Сара Дж. Нотън
Другата двойка (34)

32.

Следобед

Какво красиво място. Раздалечените ръкави на пещерата като разкрачени крака и облият ѝ търбух, с изящния ѝ сапфирен пъп, отворен към небето. Сивите стени, блещукащи от слюда и фелдшпат, които се спускат надолу към пясъка, където разпръснатите скали и камъчета предупреждават, че всичко това няма да съществува вечно, че всяка красота трябва да повехне. Някой ден, след хиляди години, тази каменна черупка ще рухне в морето. Или може би ще се срути при следващата буря.

Слънчевите искри върху вълните ме заслепяват. Гледката притежава целия блясък на магическото преображение: фокусът, който те кара да погледнеш в една посока, докато истинската измама се случва другаде, в тъмното под повърхността. Когато дойдохме тук, се страхувах от акулите, каменните риби, скатовете, които могат да забият шип в сърцето ти. Но този, от когото трябваше да се страхувам от самото начало, беше ти.

В природата красотата е предупреждение. Многоцветните ивици на кораловата змия, ярките пигменти на отровната жаба дърволаз, вълнистото тяло на сепията в цветовете на дъгата, които ти подсказват, че е смъртоносно при допир. Защо да не е същото и при хората? Перфектното ти лице не е нищо повече от маска. Мислех, че мога да прочета мислите ти в онези сини очи, но те бяха само огледала, отразяващи собствените ми желания.

Толкова е спокойно, с ромона на морето и лекия бриз като песен, която влиза през отвора в покрива. Водата се плиска до пръстите на краката ми, с температурата на кожата ми е. Слънцето е точно над главата ми. Ако не беше така, ако беше следобед, щях да видя как сянката ти се издължава пред мен и притъпява блещукането на морето. Приближаваш се зад мен. Чувам шепота на краката ти, които затъват в мокрия пясък. Но не мога да стана. Ти се погрижи да е така.

Търся пипнешком отвора на чантата, нейната паст трепти в зрителното ми поле, сякаш се опитва да ми каже нещо. Че си лъжец и убиец и трябва да се спасявам. Мога само да се опитам, но ти вече ми отне толкова много, а сега дори силата ми ме напусна, а също и координацията ми. Не мога да преценя дали пръстите ми са се затворили около ножа или химикалката, или дори около празната бутилка за вода. Те са дебели и изтръпнали: наденици върху масата на месар. Но вече няма време. Тъкмо съм пъхнала нещото, което може да е ножът, в джоба на късите си панталони, когато ръката ти се приземява върху рамото ми.

Обръщам глава и едва различавам познатия ти силует. Зрението ми може да е замъглено, но очите ми са отворени. Най-накрая.

Шон е откраднал колието и го е подхвърлил в дома на Зау Фио, той е прерязал кабела на градинския отоплител, за да изглежда като злополука. Той ме е следял в Лондон.

Сега сяда до мен, скръстил ръце над краката си. Тънките косъмчета изглеждат златисти на слънцето. И тогава се усмихва. Онази разбиваща сърцето усмивка, която почти ме убеди, че мога да го обичам. Сега кръвта ми се смразява от нея. Мислех, че той ме разбира. Че между нас има химия. Сприятели се с мен по една-единствена причина: за да ме убие, а сега ще довърши работата.

Но те грешаха за мен — вестниците, всички онези загрижени хотелски служители: още не съм приключила с живота. Ще се опитам да се съпротивлявам, да живея, но шансовете ми не са големи. Той е силен и с бистър ум — и може би не е сам.

Опитвам се да обърна главата си и плажът се размазва пред очите ми. Когато зрението ми отново се фокусира, гледам към джунглата. Оттам трябва да са дошли в онзи ден, когато с Оли дойдохме тук. Но днес никаква фигура не прекъсва линията на дърветата.

— Ищела? — казва той меко. — Тя си отиде вкъщи, след като убих Оли. Казах ѝ, че ще се погрижа за всичко. И виж ти самата колко ме улесни!

Най-накрая всичко се връзва. Той е бил анонимният приятел, който е дал интервю за вестниците, подготвял е почвата за момента, когато се хвърля пред някой влак или се удавя на мястото, където изгубих скъпия си съпруг. Очевидно това е планирал за мен. Предназначението на наркотика е било да отслаби силите ми, за да не мога да го отблъсна, но това е и перфектното алиби. Дадох му ключовете за бунгалото си. Дали е подхвърлил празни блистери там, за да може полицията да ги намери, когато не се върна? Никой не очаква да се върна. Всички — Софи и Дейвид, Майло, семейство Грейвни — имат интерес да не се върна.

През цялото време сме го улеснявали. Самохвалките обяви във вестниците и „Татлър“. Ергенското парти, участниците в което по някаква случайност са нахълтали в бара му и несъмнено са обсъждали гръмогласно медения ни месец за двайсет бона. Дали е познал Оли и Майло след всичките тези години: все същите арогантни задници, които са си мислели, че светът е техен заедно с всички в него? Но Емили е била изнасилена от Майло.

Обръщам се отново към него, но този път плажът остава на фокус.

— Защо… Оли?

— Ем ми беше сестра. Изнасилването наистина я съсипа. Започна пак да взима наркотици и някак изгуби надежда. Трябваше да убия онова копеле. Но стореното от Оли на Ищела е по-лошо.

— Познавал си Ищела? — Мъглата в мозъка ми се разсейва. Може ли да е от храната, която ядох? Той не е очаквал да ям нищо и може би е съобразил дозата, така че да стигна дотук, без да изпадна в безсъзнание.

— Всички работехме в Албуфейра. Опитвахме се да постигнем нещо, да загърбим миналото си и да започнем начисто. И тогава се появиха мъжът ти и приятелите му.

Рисува нещо в пясъка. Ленива спирала като въртяща се около оста си галактика. Какъв ли е бил животът им, неговият и на Емили, за да трябва да оставят всичко зад гърба си в морски курорт в Португалия? Белезите от инжектиране на наркотици надничат от ръкава на суитшърта му, грозни издутини под златистите косъмчета. Само като си помисля, че бях впечатлена от тях. Тогава виждах само примамваща опасност, не отчаяние. Каква глупачка съм била. Привилегирована глупачка, която в някой момент е загубила компаса си. Може би си го заслужавам.

— Винаги съм мислил, че кармата някак ще ги застигне — продължава тихо Шон. От разстояние сигурно изглеждаме като любовници, увлечени в задушевен разговор. — А после те дойдоха в бара онази вечер и видях, че са богати и преуспели, а най-лошото беше, че бяха щастливи. Точно тогава осъзнах, че ние трябваше да влезем в ролята на кармата. Аз и Ищела.

Той въздъхва, изчетква пясъка от върховете на пръстите си и се изправя с усилие. Времето ми изтича, но мускулите ми все още са прекалено слаби, за да издържат тежестта на тялото ми, камо ли да го отблъснат. Той протяга ръце надолу, издърпва ме на крака и ме вдига на ръце като младоженец, който всеки момент ще пренесе съпругата си през прага на дома.

— Защо Оли, а не Майло? — Този път говоря подчертано завалено. Наркотикът бавно напуска мозъка ми, но не искам той да знае. Имам нужда от още време.

Той влиза във водата.

— Значи още не си се досетила?

Спира и поглежда надолу към мен със своеобразно благосклонно съжаление. Бавноразвиващото се дете, което просто не успява да се досети как да нареди пъзела.

Примигвам към блещукащата вода, проследявам накъсаните мисли назад, назад…

От време на време някой порив на вятъра я залепял за тялото й, което се очертавало, едрите й гърди и стегнатият й объл корем. Как Оли можел да не желае това момиче?

Тъпата кучка забременя.

От устните ми се изтръгва стон. Ищела е родила детето на Оли. Детето, което така и не успяхме да създадем.

Той вижда, че започвам да разбирам. Това го кара да се усмихне.

— Ако ти умреш, Нико ще е единственият наследник.

Нико. Момчето, което видях на носа, застанало до майка си. Шон е изтрил снимката, която направих. В противен случай Оли е можел да я познае дори след всичките тези години. Можел е да усети онази пламенна обсебеност, която все още се излъчваше от черните ѝ очи.

— Ще ми се да не трябваше да стане така, Аша. — Навежда се и ме целува леко по устните. — Не съм злодей. Мъжът ти и приятелите му бяха злодеите. Те ти причиниха това.

— Шон, моля те — прошепвам. — Недей.

Пръстите на краката ми вече висят във водата и когато той влиза по-навътре в морето, задникът и хълбоците ми се потапят. Изведнъж олеквам в ръцете му.

— Бих могла… да те обикна.

Усмихва се тъжно.

— Добър опит. И аз бих могъл да те обикна, но понякога просто не се получава.

Той влиза по-надълбоко, под слънчевия лъч, който прониква от отвора в покрива. От него косата ми засиява в златисто.

— Ти не си такъв човек.

— Няма да боли, обещавам. Ще бъде като заспиване.

Навлизаме все по-надълбоко и сега водата поема тежестта ни, топла като кръв между телата ни. Той ме обръща в ръцете си, докато заставам с лице към него, бедрата ми се преплитат с неговите, а ръцете ми са около врата му. Проблясването на водата по лицето му му придава вид на ангел. Ангел отмъстител, действащ от името на един бог, който не се е намесил, за да помогне на сестра му и на Ищела. А аз съм на страната на демоните.

Тогава си спомням, той го прави от омраза и за пари. В това няма нищо благородно.

Затваря очи и се навежда, за да ме целуне.

Оставям ръката си да се плъзне от врата му и да падне покрай тялото ми, сякаш отместена от движението на водата. Пръстите ми се насочват към джоба ми. Ако съм сложила вътре химикалката, е свършено с мен.

Когато устните ни се докосват, вдигам свитите си в юмрук пръсти към триъгълното пространство, където лявата му ръка е обгърнала тялото ми, и усещам как сърцето му бие до гърдата ми.

Мога ли да го направя? Притежавам ли силата, решимостта за това? Но се оказва, че и аз, подобно на Майло, съм способна на всичко.

Очите на Шон се отварят изведнъж. Сигурно е усетил внезапната целенасоченост на движенията ми, неочаквания контрол. Устата му се втвърдява под моята, мускулите му се напрягат: това е прелюдията, преди да ме отблъсне, да ме потопи под водата и да ме задържи там. Сега е моментът. Тази частица от секундата. Единственият ми шанс.

Забивам ножа в тялото му с цялата сила, която дрогираните ми мускули позволяват, но острието е наточено. Усещам как плътта и сухожилието му поддават под тялото ми, а после внезапна топлина залива китката ми.

Устните му се разтварят и тогава, съвсем нежно, ръцете му се отделят от талията ми. Той пада назад като в забавен каданс, докато морето поема тежестта му, и се завърта бавно, докато не се оказва обгърнат от спирала от кръв.

Минават дълги секунди, през които го наблюдавам, едва ли не се опитвам да му внуша да изплува на повърхността, да си поеме въздух, да ме умолява да му помогна, но единствените му движения са в синхрон с настъплението и отдръпването на почервеняващите вълни.

Накрая се обръщам и излизам на сушата. Искам само да спя и никога да не се събуждам.

Без опората на водата коленете ми се подкосяват, затова лазя на четири крака нагоре по плажа до мястото, където полегатата стена на пещерата потъва в сухия пясък. Сега го виждам, застанал спокойно във водата, с една ръка върху въдицата. Както стоеше Зау Фио в деня, когато с Оли дойдохме тук.

Викът ми е толкова немощен, че се губи сред крясъците на птиците в джунглата, но той някак ме чува. Чува и се обръща и последното, което виждам, преди безсъзнанието да ме надвие, е лодкарят, който тича към мен, забравил за въдицата си, а синята му шапка с козирка се носи във въздуха зад него като птица.