Сара Дж. Нотън
Другата двойка (32)

30.

Остров Кон Сон

Пристигам рано на летището. За да убия време, преди да вляза в салона за заминаващи, се отправям към магазина на „Дабъл Ю Ейч Смит“ и прелиствам списанията. Обичайното. Звезда от риалити шоу е пристрастена към болкоуспокояващите, детето на известен певец се е удавило в басейн, актриса от сапунени опери има рак. Пише за разводи, хранителни разстройства, възникнали усложнения при операции. Всички тези знаменитости, които са си мислили, че вече ще бъдат недосегаеми, сега са отчаяни и страдат. Би трябвало да ми е утеха да разбера, че не съм сама, но не е.

Оставям депресиращото списание и взимам един от пътеводителите за Виетнам, отварям на страницата за островите. Има информация за курорта, за който имам резервация, малко по-евтин от „Мангово дърво“, но въпреки всичко безбожно скъп. Плъзвам поглед върху снимките с надеждата, че нещо ще изскочи в паметта ми, дори сега, за да не се налага да преживявам това, но не си спомням нищо. Завесата се спуска, докато излизаме от залива с моторната лодка. Но въпреки това онези мимолетни образи и чувства — призраците на паметта, които потрепват в периферията на съзнателната ми мисъл — ме карат да смятам, че там може би има нещо, което чака да изплува под светлината на прожекторите при правилния стимул.

Телефонът ми зазвънява и излизам от магазина, за да вдигна. Зайнаб е. Когато ѝ казвам къде съм, какво планирам, тя се разкъсва от вина и ме засипва с извинения. Ей сега ще вземе такси и ще дойде с мен. Казвам ѝ, че нямам нужда от нея, но само защото Елвис е там. Чувам как той води собствения си разговор с нея в дъното. Питам как върви връзката с него и долавям неестествената сдържаност на отговора ѝ. Не иска да ми каже, защото да чуя за щастието на други хора, може да ми разбие сърцето. Може би най-накрая се е влюбила.

— А, слушай, разрових се и намерих още информация за онова момиче в Португалия. Да ти я изпратя ли на имейла?

В гласа ѝ се долавя отчаяна бодрост, опитва се да притъпи чувството си на вина от това, че не е много грижовна приятелка, а на мен сърце не ми дава да я сваля на земята.

— Разбира се, супер. Няма да имам много сигнал, но ще я погледна, когато мога.

Сърце не ми дава също да ѝ кажа, че престъплението на Майло не е нищо в сравнение със стореното от мъжа ми.

След като изтръгва обещание от мен, че ще ѝ се обадя от Виетнам, когато мога, си казваме чао. Тогава ми се доплаква.

Обикалям из миниатюрните дрогерии „Бутс“, коридора с бутици, дори магазина за куфари, но скоро изчерпвам всички възможности от тази страна на изхода за самолета. Не съм гладна, но може би трябва да се насиля да изям един сандвич.

Излизам от магазина и се спирам като ударена от гръм. В края на коридора с магазини, преметнал сак през рамо, стои Шон.

В объркването си се питам дали е съвпадение, но той тръгва към мен с напрегнато изражение.

Целуваме се по двете бузи, а аз събирам сили, защото съм сигурна, че предстои решителен опит да ме убеди да не се връщам във Виетнам. Няколко секунди той не проговаря, а после издишва шумно и разтърква очи.

— Да отидем да пием кафе.

Хваща ръката ми. Никой не го е правил след Оли и усещането е изключително приятно. Докато вървим, хванати за ръка, кръвта нахлува в ушите ми и се запитвам дали, ако разполагам с достатъчно време, бих могла наистина да се влюбя в него. Но когато свеждам очи към късите му, груби пръсти с изгризани нокти, се сещам за ръцете на Оли; за гладката му като на бебе кожа — Не си работил и един ден през живота си — съвършените розови нокти с бели полумесеци. Със замъглено от сълзите зрение издърпвам ръката си от ръката на Шон, под предлог че трябва да нарамя чантата си, и влизаме в преградения кафе-бар.

Известно време само седим мълчаливо, той се взира в напитката си, върти черната течност в чашата. Американо. Напитка за възрастни. Вкусовете на Оли бяха детински. Сладки латета с много мляко. Сироп с вкус на джинджифилови бисквити на Хелоуин. Ягодово фрапучино през лятото, с планини от бита сметана.

Сълзите започват отново да бодат очите ми, затова се наказвам, като отпивам от щавещото кафе, затварям очи, когато то опърля небцето ми, и се наслаждавам на физическата болка.

— Знам защо искаш да направиш това — започва той тихо. — И те уважавам за тази постъпка. Да отидеш там сам-самичка и да се изправиш пред това нещо. Това е смело от твоя страна. Но… — Вперва онези тъмносини очи в мен. — … Страх ме е за теб.

— От какво те е страх? — Студени пръсти вървят нагоре по гръбнака ми.

— Аз просто… мисля, че не можеш да си представиш колко зле ще се почувстваш, когато видиш онова място отново.

— Не мога да се почувствам по-зле, нали? — Но още когато го казвам, осъзнавам, че не е вярно. През последната седмица имаше моменти, когато отново се чувствах почти като човек. — Решила съм, затова, моля те, не казвай нищо повече. Но ти благодаря, че опита.

Ставам и се навеждам към него, за да го целуна по бузата, но той се премества неочаквано и устата ни се допират. Отдръпвам се рязко.

Една секунда никой от нас не може да проговори. Шон се окопитва пръв.

— Няма да те пусна да отидеш сама.

Старомодният израз ме кара да се усмихна. Понечвам да кажа, че няма избор, когато забелязвам сака под масата ни. Той си е стегнал багажа и е готов.

— Искам да съм там, за да те подкрепям.

— Не, Шон, това е… — Небцето ми е изгорено до кръв. От болката ми е трудно да се съсредоточа.

— Купих си билети, след като говорихме по телефона.

— Но… Не бих могла да искам от теб да направиш това…

— Оли би ли искал да отидеш сама?

Забелязвам колко тъмни са очите му. Гневно море, а очите на Оли бяха с цвета на плитчини на тропическо море.

Ако откажа, ще бъда сама. Като изключим факта, че компанията му ще ми действа като патерица в емоционално отношение, какво ще правя, ако наистина е имало друга двойка? Ами ако още са там и попадна в капан? Бих могла да поискам полицейски ескорт, но това би било стресиращо и разсейващо. Трябва да съм отпусната, за да могат спомените да изплуват на повърхността.

Той продължава да ме наблюдава с онези петролносини очи. Преглъщам.

— Благодаря, много бих се радвала, ако дойдеш.

 

 

Седим на заварèни един за друг столове, докато чакаме да започне качването в самолета. Салонът за заминаващи е препълнен и е прекалено горещо, а облегалките на столовете са прекалено тесни за широките рамене на Шон. Дори да се преместя на ръба на седалката си, ръцете ни се допират в горната си част. Съблякох се и останах само по тениска, но неговите ръце са все така покрити. Спомням си онези следи от инжектиране на наркотици и отново се запитвам кога и как е успял да преодолее зависимостта. Сигурно му е трябвала воля, за да не се потопи пак в тази лесна забрава след смъртта на Емили.

Купил си е билети за същия самолет като мен. Може би с последните пари от предназначените за медения му месец с Емили.

Накрая обявяват, че качването в самолета започва и се присъединяваме към опашката с формата на тътрещ се крокодил пред изхода. Икономична класа този път. Парите на Оли могат да се използват много по-смислено, отколкото за глезотии.

В самолета Шон е няколко реда пред мен и след като прибираме чантите си в отделенията над главите ни, се разделяме, за да заемем местата си. Когато другите от моя ред пристигат, ги питам дали имат нещо против аз да седна до пътеката. До какви ласкателства, чар и хитрини трябва да прибягва човек, когато няма парите, за да получи точно това, което му харесва.

Когато започваме движението към пистата, вече е мръкнало, а жълто-червеното петно на хоризонта обещава отпускарски наслади. Когато излитаме, слънцето вече е залязло и е потопило Лондон в тъмнина с цвета на мръсна вода.

Вече няма кой да ми държи ръката, затова, докато двигателят реве, сграбчвам страничните облегалки на седалката и притискам главата си към възглавницата, а сухожилията на врата ми се опъват. Очите ми са стиснати, затова не виждам профучаващата с пронизителен звук писта под колесниците на самолета, нито пък съчувствието, примесено с насмешка, в погледите на другите пътници.

Самолетът забръмчава глухо, когато колесниците се прибират, и се разтърсва, когато минаваме през ниските облаци. А после настава затишие. Отварям очи.

Повечето хора около мен са забили очи в екрани. Някои вече спят или се опитват да заспят. Тук няма телевизори за всеки от пътниците. Няма „Дом Периньон“, няма различни видове амюз буш или пликчета с лакомства. Само изморени, насядали натясно хора, на които им се иска следващите няколко часа вече да са минали. Гледам ги, двойките, в които единият пренебрегва другия, вперили погледи в статии от списания за някоя друга двойка в първоначалното опиянение от любовта или в предсмъртната агония на омразата, и си мисля: Вдигни очи! Вдигни очи към мъжа до теб. Вгледай се в лицето му, запомни линиите, бръчиците на усмивката му, мекотата на кожата му. Това може да е последният ти час с него.

Отварям самолетното списание и разглеждам с невиждащи очи реклами за парфюми и часовници, докато не сервират вечерята, предвещавана от миризмата на мокри чорапи.

След като се нахранвам — няколко хапки „Бьоф Бургиньон“ и бурканче желе от мандарини, се опитвам да гледам през прозореца, но дебелакът на седалката до прозореца е смъкнал щората наполовина. Бог знае защо, след като сега спи, а в ъгълчето на устата му има петно от кафяв сос. В ивицата небе различавам няколко звезди и бледото сияние на луната. Трябваше да запазя първоначалната си седалка. Щеше да ми е приятно да видя как луната озарява облаците отгоре. Оли винаги ме сръгваше на такива полети. „Виж, Аша, гледката е истинско вълшебство.“ Но моето лице все беше заровено в някоя книга.

Минава час, може би два, и намаляват осветлението в салона. Около мен започват да включват осветлението над отделните седалки. Явно много от нас не могат да заспят. Гузна съвест и угризения или просто безсъние?

Когато се обезводнявам заради сухия въздух в салона, изгореното ми небце започва отново да смъди. Болката се засилва все повече и накрая не мога да мисля за нищо друго. Натискам копчето за повикване на стюардесата и след десет минути една идва. Казва ми, че не могат да предлагат никакви упойващи вещества на борда на самолета.

Мисълта за още шест часа в това състояние е непоносима, затова ставам и се захващам да измъкна куфара си от отделението за ръчен багаж отгоре. Кутийката с парацетамол в несесера ми е празна, а върху заоблените, но празни отделения на блистера стоят дразнещи парченца фолио. Изругавам тихо и тръгвам по пътеката към Шон.

Във въздуха под налягане в салона усещам краката си странно тежки, сякаш вървя върху луната с ботуши с тежести.

Той спи. Приклякам до него и слагам нежно ръката си върху неговата, но той не се събужда. Пробвам отново, малко по-силно, но той пак не се помръдва. Тогава си спомням. Не обича да лети: винаги взима хапче преди излитане. С оглед на обстоятелствата съм сигурна, че няма да има нищо против да потърся сама. Освен това е много вероятно дори да не разбере.

Сакът му е в предната част на отделението за багаж. Издърпвам го и клякам, за да отворя ципа. Дишането му до мен е равномерно и тежко, а пръстите му са отпуснати неподвижно върху страничната облегалка до бузата ми.

Ципът се отваря с тихо бръмчене и палецът му потрепва. Оглеждам се гузно. Може би поведението ми не е приемливо. Дали бих постъпила така с някоя приятелка? Не, но със сестра може би. Или с любовник.

Преравям набързо сгънатите дрехи и ръката ми се удря в нещо твърдо. Но е само калъфът на електрическата му самобръсначка. Продължавам, претърсвам слипове и тениски, а кръвта нахлува в лицето ми и устата ме заболява още повече.

Ето таблета му, електрическата му четка за зъби, телефона му, неговия…

Спирам. Това не е телефонът му. Шон има айфон. Това е някакво евтино менте, каквото човек купува от Банкок за един долар.

Сърцето ми подскача. Дали някой е пъхнал нещо в багажа му? Тогава си спомням, че сакът през цялото време беше пред очите му.

Сам е сложил този телефон вътре.

До ухото ми се чува лекото шумолене от движението на ръката на Шон върху плата на облегалката. Свила се е в юмрук, а дишането му е по-плитко. Дали скоро ще се събуди? Ако отвори очи сега, гледката няма да му хареса.

Затварям ципа на сака, като притискам с възглавничката на палеца си затварящите се зъбци, при което ципът ме щипе, но бръмченето се притъпява. Когато се изправям, установявам, че е много по-трудно да прибера сака, отколкото беше да го извадя. Гумените крачета се закачат за ръба на отделението и се чува остро щракване.

Шон си поема дъх.

Паниката ми дава сили. С едно последно бутване сакът се плъзва вътре и затварям багажното отделение. След това, с последен поглед към привидно все още спящото лице на Шон, избягвам назад към седалката си.

 

 

След изцеждащ престой в Хонконг, където допускаме грешката да си разделим две бутилки вино, потегляме за Сайгон. Този път полетът закъснява и прекарваме един час на пистата, а стюардесите се опитват да потушат недоволството ни с още пиячка, така че когато кацаме в Кон Сон, болката в устата ми е заменена от истински махмурлук. По пътя към курорта подавам главата си през прозореца на таксито, вдишвам огромни глътки прашен въздух и съм неспособна да възприема нито красотата на индиговия здрач, нито дружелюбното бъбрене на шофьора. Шон, за разлика от мен, успя да се отърси от остатъчната сънливост от приспивателното с две кутийки „Кока-Кола“ от автомат за напитки на летището и очите му блестят, докато гледа през прозореца към спускащата се тъмнина.

Когато пристигаме, оставям шофьора и Шон да разтоварят куфарите, а аз тръгвам по дъсчената веранда към рецепцията. Чака ме дребничка жена с бодра усмивка.

Настанили са ме до морето. Не искам да съм до морето. Не ме е грижа за гледката. Искам да съм отзад, до пътя. Ще платя допълнително, ако се налага.

Шон се присъединява към нас внимателен, загрижен. Тя мисли, че е станала грешка със стаите — настанили са ни в две, когато всъщност ни трябва само една. Поправям я остро, а тя се изчервява и най-накрая ми дава ключа и промърморва, че ще ми покаже пътя до бунгалото ми. Казвам, че ще го намеря, и се отдалечавам от тях, вървя по посока на шепота на морето.

 

 

Лежа на леглото с часове и се взирам в бамбуковия покрив на бунгалото. Това бунгало не е просто до морето, то е във морето, на подпори, и до него се стига по дървено мостче с въжен парапет. Когато затварям очи, сякаш се нося по водата в тъмен океан, притисната от тежестта на беззвездно небе.

Започва да ми се гади и съм принудена да стана, затова излизам на верандата, която гледа към морето. Нощта е студена и ясна, луната — достатъчно ярка, за да успявам да различавам очертанията на скалите точно под повърхността на водата, водорасли плуват на снопове около подпорите на бунгалото.

Лодката, която се плъзга над коралов риф.

Вцепенявам се. Това е нов спомен.

Имаше коралов риф. Мъртвешки бял и остър като бръснач, точно под повърхността на водата, когато лодката на Зау Фио се доближи до пещерата.

Виждам го.

О, боже. Виждам пещерата. Издут сив търбух: кухина, сякаш между разтворени крака, така че една лодка да може да влезе и да акостира. Никой от нас не изрече на глас на какво ни приличаше. Корем на бременна. Вятърът издаваше зловещ шум, като плач около празния купол, сякаш искаше да го пуснем да излезе. Почти сме стигнали. Двигателят на лодката угасва и тогава…

Нищо.

Това е. Няма нищо повече.

Приклякам умърлушено и прокарвам пръсти във водата. Спомените няма да дойдат, ако ги насилвам. Трябва да оставя подсъзнанието си да свърши работата.

Пред луната бавно се събират облаци, докато накрая оставам в тъмнина. Тук няма биолуминесценция, чува се само плискането на водата. Представям си как акули плуват под краката ми.

 

 

Когато се събуждам, е рано. Сънят ми беше накъсан и пълен с плашещи неща.

Много ми е неприятно да съм захвърлена чак тук и въпреки че е прекалено рано за закуска, минавам по мостчето до брега и чета на студения пясък, докато слънцето се издига изцяло над водата и ресторантът започва да се пълни.

Той е стъклена кутия с плъзгащи се врати, които се отварят към плажа, и атмосферата ми напомня малко на английски туристически комплекс с бунгала. Пия зелен чай и се опитвам да събера апетит, но когато Шон се появява в осем, все още не мога да си представя да хапна никаква храна.

— Махмурлук ли? — казва той с усмивка.

Не му казвам, че съм си спомнила пещерата. Сигурна съм, че просто ще каже, че си въобразявам. Може би има право.

— Ще хапнеш ли нещо?

— Не съм гладна. — Това е рутинната ми реакция тези дни и той само кимва.

— Е, кога искаш да отидем?

— Трябва да резервирам лодка. Трябваше да го направя снощи.

Шон става.

— Остави на мен. Ти само си почивай.

Докато върви през ресторанта, го проследяват погледите на хора и от двата пола. Този курорт е по-оживен от „Мангово дърво“ и не толкова претенциозен — като курортите, предпочитани от риалити звездите или футболистите. Запитвам се дали зяпачите мислят, че Шон е известен.

— Шон! — извиквам след него, но той явно не чува. Исках само да помоли в рецепцията да ме настанят в друго бунгало, някое на сушата. Хрумва ми, че може би бих могла да поискам да остане при мен довечера. Страх ме е да съм сама на онзи сал, привързана за брега с толкова тънка нишка. Дори само да го прегърна, да слушам дишането му, би било блаженство. Но е невъзможно, разбира се.

Някаква жена минава покрай мен с чиния с датски сладкиши. При гледката на сладката глазура върху топка тесто с формата на праскова и цвета на яйчен жълтък езикът ми изтръпва. Когато вдигам чашата си с вода с трепереща ръка, осъзнавам, че е глупаво да не се храня. Под жаркото слънце ще бъда по-замаяна от всякога. Отивам до бара и понечвам да увия няколко сладкиша в салфетката си, когато се сещам за резкия спад на кръвната захар, който непременно ще последва. Насочвам вниманието си към купата с плодове. Папая, манго и бодлива круша. Увивам ги в салфетката си и ги пъхвам в чантата си, а после, когато понечвам да се върна на масата си, си спомням, че всеки плод ще трябва да се обели. Изглежда, че повечето хора са приключили със закуската, затова съм сигурна, че няма да усетят липсата на тумбестия малък нож за плодове върху дъската за рязане. Него увивам по-внимателно, а после отнасям всичко на масата.

След като отново сядам, изпитвам повтарящо се усещане за бръмчене до ходилото си, сякаш под дъските е попаднала оса. Звукът идва от раницата на Шон.

Телефон. В режим на вибрация.

Може би евтиният телефон е за служебни разговори. Това обаждане може да е важно.

Изваждам ръбестия телефон от чантата му и мярвам началото на есемес, преди екранът да угасне.

Това трябва да спре веднага моля те недей…

Има нещо чуждестранно в тона. Оставям телефона на масата, така че да е готов, за да го погледне, но докато отпивам от чая си, ми хрумва, че е неуместна проява на интимност да бъркам в чантата му. Не искам да му дам погрешни сигнали. Взимам отново телефона и точно съм го пъхнала в раницата, когато той се връща.

Ще ме вземат с лодката по пладне.

След три часа.