Сара Дж. Нотън
Другата двойка (33)

31.

Пладне

— Можеш ли да повярваш, че скапаният ми душ не работи? Курорт като този, а не могат дори да си оправят тръбите.

Надигам се до седнало положение на шезлонга и закривам очи. Кърпата му още е преметната през рамото, а челюстите му са стиснати от гняв. Напрежението от пътуването се отразява и на него.

— Ей, не се ядосвай за това, използвай моя.

Подавам му картата ключ.

— Ще ти имам доверие, че няма да пребъркаш чекмеджето с бельото ми.

Той се ухилва, а аз се връщам към книгата си. Но думите сякаш са на друг език. Не мога да съсредоточа погледа си върху някоя страница за повече от две-три секунди, преди да вдигна очи и да огледам хоризонта за лодката.

Не ми помага, че персоналът сякаш непрекъснато снове в периферното ми зрение. Въпреки разликата в цената се пречкат повече на туристите, отколкото в „Мангово дърво“. След известно време започвам да забелязвам, че вниманието им сякаш е съсредоточено върху мен. Когато някой влезе, друг заема мястото му на стълбите на ресторанта. Накрая повиквам един.

— Наблюдавате ли ме?

Някой по-възрастен човек може би щеше да ме погледне нагло, но това момче доскоро е било тийнейджър, а кожата му е гладка и блестяща.

— Приятелят ви каза, че сте болна.

— Ни най-малко. Добре съм.

В погледа му няма лукавство. Той почуква по главата си.

— Болна от тъга.

Ебаси — промърморвам и извръщам поглед. Очевидно се притесняват, че ще се опитам да се удавя в отсъствието на Шон. Дано само да не настоят да ме придружат до пещерите. Искам да отида сама. Шон разбира. Дори не предложи да дойде с мен, но каза, че ще ме чака, когато се върна.

Решавам да не повдигам пред него въпроса за думите му пред персонала. Само е загрижен за мен.

Минутите минават бавно като охлюви. Десет и половина, единайсет и петнайсет.

Когато лодката най-накрая се появява иззад носа двайсет минути по-късно, скачам и изтичвам до водата. Трябват ѝ няколко минути да стигне до брега и докато се плъзга над плитчините, Шон идва при мен.

— Донесох ти нова вода.

Благодаря му. Бутилката е прелестно студена.

— Не допускай да се обезводниш. Изпий я цялата на лодката.

— Ще я изпия.

Споглеждаме се, а той се усмихва, но усмивката не достига очите му.

— Не се тревожи. — Докосвам голото му рамо. — Всичко ще бъде наред с мен.

— Ще съм си в бунгалото, чуваш ли? Ела и ме потърси, когато се върнеш.

Навеждам се и го целувам по бузата, а после се обръщам към лодкаря. Той протяга ръката си, за да ми помогне да се кача. Сядам на кърмата и слагам чантата си в скута, за да я пазя от водата. В нея е телефонът ми, а също и химикалка и хартия за водене на записки.

Двигателят започва да издава звуци, подобни на кашлица, и заработва, а лодката се отделя от брега. Поглеждам назад и виждам, че Шон се изкачва по пясъка към групичка служители на курорта, които гледат мълчаливо как набираме скорост. Очевидно мислят, че никога няма да се върна.

Шумът на двигателя преминава във вой, а после в рев и след минута подскачаме през тъмните вълни, а линията бял пясък се отдръпва зад нас.

Осъзнавам, че дори не съм погледнала към лодкаря.

Той не ме гледа, въпреки че сигурно знае историята ми, а се вглежда съвестно в морето пред носа на лодката. Ако бях на негово място, щях да взема някого със себе си, в случай че англичанката пак откачи и го обвини в убийство.

Когато подминаваме носа, пъхам ръка в чантата си за телефона. Нищо още. Предполагам, че може да мине минута — минута и нещо, докато се получат евентуални съобщения. Салфетката, с която плодовете са увити, се е развила донякъде и сега те са се разкашкали на дъното на чантата. Не изглеждат апетитни и едва не изхвърлям всичко през борда, но решавам да се опитам да хапна малко. Горещината и движението на лодката вече започват да ми влияят. Започвам да беля папаята с ножа, като хвърлям обелките през борда. Месото на плода е сладко и топло, а сокът потича като кръв по цялата предна част на спасителната ми жилетка. Когато приключвам, измивам ръцете си и ножа и оставям алена следа по вълните.

Слънцето е като лазерен лъч в тила ми. Защо, за бога, не се сетих да си взема шапка? Слава богу, Шон се сети, че ще ми трябва вода. След плода отварям бутилката, която ми даде, и изгълтвам цялата вода.

Той се държи като истински приятел с мен. Знам, че трябва да разсея заблудата му, че някога бихме могли да сме двойка. Прекалено рано е, да, но освен това, каквото и да си мисли, ние сме толкова различни. Беше освежаващо да си правим компания с него, когато бяхме с Дейвид и Софи: той ме разсмиваше. Но Оли ме разсмиваше повече. А и каквото и да е сторил преди всичките тези години на онова нещастно момиче и бебето му, е било злополука. Злополука, която е прикрил, защото е бил в шок и изплашен, и е бил прекалено млад, за да постъпи разумно. Оли имаше добро сърце. Не съм сигурна, че Шон е толкова добър. Той има тайни.

Телефонът ми започва да вибрира в чантата — пристигнало е съобщение. Тъкмо понечвам да се пресегна за него, когато тялото на лодкаря изведнъж се напряга.

Вдигам очи и сърцето ми подскача. Пещерата се вижда.

Въпреки че явно се приближаваме от противоположната посока, куполът изглежда точно така, както си го спомнях — сив търбух с празнина като разтворени крака, достатъчно широка, за да влезе лодка. Двигателят се изключва и чувам как вятърът въздиша около този празен търбух.

Носим се по повърхността на прозрачна като стъкло вода. Розови медузи плуват над скали и коралови рифове, повечето бели и мъртви. Пасаж сребристи риби сменят посоката си и изчезват.

Пет зелени рака.

Дъхът ми спира. Спомените са там, само ме чакат да мина между онези каменни крака и да вляза в утробата на пещерата.

Плъзгаме се над кораловия риф и се озоваваме под сянката на каменната фасада. След миг сме в купола: изящно очертан полумесец от бял пясък, затворен от стените и осветен от слънчев лъч, който прониква през отвора в покрива. Има няколко много големи камъка и множество по-малки.

Дали съм била ударена с някой от тях?

Лодката се удря в пясъчна плитчина, а двигателят забоботва и постепенно притихва.

— Аз вземе лодка — казва той и посочва с пръст малко по-нагоре по брега. — Вие отиде лови риба. Повика ме, когато иска тръгне.

Кафяво-червено петно, застанало във водата с въдицата си.

— Благодаря.

Подава ми ръка и стъпвам във водата. Дори тук, в тази тропическа жега, студенината на водата ми действа като шок.

— Внимателно — казва.

Вдигам поглед към него. Очите му са толкова бледокафяви, че изглеждат почти златисти.

Тогава той включва двигателя и малко по-късно лодката минава между скалите и излиза в открито море, завива наляво и изчезва.

Започвам да газя във водата, докато заставам точно под слънчевия лъч. Мекият пясък приема формата на краката ми. Ако затворя очи, усещам как светът се върти около мен.

Бяла звезда. Барабаненето на дъжд.

Дишам тихо и потъвам все по-надълбоко в подсъзнанието си.

Навит на кълбо папратов лист, мънички зелени раци, застанали в редица, черен корал. Само че сега тя вижда, че това все пак не е корал, а сплъстени кичури тъмна, къдрава коса.

Ето. Това е нещо ново.

Дишането ми се ускорява.

Раците танцуват във водата. Пет са, с различна големина — от големи до малки. Пясъкът се издува, а после застива около тях. С формата на… с формата на пръсти на краката. Това не са малки рачета, а лакирани в зелено нокти на крака. Крак до бузата й. Лицето й е във водата. Тя усеща как вълничките достигат почти до ноздрата й, но не съвсем. Ако кракът притисне надолу главата й, носът й ще потъне под повърхността на водата и тя ще се удави.

Спомените се изсипват прекалено бързо, стоварват се на голяма, рохкава купчина, която не може да се задържи права.

Барабаненето на дъжд. А после, като гръм от ясно небе, удар. Силен и шокиращ. Не дъжд. Стъпки. Стъпки, тичащи по пясъка към нея.

Отварям очи.

Боже мой.

Не е имало предупреждение. Не е имало конфликт, нито ласкателни усмивки, за да се сприятели с туристите и да ги ограби. Само онова внезапно, унищожително насилие. Планирано. Не импровизирано. Не е бил Зау Фио.

Вълните се плискат в глезените ми. Умът ми се гмурва по-надълбоко и усещам как спомените започват да се разтварят като цветни пъпки.

Навеждам се да погледна някакъв камък с миниатюрна вкаменелост, свита на кълбо като зародиш.

Не. Стисвам още по-силно очи. Цветята се разтварят безразборно. Къде се вписва споменът за вкаменелостта?

Барабаненето я кара да мисли, че вали. Тя се обръща, за да каже на Оли. Към нея тича някаква жена. Тъмнокафяви къдрици като извиващи се змии. Бял белег с формата на звезда на дясното й слепоочие. Тя държи камък. Нещо става в периферното зрение на Аша, но тя не може да откъсне очи от камъка. Той е с размер на пъпеш. Сигурно е много тежък. А сега жената спуска ръката, с която го държи, и самата тежест на камъка ускорява движението.

И тогава кратък отдих насред този поток от спомени. Трябва… трябва да запиша всичко. С изтръпнали пръсти търся в чантата си, междувременно едва не изпускам телефона си във водата. Но сега…

„Виж, изглежда като бебе.“ Тя прокарва върха на пръста си по мъничкия, навит на спирала гръбнак на милион години. Той идва и я обгръща с ръце. „Ще има бебета, Аш. Обещавам.“ Внезапно надигнало се раздразнение. Тя се измъква от прегръдката му. „Не исках да прозвучи така. Само ти показвах“. Двамата се раздалечават, за да позволят на моментното неудобство да премине. Тя влиза във водата, а той тръгва по пясъка към отвора, който води към джунглата. Сухоземният маршрут, ако човек дойде пеша дотук вместо с лодка. Зау Фио отиде да лови риба по-нагоре по плажа. Каза им да го повикат, когато са готови за тръгване. Ако тя надникне през краката на пещерата, го вижда, малко кафяво-червено петно, застанало във водата с въдицата си, напълно неподвижно.

Светът се завърта и ми става лошо. Кръвта ми е толкова гореща, удря се в тънките стени на вените ми и заплашва да бликне от слепоочията ми и зад очите ми.

Когато жената стоварва камъка, а собствената му тежест ускорява движението, очите на Аша се втренчват в очите на нападателката ѝ. Те са катраненочерни и изпълнени с омраза, но цветът на кожата ѝ не е виетнамски. Средиземноморски е.

Взирам се невиждащо в блещукащото море.

Била съм нападната от мъртва жена.

 

 

Ръцете ми са като пъхнати в скиорски ръкавици, когато изваждам телефона си и въвеждам думата: Ищела.

Трябва да се върна в курорта и да се обадя на полицай Лин. Но когато се опитвам да се изправя, установявам, че не мога да стана. Сигурно е от шока. Ще трябва да почакам, докато силите ми се върнат.

Тогава виждам, че са дошли две съобщения от Зайнаб. Отварям първото и примигвам, за да проясня замъгленото си зрение.

Това е снимка на млада жена, с късо подстригана руса коса и обица на носа, а в тъмносините ириси на очите ѝ танцуват пламъци, когато доближава чаша със самбука фламбе към устните си. Облечена е с тениска с надпис Барът на Пади, Албуфейра. От десния ѝ ръкав се подава татуировка. Долната половина на черен полукръг с бяла точка в центъра. Символът за ян. Това е момичето, което Майло е изнасилил. Момичето, което се е самоубило.

Свъсвам вежди. Нещо се докосва до периферията на ума ми. Какво? Сякаш не съм способна да разсъждавам ясно. Горещината, липсата на храна започват да ми влияят.

Но чакай, та аз ядох. Тогава защо се чувствам странно? Мислите ми са накъсани, реещи се. Искам само да заспя.

Лениво отварям другото съобщение от Зайнаб.

Името ѝ е било Емили.

Примигвам и се опитвам да проясня ума си. Емили беше… Емили беше жената на Шон.