Сара Дж. Нотън
Другата двойка (24)

22.

Курорт „Мангово дърво“, остров Кон Сон

Петък, 30 септември

— Съжалявам.

Тя седи на терасата със слънчеви очила и се взира потиснато в морето.

— Искам да си отида вкъщи.

Той коленичи до шезлонга и хваща ръката ѝ.

— Не говори така.

— Това място е боклук, Оли. Дойде ми до гуша. Каквито и проблеми да имаме да решаваме, можем да ги решим в Лондон. Просто е прекалено потискащо да се караме тук.

— Знам. Съгласен съм. И вината е моя.

— Да, твоя е. Не сме правили секс от седмици.

— Знам, че не бях на себе си. — Той въздъхва, а после си поема въздух. — Нещо… нещо се случи в Лондон.

Тя се изправя на шезлонга си.

— Няма нужда да се притесняваш, но не спирам да мисля за това. А не биваше. Трябваше да се абстрахирам, да реша проблема, когато се върнем, но не можех. Съжалявам.

Тя си налага да го погледне и се случва неизбежното: решимостта й се разклаща при вида на чаровната му тревожност.

— Какво? Какво е станало? — Гласът й е сърдит, но не може да скрие факта, че започва да му прощава.

— Заради… пари. Свързано е с пари.

— Онова нещо с „Хадзли-Къркуд“ ли?

— Да. То се провали.

— Окееей. Непрекъснато се провалят сделки, нали?

— Този път загубихме много пари.

— Колко?

— Още не знам. Изчаквам да разбера дали счетоводителите ще могат да приспаднат нещо.

— Ще изгубим ли къщата?

— Не. — Изкисква се мрачно. — Положението не е толкова лошо. Не се тревожи, няма да се наложи да ме издържаш.

Тя се обръща на шезлонга, прехвърля краката си над главата му, така че той да попадне между бедрата ѝ, като човек, коленичил за молитва.

— Наистина ли няма нищо друго? Нали не си… — Гласът ѝ секва. — Не си срещнал друга.

— О, Аш… — Прегръща я. — Скъпа моя. Ти си единственият човек, когото бих могъл да желая в целия свят. Просто много ме е страх да не те изгубя.

— Въобще не ми пука за парите, Оли — подсмърча тя до рамото му. — Дори да изгубиш и последното пени. Разбираш това, нали?

— Не мога да те изгубя, Аш. Няма да го преживея.

— Няма да ме изгубиш, тъпчо — промърморва тя. — Няма да се отървеш от мен, нищо че съм разглезено джереме.

— Недей. Моля те. Не ми напомняй какво съм казал. Не бях…

Тя го целува, за да му затвори устата. Реакцията му е моментална, твърда и отчаяна. Чукат се като животни на терасата. Запъхтяно, забързано, егоистично и приключва за няколко минути. Но за нея това е най-доброто чукане през живота ѝ.

— И така — казва той над купата с мангова каша, която му е станала любима. — Ти избираш. Каквото ти харесва. Ще изкачвам планина, ще вървя през джунглата. Ще пълзя върху горещи въглени. Каквото ти душа иска.

Хлапашката му широка усмивка отново е на лицето му. Тя протяга ръка над масата и преплита пръстите си с неговите. Чувството на облекчение е главозамайващо.

— Каквото и да е, стига ти и Дейвид да не си мерите бицепсите.

— Омръзна ти да се възхищаваш на мъжествените ми умения?

— Не. Само на уменията на Дейвид.

— Добре. Нещо без Дейвид и Софи.

— Шшшт. — Те току-що са влезли в ресторанта. Софи изглежда по-изморена от всякога, но Дейвид пружинира с мокасините си.

— Добро утро, добро утро!

Шон е зад тях, но Аша извръща толкова бързо очи, че би могло да се изтълкува така, сякаш не го е видяла. Семейство Питърс се запътват към обичайната си маса, а Шон отива до преградната стена и се втренчва в морето.

— А онези пещери? — казва тя. — Бихме могли да отидем по сухопътния маршрут, през джунглата, или с лодка. Предполага се, че с лодка е по-красиво.

— Страхотно. После може би ще можем да накараме лодкаря да ни закара и някъде другаде. Малко по на север е другият курорт. Не направих резервация в него само защото е по-голям. И той е шестзвезден. Вероятно ресторантът си струва.

— Идеално. — Тя се навежда и го целува.

— Ще отида да попитам Бай. Чакай ме в бунгалото.

 

 

Докато облича банския си, тя мисли за казаното от него. Винаги е приемала за даденост, че до края на живота си ще бъдат богати, но естествено, ако искат парите да продължават да се трупат, някой трябва да ги заработи. Но защо да трябва да е Оли? Тази работа с „Хадзли-Къркуд“ му е повлияла много повече, отколкото би очаквала. Дошло му е до гуша, очевидно е. Започва да прегаря. Може би е неин ред да поеме издръжката им. Да започне работа в някой голям таблоид вместо в списанието. Няма нищо лошо в етиката и критичната журналистика, но големите пари идват от истории за чукащи се сапунени звезди. Няма да е необходимо това да продължи вечно, само докато се родят бебетата. Но пък може би той трябва да е родителят, който си стои у дома. Все пак той е търпеливият, любящият и разбиращият. Провокираната от стреса заядливост изобщо не беше характерна за него. Тя трябва да се засрами, че не разбра по-рано, че той има някакъв сериозен проблем.

Да, когато се върне, ще потърси възможност за смяна на работата. Би било неетично да намеси Оли — той познава някои големи имена във вестникарските среди — но вероятно би могла да се обади на някои от познатите си. Може би дори на Мългрейв. Ха-ха. Е, все пак прекараха онази интимна вечер заедно.

Оли влиза в спалнята.

— Уредено. Готова ли си?

Тя се замисля дали да не го убеди да си легнат отново, но сутринта е прекалено великолепна, за да я пропуснат, затова увива едно парео около кръста си и излиза с него под сияйното слънце.

Докато вървят към плажа, поглежда с копнеж към шезлонгите. Иронията е, че след посещението на затвора не би имала нищо против да мързелува цял ден на плажа и да чете някоя книга, която наистина ѝ харесва. Освен това, въпреки че вече е късната сутрин, тук все още няма никой друг, затова целият плаж — и къщичката — биха били изцяло на тяхно разположение. За момент се замисля дали да не извика след отдалечаващия се гръб на Оли, да му каже, че предпочита да оставят за друг път, но лодката вече пуфка в плитчините, а Оли вдига ръка за поздрав.

Лодкарят е същият, който беше закарал Каспър и Мългрейв. Дребен и набръчкан, гол до талията на избелелите си сини памучни панталони. По някаква причина, въпреки отпуснатия си гръден кош и увисналата кожа на ръцете, притежава известна привлекателност. С гъстата си тъмна коса и атлетичността си той е от мъжете, които биха могли да имат деца до над деветдесетгодишна възраст. Когато ѝ помага да се качи в лодката, живите му сини очи светят на лицето му като сапфири.

Оли се качва след нея и тясната лодка се залюлява, когато той сяда — пребледнял, несръчен, огромен англичанин. Протяга ръка, за да се ръкува с лодкаря, и се представя с обичайната формалност, от което ѝ става малко неудобно.

— Аз съм Аша — казва и се наслаждава на хартиеногладката кожа на ръката на лодкаря.

— Зау — казва мъжът, стисва ръката ѝ и се ухилва.

След като отхвърлят сериозната задача да излязат от залива, той намалява скоростта и нахлузва червена широкопола шапка, избеляла и протрита като панталоните му.

— И аз искам такава шапка — промърморва Оли.

— Автентичността не се купува. След петдесет години и твоята „Вилбрекен“ ще изглежда така.

Той повдига вежди и сваля бялата сламена шапка, която струваше над двеста лири. Аша винаги я е ненавиждала.

— Размяна — извиква на лодкаря и посочва червения парцал. Мъжът се нацупва и поклаща глава.

— Племенник. Подарък. Много години.

— Мислиш ли, че има предвид момчето с омарите? — промърморва Аша, но Оли вече вади портфейла си.

Предлага на лодкаря банкнота от двеста хиляди донга. Тя би трябвало да знае на какво съответства тази сума, но не знае.

Зау поклаща глава, присвил очи срещу слънцето.

Оли предлага петстотин хиляди.

По устните на мъжа пробягва едва доловима усмивка, когато отново поклаща глава.

Без да сваля очи от лицето на Зау, Оли изсипва целия си портфейл на пейката и затисва банкнотите с ръка, за да не ги отнесе вятърът. Ухилва се победоносно.

— Дай ми шапката!

— Ха-ха-ха — изревава лодкарят. — Луд англичанин. Живот не само пари. Онова момче, то обича мен. Аз обичам него. Това хубаво! Няма шапка за луд англичанин! — Придърпва я комично над очите си.

Оли прибира парите, протяга се напред и хваща кафявата ръка на мъжа.

— Любовта не е пари — казва.

— А, да, да. Любовта не е пари!

Вятърът подема и отнася смеха им.

Носът се появява успоредно на лодката, а после остава зад тях. Аша си спомня фигурите, които стояха там и ги наблюдаваха, и сега зърва кална пътека, която тръгва от края на носа и вероятно се влива в пътя някъде във вътрешността на сушата. Може би не е било чак толкова странно в крайна сметка. Били са стигнали до носа с кола или пеша, за да се насладят на гледката, и вниманието им случайно е било привлечено от курорта. Може би са търсели знаменитости.

След като подминават носа, който осигурява завет, морската вода става по-тъмна, а вятърът духа студен от открито море.

Тя се намръщва, когато нещо издрънква в чантата ѝ, а после се сеща: от отдавна забравения ѝ телефон е, току-що е уловил сигнал, след като минаха носа, както Мългрейв я увери. Есемес от Зайнаб.

Чукате ли се вече?

Тя се усмихва и го изтрива. За щастие, Оли не го видя. Той се е обърнал назад и гледа към курорта, който сега изглежда като разпръснати по пясъка дървени куклени къщички на фона на огромната джунгла.

Плажът е съвсем пуст.