Сара Дж. Нотън
Другата двойка (16)

14.

Замъкът „Бърни“, Хампшър

Събота, 3 септември

Половин час Оли не се връща. Когато изтича да повръща, Майло тръгна след него, а след като Аша успя да освободи роклята си от масата, тя също тръгна след тях, но Майло я пресрещна в коридора, каза ѝ, че той ще се заеме, а тя трябва да се върне при гостите си: внуши ѝ, че е неин дълг. Затова тя се върна.

Сега всички се събират на поляната, където е изложена тортата, украсена с панделки, знаменца и водопади от захарни рози, а ножът е сложен отстрани и проблясва на слънцето. Тортата е на четири етажа. Най-горният е бял, вторият е оцветен в бебешко розово, третият — в цикламено, а най-долният е наситеночервен и ѝ напомня за одрана плът.

Вече се е събрала групичка от хора с приготвени телефони, които чакат щастливата двойка. Фотографката се усмихва очаквателно, когато Аша слиза по каменното стълбище. Тогава жената вижда, че Аша е сама, и сваля фотоапарата си.

— Оли ще излезе след минута — казва тя спокойно, сякаш е съвсем наясно.

Без да обръща внимание на въпросителните погледи, тя се насочва право към Зайнаб и с благодарност взима чашата с шампанско, която приятелката ѝ подава.

— Какво става?

— Хранително отравяне или нещо подобно. Не знам. — Свива нехайно рамене, но не може да се отърси от някаква безименна тревога. Със сигурност нещо става с Оли и няма нищо общо с храната.

Но след няколко минути двамата мъже се появяват ухилени. Майло е обгърнал с ръка раменете на Оли и докато подтичват надолу по стълбите, го фрасва закачливо в ребрата и се обръща към застаналите най-близо слушатели:

— Горкият глупчо се беше натряскал толкова много, че му беше станало лошо!

Въпреки замръзналата усмивка на лицето на Оли той е пребледнял като глазурата на най-горния етаж на тортата.

Накрая Аша успява да го измъкне от кудкудякащите възрастни роднини и Виктория.

— Добре ли си?

— Супер. Мисля, че беше от бонбоните. Много бяха мазни.

Тя го поглежда.

— Сериозно. Не ти ли направи впечатление?

И преди тя да успее да каже нещо друго, той плясва с ръце и обявява, че е време да разрежат тортата.

След това всичко минава като по вода. Оли е достатъчно добре, за да изяде поне три парчета торта, така че всеки да успее да се снима с него, а когато съобщават, че всичко е готово за партито в залата, лицето му си е върнало цвета.

Връщат се вътре, оркестърът засвирва за първия танц, а певицата отстъпва сцената на музикантите.

Избраната песен е странна. Тя се съгласи да позволи Оли да я избере и очакваше нещо лигаво като онази любовна песен, която се чуваше отвсякъде по време на първото им лято заедно: напиваха се под звуците ѝ, любеха се на нея, закусваха мързеливо в леглото, докато я слушаха по радиото. Вместо това е избрал клубна класика, която тя едва си спомня от студентските си години. А когато се изпълнява в инструментален аранжимент, звучи още по-странно. Хората започват да се смеят и тя осъзнава, че Оли е избрал тази песен за майтап. Закачка с всички превзети гости като родителите му. Тя започва да пляска възхитено с ръце.

Но Оли не се смее. На дискотечното осветление не може да се прецени, но ѝ се струва, че пак му се повръща.

Майло отива при него, кара го да седне и навежда главата му между коленете. А после свива театрално рамене, сякаш иска да каже Какво да се прави, при което загрижените изражения на гостите изчезват и преди Аша да успее да го спре, той я грабва и започва да танцува вихрено с нея на дансинга. Тя е разтревожена, но въпреки това му позволява, пъчи се и позира, както не е правила от тийнейджърските си години. Забавно е. Хората се смеят и снимат. Но първият танц на сватбата ѝ не би трябвало да е с Майло.

Когато песента свършва и започва по-традиционна мелодия, дансингът се напълва с други двойки. Тя тръгва да търси Оли.

Между телата различава кой не танцува: Зайнаб разговаря със Себ, сякаш намръщената му годеница не се вижда никаква, когато всъщност стои до него; Виктория, с румени бузи, подпийнала и почти дружелюбна; старчоците се отегчават и се чудят кога ще могат да си тръгнат, без да изглежда неучтиво.

И накрая го вижда, застанал до оркестъра и разговарящ с певицата. Всъщност не разговарят, а се карат. Той забива пръст в гръдния кош на жената, а тя го зяпва озадачено.

Аша побързва да отиде при тях, но когато Оли я вижда, тръгва към нея.

— Какъв е проблемът?

— Искаха да приключат рано, защото утре имали някакъв важен ангажимент, а аз казах, че е изключено.

— Ама че нахалство! Платихме им до единайсет! — Тя се опитва да мине покрай него, да си каже мнението, но той я хваща за ръката.

— Именно. Точно това им казах.

— А те какво отговориха?

— Съгласиха се да останат.

— Добре. Искам да кажа… Ами добре.

— Ела.

Когато се отдалечават, тя случайно поглежда назад. Останалите членове на оркестъра, макар и да продължават да свирят невъзмутимо, са обърнали погледи към певицата, която потупва слепоочието си с пръст.

Аша поглежда намръщено бледорозовия тил на жената, но решава да не обръща внимание на обидата и да се опита да се наслади на остатъка от вечерта.

* * *

Толкова е късно, че е рано. Оркестърът си тръгна преди часове, диджеят приключи в един, а всички гости над четиресетгодишна възраст си легнаха. Дори Зайнаб е изчезнала, макар че Аша подозира, че причината е, че е успяла да забие някого от готвачите.

Аша, Оли, Майло, Либърти и някои от приятелите банкери на Оли седят на терасата, увити с вълнените одеяла на хотела, от които те засърбява, подават си бутилки с уиски и чакат слънцето да изгрее. За разлика от други пъти, не я е грижа, че говорят за пари, дори не си прави труда да се опита да следи разговора, само лежи на гърдите на Оли, вдигнала крака на пейката, полата на роклята ѝ за седем бона е разнищена там, където я настъпи с токчето си по време на танците, а дантелата е на петна от кал и червено вино. Топки восък от примигващите свещи на олтара се стичат през дъските на масата и падат върху плочите.

За миг тя успява да изтика от ума си монотонната глъчка и да се съсредоточи върху бълбукането на водата във фонтаните в дъното на стълбите. Повечето пламтящи факли покрай пътеката до терасата са изгаснали, но плискащата се вода проблясва от светлината на тези, които все още горят. Звукът предизвиква остра болка в пикочния ѝ мехур, но тя не ѝ обръща внимание.

В най-тъмната част на небето се вижда една-единствена звезда, но точно над главите им назъбената стена на замъка се очертава на фона на индиговата зора.

Палецът на Оли се движи нежно върху опакото на ръката ѝ, а сега той я повдига, за да я целуне. Тя му се усмихва, лицето му е осветено с мека светлина от лампите в помещението зад тях. Обичам те — казва той само с устни, без глас. Обичам те — отговаря тя. Щастлива ли си? Тя кимва. А ти? Той кимва, а очите му блещукат. Най-накрая всичко е перфектно. Ех, защо тя не можеше да удължи този момент, но прекалено скоро някой ще се прозине и ще каже: Аз бях дотук, и денят ще свърши.

Забележително е, че макар и да е пила цял ден, е напълно трезва. Подута, с горчив вкус в устата от прекалено много захар и пиене, но трезва. За разлика от Оли. Той се е напил и сега е весел и говори завалено, а когато разговорът продължава на друга тема, започва да си тананика сватбените мелодии и да я целува по ухото.

Натискът върху пикочния ѝ мехур става все по-настоятелен, когато ръката му се премества от китката ѝ и застава върху корема ѝ.

— Някой иска ли джойнт?

Тялото на Оли под нейното се сковава. Той винаги се е обявявал пуритански против наркотиците и тя съвсем скоро научи, че не трябва да го предизвиква на тази тема.

— Не тази вечер, приятел, става ли? — казва Майло и мъжът, отправил предложението, се изчервява.

Разговорът не се възобновява. Либърти се размърдва на мястото си. Главата на Себ увисва, лицето му изглежда зелено на светлината от свещите. Двамата с чичо Томас пиеха шотове ром и Себ ще има адски махмурлук утре. Аша въздъхва. Вечерта наближава естествения си завършек и ако тя го отлага още дълго, ще трябва да добави няколко лири към сметката за химическо чистене на роклята.

Надига се, при което Оли изпъшква.

— Съжалявам. Не се отдалечавай.

Фоайето пустее. Персоналът на бара най-после е приключил работа, спуснали са решетката и са си отишли вкъщи.

Тя влиза в притихналото преддверие и вижда как отражението ѝ проблясва в огледалата, сякаш има други хора, които я гледат иззад завесите. Осветлението е приглушено. Във въздуха се носи силна миризма от огромните букети бели рози във вазите с височината на човешки ръст. Полата ѝ шумоли, докато тя прекосява стаята, и за миг ѝ се струва, че е главната героиня в някаква готическа мелодрама, която бяга от своя съпруг демон. Едно-единствено зелено перо от украшение за коса се върти спираловидно, завихряно от вятъра.

Лампите светват ярко, когато Аша отваря вратата на тоалетната, и тя потрепва. Очите ѝ са сухи и я сърбят. Затваря ги, за да си починат, докато уринира, седнала на ръба на студената тоалетна чиния, и изобщо не ѝ се нрави мисълта, че ще трябва да излезе, за да каже лека нощ на гостите и да им благодари. Иска ѝ се да се измъкне още сега и да си легне. Да изчака Оли, за да се сгуши до нея. Да проспи сутринта и да се събуди навреме за мързелив неделен обяд с печено месо и картофи.

Сега, когато наближава краят на деня, стресът на Оли сякаш напълно се е изпарил. Изобщо не е изненадващо, че беше напрегнат. Никой не може да е безгрижен непрекъснато.

Тя натиска помпата на овлажняващия крем на мивката, за да почисти донякъде спиралата под очите си, и с усукана кърпа избърсва петната от червено вино от вътрешната страна на устните си. Номерът върши работа. Отново е румената булка — е, почти. Намества роклята си, така че корсетът да повдига закачливо гърдите ѝ. Браво. Може би все пак не е прекалено пияна и изморена за едно чукане в сватбения си ден.

Излиза.

Заслепена е от внезапния сумрак и ѝ се струва, че в преддверието я чака Оли.

— Всички ли се качиха по стаите?

— Не знам.

Тя примигва. Гласът е по-дълбок и по-мек, отколкото на Оли.

Това е плешивият мъж, който закъсня.

Той ѝ подава ръка. Ръкостискането му е освежаващо леко.

— Фреди Лапоца.

— Аша… Грейвни. — Тя се засмива на колебанието си. Той се усмихва.

— Познавате ли мъжа ми?

— Бяхме приятели в училище.

— О, наистина ли? — Мислеше, че се е запознала с всичките му приятели от училище, а Оли никога не се е карал с никого.

— Денят беше прекрасен. Честито.

— Благодаря. Хареса ли ви вечерята?

— Аша!

На прага стои Оли.

— А, здрасти, точно се натъкнах на… — Тя чака плешивия мъж да довърши изречението, но той не проговаря.

— Качвай се. След малко идвам.

— Какво? — засмива се тя.

— Качвай се. И аз ще дойда.

Тя се втренчва в него. Отпраща я, сякаш е от прислугата. Но лицето му… лицето му е пепеляво. За първи път през връзката им тя не задава повече въпроси, просто се подчинява, а последното, което вижда, преди виещото се стълбище да ги скрие от очите ѝ, е ръката на Оли около гърлото на Фреди Лапоца.