Сара Дж. Нотън
Другата двойка (27)

25.

Лондон

Слизам на Тауър Хил и за момент гледката ме зашеметява. Ситито все повече губеше чара си за мен, колкото по-досадна ми ставаше работата на Оли, но сега в ума ми изплуват спомени от всички онези първи срещи: как вървяхме като заслепени от сиянието на любовта, не забелязвахме пияниците, които се олюляваха на излизане от баровете, деляхме си дюнери, хвърляхме монети в реката, за да си пожелаем нещо. Мислехме се за недосегаеми.

Нервите ми още са опънати, затова спирам, за да изпуша една цигара на пейката на хълма. Последната е от кутията с двайсет, която купих онзи ден. Оли би останал разочарован от мен. Изпушвам я, докато гледам натовареното движение по моста. Само червените светлини на колите нарушават монотонната сивота на ръмежа.

Дали блъсването на платформата на метрото беше умишлен опит да ме убият, или просто злополука? Дали онзи скри лицето си, защото му беше толкова неудобно, че в бързината едва не ме блъсна пред влака? Или беше поръчково убийство?

Това е изразът, който Травис Мългрейв използва.

За първи път се замислям за кабела в басейна на бунгалото ни. Курортът беше прекалено луксозен и едва ли щяха да позволят подобна неизправност. Ами ако някой го беше прерязал? После пък отвореният кладенец в затвора: щях да си строша врата, ако Софи не ме беше дръпнала.

Дали някой се е опитвал да ни убие още от момента на пристигането ни? Ако е така, тогава сигурно възможността за непланиран обир отпада?

Семейство Питърс бяха там през цялото време и имаха възможност. Но Софи ме дръпна. Освен това в онзи момент Оли още не беше отказал да участва в инвестицията.

Нищо от станалото не ми изглежда логично. Може би пострадалият ми мозък просто вече не работи правилно. Накланям глава назад и оставям дъжда да охлади клепачите ми.

Когато часът пик отминава, потокът от пътници, излизащи от станцията, намалява до тънка струйка и за миг се оказвам сама тук горе. Сърцето ми забива по-бързо. В периферното ми зрение старата Римска стена е потънала в сенки и не мога да се отърся от усещането, че зад нея има някой, който ме наблюдава.

Тогава от станцията се изсипва група хора сред смях и викове. Ставам от пейката, тръгвам след тях и навлизаме в тъмния лабиринт на Ситито.

Шон каза, че барът му е близо до Тауър Хил, така че между Фенчърч Стрийт на запад, Уайтчапъл на изток и реката зад мен ми остава да обходя само няколко улици. Но на всяка от тях има два-три бара, така че въпреки всичко може да ми отнеме цяла нощ.

Започвам от едно от първите места, на които двамата с Оли отидохме заедно. Барът е разположен под арките на бившата гара „Минърис“, а вътре е тъмно като в крипта и мирише на разлята бира. Боже, добре ще ми дойде една бира. Добре ще ми дойде да потъна тихо в някое от тези сепарета, да се наложи бармани, които са видели всичко, да ме качат в насипно състояние на едно такси за вкъщи. Но какво ще намеря, когато стигна там? Майло, който ме чака: пиянството ми ще бъде само поредното доказателство за нестабилното ми психическо състояние.

Питам за Шон на бара и след като поклащат глави, си тръгвам.

Докато вечерта преминава в нощ, пробвам в бар след бар, все повече се измокрям, мръзна и се изморявам. Маратонките ми жвакат на всяка стъпка, а погледите на персонала в баровете стават все по-загрижени. Усещам как мислите ми започват да се замъгляват. Може би трябва да хапна нещо.

Надеждата ми се събужда, когато наближавам офиса на Оли на Фенчърч Стрийт, но въпреки че някои хора в заведенията наоколо ме познават и разговарят сковано с мен — клиентите им трябва да са им разказали смразяващите подробности около нашия случай — никой от тях не познава Шон.

Продължавам с усилие на север и известно време не попадам на нищо друго освен потъмнели улици с офиси и затворени магазини, свити на кълбо бездомници, спящи във входове.

Вече сме прекалено далеч от Тауър Хил, подозирам, когато бутвам тежката врата на „Съдийското чукче“. Толкова на изток сигурно вече се брои за Олгейт, значи съм пропуснала някой бар. Но когато влизам в задушната топлина с миризма на бира и телесни изпарения, решавам да си почина. Купа с чипс и голяма чаша с нещо сладко, за да се заредя с енергия за вгорченото от разочарованието трамбоване по обратния път до метрото.

Пълно е, но докато стоя до вратата, някаква група става от едно от сепаретата в дъното и понеже първа съм забелязала тясното място, се шмугвам вътре.

Свалям якето си и се облягам на дървото. Барът е толкова пълен, че мога да оставя очите си да си починат, преди да си проправя път до предната част, за да поръчам. Шумът е като вълна, която се разбива над мен и ме потапя. Потъвам.

Тъмни водорасли сред синьо море.

Барабаненето на дъжда.

Оли, който наднича във вкаменелост — не, мъничко бебе, свито в дланта му. Черните му очи се отварят. В центъра им има спирали, които наподобяват галактика.

Събуждам се рязко под звука от смях и за миг си представям, че отново съм на някое от партитата от работата на Оли, притисната между брокери и мениджъри на фондове, които си говорят за пари, без да ми обръщат внимание.

Тогава осъзнавам, че не познавам мъжете, които седят в сепарето заедно с мен.

Трима са седнали, а един стои до предната част на масата и препречва гледката ми към останалата част на бара. Пияни са. Усещам го по миризмата им, виждам го в леността, с която очите им следят разговора. На масата има много чаши. Откога съм тук?

— А, тя се събуди! — извиква този, който седи до мен. Чертите на лицето му притежават бозавата привлекателност на английските момчета от богати семейства, но косата му е остра като свинска четина.

— Нямаш нищо против да ни правиш компания, нали?

— Извинете ме.

— Защо, какво си направила?

Ставам, но вместо да стане от мястото си, за да ми позволи да мина, той само се обляга на възглавницата, разкрачен, така че се налага да прескоча чатала му, за да изляза.

Навремето щях да реагирам. Да го зашлевя, да го настъпя, да го нарека мръсник; сега само навеждам глава, хващам се за ръба на масата и се опитвам да си проправя път над краката му. Той вдига нарочно коляното си, така че кракът ми да не може да мине над него, и падам напред, протегнала инстинктивно ръка, той я хваща и слага ръката ми върху чатала си. Веднага усещам как отпуснатата четинеста топка започва да се втвърдява. Приятелите му се засмиват.

— Знам, че не е толкова голям колкото черните — казва. — Но не съм получавал оплаквания.

— Друг път не си, Барни!

Още смях, сякаш това, което става, не е нещо повече от дружелюбна закачка. Опитвам се да дръпна ръката си, но хватката му върху китката ми се затяга. Очите ни се срещат. В неговите проблясва безжалостно удоволствие.

Усещам малка искрица от някогашния си огън и стисвам с всички сили. Той изкрещява и ме отблъсква така, че се преобръщам през ръба на масата и падам по гръб на пода. Присъстващите в бара надават одобрителен вик.

Тук няма жени.

Никой не се опитва да ми помогне да стана, само стоят, надвиснали над мен, като великани с каменни лица.

— Шибана кучка — изръмжава Барни.

Един от тях ме побутва с крак. Мъжът, който стоеше в края на масата, отпива от питието си и се изплюва върху мен.

Всичко се развива толкова бързо. В единия момент той се смее, а по брадичката му тече бира, в следващия прекосява бара с пирует и се удря в ръба на друго сепаре. Превива се надве като сгъваема маса, лицето му е изцапано в средата с кръв като ярко петно от боя.

Барът притихва. А после разговорите се възобновяват, сякаш нищо не е станало.

Някаква ръка се протяга надолу и ме издърпва на крака.

Опулвам се.

— Шон?

Той не се усмихва.

— Добре ли си?

— Супер съм.

Той се обръща, а сухожилията, които свързват врата му с рамото, изпъкват.

— Мисля, че дължиш извинение на тази дама.

Барни се е изправил, без да обръща внимание на пъшкането на окървавения си приятел, който се е хванал за една маса и се опитва да се изправи.

— Съжалявам, приятел, прекрачихме границата. Прекалено много пиене на обяд и…

— Не съм ти приятел и не на мен трябва да се извиниш.

— Съжалявам. Всички съжаляваме, нали, момчета?

И наистина мъжете изведнъж придобиват изражения на пълнички ученици, крали ябълки от градината на директора. Затова са толкова опасни. Мислят се за безобидни.

— Ще платим за химическото чистене, ако се налага.

— Химическо чистене? Аша, искаш ли да повикам полицията да арестува тази пасмина за сексуален тормоз?

Барни пребледнява. Забавям се с отговора си достатъчно, за да го накарам да страда.

— Не. Само се разкарайте.

Разкарват се, прекосяват бързо бара, блъсват вратата и изчезват в нощта. Долавям проблясващото отражение на улични лампи в локви.

Гръдният кош на Шон се повдига и спада бързо под ризата му, а бузите му са пламнали от адреналина на схватката. Усещам как и моите бузи се зачервяват. Вече не съм изморена.

— Еха — казва той накрая. — Радвам се да те видя. Как ме откри?

— Ами… просто тръгнах да те търся. Съжалявам.

— Не, не, радвам се. Нека ти донеса питие.

Моля го за вино и чипс и когато ги донася, сяда в сепарето срещу мен. Коляното му докосва моето за секунда, а после той го отмества.

— Е, как я караш?

— Всъщност отвратително.

— Още е рано.

— Мда. — Усещам, че сълзите напират в очите ми, затова свеждам поглед и отпивам от питието си.

— След като делото приключи и всичко остана в миналото, можеш да започнеш да градиш живота си наново.

— А ако не искам да градя наново?

— Казах ти, че още е рано. — Погледът му е мек. Липсваше ми. Спомням си колко спокойна се чувствах в компанията му във Виетнам, колко освежаващо беше да съм отново с някого, с когото имах нещо общо, след години на живот сред банкери. Но може би тази връзка е просто споделена загуба.

Изведнъж осъзнавам, че съм се вглеждала прекалено дълго в очите му.

— Както и да е, не знам дали делото ще реши проблема — казвам бързо. — Не съм сигурна, че Зау Фио е виновен.

Той се ококорва.

— Сериозно ли?

Разказвам му за момчето, което дойде в болницата с твърдението, че имало и друга двойка в пещерите, за страховете ми по отношение на Софи и Дейвид.

Шок клати глава.

— Знаеш, че това са врели-некипели, нали? Той го казва само за да отърве чичо си.

— Вероятно. — Под вперения му поглед изпитвам неудобство от наивността си.

— А Софи и Дейвид? — Той изпуфтява. — Те са загубеняци, но не съм сигурен, че са убийци.

— Да, предполагам. — Сега всичко ми звучи толкова странно. Може би просто съм имала нужда някой да ме смъкне на земята.

Отварям чипса. Щом солта се докосва до езика ми, апетитът ми се повишава и ги излапвам гладно. Тялото ми явно се е събудило в компанията му.

Разказвам му за опитите на семейство Грейвни да ме накарат да подпиша пълномощното за разпореждане с наследството на Оли. Бурната му реакция ме изненадва. Той трясва халбата си и разлива бира по масата.

— Ама че шибани отрепки.

— Знам…

— Не могат да направят това, нали? Просто да не ти оставят нищо? Трябва да си наемеш адвокат. Та ти си жена му, ебаси!

Загрижеността му за моето добро ме трогва и изведнъж избухвам в сълзи.

— Съжалявам — казва. — Трябва да си затварям устата. Това няма нищо общо с мен.

Пресягам се над масата и хващам свитата му в юмрук ръка.

— Не, приятно е. Да знам, че някого го е грижа. Никой не ми остана, Шон.

Той слага другата си ръка върху моята, но не вдига очи, за да срещне погледа ми.

— Имаш мен.

— Почти не се познаваме.

— Това, което стана във Виетнам. Никога няма да го забравим. А и — този път вече вдига очи — когато човек срещне някого, с когото се чувства свързан…

Очите ни се срещат за момент, а после отдръпвам ръката си.

— Съжалявам — казва той.

Отварям уста и пак я затварям, объркана от чувствата, които струят в кръвта ми. Бъркам ли желанието с благодарност? Трябва да внимавам да не започна връзка, от която да не мога да се измъкна. По-добре да имам приятел, отколкото озлобен бивш любовник.

— Благодаря ти — казвам накрая. — Добре е да знам, че имам приятелството ти.

— Насреща съм, когато имаш нужда от мен. — Той проявява разбиране.

Барът започва да се опразва. Клиентите са били дошли само за по някое питие след работа и когато телефонът на Шон зазвънява, и двамата го чуваме. Той го изважда от джоба си и поглежда към екрана, а после прекратява обаждането.

— Обади се, ако искаш — казвам.

— Не е нищо важно. Само един от доставчиците ни.

Номерът започваше с две нули и тройка. Някоя европейска пивоварна може би.

След това разговорът продължава по по-безопасни теми. Как е сънят ми, какво е помогнало на Шон да се справи след смъртта на Емили. Тогава идва някакъв барман и казва, че една от тръбите в мазето е запушена. Шон се извинява и гледам как прекосява бара с онази леко вълнообразна походка, която ми е позната от детството ми. Всички мъжаги ходеха така, донякъде за да изглеждат заплашителни и донякъде защото горната част на тялото им беше толкова напомпана. Пияните брокери очевидно се изплашиха от него, а аз не мога да сбъркам трепета, който преминава през тялото ми, когато той се протяга за една от халбите на горния рафт на бара и разкрива ивица мускулест корем — сексуално желание. Наистина трябва да внимавам. Не съм готова. Може би никога няма да бъда.

Докато чакам да се върне, оглеждам салона. Барът от тъмно дърво минава по цялата дължина на задната стена, а под грубите каменни арки отзад има редици от бутилки, осветени от задната страна, така че проблясват като скъпоценни камъни. Барът стои върху резбовани плоскости, прекъснати тук-там от брадати фигури, наподобяващи Атлас, които напрягат торсове, за да издържат на товара. Изглежда ми познато. Може би с Оли все пак сме били тук.

Шон се връща. Проблемът не е толкова прост, колкото мислел, и можело да се забави малко повече. Ще им каже да ми приготвят храна, докато чакам. Казвам му, че предпочитам да си отида вкъщи. Той протестира, но го успокоявам, че съм добре. Истина е: наистина се чувствам по-добре, защото го видях.

Този път ми дава номера си и старателно записва моя в телефона си, а после ми изпраща есемес, за да провери дали е правилният. Накрая се целуваме целомъдрено по бузата. Приятели.

Навън е тъмно и още вали, но това прави нощта някак по-омагьосваща. Светлината блещука в локвите, водни капчици просветват по ръбовете на парапети и автобусни спирки. Под краката на пътниците е друг град, огледален образ, който се разпада и преобразува, докато минават през него.

Минавам бързо покрай Римската стена и изкачвам стълбите към метростанцията, когато телефонът ми зазвънява.

Зайнаб.

— Извинявай за по-рано. Ужасна приятелка съм.

Някъде в дъното чувам мъжки глас.

— Ооо, имаш компания.

— Няма проблеми. Почакай, Елвис.

— Елвис? Сервитьорът от погребението?

— Когато той ми докара колата, вече беше станало късно, затова го поканих да остане. За известно време.

Засмивам се.

— Мръсница такава. Май иска да продължиш да му обръщаш внимание.

— Само исках да ти кажа какво ми каза приятелят ми от Столичната полиция.

Отдалечавам се от светлините на станцията, навлизам в сенките в Градините на площад „Тринити“.

— Продължавай. — От живите плетове тихо се стичат капки, докато вървя към паметника на мъртвите.

— Накарах го да издири онова момиче, което е било изнасилено в Португалия. Обади ми се с интересни новини. Самоубила се два-три месеца след като Оли и Майло си тръгнали. След това брат ѝ отишъл в полицията и се опитал да ги убеди да повдигнат ново обвинение на Майло, но те не проявили интерес. Случаят бил приключен. Господарите на Вселената побеждават отново. Нямам предвид Оли — естествено, че не, но ако е вярно, може да се каже, че Майло е извършил убийство безнаказано.

Стоя под каменните колони и гледам към блещукащата река.

— Аш? Там ли си?

За миг се замислям дали да не стигна до средата на Тауър Бридж, а после просто да се прехвърля през парапета. Не съм сигурна, че имам енергия, за да продължа да живея.

— Аша? — Тонът ѝ е остър.

— Да, съжалявам. Чух. Просто мислех.

— Ами недей. Само гледай да се грижиш за себе си, става ли?

— Става.

— Обещай ми.

— Обещавам.

Сбогуваме се и прекратявам обаждането. Явно заведенията започват да затварят, защото хора в различни стадии на пиянството се клатушкат през градините към метрото. Спирам един от тях и моля за цигара, а после я изпушвам, загледана в бруталния силует на Тауър.

Обвинението в изнасилване е можело да съсипе кариерата на Майло и изглежда, че момичето и брат му просто не са били съгласни да оставят да му се размине. Ами ако Майло е решил да ѝ затвори устата завинаги? Може да е платил на някой местен да го направи. Ами ако наистина е извършил убийство безнаказано?

А ето го сега, държи се като отдавна изгубения син на семейство Грейвни. Ако успеят да ми измъкнат наследството на Оли, ще бъдат много богата възрастна двойка. Без наследник, на когото да оставят богатството, освен най-добрия приятел на сина си, който е останал до тях, докато са скърбели за него. Тяхната опора.

Cui bono, Майло?

Може би ти.