Сара Дж. Нотън
Другата двойка (30)

28

Лондон

Знаех края на историята от Себ. Пристигането на полицията, заговорът, за да отърват Майло от обвинението в изнасилване, но сега за първи път чувах, че Оли също е бил загазил.

Фреди ми каза, че останали още две вечери, докато полицията свалила обвинението срещу Майло, и скоро започнали да чуват слухове, че Ищела била изчезнала. Хората знаели, че била полудяла по Оли, а той я бил отблъснал: казвали, че може би се била самоубила. Но Оли така и не бил повикан на разпит.

Върнали се у дома, като на летището се разделили и си пожелали един на друг късмет. Фреди гледал как Майло и Оли се качили на такси заедно, доближили глави. Помахал им за сбогом, но чак в последния момент вдигнали погледи към него. Лицето на Оли било пребледняло, но Майло бил ухилен. Недосегаемите отново отървали кожата.

 

 

Фреди дори не знаел, че ще се женим, докато не видял обявите, които семейство Грейвни настояха да поместят във вестниците. Тази последна обида, в допълнение към пострадалите му финанси, го накарала да реши да си поиска дължимото.

— Отиди в полицията, ако искаш — каза, докато ме изпращаше по тъмното стълбище. — Една присъда не би могла да вгорчи още повече живота ми, нали? — Усмихна се мрачно и отвори вратата.

Постояхме няколко секунди до профучаващите с рев коли по главния път. Зачудих се дали и той се чувства като мен — че в някакъв смисъл бяхме сродни души. И двамата отхвърлени от клуба. И двамата прокълнати.

— Колко? — попитах го, когато се обърна, за да си тръгне. — Колко беше поискал от Оли?

— Сто хиляди.

По-малко, отколкото похарчихме за сватбата си.

Докато вървях по обратния път към метрото, от време на време го зървах между минаващите коли — оплешивяващ, започнал да остарява мъж с евтини дрехи: с наднормено тегло и въпреки това някак смален, избледняващ като стара снимка, постепенно заличаван от историята на собствения си живот.

В общата ни сметка има малко повече от двеста бона. Нищожна сума. Ако семейство Грейвни смятат да сложат ръка върху нея, какво значение има какво ще направя с парите? А и да не ги докопат, няма значение. Прекалено много са. Огромни, задушаващи камари. Защо така и не направихме нищо хубаво с тези пари, Оли? Бяхме прекалено вторачени в себе си и незначителните ни трудности. Е, вече нищо не ме оковава. Гола съм и примигвам срещу светлината, най-накрая виждам цялото страдание, което знаех, че съществува, но бях предпочела да забравя за него.

Написвам чек на Фреди за сто и петдесет хиляди, адресирам го и го оставям на масата, за да го пусна по пощата на сутринта.

А после сядам до прозореца и пуша.

Фреди намекна, че Оли и Майло са имали общо с изчезването на Ищела и очевидно се е случило нещо лошо, след като Оли беше толкова уплашен от опита за изнудване. Но Майло вече е бил доказал, че е способен на насилие спрямо жени. Дали в предаността си към съпруга ми е решил да отърве Оли от неудобството (и конкуренцията) в лицето на Ищела? Дали Майло е и убиец, освен изнасилвач?

Има само един начин да разбера.

Мисълта за това би трябвало да ме плаши, но очите ми започват да се затварят почти веднага след като приключвам с телефонния разговор, а нишките на мисълта ми се накъсват и зарейват. Може би се доближавам до някакъв край. Проспивам остатъка от следобеда.

 

 

Майло се съгласи да се срещнем в офиса му, за да сме насаме. Казах му, че искам да говорим за пари. Вероятно очаква да капитулирам. Сигурно се наслаждава на мисълта, че малката му демонстрация на тормоз свърши толкова добра работа, без дори да се налага да намесва адвокатите с тежката артилерия.

Но естествено, аз не възнамерявам да се откажа от претенциите си към парите на Оли. Бях му съпруга, макар и само за няколко седмици, така че ми принадлежат по право, но по-важното е, че вече имам планове за тях.

След разговора с Майло се обаждам на Люис Даунинг и казвам, че бих искала да провери условията за създаване на фондация на името на Оливър Грейвни за подпомагане на деца в неравностойно положение. Ентусиазмът, с който приема тази задача, показва, че се чувства доста гузен за участието си в заговора на семейство Грейвни. Може би е добър човек въпреки всичко. Човек, на когото мога да имам доверие. С изключение на Зайнаб и Шон, може би единственият.

Пускам чека на Фреди по пощата на път за метростанцията.

Фактът, че се отървавам от пари, ми помага да дишам по-лесно. Ако наистина лодкарят ни е нападнал, го е направил за пари. Парите са позволили на Майло и приятелите му да избегнат заслуженото наказание за изнасилване и…

И убийство?

Прекалено съм угрижена, за да съм нащрек, и чак по средата на пътя за Ситито вдигам глава и осъзнавам, че съм почти сама във вагона. Влакът се движи по кръговата линия на метрото — дълга извита тръба — и когато взимаме един завой по линията, виждам, че в другия край на влака е седнал някакъв мъж. Мъж с черен суитшърт с качулка, черни дънки и маратонки.

В този момент съм сигурна, че е същият, който се опита да ме блъсне пред влака.

— Ей!

Ставам.

Ако го оставя да ме последва по тъмните улички на Ситите, ще бъда в истинска опасност, но тук, под ярките светлини и охранителните камери, няма да посмее. Мога да се изправя срещу него, да разбера кой е, какво иска. Кой го е изпратил.

Влакът се накланя, докато вървя със залитане към мъжа и се удрям в седалки и в гумените, нагънати като акордеон прегради между вагоните. Той повдига леко главата си. Знае, че идвам.

Релсите дрънчат под нас и без никаква очевидна причина колелата започват да скърцат. Кабели като огромни подземни червеи се появяват зад стъклото, когато завиваме близо до стените на тунела. Отражението ми е разтворило широко очи.

— Какво искаш?

Сега съм през два вагона от него, но не се е помръднал. Ръцете му са отпуснати в скута. Бели ръце.

Дрънченето на релсите се засилва и внезапно влетяваме в станция „Темпъл“. Качват се хора и трябва да спра, за да се отместят и да мога да мина, като през цялото време не го изпускам от поглед.

Прозвучава алармата за затваряне на вратите и използвам възможността, докато влакът не се движи, да притичам през следващия вагон. Той ме чака в по-следващия, с наведена глава, с движещите се изображения на екрана за реклама зад него, които хвърлят трепкащата му сянка на пода на вагона.

Вратите започват да се затварят. Почти съм го настигнала. Но в последния момент той скача от седалката си и се промушва през вратите. Прекалено е късно да сляза след него и когато вратите се затварят, не мога да видя нищо друго освен собственото си отражение. Той е изчезнал.

Когато стигам до „Маншън Хаус“, пулсът ми почти се е нормализирал. Чувствам се умърлушена. Пропуснах ли възможност да открия истината за станалото с нас във Виетнам? Или онзи човек просто се изплаши, че му налита някаква привидно откачила непозната? Трябваше просто да го снимам с телефона си.

Докато изкачвам с усилие стълбите на станцията и излизам на Куин Виктория Стрийт, осъзнавам, че извадих късмет. Мъгла, гъста като в романите на Дикенс, скрива напълно отсрещния тротоар. Щеше да е толкова лесно да ме сграбчи изотзад, дори на тази оживена улица.

Хрумва ми една мисъл. Ако Майло го е изпратил, ще знае къде отивам.

За щастие, маршрутът ми е достатъчно познат и минавам по заобиколен път. Срещахме се с Майло и Либърти в офиса му и тръгвахме към един от любимите им ресторанти: със стени, облицовани с бели фаянсови плочки, миризма като в месарница и специалитет карантиите. Мисля, че представата на Майло беше, че ако изяде костния мозък на някое животно, ще стане по-голям мъж.

Вървя бързо и понякога се спъвам и слизам на платното или пък отскачам назад, когато осъзнавам, че за малко съм щяла да се блъсна в улична лампа. Мъглата на огромни червени петна се разнася и отдолу се показват тихи автобуси. Това е единственият признак, че все още съм в съвременен Лондон.

Вратите от здраво стъкло на банката на Майло ме успокояват, че нормалният свят не се е изпарил просто ей така.

Минавам през тях и охранителят вдига глава и ме поглежда с мъртви очи. Двамата с Оли се разбирахме с онези охранители, когато все още понасях Майло.

Казвам името на компанията, попълвам пропуск и той ми махва да мина през бариерите към асансьора.

Когато той ме понася тихо нагоре, се запитвам дали не допуснах огромна грешка, като влязох в бърлогата на лъва. Майло е човекът с властта и връзките. Хората са готови да лъжат заради него: може би повече от всякога, откакто благоразположението му е свързано с толкова голяма финансова мощ. Ако не ми е устроил капан вече, трябва да съм подготвена, че ще направи нещо, за да ме представи в лоша светлина — или да ме изкара луда. Ще повика охраната и ще каже, че съм го нападнала може би? Че го следя и заплашвам? Във викторианския Лондон мъж като Майло е можел да издейства да затворят неудобна жена като мен в лудница до края на живота ѝ. Защо да не може да го направи и сега?

Асансьорът спира с приглушен звук и вратите се отварят точно когато прибирам телефона си в чантата.

Зловещо е да вървя покрай пусти кабинети, покрай празни рецепции, пусти работни места и празни дивани. Спомням си за малко и с носталгия за собствения ми кабинет в Сохо, с дюшемето с чворове и лющещата се боя на мястото, където се беше получил теч от публичния дом на горния етаж. Дали някога ще се върна там, питам се, или отпускът ми заради смъртта на Оли ще се проточи вечно? Винаги омаловажавах значението на списанието в разговори с други хора. Но в онзи офис имаше нещо истинско, нещо човешко, като ехо от нашето усещане за полагани усилия: че се стремяхме да покажем истината. Единственото предназначение на този стъклен лабиринт е да скрие истината. Не разсъждавай, не поставяй под въпрос, само ни имай доверие.

И като глупачка им имах доверие.

— Нетърпелива както винаги.

Гласът ме стряска.

— Подрани с пет минути. Много се радвам да те видя, скъпа.

Той излиза от слабо осветена заседателна зала и ме прегръща, задържа ме в прегръдката си частица от секундата повече от необходимото, а пулсът ми се ускорява.

— Здравей, Майло. Благодаря ти, че се съгласи да се срещнем.

Когато чува официалния ми тон, ми хвърля въпросителен поглед, но бързо решава, че се е заблудил.

— Влез. Имам вино. Знам, че обичаш шардоне.

Влизам с него в заседателна зала с огромна стъклена маса, която изглежда, сякаш може да те пререже, ако се подпреш на нея. Няма прозорци, нито камери. Предполагам, че срещите тук са строго поверителни. Това би означавало моята дума, думата на склонната към самоубийство вдовица, срещу неговата, думата на международния финансист.

Слагам внимателно чантата си на стола до мен и изчаквам, докато ми налива голяма чаша. Нямам намерение да пия от виното. Беше пияна, когато дойде. Някакво първично усещане за опасност стиска гърлото ми, когато се усмихва и ми подава чашата. Възглавничката на стола му изшумолява съзаклятнически, когато той сяда, сякаш и тя е посветена в заговора.

— Е — ухилва се. — Радвам се да те видя. Как си?

Кимвам и се усмихвам. Не е твоя работа, мамка ти.

— Онзи ден нещата не се развиха много добре, нали? Щях да ти се извиня лично, но реших, че е по-добре да изчакам, докато страстите се уталожат. Мисля, че Мак и Вик знаеха, че са прибързали.

— Прибързали са?

— Да. Ами ти имаш нужда от известно време, за да премислиш всичко, без да се намираш под натиск от някакви правни действия.

— Какво искаш да кажеш?

— Адвокати, договори и така нататък. Доказателство за дееспособност, такива неща.

— Заплашваш ли ме?

— Ни най-малко. — Отпива от виното си, без да отделя очи от мен.

— Аз бях съпруга на Оли…

— За четири седмици.

— Бях съпруга на Оли, което означава, че имам право на всичко, което притежаваше.

Той отваря уста, но аз го изпреварвам.

— Обаче…

Челюстта му потрепва. Тишината съска между нас.

— Готова съм да преосмисля становището си.

Той повдига едната си вежда.

— В замяна на малко информация.

— Каква информация?

— Искам да ми кажеш истината за станалото в Албуфейра.

За миг той стои напълно притихнал. Когато накрая заговаря, гласът му е толкова тих, че се уплашвам, че няма да го чуя.

— Какво общо има това?

— Има много общо. Ако това, което ми казаха, е вярно, тогава парите му са кървави пари и не искам да имам нищо общо с тях. Кажи ми за момичето от спортния бар.

Показалецът му се повдига от масата и това е единственият знак, че може би е смутен.

— Е, това е моя работа, не мислиш ли?

— Възнамеряваше ли да я изнасилиш, или действа импулсивно, когато тя не прояви интерес към теб?

Той потрепва, а после усмивката му отново се прокрадва върху лицето му.

— Те винаги проявяват интерес към мъже като мен и Оли, ти би трябвало да го знаеш по-добре от всекиго.

Не отмествам поглед, но усещам напрежението като физическа болка.

— Реших да проверя дали наистина не проявява интерес, изчаках я след работа. Тогава изглеждаше съвсем съгласна. След това се опита да изкрънка пари от мен. Отказах, тя отиде в полицията. Това е всичко.

Столът му проскърцва, когато той се обляга разкрачен, с ръце върху масата, заел много повече от полагащото му се пространство в стаята.

— Казах, че искам истината, Майло.

— Това няма нищо общо с направеното от Оли.

— Напротив, има. Ти си му помогнал, затова е излъгал заради теб. Казал е, че си бил във вилата цялата вечер. Това е било лъжа, нали?

Следва момент мълчание, а после той се изкисква.

— Хвана ме. Не съм просто красавец, а? Парите са мръсна работа, Аша. Когато ги имаш, всички се опитват да ти ги изтръгнат от ръцете. Затова човек трябва да се придържа към хората от собствената си класа. Знаеш, че всъщност не одобрявах връзката ви, нали?

Отпива от питието си, а очите му не се отделят от лицето ми дори за секунда.

— Размина му се на косъм, когато ти претърпя онзи спонтанен аборт.

Сега е мой ред да потреперя.

— Казах му да се измъкне, докато може, преди наистина да затъне в блатото. Виж какво стана предишния път, му казах.

— Какво точно е станало? — ахвам.

Лицето му бавно се разтяга в усмивка. От две десетилетия си мълчи, за да предпази Оли, но сега виждам злорадството му при мисълта, че най-накрая ще ми каже. Превърта думите около езика си, представя си какъв ще бъде вкусът им, когато ги изрече: парите са едно, но сега ще се наслаждава и на допълнителното предимство да разбие представата ми за съпруга ми.

— Тъпата кучка забременя.

 

 

Себ и Фреди вече се били върнали във вилата. Оли бил изпаднал в дълбока депресия, след като се напил, и също искал да се върне, но Майло бил решен да изчака края на смяната на русата сервитьорка. Оли му разказал какво станало след това.

Когато излязъл от бара, Ищела го чакала на крайбрежната алея. Без приятелите му, които да го пазят, му било по-трудно да я разкара. Тя се вкопчила в него, удряла му шамари, плачела, засипвала го с обиди на португалски. Пияни британци с татуировки били започнали да излизат от баровете, за да продължат към клубовете. Ако не внимавал, щели да му разбият главата. Завлякъл я настрани, по пътя, където по стълби, отцепени с полицейска лента, се стигало до ронеща се скала. Там ставало за слънчеви бани, ако плажовете са прекалено пълни, но мястото било коварно, а тази вечер морето било бурно.

Казала му за бебето, помолила го да я заведе със себе си във Великобритания. Изпълнен с ужас, той отказал. Новината за бебето била достатъчно лоша, но сега психическата ѝ нестабилност била очевидна. Щяла да бъде бреме за него в живота, който планирал да си изгради в Лондон. Тя го умолявала. Родителите ѝ католици щели да се откажат от нея, щели да ѝ отнемат бебето, щяла да бъде съсипана. Той ѝ казал да направи аборт.

Ударила го отново, а после извадила нож. Всичко се развило много бързо. Най-напред го допряла до гърлото си, а след това, когато се опитал да я спре, замахнала с ножа към него. Не уцелила, той я блъснал и тя паднала назад, а главата ѝ се ударила в една остра като бръснач скала. Тогава притихнала.

Той се спуснал до мястото, където лежала. Било прекалено тъмно, за да се види ясно, но когато повдигнал главата ѝ, усетил лепкавата рана на слепоочието ѝ. Тя издавала ужасни звуци, подобни на ръмжене, а краката ѝ потрепвали. Опитал се да я вземе на ръце, като възнамерявал да я отнесе горе на пътя и да вдигне тревога, но изпитият алкохол, наркотиците и поривите на вятъра му попречили, затова я уверил, че ще потърси помощ, и я оставил.

Сега Ивицата била оживена, атмосферата била дивашка и малко опасна, с хапещ вятър, който носел пясък и го завихрял като въртящи се демони, а една и съща клубна мелодия кънтяла от всеки бар какофонично, като саундтрака на някакъв кошмар. Двама португалски полицаи оглеждали с отвращение групите млади мъже, които вървели бавно по улицата, с палци върху пистолетите на коланите си. Изведнъж Оли се уплашил. По време на престоя си не били положили усилия да спечелят благоразположението на местните и бил сигурен, че е имало оплаквания за щети, нарушаване на обществения ред, шум, сексуален тормоз. А сега бил убил едно от местните момичета. Нечия красива дъщеря. Бил я убил и я бил зарязал като боклука, който всички те оставяли на плажа.

Той заровил окървавените си ръце в джобовете, навел глава и побързал да мине покрай тях.

Когато се върнал във вилата, Майло го успокоил, казал, че всичко е наред, че ще решат проблема. Заедно се върнали при скалата, където Оли я бил оставил, блъскани от вятъра, полузаслепени от навяваните от вятъра песъчинки от пътя. Сега улиците били безлюдни. Вятърът бил принудил дори полицаите да се приберат на закрито. Разбиващите се вълни се чували чак до крайбрежната алея и Майло казал, че това можело да е в тяхна полза. И наистина, когато прескочили опърпаната полицейска лента, която препречвала пътя към стълбите, установили, че тялото на Ищела било изчезнало. Морето го било отнесло и било измило кръвта.

Оли бил обезумял. Ако бил останал с нея, ако бил съобщил в полицията, тя можело да оцелее. Майло го утешил, завел го вкъщи и изпрал кръвта от дрехите му. Двамата били в сходно положение, казал Майло на приятеля си. Все пак той също бил прекалил с барманката. Тъпите хапчета на Фреди в комбинация с всичкия изпит алкохол: всички се били държали несвойствено. Вината била на Фреди.

Майло останал с Оли, докато той спрял да повръща, и измислили версиите си. В онази нощ приятелството им, започнало с първия мач по ръгби, било многократно заздравено. Вече били братя до края на живота си.

— А сега краят дойде, а никой от нас никога не предаде другия. Той беше добър човек, този твой мъж. Солиден.

Дишам бавно и равномерно и мисля за меките ръце на мъжа си, омазани с кръв и мозък.

— Какво щяхте да направите, ако тялото ѝ още беше там? — казвам с равен глас.

Той отпива от виното, преди да отговори, а после слага чашата на масата, а тя издрънчава тихо.

— Щяхме да го бутнем в морето, естествено.

Този път дори не си правя труда да попитам дали ме заплашва. Разбира се, че ме заплашва. Майло е повече от способен на убийство и за частица от секундата се запитвам дали наистина не е имал нещо общо със смъртта на Оли, но бързо пропъждам тази мисъл. Той ме мрази, но не мразеше Оли. Били са кръвни братя. До края на живота си.

Изправям се и взимам чантата си внимателно.

— Приключихме ли?

— Да.

— Значи семейство Грейвни могат да очакват обаждане от адвоката ти?

— Да.

— Жена, която държи на думата си.

— Мъж, който държи на своята.

Усмихваме се един на друг. Той мисли, че е победил. Да се надяваме, че ще продължи да мисли така достатъчно дълго, за да успея да изляза от сградата.

Като че ли асансьорът се бави прекалено много, докато се изкачи с буботене, и докато стоя на предната част на ходилата си, със сковани ръце покрай тялото, усещам тъмното му присъствие зад себе си. Накрая асансьорът идва и вратите се отварят бавно, но докато влизам вътре, очаквам пръстите му да се сключат около гърлото ми. Изкривеното му отражение в стените на асансьора от щампована месингова ламарина е като истинския образ на чудовището под кожата му. Вратите се затварят най-накрая, асансьорът започва да вибрира и след няколко дълги секунди излизам във фоайето. Телефонът на пазача звъни. Не изчаквам да разбера кой е в другия край на линията, а направо излизам навън в нощта.

И побягвам. Не се обръщам назад, едва дишам, тичам на зигзаг наляво и надясно през улички и площади, докато се уверявам, че съм в безопасност.

Във входа на един магазин изваждам телефона си от чантата и докосвам екрана. Появява се изображение на микрофон, а червената линия в дъното подскача от шумоленето на ръкава ми. Изслушвам целия петнайсетминутен запис, а после запазвам файла. След това се обаждам на Зайнаб и я моля за телефона на онзи от Столичната полиция. Тя иска да разбере какво става, но нямам време. Не още.

Минават няколко минути, докато ме свържат, и докато чакам, се оглеждам тревожно в двете посоки на улицата. Минувачите сякаш приемат образа на Майло, походката му. Въздухът мирише на афтършейва му. Произнасят името ми някъде на границата на слуха ми.

Тогава някакъв мъж отговаря.

— Госпожо Грейвни? Как мога да ви помогна?

Прекалено късно е, Майло. Прекалено късно.

— Бих искала да съобщя за изнасилване и убийство. Имам записани самопризнания.