Сара Дж. Нотън
Другата двойка (2)

Какво красиво място. Раздалечените ръкави на пещерата като разкрачени крака и облият й търбух, с изящния й сапфирен пъп, отворен към небето. Сивите стени, блещукащи от слюда и фелдшпат, които се спускат надолу към пясъка, където разпръснатите скали и камъчета предупреждават, че всичко това няма да съществува вечно, че всяка красота трябва да повехне. Някой ден, след хиляди години, тази каменна черупка ще рухне в морето. Или може би ще се срути при следващата буря.

Слънчевите искри върху вълните ме заслепяват. Гледката притежава целия блясък на магическото преображение: фокусът, който те кара да погледнеш в една посока, докато истинската измама се случва другаде, в тъмното под повърхността. Когато дойдохме тук, се страхувах от акулите, каменните риби, скатовете, които могат да забият шип в сърцето ти. Но този, от когото трябваше да се страхувам от самото начало, беше ти.

В природата красотата е предупреждение. Многоцветните ивици на кораловата змия, ярките пигменти на отровната жаба дърволаз, вълнистото тяло на сепията в цветовете на дъгата, които ти подсказват, че е смъртоносно при допир. Защо да не е същото и при хората? Перфектното ти лице не е нищо повече от маска. Мислех, че мога да прочета мислите ти в онези сини очи, но те бяха само огледала, отразяващи собствените ми желания.

Толкова е спокойно, с ромона на морето и лекия бриз като песен, която влиза през отвора в покрива. Водата се плиска до пръстите на краката ми, с температурата на кожата ми е. Слънцето е точно над главата ми. Ако не беше така, ако беше следобед, щях да видя как сянката ти се издължава пред мен и притъпява блещукането на морето. Приближаваш се зад мен. Чувам шепота на краката ти, които затъват в мокрия пясък. Но не мога да стана. Ти се погрижи да е така.

Търся пипнешком отвора на чантата, нейната паст трепти в зрителното ми поле, сякаш се опитва да ми каже нещо. Че си лъжец и убиец и трябва да се спасявам. Мога само да се опитам, но ти вече ми отне толкова много, а сега дори силата ми ме напусна, а също и координацията ми. Не мога да преценя дали пръстите ми са се затворили около ножа или химикалката, или дори около празната бутилка за вода. Те са дебели и изтръпнали: наденици върху масата на месар. Но вече няма време. Тъкмо съм пъхнала нещото, което може да е ножът, в джоба на късите си панталони, когато ръката ти се приземява върху рамото ми.

Обръщам глава и едва различавам познатия ти силует. Зрението ми може да е замъглено, но очите ми са отворени. Най-накрая.