж със зле скроен костюм — безспорно някой от приятелите, с които Оли играе ръгби. Ще му дадат малко време да се настани, преди да влязат в цялото си великолепие.

Под прихлупеното небе кървавото петно на роклята почти не се вижда, въпреки че ръката още я наболява и тя се надява раната да не се отвори, когато Оли сложи пръстена на пръста ѝ.

Пак вали, тънки и студени капки като железни стружки върху раменете ѝ. Тя учтиво отказа хермелиновата яка, която нейната свекърва ѝ предложи като нещо назаем, защото закриваше фините дантелени ръкави на роклята, но разбира се, като се замисля сега, трябваше да приеме, а после просто да я махне за снимките. Така щеше да замаже положението след онзи неловък момент, когато казаха на Виктория и Маккензи, че се сгодяват.

— Скъпи. — Виктория беше изтърсила на сина си. — Сигурен ли си?

С малко късмет нещата ще се подобрят, когато започнат да се раждат внучетата. Ако започнат.

Сега параклисът е притихнал, светлината от свещите трепка върху ромбовидните стъкла на прозорците. Ангелите на надгробните плочи свеждат глави, а от гърбавите им носове капе дъждовна вода.

Томас изчаква, докато тя преглътне, и примига, за да прогони сълзите, а дъждовни капки се събират като скъпоценни камъни в чупките на косата му.

— Така — казва тя най-накрая. — Да започваме.

Минават през портата, хванати за ръце. Когато ги забелязва, един от разпоредителите — банкерът, приятел на Оли, Себ — се втурва да ги посрещне с чадър.

— Изглеждаш зашеметяващо. — Ухилен е.

— Благодаря. — Тя го целува. Днес е способна да хареса дори мениджърите на хеджфондове.

Влизат в преддверието, а токчетата ѝ отекват върху плочите. Сега трябва да изчакат, докато Себ отиде да прошепне на органиста. В хладната тъмнина тя се радва, че Томас я топли с тялото си до нея, сякаш е донесъл късче от Западна Африка в този бозав край на английската провинция. Не би могла никога да каже на Оли, че смята нещо от заобикалящата ги обстановка за бозаво: голямата, разпростряла се в различни посоки къща на родителите му, известна само с малкото си име — „Ламтън“. Безкрайните проклети разходки с кучета, суетнята около виното, задължителната обиколка на градината с редките черни черници и таро. Виктория от толкова години плеви, подрязва и разсажда, че вече два пъти са ѝ сменяли коленните стави и на двата крака.

От нея и Оли ще се очаква да си купят собствено провинциално кътче за отдих, когато се родят децата (ако се родят), но стига да имат апартамент в града, Аша ще го преживее. Няма нищо против Виктория да се меси колкото си иска в отглеждането на внуците, ако това означава, че с Оли ще могат да излизат сами вечер в Лондон.

Музиката зазвучава. Себ отваря вратата и тя оставя Томас да я въведе в кораба на църквата, болезнено смутена. Под немелодичното бучене на органа затраква по пътеката с непривичните си токчета като козела по моста на трола от приказката. Кожата ѝ настръхва, когато усеща погледите върху себе си. Не всички са благосклонни.

Гостите, насядали по пейките, са цветни петна, когато минава покрай тях, погледът ѝ е съсредоточен върху мъжката фигура, застанала в края на пътеката.

Обърни се. Обърни се.

Иска да види изражението му. Никога не е била суетна, не е слагала много грим, предпочита дискретната елегантност пред зрелищната привлекателност, но въпреки бързо надигащата се гръд (или може би заради нея) знае, че днес изглежда красива. С истинска, приказна красота като във филмите на „Дисни“.

Обърни се, Оли.

Но той не се обръща. Майло се обръща. Бялото му лице е ухилено.

Майло. Той дойде на втората им среща — само да си кажем набързо „здрасти“, преди да тръгнем за театъра — и все още е тук в сватбения им ден. Братът, когото Оли никога не е имал. Или поне семейство Грейвни безспорно смята така. Най-сърдечните им усмивки и най-непринудените им прегръдки са запазени за него, а Аша прегръщат напрегнато и гледат да се отърват от нея с клиширани фрази. Несъмнено той ще стане кръстник на някое от децата им. Вече е изгубила тази битка.

Усмихва му се, но колебливо. Защо Оли не се обръща? Дали има някакво правило на висшата класа, за което тя не знае, като например да произнасяш буквата H като „ейч“, а не „хейч“, и да не държиш ножа като химикалка? Не поглеждай към булката, за бога, или никога няма да бъдеш добре дошъл сред добре възпитани хора.

Въобразява ли си, че усмивката на Майло е крива? Дали най-после е успял в това, което се опитва да направи от години с не толкова невинните си намеци? Настроил ли е Оли срещу нея?

Някой вляво от нея подсмърча. Хората винаги плачат на сватби, дори ако връзките им с щастливата двойка са съвсем далечни. Самата тя винаги плаче и сега се запитва дали Оли го прие като знак, че е тъжна, че още не ѝ е предложил. Дали това го подтикна да ѝ предложи по-рано, отколкото му се искаше?

Той е изпънал гръб и се взира право пред себе си с високо вдигнати рамене. Ушите му са яркочервени. Тя едва не се засмива, докато не си спомня, че ушите му почервеняват само когато е изключително стресиран. Снощи не изглеждаше стресиран.

Вечеряха на терасата на гърба на замъка с гледка към вълнистия пейзаж на провинцията. Залезът беше красив — на хоризонта преминаваха ивици в тъмночервено, златисто и бледолилаво. Бяха изпили две бутилки шампанско „Круг“ и половин бутилка мускат, а после бяха слезли по стълбите в градината и бяха заспали прегърнати на една пейка. След като салонният управител ги събуди и ги изпрати да се приберат залитащи в стаите си, останаха на площадката, защото не искаха да се разделят. Тогава тя нямаше нужда да го пита дали е сигурен. Знаеше. Дори след станалото през юли, след гнева и твърдоглавието ѝ той въпреки всичко я обожаваше.

Чичо Томас ѝ помага да изкачи стъпалата до олтара, а после се оттегля безшумно.

Последните въздишки и шумоленето утихват и параклисът се умълчава.

Оли все още гледа право напред, гръдният му кош се повдига и спада бързо.

Тя стисва ръката му и той се сепва, а после най-накрая я поглежда, сякаш се буди от някакъв унес. Примигва бързо, а раменете му се отпускат. Най-накрая се усмихва. Прошепва без глас: Изглеждаш зашеметяващо.

Церемонията започва, а тя казва правилните думи на правилните места, но погледите, които от време на време хвърля към Оли, не могат да потушат безпокойството, което я е обзело.

Ушите му вече не са червени. Всъщност, подобно на останалата част от лицето му, са мъртвешки бледи. Челото му лъщи от пот. Болен ли е?

Изглежда разсеян, докато викарият говори, а когато произнасят пълното му име, със смешното Де Монтфорт във фамилията, дори не се усмихва.

Тя издекламирва обета си перфектно, но въпреки че той знаеше текста на обета наизуст на репетицията вчера, днес забравя да каже да обичам и да закрилям.

Накрая всички ръкопляскат и сега, най-после, Оли се усмихва, хваща лицето ѝ в ръцете си и я целува нежно, а после се обръща към събралите се гости и вдига своята и нейната ръка във въздуха, сякаш току-що е спечелил надбягване.

Тя се усмихва ли, усмихва, докато фотографката се навежда и прикляква, за да ги улови от всеки ъгъл, и накрая става време да тръгват и да се подпишат в брачния регистър. В хладното сиво преддверие тя трепери, а Оли ѝ дава сакото си, докато викарият разтърсва химикалката, така че студеното мастило да потече.

Тя вдъхва уханието му, докато стиска топлия му, влажен гръб, придърпва го към тялото си и не го пуска, въпреки че викарият чака.

Накрая взима химикалката и срамежливо написва името си като дете, което пише първите си букви върху пунктираната линия в тетрадка за упражнения. След това е ред на Оли. Надничащата над рамото му Аша се намръщва. Подписът е странен: сбутан и накъсан, почти нечетлив. Тогава тя вижда защо. Ръката му трепери и когато я отмества, собственото ѝ ново име е размазано върху страницата като кърваво петно.