Мишел Моран
Нефертити (9)

Седма глава
Двайсет и пети фармути

— Ами ако не съм забременяла, а Кия роди след шест месеца син? — Нефертити крачеше напред-назад из преддверието. Слънцето беше залязло, ала Аменхотеп не беше с нея. Отишъл бе да посети Кия. — И кой знае докога ще стои в стаята й тази нощ. Ами ако остане до сутринта?

— Не ставай глупава — опитах да я успокоя. — Фараоните не спят в леглата на съпругите си.

— Той спи в моето! — кресна тя и спря да обикаля. — Но тази вечер няма да си легне с мен. Мисли си, че може да прескача от едната съпруга при следващата? Че не съм по-различна от другите му робини? — После повиши глас. — Така ли си мисли? — Седна пред огледалото и рече: — Кия не е по-хубава от мен.

Това беше въпрос.

— Разбира се, че не е.

— По-съблазнителна ли е?

— Не мога да кажа.

Нефертити се обърна рязко и в погледа й блесна нова идея.

— Трябва да отидеш и да видиш какво правят — реши тя.

— Какво? Искаш да шпионирам съпруга ти? — Тръснах енергично глава. — Ако ме хванат да шпионирам, стражите ще ме отведат при фараона.

— Трябва да знам какво правят заедно, Мутноджмет.

— Защо? Какво значение има?

— Защото трябва да съм по-добра от нея! — Тя вирна брадичка. — Всички трябва да бъдем по-добри. Това не засяга само мен, засяга цялото ни семейство. Нашето бъдеще. — Дойде и ме хвана за раменете. — Моля те, просто разбери какво й говори.

— Прекалено опасно е! — възразих аз.

— Мога да ти кажа как да стигнеш до прозореца им.

— Какво? Отвън ли? Искаш да пълзя в калта? Ами ако ме хванат?

— Под прозорците на вторите съпруги не слагат стражи — рече презрително тя. — Моля те, само се наметни с нещо и тръгвай.

Обзета от лошо предчувствие, навлякох дебела ленена роба и седнах пред огледалото да вържа назад косата си. Нефертити наблюдаваше моите действия иззад гърба ми.

— Хубаво е, че си мургава — отбеляза тя. — Никой няма да те забележи.

Хвърлих й остър поглед, но тя вече не ме гледаше. Всичките й мисли сега бяха съсредоточени в Кия и очите й бяха обърнати към коридора, сякаш виждаше онова, с което съпругът й вече се беше захванал. Щом се приготвих, отидох и застанах до вратата. Татко щеше да иска да го направя. Беше за доброто на семейството ни. Пък и шпионирането не нарушаваше законите на Маат. Нямаше да крада, а само да слушам.

— Нужно ми е да знам всичко, което той й говори. — Нефертити надяна върху дрехите си още една дълга риза и потрепери. — Ще те чакам тук. И, Мутни…

Намръщих се.

— Внимавай.

Когато се измъкнах на двора, сърцето сякаш се качи в гърлото ми. Въздухът беше топъл и ветрецът блъскаше леко камъшените рогозки в прозорците на двореца. Навън нямаше жива душа. Лунният сърп на небето бе тънък като чертичка и нямаше причина някой да излиза посред нощ от двореца, освен ако не търсеше мен. Минах през редицата дворове, като не забравях да ги броя. Придържах се близо до стените, близо до храстите и бръшляна. Когато стигнах в двора на Кия, спрях да се ослушам, ала не се чуваше никакъв звук. Продължих да се промъквам нататък, докато не стигнах до третия прозорец. Хвърлих поглед към двора и не видях никого, после клекнах да слушам. Сега вече гласовете им долитаха до мен; притиснах се до стената, опитвайки се да чуя какво говори фараонът.

„Когато слезеш в западната страна на светлината, земята потъва в мрак, сякаш е мъртва. Лъвовете излизат от леговищата си. Змиите хапят. Тъмнината надвисва и земята мълчи, докато създателят им отдъхва в страната на светлината.“

Рецитираше стихотворение.

„Земята заблестява, когато изгрееш в страната на светлината. Когато сияе денят ти, Атон, когато хвърляш лъчите си, и в двете страни е празник. Пробудени, те скачат на крак. Ти си ги вдигнал!“

— Нека аз прочета останалото. — Беше гласът на Кия. Чух шумолене на папирус, после тя започна да декламира:

„Пътищата се отварят, когато ти изгрееш. Рибите в реката се стрелкат пред теб. Лъчите ти пронизват морските глъбини. Ти караш семето да покълне, ти създаваш живота, ти храниш сина в майчината утроба, утешаваш го и пресушаваш сълзите му. О, ти, който вдъхваш живот, ти отхранваш всичко, което създаваш!“

Значи това беше магията, с която го държеше дългокраката стройна Кия — магията на тихото убежище. Далеч от вечните кроежи и политически планове на Нефертити, Аменхотеп и Кия четяха заедно стихове. От мястото си под прозореца усещах миризма на горящ тамян. Почаках да видя за какво още ще си говорят и той започна да й разказва какъв ще бъде животът в Мемфис, където беше отраснал.

— Моите стаи ще са в центъра на двореца, а теб ще те настаня от дясната си страна и ще ти дам най-доброто от всичко.

Чух я как се кикоти като дете. Нефертити никога не се кикотеше; смееше се дълбоко и с придихание като жена.

— Ела! — Трябва да я бе сграбчил в прегръдките си, защото ги чух да падат тежко на леглото и от ужас затиснах устата си. Как можеше да обладава непразна жена! Щеше да повреди детето!

— Чакай — прошепна тя и гласът й стана строг. — Ами баща ми?

— Везир Панахеси? Разбира се, че ще дойде с нас в Мемфис — изрече той, сякаш никога не бе имало друга алтернатива. — И ще му дам най-високия пост в двореца.

— Като например?

— Като например какъвто си пожелае — обеща той. — Не бива изобщо да се тревожиш. Твоят баща е лоялен към мен и моето дело. Няма везир в Египет, на когото да вярвам повече, отколкото на Панахеси.

Погледнах към другия край на двора и там, в сребристата светлина, зърнах везира да слуша всичко това, което току-що бях чула и аз. Стоеше съвсем неподвижно и в този миг ми се стори, че сърцето ми спира. Когато видя, че съм го разпознала, той се усмихна. Тогава хукнах и тичах по целия път до стаята на Нефертити, забравила за стиховете на Аменхотеп и за въпросите на Кия. Нефертити притича да ме посрещне на вратата.

— Какво стана? — възкликна тя, когато видя лицето ми, но аз не можех да отговоря. — Мутни, какво се случи? Хванаха ли те?

Дъхът ми излизаше на пресекулки, мислите ми препускаха и се чудех дали да й кажа за Панахеси. И двамата бяхме конспиратори, заловени в нощта. Аз не бях казала нищо, нито пък той.

Тя отново ме сграбчи за раменете и ме разтърси.

— Хванаха ли те?

— Не. — Думата излезе от устата ми тихо като въздишка. — Четяха поезия.

— Тогава какво стана, защо тичаше?

— Той каза, че вярва на Панахеси повече, отколкото на всеки друг везир в Египет. Каза на Кия, че ще даде на баща й най-високия пост в двореца!

Нефертити веднага отиде до вратата и нареди на единия от стражите да иде и доведе везир Ай. Баща ни пристигна веднага и тримата седнахме в кръг около личния мангал на царя. Ако се беше върнал, щеше да ни хване как заговорничим против него.

Сестра ми се изправи.

— Ще кажа на Аменхотеп, че не може да се вярва на Панахеси — каза решително тя.

— И ще рискуваш да си навлечеш гнева му? — Баща ми поклати глава. — Не. С Кия все някак ще се оправим. По-голямата заплаха расте в корема на Кия.

— Тогава може би трябва да убием детето — рече сестра ми.

— Нефертити!

И двамата с баща ми ме погледнаха, но не изоставиха темата.

— Подходящата комбинация от билки във виното… — поде мисълта й баща ми.

Не исках да слушам това. Не исках да участвам в това.

— Но тя просто ще забременее отново.

— И везирът ще ни заподозре — допълни Нефертити. — Ще каже на Аменхотеп и това ще бъде нашият край. Просто ще трябва да я надхитря.

— Продължавай да правиш, каквото и досега — съгласи се баща ми. — Той е увлечен по теб.

Нефертити повдигна едната си вежда.

— Имаш предвид да продължавам да превъзнасям Атон?

Изражението му стана сурово.

— Това е единственият начин да го задържа — бързо добави тя.

— И Кия прави същото — обадих се аз.

— Кия не прави нищо — възрази сестра ми разпалено.

— Слуша стихотворенията му. А на теб той не ти ги чете!

— Когато заминем за Мемфис, трябва да внимава с жреците на Амон — прекъсна ни татко. — Не може да се бърка в техните работи. Нефертити, ти трябва да се погрижиш за това.

Очаквах сестра ми да му каже за сделката, която Аменхотеп бе сключил с Хоремхеб в градината, ала тя си замълча.

— Ако опита да заграби прекалено голяма власт, това може да събори всички ни. Старият фараон има и други синове, които могат да го заместят, ако се помине внезапно.

Дъхът ми заседна в гърлото.

— Жреците на Амон да посегнат на цар?

Двамата със сестра ми отново ме погледнаха с недоумение, после престанаха да обръщат внимание на избухването ми. Нефертити попита:

— Но ако успее да отнеме властта на жреците?

— Дори не си го помисляй.

— Защо? — попита тя.

— Защото тогава управлението на Мемфис ще бъде изцяло в ръцете на фараона, а твоят съпруг не е достатъчно мъдър да упражнява такава власт.

— Тогава можеш ти да я вземеш. Можеш да си човекът зад трона, който я упражнява — подхвърли тя. — Ще бъдеш недосегаем.

Това вече бе нещо ново. Царският везир можеше да упражнява по-голямо влияние, ако трябваше да отговаря само пред фараона, а не и пред жреците и велможите. Видях, че баща ми се замисли върху думите й. Нефертити продължи:

— Той самият ще е зает със строежа на своите храмове на Атон. А кой ще управлява по-добре, ти или върховният жрец на Тива?

Баща ми мислеше, че е права, виждах го. Ако има промяна в баланса, защо да не застане на печелившата страна? Той познаваше външните и вътрешните проблеми по-добре от затворения между стените на храма жрец.

— Тий няма да е доволна — предупреди татко. — Това е хазарт. Всичко може да се обърка.

— Как иначе да остана аз фаворитката? — Нефертити се изправи театрално. — Да му кажа, че няма да успее ли? Той ще го направи, независимо дали ще го подкрепя или не.

— Не можеш ли да отклониш вниманието му от Атон?

— Той не е в състояние да мисли за нищо друго.

Баща ми стана и отиде до вратата.

— Ще я караме кротко. В този дворец има хора, които нито ти, нито съпругът ти ще искате да обърнете против себе си.

Постояхме, заслушани в шума от стъпките му, които се отдалечаваха в посока на личните му покои. После Нефертити се свлече на стола.

— Значи докато Аменхотеп рецитира стихове на онази пачавра, царицата на Египет прекарва нощта със сестра си.

— Не се гневи, защото той ще ти се разсърди — казах аз.

Тя ме стрелна с поглед, но не ми се присмя.

— Тази нощ ще спя при теб — реши накрая.

Не възразих. И на мен нямаше да ми бъде приятно съпругът ми да се мушне в леглото до мен след нощ, прекарана с друга жена.

На другата сутрин се събудих на разсъмване и бързо се облякох, за да се поклоня пред олтара на Амон. Движех се възможно най-тихо, но въпреки това Нефертити се обърна в леглото, за да ме сгълчи.

— Не отиваш при олтара, нали? — попита учудено тя. — Не е задължително да се кланяш там всеки ден.

— Приятно ми е да говоря с Амон — защитих се аз, а тя издаде недоверчив гърлен звук. — Кога за последен път си ходила там? — Нефертити затвори очи и се престори на заспала. — Поне знаеш ли къде се намира олтарът?

— Разбира се. В градината — отвърна тя.

— Е, няма да ти навреди, ако дойдеш. Ти си царицата на Египет.

— А ти ходиш там всеки ден. Ще поднесеш дарове и от мое име. Прекалено съм уморена.

— За да благодариш на Амон ли?

— Той знае, че съм му благодарна. Сега ме остави на мира.

И така, отидох сама в градината, както всяка сутрин след пристигането ни в Тива, и набрах букет, за да го оставя в краката на Амон. Накъсах само най-отбрани цветя: ириси, тъмнолилави като дълбока лятна нощ, и хибискуси с листенца като кървавочервени звезди. Когато приключих с поклонението си пред олтара, все още бе много рано и в градината бяха излезли само слуги, които поливаха тамариндите със своите тежки пръстени делви. Нефертити със сигурност още спеше, така че реших да прескоча до двора на родителите ми. Майка навярно бе станала и слагаше дарове в краката на Хатхор^[1]. Докато вървях през двореца, вътре беше приятно тихо. По коридорите сновяха само котки — лъскави и черни, с бронзови очи, — ала не ми обръщаха внимание. Излезли бяха на лов за остатъци от снощната вечеря, полуизядена смокиня с мед, изпусната от прислужник, или апетитно късче от печена газела. Стигнах до двора на майка. Тя седеше в градината и четеше свитък с познат восъчен печат.

— Новини от Ахмим! — обяви весело тя, щом ме видя. Утринното слънце позлатяваше новата огърлица от лазурит, която си бе сложила.

Отидох до пейката, седнах и жадно попитах:

— Какво пише надзирателят?

— Градината ти върви добре.

Спомних си моята жожоба, чиито плодове имаха цвят на джинджифил, и красивия ми хибискус, който бях насадила предишната пролет. Нямаше да съм там, за да ги видя как зреят.

— И какво още?

— Гроздовете се наливат бързо. Надзирателят казва, че от реколтата през шему може да излязат шейсет бъчви.

— Шейсет! Ще ги изпратят ли в Мемфис?

— Разбира се. Поръчах да ми изпратят и ленените ризи. В бързината съм забравила да ги сложа в багажа.

Усмихвахме се една на друга в топлата светлина на двора, и двете пренесени мислено в Ахмим. Само че нейната усмивка бе по-широка и по-невинна, защото татко криеше от нея нещата, които не можеше да скрие от мен, и тя не подозираше, че сме разменили своята сигурност срещу тревоги.

— Е, разкажи ми за Нефертити — поде майка. — Щастлива ли е? — Нави свитъка и го пъхна в ръкава си.

— Щастлива, колкото е възможно. Снощи той отиде при Кия. — Облегнах се на топлата каменна пейка и въздъхнах. — И така, заминаваме за Мемфис.

Майка кимна.

— Тук Аменхотеп ще става само още по-неспокоен, докато чака старият фараон да умре. Дори може би няма да чака — добави зловещо тя.

Погледнах я изпитателно.

— Нали не мислиш, че той би ускорил смъртта на стария фараон?

Майка ми огледа двора, ала бяхме сами.

— Говори се, че той е причината Тутмос да си отиде толкова рано. Но това са само приказки — побърза да добави. — Слугински клюки.

— Само че слугините обикновено са прави — прошепнах аз.

Тя пребледня леко.

— Да.

* * *

Онази нощ вечеряхме в голямата зала, но мнозина от придворните отсъстваха, бяха на погребението на емисаря ни в Родос. Отишли бяха както царица Тий, така и баща ми, докато старият фараон си беше останал в двореца при своето вино и своите жени. И бе в особено вулгарно настроение, пееше и се оригваше на воля. Видях го как сграбчи гръдта на една от прислужниците, когато тя се пресегна да му долее вино, а когато Нефертити зае своето място от лявата страна на съпруга си, попита дали вместо това не би предпочела да седне по-близо до него. Тя му отказа безмълвно и аз се изчервих заради нея, след което фараонът се обърна към мен:

— Тогава може би зеленооката сестра ще ме зарадва с компанията си тази вечер.

— Достатъчно! — Аменхотеп тропна с юмрук по масата. Придворните се обърнаха да видят какво става. — Сестрата на първата съпруга на царя си е много добре там, където е.

Навъсен страховито, старият фараон гаврътна виното си и стана, при което столът му падна с трясък на пода.

— Никога няма да позволя на нито един от страхливите ми синове да ме командва! — кресна той и посегна към меча си, но когато пристъпи напред, краката му се подгънаха. Стовари се на пода, замаян от виното, и половин дузина слуги се завтекоха да му помогнат. — Никой от синовете ми няма да ме учи на обноски! — беснееше той.

Аменхотеп скочи и изкомандва слугите:

— Изнесете го оттук! Виното му е дошло в повече. — Слугите поглеждаха ту към стария фараон, ту към сина му. — Веднага го изнесете! — викна им Аменхотеп.

Те се спуснаха да сторят каквото им бе наредено. Понесоха фараона към вратата. Но той се отскубна от ръцете им и се хвърли да щурмува подиума.

Аменхотеп посегна към късия си меч и сърцето ми подскочи в гърдите.

— Нефертити! — извиках.

Стражи се хвърлиха да спрат Аменхотеп и старият фараон закрещя:

— Царството ми ще се управлява от престолонаследник, който пише стихотворения, вместо да се сражава на бойното поле! Чувате ли? Тутмос беше избраният престолонаследник на Египет! — Стражите го избутаха към вратата и той викна силно: — Избраният престолонаследник!

Вратата се затвори и изведнъж се възцари тишина. Вечерящите в голямата зала се обърнаха към Аменхотеп, който прибра меча в ножницата и запрати чашата си на каменния под. Когато тя се разби на парчета, подаде ръка на Нефертити и каза:

— Ела.

Вечерята в голямата зала беше приключила.

Когато се прибрахме в преддверието към стаите ни, настроението на Аменхотеп беше мрачно.

— Той е като шопар, който няма насита на вино и на жени. Никога няма да стана като него! Този дъртак прояви по-голям интерес към момичето, което сервираше, отколкото към мен. Ако Тутмос бе жив, щеше да го моли да разказва историите си. „Какво удари днес, мечка ли? — изимитира той. — Не? Преборил си крокодил?“ — Закрачи още по-гневно из стаята. Ако и двамата бяха тук, глазурата на плочките сигурно щеше да се изтърка. — Защо Тутмос да е избраният? Защото аз не ходя да стрелям по всичко, което се мерне пред очите ми, както правеше той ли?

— Никого не го е грижа дали ходиш на лов или не — рече Нефертити. Помилва го по бузата, прокара ръка през падналите на челото му къдрици. — Остави това. Утре започваме да стягаме багажа за заминаването и ти ще си истински фараон, който не е длъжен да се отчита пред никого.