Сара Дж. Нотън
Другата двойка (21)

19.

Лондон

Когато на вратата се звъни, не обръщам внимание — могат да оставят цветята на стълбите като останалите — и продължавам да се взирам в сменящите се кадри на екрана на телевизора.

Отново се звъни, а след секунда се чува трясък от прозореца. Подскачам от звука, но въпреки това не се налага да ставам. Капаците са затворени, затова не могат да ме видят тук вътре.

— Аша! Аз съм.

Зайнаб.

— Знам, че си вътре. Ако не отговориш, ще се обадя в полицията.

С въздишка ставам от дивана и тръгвам боса по коридора.

— Добре съм. Моля те. Просто искам да съм сама.

— Отвори вратата.

— Моля те, Зай. Просто ме остави на мира.

— Отвори вратата.

Претеглям вариантите — болката от разговора с нея спрямо болката от това да вдигне врява до бога — и отварям вратата.

— Не трябва ли да си на работа?

Облечена е със спортен екип и носи голяма раница на гърба си.

— Днес в Лондон няма никаква престъпност, затова ме изпратиха вкъщи.

Когато се провира покрай мен, зървам мъже с фотоапарати, скупчени до оградата на площада.

Зайнаб отива в кухнята и напълва чайника.

— Къде ти е кафето?

— В шкафа над котлоните.

— Яла ли си?

— Не съм гладна.

Тя спира това, което прави, и ме поглежда.

— Отслабнала си — колко? Шест-седем килограма?

Свивам рамене.

— Виж, не съм много наясно с тези неща, но…

— Така е, не си.

— Но знам, че никога няма да се почувстваш по-добре, ако не започнеш да се грижиш за себе си.

— Не искам да се чувствам по-добре. Защо да се чувствам добре, когато Оли е… — Изречението завършва със сърцераздирателно хлипане.

Гласът ѝ омеква.

— Оли би ли искал да се разболееш? — Идва и ме завежда при фотьойла до прозореца, отваря едва-едва капаците, така че в стаята да проникне прашен слънчев лъч. Ивица топлина пада върху краката ми. Усещането е приятно, но отново засилва чувството ми за вина. Не трябва да ми се позволява да изпитвам удоволствие.

— Сега ще ти приготвя нещо за обяд, а ти ще си починеш.

Вади плик от супермаркет от раницата си и започва да слага съдържанието му върху кухненския плот.

Въпреки неохотата ми явно присъствието ѝ ми действа утешително, защото се унасям, без да ми се присъни нищо, и се събуждам от миризмата на готвен лук. Изведнъж изпитвам вълчи глад. Досега карах на крекери, оризовки и сладолед, но омитам омлета си, преди дори да успее да сложи своя на масата.

Сякаш по чудо разбирам, че е била права. Притокът на калории подобрява настроението ми. Усещам как напрежението се оттича от раменете ми, а когато се облягам на стола, мускулите на гръдния ми кош изпукват шумно. Ефектът е краткотраен, разбира се, защото после идва неизбежното:

— Е, как си?

Занасям чинията си в кухнята и я измивам на мивката.

— Добре.

— Полицията потърси ли те?

— Виетнамската полиция ли? Защо да ме търсят?

— Заради онова с другата двойка.

Когато се върнах в Лондон, ѝ разказах за преживяването в болницата.

— Виж, сигурно съм го разбрала съвсем погрешно. Дори да се е опитвал да каже точно това, може би са били невинни минувачи…

— Ако бяха, щяха да дадат показания.

Въздъхвам.

— Е, така или иначе сигурно си е измислил всичко, за да се опита да отклони вниманието от лодкаря. Мисля, че са роднини.

— Значи смяташ, че лодкарят го е извършил?

— Откъде да знам? Не си спомням.

— Какво, нищичко ли?

Спирали от черен корал в синьо море.

— Нищо, което да е от полза, да му се не види.

Слагам чинията и вилицата на сушилника и избърсвам ръцете си с домакинска кърпа, от която кожата ми замирисва на спарено. Започнах да слагам веригата на вратата, така че Мария да не може да си отключи, и с всеки изминал ден къщата все повече заприличва на кочина. Импулсът да си налея чаша вино е силен, но е едва два часът, затова слагам отново чайника на котлона и гледам как парата се вие към гипсовите корнизи.

— Онези репортери тормозят ли те?

— Всъщност не. Излизам само до магазина на ъгъла и ако изчакам до пет, обикновено са си отишли.

Пауза. Не искам да знам, но трябва да попитам.

— Какво говорят за цялата тази история?

Зайнаб въздъхва.

— Кажи-речи каквото може да се очаква.

— Че аз съм го направила? За да се сдобия с всичките онези прекрасни пари?

— Не всички. — Поколебава се. — Не бях сигурна дали да ти го покажа, но този тип е доста уважаван журналист.

Изважда списанието на актуални теми и го слага внимателно на масата. В началото на статията има снимка на доста по-младия Травис Мългрейв.

— Този шибан мръсник. — Бутвам го обратно към нея. — Той беше в същия курорт. Абсолютен ненормалник е. Сигурно ме изкарва някаква извратена нимфоманка, която е убила Оли при сексуална игра.

— Просто я прочети. — Взимам списанието, присвила устни.

Заглавието на статията е Поредната жертва на туризма в Далечния изток. Но снимката към текста не е на Оли, а на набръчкан старец с кафява кожа. Трябва ми малко време, но после се сещам кой е. Зау Фио. Преглеждам отгоре-отгоре първия абзац.

Използват ги като евтина работна ръка, ловят миди и омари, за да утолят апетита на богатите туристи, но когато нещо се обърка, както стана с банкера на меден месец Оливър Грейвни, няма по-лесна мишена за виетнамските власти, отчаяни да запазят извоюваната си с много усилия репутация на предпочитано място за медения месец на богатите и познавачите. Вместо да приеме, че местните може да са извършили престъпления, полицията тук и в много други дестинации в Далечния изток предпочита да хвърли вината върху най-лесната мишена: бирманските мигранти. С очите си съм виждал колко несигурен е животът на тези хора, гледал съм как надниците им се орязват за дребни провинения, без да имат право на обезщетение, защото са нелегални и са лишени и от най-основните човешки права.

По-надолу в статията се изброяват насилствени престъпления срещу западняци, довели до осъдителни присъди и понякога екзекуции на бирманци, а после текстът описва цялостното положение. Губя интерес, когато той разисква подробно статистиката и геополитическите влияния, машинациите на едрия бизнес и корумпираните политици, свързани с корпорациите, които са собственици на хотелите и земята. И тогава стигам до последния абзац.

Но не трябва да забравяме и човешката история тук. Един мъж е убит. Много богат мъж, който, подобно на всички много богати мъже, сигурно си е създал врагове. Дали сред стотиците, загубили работата си заради брутално ефективния му корпоративен стил, е имало хора, чието озлобление ги е подтикнало да извършат убийство? Жертви на враждебни придобивания може би? Членовете на управителните съвети на Би Би Кей Ви или „Грийнхил Брадърс“, освободени, когато пазарът е бил най-нестабилен? Възможно ли е да става въпрос за поръчково убийство?

Може би никога няма да разберем, но тъжната истина е, че ако това някога стане, вероятно ще бъде прекалено късно за Зау Фио.

Затварям списанието и си поемам дълбоко дъх.

— Оли нямаше врагове — казвам накрая. — Щях да знам, ако имаше.

— Може би и той не е знаел, че има.

Зяпвам я, а мълчанието между нас се проточва.

 

 

Тя остава към час, а после, след като изтръгва обещание от мен, че ще сготвя някой от полуфабрикатите, които ми донесе, се сбогува. Слава богу, репортерите са си прибрали техниката и са си тръгнали, така че можем да постоим на прага. Във въздуха се носи свежият мирис на дъжда и ароматът на розмарин. Градинарите пак са излезли на площада, не спират да садят независимо от сезона, така че местните жители да можем да се преструваме, че всеки ден е лято.

— Благодаря ти, че дойде. Много мило от твоя страна.

Не искам да кажа нищо повече, за да не се почувства длъжна да ме посещава редовно — да се грижи за своята опечалена приятелка. Осъзнавам, че изглежда изморена. Колкото и да въртеше очи при споменаването на банкерите загубеняци, харесваше Оли. Двамата се разсмиваха един друг. Сещам се за снимката, на която тя танцува с него, пробожда ме разкаяние, граничещо с ревност, че позволих на друга жена да изпълни обятията му онази нощ, когато трябваше да го прегръщам силно и никога да не го пусна.

— Обаждай ми се по всяко време, нали? Посред нощ, когато и да е, дори ако само искаш да си поплачеш. Само помни, каквото и да чувстваш, съвсем естествено е. Съжалявам. — Стисва устни. — Това вече го знаеш.

Усмихвам се и кимвам, но това, което преживявам, не е съвсем естествено. Да, гневна съм, както когато мама почина — на лекарите, които не оправдаха надеждите ѝ, и как тя просто спря да се бори, но тези други чувства не са нормални. Този прокрадващ се ужас, че нещо не е наред, че тази история не е просто объркал се обир.

Искам да вляза вътре, да се свия на кълбо на леглото си, но Зайнаб продължава да стои на прага.

— Слушай, чудех се дали да ти покажа това.

— Какво?

Тя бръква в чантата си и изважда навит на руло вестник с изписано с яркочервени букви име като на таблоид.

Взимам го.

— Обикновено не си падаш по такива вестници.

— Има статия с цитати, уж от анонимен приятел. Просто исках да знаеш, че не съм аз и… — Не довършва изречението.

— И какво?

— Ами просто… внимавай на кого се доверяваш.

Изведнъж се навежда напред и ме целува по бузата, а после се обръща и затичва надолу по стълбите.

Потрепервам от ветреца, който ме лъхва откъм пътя. Есента вече преминава в зима.

Мислех, че искам да съм сама, но когато главата ѝ изчезва зад живия плет, а птичата песен се възобновява, се чувствам ограбена. И не само това: гади ми се. Поглеждам в двете посоки на празния път, преди да затворя вратата.

Занасям вестника право при кошчето в кухнята. Няма нужда да чета сензационните врели-некипели, които някой бивш колега е продал за няколко бона, но торбичката за боклук прелива, затова го оставям на плота.

Трябва да се направи нещо по отношение на състоянието, в което се намира къщата. Започва да мирише.

 

 

Мария плаче безутешно през първите пет минути от телефонния ни разговор, а аз се оказвам в положението да изричам клиширани утешителни думи, само и само да спре. Когато ѝ казвам, че бих искала да започне да идва отново, сякаш си отдъхва. Може би е мислела, че ще я уволня. Неспособна съм да се срещна лице в лице с нея, затова казвам, че трябва да изляза, но ще махна веригата и ще може да си отключи.

Половин час преди уговореното ѝ идване се обличам и излизам от къщата. Седя на площада, на пейката под черешовото дърво. Толкова съм отслабнала, че дъските на пейката се притискат неприятно към костите ми. В последната минута ме обзе някакъв импулс и донесох вестника, който Зайнаб остави. Бих искала да науча какво казва за мен този приятел: може да успея да разбера кой е. Разлиствам страниците и стигам до зърнеста моя снимка в далечен план, застанала на кухненския прозорец по пижама, косата ми е като буен черен ореол и дори от разстояние личи ясно, че имам сенки под очите. Заглавието гласи „Опасения за злочеста младоженка на меден месец“.

Е, поне не казват, че аз съм го направила.

Близък приятел, който е пожелал да остане анонимен, е казал на „Сън“, че се страхува за здравето на Аша. „Тя говори за самоубийство, не можела да продължи да живее без Оли. Нито се храни, нито спи, почти не излиза от къщата.“ Психиатърът Кийт Холдър е потвърдил, че дните и седмиците след внезапна смърт често са най-опасни за опечалените. „Семейството и приятелите трябва да държат под око…“

Затварям вестника.

Може ли да е Софи? Изкушавам се да се обадя и да я попитам, но ако каже „да“? Може би го е направила заради мен, така че хората да знаят, че не потривам доволно ръце вкъщи. Ако е така, ми се иска да не го беше правила. Статията навлиза в личното пространство, пикантна е и Виктория и Маккензи със сигурност ще помислят, че думите са мои.

Хвърлям вестника в най-близкото кошче и тръгвам по чакълената пътека около площада.

Надявах се, че сънят ще проясни ума ми, но съм също толкова объркана, колкото и снощи: липсващите снимки, гологлавият мъж, нещата за спомен от почивка, която Оли никога не е споменавал, момичето с тъмната коса.

Може би всяка преждевременна смърт поражда подобна бъркотия. Откриването на тайни връзки, на вражди, неща, които човекът никога не ти е споменавал от страх да не те нарани. Опитвам се да си представя какво Оли щеше да открие за мен, ако ролите бяха разменени.

Никога не съм била привърженичка на разговорите за предишни връзки с нов партньор и се питам дали някой от бившите ми би изпитал необходимост да присъства на погребението ми. Гари, за когото така и не разбрах, че е бисексуален, докато не дойде време да заживеем заедно. Брейди, който проверяваше есемесите ми. Обичайните неугледни отломки от младежки връзки. Нищо, което би вдъхнало на Оли такова безпокойство, каквото изпитвам сега.

Тревожат ме две неща и не съм сигурна дали са свързани.

Първо, възможно е историята за „другата двойка“ да е скалъпена, за да се опитат да изкарат Зау Фио невинен, но трябва да взема предвид възможността да се окаже вярна. Ако е така, възможно ли е полицай Лин да е прав, че сме имали врагове?

Второто е: дали някой е отправил заплаха срещу Оли на сватбата? Мислех, че е било стрес, той каза, че се ядосал, но поне в църквата приличаше на страх. От какво се е страхувал? Да не открия нещо, което би могло да ме накара да преосмисля връзката ни? Нещо за миналото му? Или — по-лошо — за настоящето му?

Последното крайче слънце потъва зад сградите отсреща и градината потъва в сянка. Потрепервам и се вглеждам в непрогледния мрак между дърветата. Травис каза, че може да е поръчково убийство. Ако е така, дали наемният убиец още е на свобода? Дали аз съм била само косвена щета, или съзнателно избрана мишена?

Подскачам, когато телефонът ми изчуруликва силно. Мария е, казва ми, че е приключила и ще се видим пак през уикенда.

Изведнъж ми се приисква да съм си вкъщи, барикадирана зад входната ни врата с тройно заключване.

Излизам от площада и пресичам забързано пътя, прекалено уплашена, за да се огледам, в случай че някой ме следи. Отключвам припряно входната врата и изкачвам тичешком стълбите, а после се налага да се спра за няколко секунди, докато търся несръчно ключовете. Най-накрая съм вътре.

Мария е оставила лампите включени и е усилила отоплението, затова, когато прекрачвам прага, сякаш попадам в прегръдка. Уханието на Оли е събудено от топлия въздух и за миг се спирам на прага и го вдишвам. А после косъмчетата на тила ми щръкват.

След като съм се прибрала невредима у дома, поемам риска да се обърна и да огледам улицата в двете посоки.

Сърцето ми замръзва.

Някой ме наблюдава от сянката на чинара, приведен над парапета в края на площада.

По-всеотдаен репортер? Не понечва да се приближи или да извика името ми, а няма и следи от фотоапарат.

Но когато мигвам, изчезва. Изчезва или изобщо не е бил там?

Влизам и затварям вратата, проверявам ключалките три пъти, докато се уверя, че съм в безопасност.

Кухнята блести. Купата с плодове прелива, на дъската за рязане има пресен хляб, а на работния плот е сложена ваза с весели жълти цветя, придружена от картичка, подписана от Мария и възрастния ѝ приятел Джак.

Успявам да не избухна в плач.

Вместо това сядам на кухненския остров и се взирам в отражението си в черния мрамор. Едва шест часът е, но искам да си легна. И ще наруша обещанието, което дадох на Зайнаб. Колкото по-малко ям, толкова по-уморена съм и толкова по-дълго мога да спя. Де да можех да проспя следващите няколко месеца или години и да се събудя излекувана, само със спомени вместо с тази непоносима тъпа болка от загубата.

Опасения за злочеста младоженка на меден месец…

Изведнъж мисълта за забравата ми се струва много привлекателна. Очевидно този „приятел“ ме е познавал по-добре, отколкото аз се познавам. Затътрям се по стълбите към горния етаж.

Вратата за кабинета на Оли винаги стои затворена и когато я виждам да зее широко отворена, се сепвам, докато си спомням, че Мария е влизала. След като вече го няма, предполагам, че е решила, че може най-накрая да се заеме със стаята, която винаги ѝ е било забранено да пипа.

Носи се силна миризма на полиращ спрей и ме залива съжаление, че тази част от Оли е изчезнала завинаги.

Влизам и се завъртам бавно. Бях забравила, че там имаме мебели; винаги бяха скрити под олюляващи се купчини документи. Мария е намерила няколко кашона и е струпала всички документи вътре.

Взимам един от захванатите с телбод документи от първия кашон. Пълен е с безкрайни редици гъсто изписани цифри. Невъзможно е да разбера за какво се отнасят. Как в този съвременен свят, където всичко е на компютър, Оли се е сдобил с всичко това? Искам да се отърва от него, но пък тук може да има някакви юридически документи, които имат отношение към завещанието.

Така ли разсъждава една златотърсачка?

Усещам внезапен прилив на гняв, че семейство Грейвни ми причиниха това. Накараха ме да гледам на себе си така, както те гледат на мен. Да се съмнявам в любовта си към съпруга ми. Обичах Оли. Оженихме се по любов, не за пари, а след като той почина, къщата е моя. Не ме интересува какво ще стане с парите, но не мога да напусна това място, с всичките спомени тук.

Тогава ми хрумва ужасна мисъл. Ами ако Оли така и не е имал възможност да промени завещанието си? Сигурно е бил включил някаква сложна клауза, за да защити наследството от данък, така че може би няма да е толкова просто и не всичко ще отиде при съпругата му. Може би се е погрижил парите му да бъдат наследени от родителите му.

Дали биха могли да се опитат да ми отнемат къщата?

Трепереща от паника, започвам да претърсвам кашоните, докато не намирам бланката на адвоката ни — тогава взимам домашния телефон.

Когато казвам на асистентката му името си, в гласа и се прокрадва леко напрежение.

— Свързвам ви.

— Аша. Много, много…

Оставям го да ме залее с баналните си фрази и дори не си правя труда да отговоря със същите клишета. Не ми е приятел, не му дължа утеха.

— Не ти се обадих, защото исках да изчакам, докато се почувстваш готова да започнем да обсъждаме всичко.

— Само исках да се уверя, че… че всичко ще бъде наред, Люис.

Звуча като дете.

— Че няма да загубя дома си.

Когато заговаря отново, гласът му е гладък като шоколад. Сигурно е свикнал да успокоява истерични вдовици или развеждащи се жени.

— Процедурата ще се проточи сравнително дълго. Трябва да се изпълнят редица условности, преди да можем да започнем да разпределяме активи между наследниците.

— Наследници ли? Не съм ли само аз? Аз съм съпругата му.

— Не се тревожи, просто такава е процедурата, която трябва да следваме. При толкова голяма наследствена маса може да отнеме повече време, но ако изпитваш някакви финансови затруднения, трябва да ми кажеш веднага и ще решим проблема.

— Не могат да ми я отнемат, нали, Люис? Семейство Грейвни?

Пауза.

— Не. Нито родителите, нито тайни братя и сестри, братовчеди или който и да било, изникнал изневиделица, освен при категорично доказателство за бащинство, не може да има претенции към наследствената маса. Ти се грижи за себе си и остави на мен да се погрижа за подробностите.

— Благодаря ти.

— Ще се видим утре.

Нова пауза, този път аз съм тази, която се умълчава.

— На погребението.

— О. Да.

След телефонния разговор седя и се взирам в празното пространство. Кой би предположил, че толкова скоро загрижеността за материалните ми нужди ще надделее над чувството на загуба? Семейство Грейвни бяха прави за мен. Питам се дали Люис ще им каже за обаждането ми.

Сигурно съм се взирала няколко минути в кашона, докато погледът ми най-после регистрира съдържанието му. Тогава свъсвам вежди. Името върху лъскавата брошура ми изглежда познато.

Взимам я от върха на купчината.

„Грийнхил Брадърс“.

Къде съм чувала това име?

Започвам да разлиствам страниците. Прилича на малък фонд. Портфолиото изглежда съвсем стандартно, не че знам много за тези неща, но статистиката за растежа им е поразителна. Прилична малка компания във възход, членовете на управителния съвет са трийсетина годишни, като ги гледам. Всички със светнали лица и ухилени от вълнение от изгледите да продадат компанията след няколко години и да се устроят до края на живота си. Може би Оли е смятал да я купи.

Тогава си спомням къде съм виждала името. В статията на Травис. Съвсем в края, където говореше за идеята, че може да сме били нападнати от някого, който Оли е разсърдил в професионалния си живот. Травис спомена враждебно придобиване. Предполага се, че всички мъже от този управителен съвет са били освободени, а когато поглеждам към датите, те потвърждават, че брошурата е била произведена малко преди последния голям срив. Сигурно им е било много трудно да си намерят нова работа при този пазар.

Понечвам да обърна страницата, когато пръстите ми се вкаменяват.

Занасям брошурата до прозореца и се намръщвам при вида на снимката на един от старшите мениджъри на фонда.

Кестенява коса, рунтави вежди, лицето значително по-слабо, което го прави почти неузнаваемо, и оградено като в рамка от късо подрязана кестенява брада.

Това е Дейвид.