Сара Дж. Нотън
Другата двойка (35)

Пет месеца по-късно

Кафенето е зад ъгъла, като се излезе от офиса на Люис. Заведение от скучна верига, с редици от лаптопи като полицейски щитове, с пакетчета захар, които се разтварят в кофи с кафе на маси, осеяни с трохи от мъфини. Звучи обичайната безобидна музика за фон, предназначена да замъглява умовете на банкери и адвокати. Момиче с китара, пеещо някаква балада, която някога е била рок парче.

Очите ми се стрелват ту насам, ту натам, ту се връщат към часовника ми, докато отпивам от кафето си. Умът ми преминава от безумен ужас към помпозна убеденост в собственото ми великодушие, към увереността, че съм пълна глупачка и че ако Оли знаеше какво правя, щеше да ме вкара в лудницата.

Все още мога да си тръгна. Да повикам полицията.

Тя сигурно знае, че съществува такава възможност. Вероятно дори няма да дойде. Вече закъснява с половин час.

Отвън, зад витрината от плоско стъкло, уличното движение е толкова натоварено, че колите са броня до броня. Движението на хора по тротоарите също е оживено. Костюми и поли, високи токчета и мобилни телефони. Движат се бързо срещу пронизващия пролетен ветрец. Излезли са по работа или на ранен обяд. Никой не забавя крачка, ничии очи не срещат моя поглед. Аз съм невидима, затворена в капан от другата страна на стъклото като Алиса.

Кафето е изчезнало, сякаш някой друг го е изпил. Притискам с върха на пръста една троха от мъфин и я изтръсквам на пода. Мъжът до мен започва да гледа шумен клип в Ютюб, в който мъже скачат от покрива на влакове. Барманът изпуска стъклена чаша по обратния път към бара и хората надават одобрителни викове. Поглеждам отново към прозореца.

Дъхът ми спира.

Образът, който се беше създал в ума ми — на някаква запусната госпожа Рочестър с тикове, с щръкнали косъмчета по лицето и странни обувки — изобщо не отговаря на истината. Жената, която идва от Блакфрайърс и в момента пресича улицата, изглежда съвсем с всичкия си и почтена, но въпреки това веднага познавам, че е тя. Закръглена е, има гъста черна, прошарена коса, стиска розова платнена чанта и тревожно оглежда витрините на магазините за добре познатата светеща емблема на „Старбъкс“.

Следобедното слънце се отразява във витрината и я заслепява, което ми дава няколко минути преднина. Минути, през които се изкушавам да се измъкна от мястото си и да се шмугна през вратата за персонала, да изляза на миришещата на урина уличка и да продължа към свободата. Но тогава лицето ѝ се прояснява от моментна изненада и стъпките ѝ се разколебават. Открила ме е.

Ставам от ниския фотьойл и заставам сковано, когато тя бутва вратата, която трябва да дръпне, и изчаква една двойка да излезе, а после им благодари и най-накрая влиза.

Мислех, че мен ме е страх.

Тя видимо трепери, докато погледът ѝ обхожда залата, отначало невиждащо — той се плъзва веднъж върху мен, без да отчете присъствието ми.

Сигурно е на същата възраст като Оли, но изглежда по-възрастна, очите ѝ са подпухнали, от носа до устата ѝ минават дълбоки бразди. Белегът на слепоочието ѝ е скрит от тъмни къдрици, последните следи от младежката ѝ красота. Не би трябвало да има значение. Би трябвало в живота ѝ да има шкембест иберийски рибар, на когото да готви и да се джафка с него, но в разговора с Люис Даунинг не се споменаваше съпруг. Няма кой да се шокира или да се държи покровителствено, нито пък да държи ръката ѝ, когато се е отправила на тази експедиция в територията на лудостта или риска. Ако имаше, може би тя никога нямаше да извърши това, което стори.

Погледът ѝ най-накрая улавя моя и за миг и съскането на кафемашината, и ритмичната музика, и глъчката на разговорите утихват.

Очите ни са в един и същ цвят. Докато се е взирала в тях, когато ме е ударила с камъка, сигурно е изпитала усещането, че се оглежда в огледало.

Тя преглъща, притиска чантата към корема си и прекосява помещението.

Протягам ръка, деловото движение, чиято цел е да ме постави в положение на сила. Има ефект. Тя навежда глава, избърборва нещо на португалски, поправя се и казва на прилежен английски:

— Здравейте, аз съм Ищела Перейра.

— Аз съм Аша Грейвни. Бихте ли желали кафе?

— Si. Да. Благодаря.

Ако се съди по продължителното ми издишване, докато вървя към бара, човек би предположил, че от един час сдържам дъха си. Ръцете ми треперят, когато взимам картонената чаша, а свръхпламенният барман се засуетява и попива разлятото кафе със синя кърпа, докато не му изръмжавам. Когато се връщам на масата, Ищела още стои права.

— Заповядайте, седнете.

Тя сяда и внимателно наглася тялото си, изпъва гръб и леко се отдръпва, сякаш очаква удар. Мярвам сребърно кръстче на гърлото ѝ.

— Благодаря ви, че дойдохте.

Кимва.

И тогава всичко се изпарява. Цялата ми подготвена реч, заедно с исканията, пазарлъците и заплахите, се спуква като сапунен мехур. И оставаме само двете. Две наранени жени, взиращи се мълчаливо една в друга.

За моя изненада, тя е тази, която нарушава мълчанието.

— Простете ми.

Отначало решавам, че това е просто заучена фраза, начало на изречение: Простете, ако… — но за няколко секунди тя не казва нищо повече.

Аз се окопитвам донякъде и успявам да издекламирам първата част от речта си.

— Поканих ви тук, за да можем да поговорим за Нико.

— Ужасно съжалявам — казва тя. — За това, което сторихме. На вас и Оливър.

Оу-лий-вър. Трепвам, когато чувам името му.

— Искам да обясня. Преди полицията дойде.

Не я поправям.

— Направих го заради Нико. — Свежда поглед към разтворените си длани, а после отново вдига очи с предизвикателно изражение. — И заради това, което те ми сториха. После, заради това — отмества косата си и виждам белега — вече не можех нито да чета, нито да пиша. Бездруго ми беше толкова трудно без семейството ми. Но заради травмата не можех да работя. Не и почтена работа.

— Защо без семейството ви? Те къде бяха?

— Баща ми е — започва, но се поправя, — беше католически свещеник. Добър човек за онези, които го познаваха, но строг баща. Биеше ни за всяка дреболия, която не одобряваше. Ако откриеше какво съм направила, никога нямаше да ми прости за позора, който донесох на семейството.

Говори английски с акцент, но гладко. Сигурно някога е била умна.

— Откъде познавахте Шон Кърни?

Искрата в очите ѝ помътнява.

— Със сестра му Емили бяхме приятелки.

— Моля ви, разкажете ми всичко, което се случи в онази нощ.

Тя ми разказва, че Оли я блъснал. Не че паднала, когато се нахвърлила върху него, както Майло го представи. Предполагам, че никога няма да разбера коя версия е вярната, а може би няма и значение.

Казва, че успяла да се изкачи до пътя и се добрала до апартамента над един от баровете, който Емили деляла с брат си. Шон я намерил припаднала на стълбите. Когато я закарал в болницата, ту губела съзнание, ту се свестявала. Била получила мозъчен кръвоизлив, но преди да я закарат в операционната, накарала Шон да обещае да не казва на никого какво е станало. По-добре всички да мислят, че е умряла.

Кафенето е започнало да се изпразва и скоро остава само нейният глас. Говори толкова тихо, че едва я чувам заради собственото си ускорено дишане.

Бебето, както ѝ казали, когато дошла в съзнание, било добре, но щяло да се наложи тя да остане за още изследвания. Ужасена, че родителите ѝ можело да тръгнат да я търсят по болниците, на следващия ден си тръгнала на своя глава.

Емили и Шон ѝ дали пари и ѝ помогнали да намери апартамент в Лисабон, където известно време работила в барове и ресторанти. Някаква благотворителна организация ѝ помогнала, когато дошло време да роди. В малката болница в манастир нямало поздравителни съобщения, нито посетители освен Шон. За да ѝ каже, че Емили се била самоубила.

Двамата плакали прегърнати и се заклели в живота на бебето, дремещо на гърдата ѝ, че ще отмъстят на онези англичани.

Когато вдига поглед и среща моя, за първи път виждам огъня, който явно е подклаждал обсебеността ѝ от Оли.

— Дълго време — продължава тихо — бях толкова гневна, но после, колкото повече Нико растеше, виждах какво ми е дадено. Дар, не проклятие. Нико беше толкова умен. Четеше толкова добре. Обожаваше книгите, приключенските истории. Каза ми, че когато порасне, ще забогатее и ще спаси и двама ни.

Пръстите на ръцете, които кърши в скута си, са пожълтели от никотин. Изпитвам толкова силна нужда от цигара, че ми се плаче.

— Двамата с Шон — продължава — поддържахме връзка. Понякога той изпращаше пари. Мислех, че и той като мен е започнал да преодолява станалото. Не съзнавах, че през всичките тези години ги е търсил.

Очите ни се срещат отново и въпреки горещия въздух, който духа от климатика на тавана над нас, потрепервам.

— Шон ми се обади миналото лято и каза, че намерил начин да се сдобие с парите за колеж на Нико. Каза, че открил мъжете, които ни нараниха. Всички били много богати, каза, и толкова самодоволни. Не ги било грижа какво ни причиниха. Не били получили наказание нито от Бог, нито от закона или от собствената си съвест.

С някакво нездраво усещане за празнота в стомаха си осъзнавам, че изпитвам известно съчувствие към хората, които убиха обичания ми мъж.

— По онова време с Нико живеехме с един мъж, но той не беше добър човек. Двамата с Нико се караха, когато той ме удряше. Аз пиех. Бях отчаяна. Оставих се на Шон да ме убеди.

Извръщам очи, поглеждам през прозореца към шумното улично движение и се сещам за съученичките ми, които забременяха, преди да навършат шестнайсет. Майка ми през цялото време ме държеше в течение за безжалостната траектория на живота им. Даваше ми ги за назидание, за да ми докаже колко права се беше оказала да ме кара да уча толкова здраво през всички години в училище и да ограничава с железен юмрук социалния ми живот: от църковния младежки клуб право вкъщи за баня и лягане. За да не свърша като тях, със склонните им към насилие партньори, изсмукващата живеца им работа, нерадостното им бъдеще. Винаги бях смятала, че стоя много по-високо от тях. Че те са направили своя избор, а аз — моя.

Ищела е можела да избере да не спи с Оли. Но на нейно място аз нямаше да направя такъв избор. Щях да се влюбя в него, както тя се е влюбила. Но и моментът, и обстоятелствата, и мястото работеха в моя полза. Това не е избор, а късмет. Нямам никаква причина да смятам, че стоя по-високо от нея.

Подавам ѝ хартиена салфетка от чинийката си, а тя попива миглите си, слепени от сълзи. Сега виждам красотата, която навремето трябва да е била толкова поразителна. Както на зеленоокото афганско момиче от снимката, тази красота е изгубена, загрубяла е и е смачкана от горчиви преживявания. Тялото ѝ е наедряло, дрехите ѝ са евтини, чантата ѝ е менте от португалски пазар. Сега Оли не би я погледнал втори път.

Но въпреки това, когато видях снимката на момичето с червената рокля за първи път, образът му събуди лека ревност у мен. Единственият път, когато бях изпитвала ревност към някое от завоеванията на Оли. Всички останали, издокарани и разглезени като състезателни коне, бяха банални, но у Ищела видях съперничка, равна. Това можех да съм аз. Случилото се с Ищела можеше да се случи на мен.

Една от сервитьорките се навежда между нас и взима мръсните ни чаши, незабелязваща или може би просто равнодушна към емоционалния заряд, който трепти във въздуха.

Ищела си поема дълбоко въздух и продължава.

— Шон знаеше къде ще ходите на меден месец. Уговорихме се да се срещнем там, на острова, и да изчакаме възможност. Той каза, че и вие трябва да умрете, така че Нико да е единственият наследник, но когато моментът настъпи… — гласът ѝ преминава в шепот, — не можах. Ръцете не ми позволиха да ударя с достатъчна сила.

Вдигам пръсти към собствения си белег.

— Оставих Шон да мисли, че съм ви убила, и побързах да се върна вкъщи. Бях толкова уплашена и толкова съжалявах. Когато ви видях по телевизията, исках да се предам, но не можех да му го причиня, не и след всичко, което беше преживял.

Отвън пред прозореца спира автобус и бълва туристи. Тук сме близо до Темза. Понякога с Оли хващахме лодка до някой от облагородените кейове. Вечеряхме омари, докато залязващото слънце превръщаше реката в червена змия, а после спирахме такси до вкъщи. Питам се какво са правили Ищела и Нико, докато сме били на онези вечери.

Когато тя заговаря отново, гласът ѝ е по-силен.

— Зарадвах се, когато получих писмото от адвоката ви. Сега, след като Шон е мъртъв, съм готова да изтърпя каквото и наказание да ми бъде отредено.

В загрубялото ѝ от атмосферните стихии лице има известно достойнство, когато сяда с изпънат гръб на стола. Само треперенето на ръцете ѝ я издава.

Поемам си дълбоко дъх. Мой ред е.

— Поканих ви тук за обяснение, а вие ми го дадохте. Но имаше и друга причина.

Кимва, а ноздрите ѝ потрепват като на крава, помирисала миризмата на кланицата.

— След малко бих искала да дойдете с мен в кантората на адвоката ми, само на няколко пресечки оттук.

Тя преглъща, ръцете ѝ стисват по-здраво розовата чанта, която закрива гръдния ѝ кош като щит.

— Полицията ще ни чака ли там? Трябва да поговоря със сина си, преди да ме отведат. Той не знае какво направихме, какво аз направих.

— Участието ви в убийството на баща му?

Тя свежда глава, поема ударите като мъченица. Карам я да почака, макар и за малко, но страданието ѝ не ми носи удовлетворението, което предвкусвах, когато си представях тази сцена.

— Полицията няма да е там.

Тя вдига очи.

— Нико е син на Оли. Оли беше богат мъж. Ако беше жив, ако знаеше, че има син, щеше да иска този син да бъде осигурен финансово.

Правя пауза, за да преглътна. Трябваше да е нашият син, моят и на Оли.

— С адвоката ми съставихме няколко документа, с които се дарява наследство на Нико. Бих искала да ги прочетете, преди да ги подпишем, за да сте сигурна, че условията ви устройват. Ще има достатъчно за колеж и за след това.

Тя затваря очи. Лицето ѝ е придобило цвета на млякото, разлято на масата.

— Не мога да взема парите ви — казва запъхтяно. — Това са кървави пари.

— Парите не са за вас, за Нико са — казвам и добавям с непривична острота: — Единствената причина да не разкажа всичко на полицията, е, за да го защитя.

Тя изпъва гръб и както очаквах, на лицето ѝ се появява предизвикателно изражение, но само за миг и изчезва. И изведнъж, преди да успея да реагирам, се навежда над масата и ме придърпва в прегръдката си.

Косата ѝ се допира до лицето ми с аромат на борови иглички, тялото ѝ притежава майчинската мекота, но сърцето ѝ бие до моето с огромна жар. Жарта на любовта. Мисля си за Оли, роден за сладостите на живота. Никога нищо не му е било отнемано, само му е било давано. Не е разбирал, не би могъл никога да разбере към какво могат да ни тласнат любовта и загубата.

Баладата, която се носи от колоните над главите ни, достига върховата си точка и последният китарен акорд утихва. Скоро ще го видя отново, в тъмната кантора на Люис. Ще го видя в очите на Нико или в усмивката му, някакво ехо от Оли. Млад като момчето на снимката: изкупилия греховете си Оли.

Изведнъж по стъклото на прозореца затропва пролетен дъжд. Но когато отварям очи, небето е синьо.