Сара Дж. Нотън
Другата двойка (4)

2.

ВИП салон на „Емирейтс“, летище Хийтроу

Петък, 23 септември

Аша гледа как той омайва стюардесата, като хваща чашата, която тя едва не преобръща в бързината да почисти незначителния безпорядък върху бара. Тя има лилава коса и изморени очи, бледността на източноевропейка, която работи прекалено много. Но сега се усмихва, а бузите ѝ порозовяват: мисли се за специална. И е истина. В този момент тя е целият свят на Оли. Той ѝ съчувства за изтощението, за неблагодарната работа да чисти след арогантни бизнесмени, възмутени, че раците са свършили и вместо тях ще трябва да ядат пушена сьомга. Още по-зле е с мъжете, които се преструват, че изобщо я няма: че съществува в друго измерение, което няма нищо общо с тях. Но Оли сякаш знае точно как се чувства. Когато той вдига смачкана на топка салфетка, която се е изтърколила от чиниите, натрупани една върху друга върху ръката на стюардесата, Аша усеща как обичта ѝ към него я залива като топла вълна.

Отива до прозореца и поглежда към осветената от прожектори писта, където въпреки часа самолети поглъщат или бълват пътници и се заобикалят един друг като в танц, докато се надпреварват за следващия коридор. Техният самолет трябваше да излети преди час, но полетът се отложи заради тропическа буря над Пакистан.

Тя няма нищо против. Изморена е, подпийнала и улисана в мечти за курорта, който отказа дори да погледне в брошурата.

Явно е бил „идеалното гнезденце за младоженци“ според „Татлър“ през изминалата година. Триседмичният им престой, на всичкото отгоре с полети в първа класа, вероятно беше струвал повече от годишната заплата на нормален човек. Повече от нейната годишна заплата, когато самата тя беше нормален човек.

Но въпреки това не изпитва съчувствие или солидарност, когато се обръща и гледа как стюардесата се връща в ярко осветената кухня: изпитва благодарност. Че вече не се блъска зад щанда на „Макдоналдс“ в Излингтън, за да се издържа по време на следването си, нито пък нахвърля набързо текста за финансови брошури вечер, когато заплатата ѝ още беше едва петцифрена. Не, нейният Чаровен принц се появи най-накрая, както майка ѝ през цялото време я уверяваше, че ще стане. А най-хубавото е, че го обича.

Оли вдига две бутилки от хромирания бар и ги разклаща към нея: „Шабли“ или „Гави ди Гави“? Тя посочва шаблито. Той го донася на масата и напълва отново чашите им.

— Горката, да трябва да се занимава с банкери негодници по цял ден — казва Аша.

Оли се ухилва и чуква чашата си в нейната.

Той е банкерът негодник, тя е парвенюто от общинското жилище. Така се майтапят помежду си. Майтапят се от четири години, откакто се запознаха. Откакто той ѝ се обади в офиса и каза: „Май нямате много високо мнение за мен, госпожице Фадеи“. Тя си го призна открито, говореше много по-наперено, отколкото се чувстваше — ако хората от върхушката решаха да се настроят срещу нея, това наистина можеше да прецака кариерата ѝ — докато защитаваше статията си с изречения като „Не бъркайте приветливостта с добродетелност“ и „Лесно е да си етичен, когато си предпазен от всички житейски трудности“. В действителност наистина ѝ беше дошло до гуша да слуша какъв страхотен човек е Оливър Грейвни. Със зъби и нокти си беше извоювала заместник-редакторското място в това малко, но уважавано новинарско списание и не беше всеобща любимка. Но на Оли му бяха поднесли всичко на тепсия, което му позволяваше да се държи много приветливо с всички. Не беше справедливо. Това беше и същинската тема на статията: тя, не той. Но сега трябваше да застане зад думите си.

— Наистина го мисля — беше казала. — Нямате представа какво преживяват нормалните хора. Вашата работа предполага да намирате начини да си харчите парите. Другите хора се блъскат за всяко пени.

— Приемам всичко, което казвате — беше отвърнал дразнещо чаровен, — но като се изключи вариантът да даря цялото си имущество — а съм прекалено голям егоист, за да го направя, — полагам максимални усилия да бъда добър човек.

— Сигурна съм, че е така — беше казала Аша, а напереността ѝ се беше изпарила. — Говорех за привилегированото положение като цяло, вие бяхте само пример.

— Несправедливо.

— Съжалявам.

— Разрешавам ви да ме поканите на обяд, за да ми се извините.

— Няма да си похарча половината заплата за омар в „Бръшлянът“.

— Само половината ли?

Тя се засмя и се намрази за казаното.

— До църквата „Сейнт Олав“ има сандвич бар. Можете ли да си позволите франзела със скариди? Уверявам ви, че до два часа̀ ще се влюбите лудо в мен.

Така и стана. Беше лудо влюбена, мамка му.

 

 

След като привършват бутилката, си взимат душ в абсурдно луксозната баня. Поотделно. От толкова време са дълго заедно, че душовете вече не са просто поредната възможност за секс. Но въпреки това — на меден месец са, така че може би щеше да е приятно. Тя остава дълго под топлата струя, но Оли сякаш смята да се бръсне вечно, затова тя излиза от банята.

Не за първи път се намира във ВИП салон, но винаги се впечатлява: всичкото това дърво и стъкло, вази с орхидеи, памучни халати, дизайнерски тоалетни принадлежности. На връщане ще прибере няколко и ще ги раздаде в офиса.

След като Оли си взима душ, тя втрива лосион за тяло с аромат на жасмин в раменете му, за да снеме напрежението от мускулите му. Заради суетенето около сватбата той спря да ходи на работа, а в отсъствието му са възникнали няколко проблема, довели до напрегнати телефонни разговори. Нищо съществено, увери я той, но очевидно са достатъчни, за да го стресират, а тя не иска това, не и по време на медения им месец.

Раменете му са гладки и потъмнели, безупречни като всичко останало в него. Единственият незначителен физически недостатък е черна бенка с размера на пръстов отпечатък на гърдите му. Проклетото нещо я ужасява и всеки път, когато ходят на почивка, го кара да обещае, че ще отиде да я махнат, веднага щом се приберат. Но никога не го прави. Тя подозира, че му е приятно, че тя се тревожи заради нея. Целува го зад ухото и се облича.

 

 

Пристигат по залез, след късащ нервите полет от Хошимин със самолет с перка, който пуфти и скърца през цялото времетраене на четиресет и пет минутното пътуване до острова. Гледката е поразителна, докато се плъзгат над вълни с тъмночервени петънца към зелен остров, който се издига от водата, но тя не е способна да ѝ се наслади. Оли се смее на ужаса ѝ, от който кокалчетата на пръстите ѝ са побелели, докато невидими тропически въздушни течения блъскат самолета. Когато машината се накланя рязко настрани, за да вземе последния завой и сякаш всеки момент ще се хързулне от небето, тя дори затваря очи и започва да се моли.

— Само искам да знаеш — промърморва Оли, — в случай че нещо се случи, че те обичам.

Тя отваря очите си отново чак когато бученето на двигателите спира, а Оли ѝ помага да стане от седалката си.

Излизат и моментално ги лъхва жега, а тя накланя глава назад, за да се остави да я залее.

Летището е миниатюрно. В покрива на сградата на терминала са забучени знамена като свещи за рожден ден: сред тях е знамето на Великобритания, американското със звезди и райета, златната звезда на Виетнам и няколко други, които не са ѝ познати. Излъчват някаква трогателна гордост. Очевидно и тук са чели статията в „Татлър“.

Тя се спира в горния край на металната стълбичка, за да се полюбува на залеза. Няколкото ефирни розови облачета имат златни кантове, а остатъкът от небето прелива от оранжево на запад в тъмночервено, бледомораво и наситеното синьо на нощта. Неравната черна линия на хоризонта, която ги заобикаля от три страни, трябва да е джунглата. Тук-там, само на няколко места, от тъмнината блещукат светлини като звезди.

Оли тръгва да слиза по стълбите и не уцелва стъпалото, а тя се втурва да го хване и го придърпва назад към тялото си. И двамата ахват от шок при мисълта за разминалото се на косъм падане. Един счупен крак щеше да сложи край на почивката на момента.

Едва ли е изненадващо, че той не се държи здраво на краката си. На полета от Дубай пийнаха няколко питиета, а също и „местен специалитет“ на самолета с перка — накъртващо сладка червена течност, която тя подаде скришом на Оли, когато стюардесата не я гледаше.

Тръгват надолу по стълбите, този път по-бавно, и прекосяват пистата до сградата на терминала хванати за ръка.

Летището е почти безлюдно. Млад мъж с униформа и мрачно изражение едва поглежда паспортите им и им махва да продължат към залата за пристигащи. Това не е място, на което човек би искал да се забави. Единичната редица напукани пластмасови столове и плакатът с подгънат ъгъл на виетнамско момиче с повехнали цветя в косата придава на терминала постапокалиптичен вид. Единственият признак на живот идва от светлината на автомата за закуски и напитки.

Свистенето на плъзгащите се врати нарушава тишината и в залата лениво влиза набит мъж на средна възраст, който донася със себе си миризмата на застоял цигарен дим.

— Господин и госпожа Грейвни?

Оли стисва ръката му, а мъжът пренебрегва възраженията му, взима и двата куфара и ги придвижва на колелцата до вратите.

Когато излизат след него, Аша потреперва. Горещината се разсейва бързо в ясното нощно небе и отвъд светлината на летището пътят е тъмен и тих.

Шофьорът натоварва куфарите им в багажника на лексуса, чийто стилен вид контрастира с околната обстановка. Мъжът има торбички под очите от умора, а кожата му е матова. Трябваше да пристигнат преди три часа, а не изглежда летището да предоставя актуализирана информация за полетите. Но той не се оплаква, само се качва в колата след тях, запалва двигателя и потегля гладко. Аша се настанява сред вече познатите луксозни кожени индивидуални седалки, перфектно контролираната температура в колата и леко сладкия аромат на кленово дърво. Оли потъва до нея със стон, а кадифеното мъркане на лексуса е достатъчно, за да го приспи моментално.

През прозореца се вижда само непрекъснатата тъмнина, затова тя вади телефона си от чантата, за да прочете новините. Няма сигнал. Поглежда часовника си. Минали са двайсет минути, откакто потеглиха от летището. Вече сигурно са преполовили разстоянието. Над върховете на дърветата се издига пълна луна и оцветява короните им в сребристо.

Тя не може да повярва, че ѝ е дотегнало от привилегированото ѝ положение. Какво ли би казала майка ѝ?

Франсоаз доживя обещаващото начало на кариерата на Аша, но така и не се запозна с Оли. Когато Аша посещава гроба на майка си в гробището на Излингтън, тя уверява Франсоаз колко много би ѝ харесал и понякога прошепва колко е богат. Не за да се хвали, а за да може майка ѝ, която работеше на три места, за да осигури храна и покрив над главата на Аша, да знае, че дъщеря ѝ е в безопасност, завинаги.

Обзема я чувство за вина при мисълта, че принизява съпруга си до касичка, затова се обръща и погалва с опакото на ръката си бузата на Оли, за да го успокои, че е обичан само заради самия себе си, все едно е чул тайните, които шепне на гроба. Лунната светлина го е превърнала в мраморна статуя, студена и далечна. Тя го побутва, докато той се размърдва и слага главата си върху нейната. Ударите на сърцето му под ръката ѝ са силни и равномерни и накрая тя се унася и се събужда чак когато колата спира.

Двамата слизат с пъшкане и прозевки.

Пътят се е стопил. Стоят на поляна насред джунглата, а осветена от фенери пътека води към бамбуково бунгало без предна стена. Масленожълтата светлина, която идва от нея, е топла и приласкаваща. Шофьорът изважда куфарите им от багажника и започва да ги дърпа по пътеката, а Оли изтичва да му помогне, докато на рецепцията вътре вече се надига някакъв човек.

Аша остава за момент до колата и вдишва аромата на жасмин.

И тогава дъхът ѝ спира.

В сенките на дърветата някаква жена седи по турски на земята и ѝ се усмихва.

За няколко секунди сърцето ѝ сякаш спира, докато осъзнае, че фигурата е статуя. Прави крачка към нея и различава лицето на жената. Кръгли бледи бузи и ужасно дълги уши, над които черната ѝ коса е прибрана в сложен кок на темето. Златният ѝ шал е нащърбен и потъмнял, но въпреки това тя излъчва величие. Аша пристъпва в притихналата джунгла, коленичи и се протяга към обърнатата нагоре ръка на фигурата. Дървените пръсти са хладни и гладки. От месингова чинийка на земята се носи леко ухание на тамян, а няколко локви от восък показват, че там трябва да е имало свещи.

Съществува ли женски Буда? Тя някаква индуистка богиня ли е? Или божество от народната религия на виетнамците, каквато и да е тя? Така или иначе от нея струи мир и спокойствие.

Въпреки че е атеистка, Аша затваря очи и изрича бърза молитва. Нека нещата станат отново такива, каквито бяха. Това е банално и егоистично желание, но може би старите източни богове гледат с по-добро око на тези неща.

Шумолене някъде навътре сред дърветата я кара да вдигне рязко глава. Сенките са непрогледно тъмни. Тя се изправя неловко и забързва по пътеката, за да догони съпруга си.

— Господин и госпожа Грейвни — казва на английски с едва доловим акцент слабият, женствен мъж на рецепцията. Здрависват се с него. — Казвам се Бай. Управител съм на комплекса „Мангово дърво“. Очаквахме с нетърпение да ви посрещнем. — На стената зад него виси огромна картина, цялата в яркочервени и жълти нюанси и позлата, която изобразява воин, изправен пред цяла армия с един-единствен лък. Лицето на воина е напълно безизразно.

— Сигурно сте много изморени. Да ви донеса ли по едно питие?

— Вероятно не бива — казва Оли с усмивка. — Но щом настоявате.

Бай става и ги отвежда при дървена пътека, осветена от фенери, която минава между дърветата.

Звукът от вълни наблизо ускорява пулса ѝ и тя стисва ръката на Оли. Той ѝ се ухилва.

Пътеката води до ниска, открита отпред сграда с тръстиков покрив. Покрай едната стена има бар, зад който блещукат бутилки в множество нюанси. На верандата са наредени маси и пейки, които стигат до ракитова преграда, отделяща бара от плажа. Чува се тиха музика, вероятно само за тях, защото вече минава един часът, а барът е пуст. Появява се дребничка млада жена, за да вземе поръчката им, но вниманието на Аша е заето изцяло с гледката от другата страна на преградата. Бай стои тихо, сключил ръце, докато те се оглеждат. Осветлението е приглушено, само няколко висящи фенера, за да не пречи на лунната светлина. Морето е сребърен лист, тук-там с няколко черни петна, които трябва да са мънички островчета. То се среща с небето в толкова обширен и ясен хоризонт, че тя е сигурна, че различава извивката на земното кълбо. Към ромолящите разбиващи се вълни се спуска плаж, който се простира на сто метра в двете посоки, а в двата си края стига до издадената напред джунгла. Пясъкът е ефирно, сияйно бял. Толкова силно ѝ се приисква да ги зарови в него, че пръстите на краката сякаш я заболяват. От всички красиви, екзотични райски кътчета, на които Оли я е водил, това е най-прелестното.

Тя се обръща към него и се усмихва. Той отвръща на усмивката ѝ, но изглежда уморен. Уморен и стресиран, все още. Сърцето ѝ се свива леко. Значи не довечера.

Бай промърморва нещо на жената, която се отдалечава бързо, а после той издърпва стол за Аша и всички сядат.

— Най-напред позволете ми да ви честитя за брака ви.

Благодарят му. Аша механично върти новия си пръстен. По-стегнат е от обикновено заради горещината и полета.

— Надявам се, че курортът „Мангово дърво“ ще бъде всичко, за което сте мечтали за медения си месец.

Жената се появява отново с табла с предястия и два пошли на вид розови коктейла. Оли и Аша се споглеждат. Мястото е шикозно, но не чак толкова.

— В момента тук са отседнали още няколко гости, но ви настаних в моето любимо бунгало в края на курорта, за повече уединение.

Под „уединение“ Бай очевидно има предвид — за да не смущавате останалите гости с бурния си младоженски секс. Аша искрено се надява това решение да се окаже пророческо.

— Тук вътре е всичко, което трябва да знаете: менюто на спа центъра ни, варианти за вечеря, перилни услуги и така нататък. — Плъзва брошурата върху масата. На корицата краката на жена висят в безграничен басейн. Сърцето на Аша подскача отново.

— Имаме напълно оборудвана фитнес зала и спа. Можем да организираме обиколки на района, туристически преходи, изкачване на свещената планина, гмуркане и риболов, а също и екскурзии с лодка до местни забележителности, известни с красотата си, като пещерите Со Ден или стария колониален затвор в другия край на острова. Боя се, че единственото, което не можем да ви предложим в този комплекс — усмихва се, — е достъп до интернет. Разбира се, спокойно можете да използвате всички удобства на рецепцията, но в самите бунгала ще се радвате на пълна свобода от интернет и мобилна връзка. Оазис на спокойствието далеч от съвременния свят.

— Звучи прекрасно — казва Оли.

Аша въздъхва наум. Понякога тази плажна идилия може да започне да ти омръзва и щеше да е приятно, ако можеха да влизат в Туитър от време на време.

— Това — казва Бай и посочва към питиетата — е нашият емблематичен коктейл „Мангово дърво“, приготвен от местно оризово вино, кокосово мляко, а също и манго и личи от собствената ни реколта от дърветата, покрай които минахте по пътя насам. Заповядайте.

Отпиват чинно. Коктейлът има вкус на много сладко смути. Аша взима пролетно рулце и отхапва от единия ъгъл. Непоносимо горещо е и тя хлъцва и оставя рулцето. Оли слага едно цяло в устата си. Аша се подсмихва на опитите му да запази достойнството си, докато от очите му текат сълзи, а бузите му горят, докато накрая той се предава и изгълтва остатъка от собствения си и нейния коктейл.

— Сервираме закуска на шведска маса тук от седем часа̀, но разбира се, можете да поръчате храна в бунгалото си по всяко време.

— Би било чудесно да се храним с гледка към морето — казва тя.

— Почакайте да видите бунгалото си. — Бай се усмихва и повдига едната си вежда. Тя го харесва. Струва ѝ се, че колкото и грубо да се отнасят към него — а сигурно се сблъсква с немалко банкери и знаменитости, — ще запази това излъчване на дружелюбно спокойствие.

Оли е вперил мълчаливо поглед в хоризонта. Клепачите му се затварят.

— Сигурно сте изморени — продължава Бай. — Да ви заведа ли в бунгалото ви?

Всички се изправят. Оли бръква в джоба си за шепата монети, които е обменил специално за този случай, и ги слага на масата за сервитьорката.

— Бихте ли ги дали на шофьора от мое име? — Подава няколко банкноти на Бай, който се усмихва търпеливо.

— Това не е Сайгон, господин Грейвни. Тук няма нужда от бакшиши.

Естествено, че няма — мисли си Аша, — при тези цени.

— Наричайте ме Оли.

Тръгват след Бай и минават през отвора в преградата към плажа. Друга пътека води надясно и когато тръгват по нея, започват да забелязват бунгалата, сгушени под дърветата, в края на собствени частни пътеки.

Въпреки широката предна стена — изцяло от стъкло, с гледка към морето — единствените подпорни конструкции явно са два тънки стълба, които минават диагонално и потъват във варовиковата основа на сградата. Пред тази основа е обещаният безграничен басейн, голям само колкото за двама души, два шезлонга с бежови дюшеци, барбекю на газ и градински газов отоплител.

Предполага се, че сребърните фенери, които обозначават пътеката, са запалени заради тях и ще бъдат угасени, когато двамата стигнат до бунгалото си и си легнат, но въпреки това съществува риск за пожар. Винаги толкова практична, като майка си. Така става, когато едва свързваш двата края и се надяваш да не се случи нищо лошо: злополука, болест, безработица. Ако майка ѝ беше починала десет години по-рано, щяха да настанят Аша в дом за деца без родители, а в такъв случай къде щеше да бъде сега? Със сигурност не тук. Внезапно я пробожда несигурност и стисва ръката на Оли. Той я целува лениво по главата. Наистина е много пиян.

С изключение на тихите им стъпки, единствените звуци са плискането на вълните и от време на време шумолене в храстите до бунгалата. Не ѝ харесва близостта на дърветата, заради които крехките дървени постройки изглеждат миниатюрни, но този път не от някакви практически съображения. Въпреки че са неподвижни и тихи, тя усеща присъствието им в периферията на зрителното си поле, усеща как я наблюдават.

Сякаш почувствал същото, Оли изведнъж казва:

— Какви са тези дървета?

— Баняни.

— С всичките тези парцаливи увиснали израстъци приличат малко на мумии.

— Това са корените — казва Бай. — Семето на баняна покълва в друго дърво и после пуска тези израстъци. Когато достигнат до земята и се вкоренят, дървото става все по-силно, докато накрая убие гостоприемника си.

— Това се казва благодарност.

Пронизителен шум от периферията на джунглата. Другите двама се смеят, затова не го чуват, но главата на Аша се обръща рязко. Тя се втренчва в тъмнината. Оли има право. С увисналите си клони дърветата приличат на трупове. Би трябвало да е смешно, но не е.

Отново същият шум, по-далеч, сякаш животното се отдръпва към вътрешността на джунглата.

Голяма котка? Вълк? Тя няма представа какви животни се срещат във Виетнам, дали трябва да се притесняват за змии, акули или каменни риби. Вече дори не си прави труда да потърси информация за местата, където ходят на почивка. С предишните ѝ гаджета, когато тръгваха на почивка заедно, вече беше станала експерт по местните ресторанти и атракции. Беше научила няколко думи, беше разпечатала разписанията на автобусите и влаковете. Сега само върви замаяно след Оли. Понякога закопнява да пътува с местен автобус, от който кокалите ѝ се разтърсват, изпотена от притеснение, към неясна дестинация.

Всяко бунгало е отделено от съседното с параван от дървета, така че когато влезе вътре, човек би си помислил, че плажът е само за него. В бунгалото, покрай което минават, свети една-единствена лампа и Аша надниква вътре. Не се вижда нищо освен призрака на блед диван и черния екран на телевизор. Тук може да няма интернет, но поне ще има Си Ен Ен. Не се е осмелила да каже на Оли, че след известно време тези почивки в островни райски кътчета могат да започнат да омръзват. Той явно мисли, че три седмици на окъпан в слънце плаж, с много коктейли, маникюри и масажи на лицето, са мечтата на всяка жена. Вероятно вината е нейна. Забавлявала го е с ужасяващи истории за минали почивки като например онзи път, когато с едно от гаджетата ѝ бяха обрани в далечно малайзийско туристическо общежитие. Когато не можаха да платят сметката си от бара, ги изгониха и прекараха нощта, изпълнени с ужас, в периферията на джунглата, като се редуваха да стоят будни. Друг път мумбайската полиция сложи наркотици в раницата на приятелката ѝ и ги арестува, когато отказаха да платят подкуп. Докато ги влачеха, с приятелката ѝ успяха да изхлузят якетата си и да избягат из улиците с истеричен смях. Тя разказа всички тези истории на Оли, така че той да може да се почувства доволен, че е в състояние да ѝ осигури подходящ стандарт, но само са го накарали да си мисли, че сега тя не иска друго освен спокойствие и лукс. Това, което той не знае, е, че тези хаотични пътувания са някои от най-хубавите ѝ спомени.

Наближават края на пътеката. Последното бунгало свети приглушено, върху безграничния басейн блещука светлината от фенер.

Бай отива до вратата и я отваря с карта, а после се отдръпва, за да могат да влязат пред него.

Първото впечатление на Аша е миризмата. Сладникав парфюм, който ѝ напомня за свещите за сто лири, които роднините на Оли ѝ подаряват за Коледа.

Миризмата се усилва, когато влиза вътре. Когато Оли влиза след нея, се спъва в прага, залита и се озовава на един от големите бели дивани, които привличат погледа в стаята. Той се надига, а после се отпуска на дивана, главата му пада назад и той изпъшква. Явно ще трябва сама да разгледа бунгалото с Бай.

Един по един се включват слотове на тавана и разкриват стаята.

Изглежда обзаведена изцяло в бяло, тиково дърво и хромирани повърхности. На ниска масичка са разпръснати неизбежните фотографски книги, а в центъра има огромна стъклена ваза с бели лилиуми. Когато се приближиш, миризмата те залива. Напомня ѝ за погребението на майка ѝ.

На стените и върху стъклените рафтове има произведения на абстрактното изкуство с лек източен облик. Килимчето е толкова дебело, че джапанките ѝ затъват, докато усеща как меката кремава вълна гъделичка пръстите ѝ.

Бай посочва дистанционните за щорите и осветлението, климатика, стереоуредбата, телевизора.

В другия край на стаята има малък кухненски бокс с газови котлони, кухненски остров и голям хладилник в американски стил. (Аша не смята да готви, докато са тук. Харесва ѝ мисълта за „пресните местни продукти, приготвени от нашия главен готвач, удостоен със звезда «Мишлен»“, от брошурата.) Бутилка с шампанско „Кристал“ стои в центъра на кошница за пикник, пълна с бурканчета и пакетчета, включително нещо, наречено „Копи Лувак“, което изглежда като топки от залепнали едно за друго кафени зърна, и кутия с водорасловозелена течност с етикет пречистващ бульон. Явно се очаква името на етикета да ѝ говори нещо. Някакъв гуру на здравословното хранене може би.

— Ако искате да сготвите нещо у дома — усмихва се Бай, — само ни дайте списък за пазаруване и всичко ще ви бъдат доставено.

Срещу кухнята е банята. Ваната и мивката са блокове от издълбан варовик с цвета на пода, а купчината бели кърпи, натрупани до мивката, сигурно е висока петдесет-шейсет сантиметра. Мивката е пълна с вода, по чиято повърхност плуват откъснати бели цветове. Аша се намръщва: от това място започват да я побиват тръпки.

Бай ѝ показва как да включи душа с проточен бойлер и възхвалява съставките на бутилчиците с лосиони и гелове: всички са био, с доказани антиоксидантни свойства и с етерични масла, извлечени чрез двойно по-дълга филтрация от обичайното. Тя се опитва да си придаде заинтригуван вид. Веднага щом той си тръгне, тя ще си вземе вана. Колкото и да е изморена, отпускът не може да започне наистина, докато не отмие потта и мръсотията от пътуването.

Бай я завежда в спалнята. Първото, което тя забелязва — с отвращение — е, че големият прозорец до леглото гледа към джунглата. Щората е вдигната, а дърветата се сливат в тъмнината, отделните им форми са неразличими, откакто луната се е скрила зад един облак. Бай казва нещо за чаршафите, но тя не може да се съсредоточи върху думите му. Усеща как нощният хлад се процежда между летвите. Райберът изглежда толкова раздрънкан.

— Това е за климатика, а това — за щората.

С тихо бръмчене над черния прозорец се спуска бяла лента и въздухът в стаята отново става за дишане.

Тя се държи глупаво. Какво по-точно си въобразява, че ще влезе през прозореца и ще ги изяде? Сега тя може да насочи цялото си внимание към стаята.

Леглото е огромно, с четири стълба и мрежа против комари. С изключение на резбован дървен гардероб — антика или умела репродукция — стаята е спартански обзаведена. Куфарите им са сложени спретнато един върху друг до вратата.

— Искате ли да изпратя Хао, за да разопакова багажа ви?

— Мисля, че ще се справим.

— Добре тогава. Ако не съм обяснил нещо добре, само се обадете. Ще бъда дежурен цялата нощ.

— Благодаря.

Когато се връщат в хола, Оли се размърдва за достатъчно дълго, за да благодари на Бай и да му пожелае лека нощ, след което пак се изляга, а замъгленият му поглед е вперен във виетнамски новинарски канал.

— Не можах да намеря Си Ен Ен.

Тя го намира вместо него, а после напълва ваната.

Водата е толкова мека, че тя я усеща като топла коприна върху кожата си. Няма да си прави прическа, ще трябва да се суши прекалено дълго, затова се налага непрекъснато да попива с кърпа потта, която капе от слепоочията ѝ. Оли снове из стаята, блъска се в мебелите и си тананика, а после притихва. Може би я чака на терасата с бира. Сигурно е почти сутрин, но какво от това. Биологичният ѝ часовник е съсипан от полета, а и са дошли за три седмици, така че няма значение, ако пропуснат една сутрин.

Тя излиза и се избърсва. След като изпразва мивката и подрежда горките обезглавени цветя на купчина, измива зъбите си, а после се загръща с елегантното синьо парео, което е окачено на гърба на вратата.

Оли спи по гръб с отворена уста. Успял е да си събуе панталоните, но очевидно се е отказал след първите три копчета на ризата.

В полумрака ѝ правят впечатление правилните черти на лицето му. Красота: още нещо, което е лесно за богаташите. Майката на Оли е била дебютантка на годината през 1975-а. Баща му е завършил Кралската военна академия в Сандхърст като отличник на випуска си. Тя оставя пареото да падне на пода и се покатерва върху Оли, като изцежда последните капки вода от косата си върху гърдите му, за да го събуди.

— Не, не, не — изстенва той. — Прекалено съм пиян.

— Това е първата нощ на медения ни месец. — Тя вдига ризата му. — И ще се чукаме, Оливър де Монтфорт Грейвни, или ще подам документи за развод.

Той отваря едното си око и оглежда тялото ѝ, изсумтява, а после го затваря отново.

Тя прави всичко по силите си, но няма смисъл. Това усещане за разочарование започва да ѝ става познато. Когато най-накрая се отказва, Оли промърморва извинение и се обръща на другата страна.

Все така напълно будна, тя минава гола и боса през хола и излиза на терасата. Нощният въздух е чист и хладен върху зачервената ѝ кожа. Умът ѝ е толкова бистър. Дори слухът ѝ сякаш е по-остър. Би могла да се топне във водата. Проблясващите разбиващи се вълни ромолят примамващо. Но сега не е ли моментът на хранене на акулите?

Луната е закрита от облак, но нещо друго е озарило вълните, които се разбиват на брега. Биолуминесцентна ивица осейва плажа със светещи точки по цялата му дължина.

Вълшебно е. Тя стои съвсем неподвижно, сякаш всяко движение ще развали магията.

Сред среброто се очертават две форми. Шамандури може би? Или стълбове за привързване на лодки? Тогава те се преместват и биолуминесцентната завихрена вода разкрива, че това са краката на някаква фигура, чиято глава и торс не се виждат в тъмнината. Някой стои в морето и гледа към водата.

Тя би трябвало да влезе в бунгалото, преди да бъде забелязана. Но преди да успее, фигурата се раздвижва отново. Отначало тя решава, че сигурно върви назад по плажа, но после осъзнава, че силуетът е бил лъжлив. Фигурата не е гледала към морето, а вниманието ѝ е било насочено към бунгалата. Към тяхното бунгало. Към нея.

Тя побързва да се прибере вътре и пипнешком натиска копчето на дистанционното за осветлението. Бунгалото потъва в тъмнина, но докато очите ѝ се приспособят към внезапния мрак, фигурата е изчезнала.