Сара Дж. Нотън
Другата двойка (7)

5.

Замъкът „Бърни“, Хампшър

Събота, 3 септември

Аша стои до прозореца, докато Зайнаб вплита перли в косата ѝ. В ъгъла има паяжина, а водните капки проблясват като скъпоценни камъни, когато паяжината потрепва от вятъра.

От предишната вечер вали, но не силно, а и са наели шатра, така че няма значение. Дори е някак по-добре. Щеше да е прекалено, ако денят беше слънчев — такова съвършенство, че чак щеше да накъртва като захарин. Трябваше да има някакъв недостатък, така че всичко останало да може да блесне в сравнение с него.

Малък сребрист молец се удря в стъклото, зажаднял за ярката светлина от лампата, която Зайнаб е насочила към главата на Аша. Накрая се забива в паяжината и посипва перваза с дъждовни капки, докато се мъчи неистово да се освободи.

Паякът се катери към плячката си, без да бърза. Тя се запитва защо използват онези мъхести паяци, които се хранят с птици, за да помогнат на хората да се освободят от фобиите си, когато това нещо с гъвкави, тънки крака е много по-отблъскващо.

Внезапно дъждът се засилва и забарабанява по стъклото, а тя се отдръпва стреснато и събаря кутията с перли от ръцете на Зайнаб. Двете се смеят, докато лазят на четири крака и ги събират, и Аша скоро се запъхтява. Още не е свалила всички килограми, които качи през пролетта, и корсажът притиска гръдния ѝ кош.

Скоро кутията се напълва отново, но когато за последен път опипва с ръка, както е застанала на четири крака, Аша забелязва една последна перла, под тежкия скрин, която блещука матово, като очна ябълка.

Пъха ръка покрай лъвските крака на скрина чак до задния му край. Но преди да я хване, ръката ѝ се одрасква на пирон, с който килимът е закрепен за пода. Тя я дръпва, но преди да се замисли, я избърсва в роклята.

Яркочервено петно на копринената пола.

— О, не!

— Няма страшно — казва Зайнаб. — Не се паникьосвай.

Докато тя попива петното с кърпичка, Аша смуче порязаното място точно в свивката в основата на безименния ѝ пръст.

— Дай да се измия на чешмата. — Дръпва се и изтичва в банята. — След минута ще спре да кърви.

— Сложи роклята под студената вода — само студена, — така петното би трябвало да се махне почти напълно.

Беше се изсмяла, когато Зайнаб настоя, че ще им трябват три часа за приготовленията. Представяше си как лежат на леглото и отпиват коктейли „Бъкс Физ“, докато чичо ѝ дойде да я вземе. Не как стоят до мивката, треперещи от студ, докато полата ѝ чак до корсажа се напоява със студена вода. Щеше да се наложи да я изсушат със сешоара или върху плата щеше да остане следа.

След половин час роклята е суха. Петното е избледняло до светлокафяво, като от шоколад или сос от печено месо. Така ще каже, че е станало. Кръвта ѝ се струва натоварена с послание. Поличба. Като проклятието на зла фея: в сватбения си ден ще си убодеш пръста и…

Не за първи път ѝ се иска майка ѝ да беше там, за да я успокои. Истинска, физическа болка е да не можеш да облегнеш глава на рамото на дребничката жена и да изслушаш утешителните ѝ думи, винаги толкова практични и изпълнени със здрав разум чак до края, когато нареждаше на Аша да се погрижи на погребението ѝ да има халал храна за продавача на вестници и семейството му.

Зайнаб довършва прическата ѝ с необичайно сериозно изражение, а после я завежда пред огледалото в цял ръст до прозореца. Знаеше, че иска много от приятелката си, когато я помоли да се заеме с толкова важна задача, но двете си правят взаимно прическите и се гримират една друга, откакто бяха тийнейджърки, и някак това ѝ се стори правилното решение. Сега Аша оглежда отражението си критично. Прическата и гримът ѝ не са проблемът.

— Приличам на кит.

Опънала е корсажа, сякаш е лека жена от някой исторически филм. Роклята трябваше да бъде с елегантна кройка с висока талия, но първата проба беше миналата година. В нея вече няма нищо елегантно. Всички старци на сватбата цял ден ще хвърлят похотливи погледи към циците ѝ. Оли твърди, че харесва новите ѝ „извивки“, но на нея не ѝ харесват. Всичките ѝ дрехи ѝ стоят зле и всеки път, когато с мъка закопчава ципа на дънките си, си спомня с неприязън за станалото. Наистина мислеха да отложат сватбата, но родителите на Оли се противопоставиха — хората вече си били купили самолетни билети — и тъй като беше доста сигурна, че бездруго не искаха той да се ожени за нея, Аша се съгласи. Освен това чичо Томас сигурно наистина си беше купил билет.

Тя се обръща, за да се погледне от друг ъгъл, и зеленото коланче притиска ребрата ѝ като желязна скоба.

— Няма смисъл, ще трябва да сваля ципа под мишницата.

— Дай да отпусна малко шевовете.

— Божичко, Вира Уанг щеше да откачи.

Това отнема още половин час и тъй като трябва да стои абсолютно неподвижно през цялото време, и то с вдигнати ръце, под спота, тя започва да се поти.

Супер. Само това ѝ трябва. Да стигне до олтара лепкава и усмърдяна. Пак ѝ се доплаква. Поне майка ѝ да беше тук. Зайнаб е страхотна, но наистина не обича прегръдките, а Аша предпочете да няма други шаферки. От страната на Оли имаше прекалено много прелестни малки принцеси, които щяха да се обидят, ако ги беше пренебрегнала.

— По-добре ли е?

— Не съвсем.

— Значи никаква торта за теб, скъпа.

Аша се насилва да се усмихне и напрежението веднага започва да напуска тялото ѝ. Това ще бъде най-хубавият ден в живота ѝ. И не заради обстановката или роклята, или храната, или някоя друга глупост, за която се е притеснявала през последните шест месеца. Няма значение дали ще вали като из ведро, или роклята ще се разцепи насред изричането на обетите, нито дали някаква свадлива стара чанта мисли, че тя не е достатъчно добра за скъпоценния ѝ син. Днес Аша се омъжва за мъжа, когото обича; той ще каже на света, че иска да прекара остатъка от живота си с нея.

Тя се разплаква най-после, а Зайнаб я прегръща, докато сълзите спират, а после я гримира отново.

Към десет дъждът е спрял, а небето е синьо и без нито едно облаче, сякаш изобщо не е имало буря. Може би и времето си е изпуснало нервите малко преди сватбата.

Има време само за един „Бъкс Физ“, преди Зайнаб да трябва да отиде да се приготви. Тя наистина очаква да се натиска с кума, въпреки че Аша ѝ каза, че е обвързан.

— Това никога не ме е спирало досега.

— Чакай да видиш Либърти.

— Майната ѝ на Либърти. — Зайнаб гаврътва утайката на питието си и става от леглото.

— Така. До скоро, мацко. Бих те целунала, ако не беше всичкият този противен фон дьо тен.

Аша се усмихва, приятно ѝ е да остане насаме за този последен половин час, преди животът ѝ да се промени завинаги. Това последно преди, когато все още е госпожица Аша Фадеи. Име, което, дори в момента, говори за трудности и предразсъдъци, а следователно и за куража и решимостта, които бяха необходими, за да стигне там, където е сега. Можеше да запази името си, но знае, че за Оли е важно да приеме името му и да стане госпожа Грейвни. Майка ѝ не би възразила.

Когато Зайнаб отваря вратата към коридора, в стаята нахлува студен въздух, наситен с тежкия аромат на рози от една маса наблизо.

Аша се обляга на касата на вратата и вдишва максимално дълбоко, колкото роклята позволява.

— Не е ли лош късмет да позволиш някой да те види? — казва Зайнаб.

— Само младоженецът, глупаче. В противен случай шофьорът ще трябва да е със завързани очи.

— А, да.

— Както и да е, просто искам да се разхладя.

Зайнаб ѝ махва еднократно и се отдалечава през коридора, който води към дрънчащите старомодни асансьори с черните решетки.

С намерението да остане отвън, докато изсъхне под мишниците, Аша улавя вратата, когато тя се затваря. Но в същия момент от другата страна се чува тихо шумолене.

Тя поглежда зад ръба на вратата.

За дръжката е завързан букет. Но усмивката, която започва да се оформя на устните ѝ — от Оли — замръзва.

Цветята са мъртви.

Кафяви и толкова увехнали, че висят от дръжката на вратата като труп. И смърдят на гнилост.

Нечия жестока представа за шега?

Тя пъха крак в касата, за да попречи на вратата да се затвори, и се опитва да ги издърпа. Възелът е прекалено здрав, а панделката е евтина найлонова и се врязва в пръстите ѝ, когато се опитва да я скъса. В гърдите ѝ се надига паника и роклята ѝ отеснява още повече. Тя не иска никой да види този ужасен подарък. Разследването от страна на хотела, за което Оли ще настоява, разглеждането на записа от охранителната камера, разобличаването на виновника. Някоя от пренебрегнатите шаферки? Майката на Оли? Толкова е мелодраматично, че е почти във викториански стил. Като проклятие. Или предупреждение.

 

 

За миг, както стои в онзи сумрачен коридор, под дъските, огъващи се от тежестта на всичките онези векове, тя се изплашва. Сякаш древните стени я заразяват със суеверията на своето време. Дъждът и кръвта, а сега това. Дали бракът е обречен от самото начало?

От другия край на коридора чува скърцането и вибрирането от приближаващия се асансьор. Някой идва.

Тя изтичва в стаята и преравя несесера си за някакво острие.

Решетката на асансьора се отваря с пронизително скърцане, а после се затваря с дрънчене.

Нокторезачка. Ще трябва да свърши работа. Изтичва пак до вратата.

Сега се чуват приближаващи се колебливи стъпки. Дъските на хотела сигурно са обработени специално, за да скърцат драматично.

Слага остриетата на нокторезачката около панделката и дръпва. Остриетата са прекалено тъпи. Панделката само се усуква.

Стъпките вече са почти на ъгъла. През тялото ѝ отново преминава страх. Дали човекът, оставил цветята, който и да е той, се връща? Какво иска?

Стъпките се спъват — подът със сигурност е и леко наклонен — и в този момент нокторезачката захапва панделката.

Тя най-накрая се скъсва и цветята са освободени точно когато в края на коридора се появява сянка. Тя оставя вратата да се затръшне зад нея, хуква с лигавите цветя, от чиито цветове се ронят покафенели листенца, и ги напъхва в кофата под мивката в банята, а после натъпква цяла шепа тоалетна хартия отгоре, в случай че Оли я използва по-късно. Накрая изплаква зловонната мътилка от ръцете си.

Може ли да е станала грешка? Дали са само останките от свежи цветя, сложени на вратата и забравени, преди тя да пристигне? Не, разбира се. Някой го е направил нарочно: искал е да я засегне и смути. Защо?

На вратата се почуква.

— Да? — казва тя, като се връща тихо в стаята.

— Здравей, скъпа моя! — чува се треперещ нигерийски глас. — Готова ли си вече?

Чичо Томас!

Тя си придава щастливо ухилено изражение и му отваря вратата.

Докато върви по тъмния коридор, хванала го здраво под ръка, осъзнава, че не може да се включи в щастливото бъбрене на Томас, не може да пропъди от мислите си онези мъртви и гниещи цветя. Става ѝ гузно и я е страх, сякаш някой е оставил труп на пода на банята им.

Какво толкова лошо е направила, че някой би могъл да ѝ желае злото в сватбения ѝ ден?