Сара Дж. Нотън
Другата двойка (22)

20.

Курорт „Мангово дърво“, остров Кон Сон

Четвъртък, 29 Септември

— Няма го.

— Кое? — Оли вдига очи от телевизора. Проверява финансовите пазари.

— Колието, което ми подари. Оставих го до мивката и го няма. Исках да го сложа днес.

— Погледна ли в куфарите?

— Естествено, че погледнах. — Отговорът е по-троснат, отколкото трябва да бъде. Въпреки че го има само от два дни, колието е важно за нея.

С въздишка той изключва телевизора.

— Ще ти помогна в търсенето.

През следващия половин час обръщат бунгалото надолу с главата. Няма много места, на които колието може да е попаднало, бунгалото е много оскъдно обзаведено.

— Слага ли го, когато ходихме в бара или по време на плуване, или нещо подобно?

— Не. — Тя всеки момент ще се разплаче.

— Не си го заела на Софи?

— Божичко, Оли, не съм идиотка. Щях да си спомням, ако го бях заела!

— Беше доста пияна снощи.

— Не чак толкова.

Стоят един срещу друг, от двете страни на леглото.

— Снощи оставих прозореца отворен — казва той. — Така че може би някой се е вмъкнал, докато бяхме в бара.

— Оставил си прозореца отворен? Цялата нощ? — Не беше забелязала, защото щората беше спусната. По брадичката ѝ пропълзява хлад. — Защо си го оставил?

— За да влезе малко чист въздух.

— Нали вентилаторът работеше. О, боже, Оли. Не се знае какво може да е влязло. Или кой.

— Ако някой е проникнал с взлом, не мислиш ли, че щеше да остави по-голяма бъркотия? Да вземе повече неща?

— Тогава къде е?

— Откъде да знам? — Гласът му се повишава. — Колието е твое, ти ми кажи.

Аша свива рамене.

— Ами ако е била камериерката? Само тя има ключ освен нас, нали? Идва всеки ден. Сигурно е доста бедна. Трябва да говорим с Бай.

— Ей, чакай, не може просто така да обвиниш персонала. Ще ти купя друго.

— Не искам друго. Искам това.

Той се засмива.

— Звучиш като разглезено джереме.

— И го казва мъжът, който е толкова богат, че за него няма значение дали персоналът краде от него?

Оли въздъхва и се обръща. Изглежда изморен и въпреки че той е този, който се държи зле, ѝ става гузно.

— Може да изскочи отнякъде.

Той махва с ръка.

— Няма значение.

От това я заболява повече, отколкото от всичко друго. Когато ѝ го подари, беше специален момент; сега сякаш тези чувства изобщо не са съществували.

— Напротив, има.

Той се обръща отново и когато очите му срещат нейните, тя вижда, че в тях припламва гневна искра. Пулсът ѝ се ускорява, но няма да отстъпи. Ако започне да се страхува да му се опълчва, нещата само ще се влошават все повече.

— Какво искаш да направя по въпроса? — казва той студено.

— Говори с Бай. Накарай го да поговори с камериерката.

— Не. Няма да направя подобно нещо. Не можеш просто така да обвиняваш хората.

— Значи ще оставиш да ѝ се размине?

— Аша. — Вдига длан, сякаш за да я отблъсне. — Ако искаш да говориш с Бай, отиди и го направи.

Тя излиза демонстративно от спалнята, отваря вратата и излиза от бунгалото.

Но на няколко крачки от терасата спира, краката ѝ са затънали във вече нагорещения пясък. Не може да говори с Бай, не и сама, след видяното на плажа. Идеята е унизителна и немалко плашеща.

Тогава чува звука на прахосмукачка малко по-нагоре по плажа. Чистят едно от бунгалата.

Тя тръгва по посока на звука.

Вратата на бунгалото е отворена и тя вижда Хао, която вече не чисти с прахосмукачката, а използва машина, за да полира дървените дъски на пода. Това бунгало обикновено не се обитава, така че може би го подготвя за пристигането на нови гости. Аша се надява да е така. Би било облекчение да си починат от Дейвид и Софи.

Почуква, но жената не чува, затова тя влиза вътре и накрая, когато Хао се обръща, за да мине отново с машината, я вижда, изправя се и изключва захранването.

— Добро утро — казва Аша високо и бавно.

Жената само я гледа.

— Чудех се дали сте виждали едно колие, което мъжът ми ми купи. Изчезнало е от бунгалото ни.

Никаква реакция.

— Сребърно е.

Жената примигва.

— Освен нас вие сте единствената, която има ключ.

Нищо.

— Просто го върнете и няма да го обсъждаме повече.

Мълчание.

— Не говорите ли английски?

Жената не помръдва нито мускул; сякаш е изключила и собственото си захранване заедно с това на машината. Това е невероятно грубо. Просто чака Аша да се откаже и да си тръгне. Но тя няма да се откаже. Защо да се отказва?

— Знам, че говорите. Приемате поръчките ни на закуска.

— Аз не вижда колието ви.

Аша подскача и ѝ трябват няколко секунди да се съвземе.

— То… ъъъ… то е много важно за мен. Ако го намерите, ще ви възнаградя. С пари.

— Не вижда колие.

— Сто долара, ако го върнете.

— Не вижда колие.

— Моля ви, спрете да повтаряте това. То е традиционно виетнамско. Нарича се катинар за душата…

— Знам как се нарича.

А, значи вече започват да се разбират.

— Оставих го в банята. Може би сте го преместили, докато сте чистили.

— Не трябва да е у вас.

Аша я зяпва.

— Какво?

— Това нещо свещено, не туристическа дрънкулка. Кажете на мъжа си.

— Да кажа на мъжа си? — Изсмива се рязко. — Той не взима решения вместо мен.

— Може би няма изглежда толкова нещастен, ако ги взима.

Случва се без предупреждение. Може би заради стреса или кавгата, или липсата на секс, но тя просто изключва. Плесницата отеква като изстрел от пушка. Главата на дребната жена се завърта и именно тогава Аша го забелязва — проблясъка от сребро под яката на колосаната бяла риза. С победоносен вик го хваща и го дръпва. Верижката се скъсва, а висулката тупва на пода.

Катинар за душата е, но не е нейният.

Хао го вдига и поглежда скъсаните краища на верижката.

— Съжалявам — казва Аша сковано. — Явно съм допуснала грешка.

Но отсъствието на разкаяние в гласа ѝ сигурно е очевидно за Хао, защото, когато по-възрастната жена вдига поглед, кафявите ѝ очи най-накрая искрят. Искрят от омраза.

— Не, аз не взима колието ви. Може би богинята го взима, защото вие не заслужава. Мислите, че напълно нормално да се отнасяте с другите така. Сякаш ние ваши роби. Сякаш ние нищо. Богинята ще ви даде урок. Той ще бъде тежък.

Аша я зяпа и си спомня жената със закръглени бузи, която ѝ се усмихваше от периферията на джунглата, когато пристигнаха. Потреперва неволно.

— Заплашвате ли ме?

— Казвам ви, че вселената гледа. Ще получите урок.

Жената слага скъсания амулет в джоба си, обръща гръб на Аша и включва отново машината за полиране. Аша постоява с разтворени устни, а после се обръща и изтичва до бунгалото, като ѝ се иска да беше послушала мъжа си. Иска ѝ се изобщо да не беше идвала.

Когато разказва на Оли какво се е случило, че е скъсала колието на Хао по погрешка, той се вбесява и дори хвърля една чаша към другия край на стаята, а тя се разбива върху масичката. Сега е невъзможно да помолят Хао да дойде и да почисти, затова го правят заедно сред напрегнато мълчание. До края на деня не си говорят.