Мишел Моран
Нефертити (4)

Втора глава
ТИВА
Деветнайсети фармути^[1]

 

Корабът ни беше готов да вдигне платна към Тива три дни след посещението на леля ми в Ахмим. Когато слънцето се показа между храмовете на изток от нашия град, аз стоях в своята малка градина. Откъснах листенце мирта, поднесох го към носа си и затворих очи. Ахмим щеше да ми липсва толкова много!

— Каква е тази тъжна физиономия? — чух зад гърба си гласа на Нефертити. — В Малката ще имаш много градини.

— Откъде знаеш? — Вперих поглед в моите билки и цветя, отгледани с толкова нежни грижи. Метличина, мандрагора, макове, наровото дърво, което бяхме засадили заедно с Ранофер.

— Ти ще бъдеш сестрата на първата съпруга на фараона. Ако няма градини, аз ще наредя да направят! — Разсмях се, Нефертити също. Тя взе ръката ми в своята. — И кой знае? Може да ти издигна цял храм, да те направя богиня на градините.

— Нефертити, не говори такива неща.

— След три дни ще се омъжа за бог, което означава, че ще стана богиня, а ти ще си сестра на богиня. Ще бъдеш богиня по роднинска линия — дръзко се пошегува тя.

Семейството ни бе твърде близко до фараоните на Египет, за да вярваме в тяхната божественост, както се втълпяваше на обикновените хора, за да не оспорват властта им. Баща ми ни обясни това една вечер и аз се изплаших да не каже, че и Амон Ра е измислица, ала той спря дотам. Има неща, в които вярваме за удобство, и неща, които са твърде свети, за да говорим против тях.

Въпреки обещанията на Нефертити ми беше тъжно да се разделя със своята градинка. Взех със себе си толкова растения, колкото беше възможно, като ги сложих в малки саксии, и заръчах на слугите да се грижат вместо мен за останалите. Те обещаха, но се съмнявах, че действително ще отделят внимание на жожобата и ще поливат достатъчно мандрагората.

Пътуването от град Ахмим до Тива не е дълго. Корабът ни се провря през тръстиките и папурите и започна да пори калните води на Нил на юг към града на фараоните. Застанал на носа, татко се усмихна на сестра ми и тя му отвърна с усмивка от мястото си под сенника. После той ме повика с пръст и каза:

— На слънцето очите ти стават котешки. Зелени като смарагди.

— Също като мамините — отвърнах.

— Да — съгласи се той. Ала не бе ме повикал, за да говорим за очите ми. — Мутноджмет, през следващите дни сестра ти ще има нужда от теб. Времената са опасни. Когато нов фараон сяда на трона, винаги има несигурност, особено пък сега. Ти ще станеш първа придворна дама на сестра си, но трябва много да внимаваш какво вършиш и какво говориш. Знам, че си честна. — Той се усмихна. — Това понякога дори се превръща в твой недостатък. Дворът не е място за честност. Трябва да слухтиш около Аменхотеп. — Погледът му се зарея над водите. Напечените от слънцето рибарски мрежи висяха неподвижно. По това време на деня всяка работа бе прекратена. — Трябва също да обуздаваш и Нефертити.

Погледнах го изненадано.

— Как?

— Като й даваш съвети. Ти си търпелива и намираш подход към хората.

Изчервих се. Никога досега не беше казвал това за мен.

— Нефертити е избухлива. И се боя, че… — Баща ми поклати глава, но не сподели от какво се боеше.

— Каза на леля Тий, че Нефертити може да контролира престолонаследника. Защо е нужно някой да контролира престолонаследника?

— Защото и той е избухлив. И амбициозен.

— Не е ли хубаво да си амбициозен?

— Не и така. — Той сложи ръката си върху моята. — Сама ще видиш. Само дръж очите си отворени и сетивата си будни, котенце. Ако има някакви неприятности, ела първо при мен. — Баща ми разбра в каква посока се насочват мислите ми и се усмихна. — Не се тревожи. Няма да е толкова страшно. В крайна сметка това е малка цена за короната на Египет. — И посочи с очи към брега. — Почти пристигнахме.

Погледнах напред. Сега, когато наближавахме града, корабите ставаха повече: дълги, с триъгълни платна като нашите. Жени притичваха до бордовете да видят кои сме. Развяващите се от мачтите ни златни флагове показваха, че корабът принадлежи на главния везир и всички навярно се досещаха, че с него пристига бъдещата царица на Египет. Нефертити се беше скрила в каютата и сега се появи в нова премяна. На врата й висеше и сияеше на слънцето великолепната огърлица, която й беше оставила леля. Тя приближи и застана до мен на носа, та водните пръски да разхлаждат кожата й.

— Велики Озирис! — възкликнах аз. — Погледни!

На брега имаше петдесет войници и поне двеста слуги, които очакваха пристигането ни.

Пръв слезе татко, следван от майка, после Нефертити и аз. Така се подреждахме по важност в нашето семейство. Чудех се как ли ще се промени тази йерархия след коронацията на сестра ми.

— Погледни носилките! — възкликнах.

Те бяха целите в злато и лазурит, а прътовете за носене бяха от слонова кост.

— Трябва да са на царя. — Нефертити бе впечатлена.

Качиха ни в тях, всеки в отделна носилка със завеси, които аз леко разтворих, за да зърна още веднъж искрящата под следобедното слънце Тива. Чудех се как Нефертити издържа да седи спокойно, след като никога досега не бе идвала в този прекрасен град. Ала тя очевидно успяваше да сдържи любопитството си; през цялото време, докато ни носеха през града, в който баща ни никога не ни бе водил, виждах гордо изправената й сянка точно в средата на носилката. Преминавахме покрай къщите от пясъчник и стотиците зяпачи в тях, придружавани от музиката на дузина флейтисти. Искаше ми се да бях в една и съща носилка с майка, за да споделям радостта й, докато акробати и музиканти забавляваха трупащото се множество. Минахме покрай храма на Аменхотеп Великолепни и двете огромни статуи, изобразяващи го като бог. Сетне на хоризонта насред пустинята блесна езеро. Едва не се катурнах от носилката, толкова силно бе желанието ми да го видя. Беше изкуствено езеро, изкопано във формата на полумесец, което обгръщаше двореца. Там, където трябваше да има пясъци и палми, по водата се плъзгаха лодки с малки платна и аз си спомних как баща ми каза веднъж, че Аменхотеп Великолепни е направил езеро в израз на любовта си към царица Тий и че то не прилича на никое друго езеро в Египет. Блестеше на слънцето като течен лазурит и сребро.

Когато наближихме портите на двореца, тълпите се отдръпнаха.

Отпуснах се на възглавниците и побързах да пусна завесите. Не исках да изглеждам като селянче, което никога не е излизало от Ахмим. Ала дори иззад спуснатите завеси разбрах, когато навлязохме в пределите на двореца. Пътят продължи под сянката на дървета, а отстрани се различаваха очертанията на параклиси и вили на държавни служители, на царска работилница и ниски къщурки за прислугата. Носачите ни се изкачиха по някакво стълбище, оставиха ни и когато разтворихме завесите, пред нас се простираше цялата Тива: езерото с форма на полумесец, кирпичените къщи, пазарите, обработваемите земи и зад всичко това — Нил.

Баща ми изтупа туниката си и обяви на слугите своите намерения:

— Желаем да бъдем отведени в покоите си и нещата ни да бъдат разопаковани. Когато се изкъпем и преоблечем, ще се срещнем с фараона.

Слугите се поклониха дълбоко в знак на почит и забелязах, че майка бе поразена от голямата власт, с която разполага съпругът й в Тива. В Ахмим той беше просто нашият баща, човекът, който обича да чете край езерцата с лотосите и посещава храма на Амон, за да наблюдава как слънцето поляга над полята. Но в двореца той беше везирът Ай, един от най-уважаваните мъже в царството.

Появи се слуга със сресан настрани младежки перчем, строен, със златна украса по туниката. Само слугите на фараона носеха злато по дрехите си.

— Ще ви отведа в покоите ви — каза той и веднага тръгна. — Уважаемият везир Ай и съпругата му ще бъдат настанени в двора вляво от фараона. Вдясно е престолонаследникът, а до него ще се разположат благородните Нефертити и Мутноджмет.

Зад нас слугите се втурнаха да вдигнат десетките ни сандъци. Дворецът бе построен във формата на анх^[2], в центъра на който бе фараонът. Разположените наоколо жилища на везирите излизаха в отделни дворове и докато преминавахме покрай отворените карета, жени и деца спираха да проследят процесията ни с погледи. „Отсега нататък и нашият живот ще изглежда така — помислих си аз. — Свят на взаимно наблюдение.“

Водачът ни прекоси няколко двора, покрити с ярки плочки и рисунки на папирусови ниви, после влязохме в някакво помещение и всички спряха.

— Жилището на везир Ай — обяви церемониално водачът и отвори вратите. От всяка ниша надничаха гранитни статуи. Стаята тънеше в разкош и светлина, виждаха се папурени кошници и дървени маси с гравирани крака от слонова кост.

— Заведи дъщерите ми в тяхното жилище — нареди баща ми, — после ги придружи до голямата зала навреме за вечерята.

— Мутни, тази вечер се облечи както трябва — предупреди ме майка и ме прегърна пред слугите. — Нефертити, престолонаследникът ще е там.

— С Кия ли? — попита тя.

— Да — отвърна баща ми. — Погрижили сме се в стаята ти да бъдат оставени бижута и дрехи. Разполагаш с времето до мръкване. Мутни ще ти помогне във всичко, каквото трябва. — Баща ми погледна към мен и аз кимнах. — Разпоредил съм се също да ви бъдат изпратени лични прислужници. Това са най-опитните жени в двореца.

— В какво? — попитах аз като пълен невежа.

В Ахмим никога не бяхме имали лични прислужници. Нефертити се изчерви сконфузено. Баща ми отвърна:

— В разкрасяването.

* * *

В спалнята ни имаше истинско легло. Не рогозка от камъш или сламеник, на каквито спяхме у дома във вилата, а покрита с балдахин голяма платформа от гравирана слонова кост, която щяхме да делим с Нефертити. В покрития с плочки под беше вграден мангал за по-студените нощи, когато ще пийваме затоплена бира и ще се гушим в дебели одеяла край огъня. В отделна стая, използвана само за преобличане, имаше тоалетна от варовик. Вдигнах капака й и Нефертити ме погледна ужасено през рамо. Водачът ме наблюдаваше с усмивка. Отдолу имаше керамичен съд, пълен с розмаринова вода. Никога повече нямаше да сме принудени да използваме тоалетен стол и леген. Това бе стая, достойна за първата съпруга на царя на Египет. Водачът ни се намеси, за да обясни, че аз ще спя заедно с Нефертити, докато тя се омъжи, след което, ако желае, ще може да разполага със самостоятелно легло.

Навсякъде имаше символи на растежа и на безкрайния живот. Цветята в дърворезбата на колоните бяха боядисани в различни нюанси на синьото, зеленото, жълтото и червеното. По стените летяха бели чапли и ибиси, изрисувани от умел художник. Живот бликаше дори от мозайката на пода, изобразяваща езеро с лотоси, която ни внушаваше чувството, че вървим по вода като боговете, толкова беше реалистична. Водачът ни изчезна някъде и Нефертити извика:

— Ела, виж това! — Докосна повърхността на сребърно огледало, по-голямо от двете ни заедно, и аз вперих поглед в отраженията ни. Дребната, ефирна Нефертити и аз. Тя се усмихна на огледалния си образ и прошепна: — Ето, така ще изглеждаме във вечността. Млади и красиви.

„Е, във всеки случай млади“, помислих си.

— Тази вечер трябва да бъда прекрасна — каза Нефертити и бързо обърна гръб на огледалото. — Трябва да засенча Кия във всяко отношение. Първа съпруга е само титла, Мутноджмет. Аменхотеп може да ме захвърли в някой харем, ако не успея да го очаровам.

— Баща ни никога няма да допусне това — възразих аз. — Ти винаги ще имаш своя стая в двореца.

— В двореца или в харема — махна с ръка тя, обръщайки се отново към огледалото, — какво значение има? Ако не му направя впечатление, ще бъда само една фигурантка и нищо повече. Ще прекарвам дните си в своята стая и никога няма да разбера какво е да управляваш царство.

Изплаших се, като чух Нефертити да говори така. Предпочитах необузданата й самонадеяност пред реалността на онова, което би се случило, ако не успееше да стане фаворитка. Тогава видях в огледалото, че зад нас нещо се движи, и замрях. В стаята бяха влезли две жени. Нефертити рязко се обърна и едната от тях пристъпи напред. Беше облечена по последната дворцова мода, тоалетът й се допълваше от украсени с мъниста сандали и малки златни обици. Когато се усмихна, на бузите й се появиха трапчинки.

— Беше ни наредено да ви заведем в банята — каза тя и ни подаде ленени пешкири и меки ризи. По-голяма беше от Нефертити, но не много. — Аз съм Ипу. — Черните й очи ни огледаха преценяващо, не пропуснаха да забележат моята разрошена коса и стройната фигура на Нефертити. Тя посочи жената до себе си и се усмихна. — Това е Мерит.

Устните на Мерит се извиха леко нагоре и аз си помислих, че лицето й изглежда по-надменно от това на Ипу. Но поклонът й беше дълбок. Когато се изправи, тя махна с украсената си с гривна китка към вратата и посочи към двора.

— Банята е натам.

Спомних си студените бакърени вани в Ахмим и ентусиазмът ми се изпари. Ипу обаче бърбореше весело, докато вървяхме.

— Ние сме определени за ваши лични прислужници — уведоми ни тя. — Ще се грижим всичко да ви бъде наред, преди да се облечете и да излезете от стаята. Княгиня Кия си има собствени прислужници, лични и храмови. Всички жени в двореца й подражават. Както и да си гримира очите, и те се гримират така. Каквато и прическа да си направи, жените от Тива си правят същата. Засега — добави с усмивка тя.

Двама стражи отвориха церемониално двойната врата на банята и когато облакът пара пред очите ми се разнесе, дъхът ми секна. Тръби изливаха вода в дълъг, облицован с плочки, басейн, заобиколен от каменни пейки и нагрети на слънцето камъни. От саксиите се изсипваше пищна растителност, виеше се около колоните и протягаше филизи към светлината. Нефертити огледа одобрително помещението с разкошните колонади.

— Можеш ли да повярваш, че татко е знаел за всичко това, а е предпочел да ни отгледа в Ахмим? — Тя смъкна от себе си своя ленен пешкир.

Седнахме на каменните пейки и новите ни лични прислужници ни казаха да легнем.

— Раменете ти са много напрегнати, господарке. — Ипу натисна с ръце, за да освободи гърба ми от напрежението. — Дори бабите имат по-меки рамене от теб! — Разсмя се и аз бях изненадана от фамилиарността й. Но докато ме масажираше, усетих как напрежението в раменете ми изчезва.

Мънистата в перуката на Ипу се удряха с тихо звънтене и усещах парфюма от ленената й риза — аромат на лотосов цвят. Затворих очи, а когато ги отворих отново, в банята имаше още една жена. После, почти на мига, Мерит се раздвижи и загърна сестра ми в ризата й. Аз се надигнах.

— Къде…

— Шшт! — Ипу ме натисна надолу.

Смаяно ги проследих с поглед, докато излизаха.

Къде отиват?

— Връщат се в стаята ви.

— Но защо?

— Защото княгиня Кия е тук — отвърна Ипу.

Погледнах към другия край на басейна, където жената премяташе украсената си с мъниста коса във водата. Лицето й беше дребно и тясно, носът й — леко гърбав, но в нея имаше нещо, което привличаше погледа.

Ипу цъкна с език.

— Свърши ми се лавандулата. Стой тук, не казвай нищо. Веднага се връщам.

Щом излезе, Кия тръгна към мен. Нави пешкир около кръста си. Аз веднага се надигнах и сторих същото.

— Значи ти си онази, която наричат „Котешки очи“ — каза тя. Седна насреща ми и се вторачи в мен. — Предполагам, че за пръв път идваш в банята? — Надникна под моята пейка, аз проследих погледа й и видях какво бях сторила. Сгънала бях ризата си на пода, водата беше преляла и я беше намокрила по края. — В двореца имаме дрешници за тези неща. — Засмя се, аз погледнах към мястото, където бе окачена нейната риза, и се изчервих.

Не знаех.

Кия повдигна вежди.

— Очаквах, че личната ти прислужница ти е казала. Ипу е прочута в Тива. Всички жени в двореца я искат заради умението й да гримира, а царицата я даде на теб. — Тя замълча в очакване да й отговоря. Когато разбра, че няма да чуе нищо повече, се наведе към мен. — Е, кажи, това ли беше сестра ти?

Кимнах.

— Много е красива. Трябва да е била цветето на всяка градина в Ахмим. — Погледна ме изпод дългите си мигли. — Обзалагам се, че е имала много обожатели. Сигурно й е било трудно да се раздели с него — подхвърли свойски. — Особено ако е била влюбена.

— Нефертити не се влюбва — отвърнах аз, сварена неподготвена. — Мъжете се влюбват в нея.

— Мъжете? Значи е имало повече от един?

— Не, само учителят ни — отвърнах бързо.

— Учителят ви? — Тя се дръпна назад.

— Е, не беше неин учител, а мой.

Стъпките на Ипу отекнаха в двора и Кия веднага се изправи и се усмихна широко.

— Малка сестро, сигурна съм, че ще си поговорим отново.

Ипу ни видя и на лицето й се изписа тревога. После Кия се изниза през вратата, загърната само в своя мокър пешкир.

— Какво стана? — попита Ипу, докато вървеше към мен. — Какво ти каза току-що Кия?

Поколебах се.

— Само това, че Нефертити е красива.

Ипу присви очи.

— И нищо друго?

Поклатих глава сериозно.

— Не.

* * *

Когато се върнах в нашата стая, Нефертити бе вече там, в рокля, изрязана до под гърдите. Моята беше същата. Облякох я, но едва ли можеше да има две сестри, които да си приличат по-малко. Върху мен лененото платно висеше като чувал, а роклята на Нефертити обгръщаше тънкото й кръстче, стигаше до гърдите и ги повдигаше.

— Чакай! — извика тя, когато Мерит вдигна четката към косата й. — Къде е шафрановото масло?

Мерит се намръщи.

— Господарке?

— Шафраново масло — обясни Нефертити и погледна към мен. Сестра ми казва, че трябва да се използва. За да не пада косата.

— Тук не използваме шафраново масло, господарке. Да потърся ли?

— Да. — Нефертити се облегна назад и почака, докато Мерит излезе. После кимна одобрително към роклята ми.

— Виждаш ли? Можеш да изглеждаш добре, когато си направиш труда.

— Благодаря — отвърнах унило.

Приготовленията ни отнеха цялото време до мръкване; Ипу и Мерит наистина бяха така сръчни, както ни бе уверил татко, и с твърда ръка начервиха старателно устните ни и подчертаха с въглен очите ни, боядисаха с къна гърдите ни и накрая сложиха на главите ни нубийски перуки.

— Върху косата ми? — възроптах аз. Нефертити ме погледна строго, но перуката ми се виждаше дебела и тежка, цялата в плитчици и ситни мъниста. — Всички ли правят така?

Ипу потисна смеха си.

— Да, господарке Мутноджмет. Дори царицата.

— Но как ще се закрепи?

— С пчелен восък и смола.

Тя прибра дългата ми коса на кок, после сръчно и внимателно постави перуката на главата ми. Ефектът бе изненадващо благоприятен. Плитчиците ограждаха лицето ми като рамка, а зелените мъниста подчертаваха цвета на очите ми; Ипу бе избрала подходящия за мен цвят, защото забелязах, че мънистата на Нефертити бяха сребърни. Седях неподвижно, докато моята лична прислужница намаза гърдите ми с крем, после внимателно отхлупи едно гърненце, изсипа на дланта си шепа блестящи частици, духна леко и върху мен се посипа златен прашец. Зърнах се за миг в огледалото и ахнах. Бях красива.

После Нефертити се изправи.

Пътуването ни по реката не бе оставило никаква следа върху нея. Вълнението за предстоящата вечер бе прогонило всяка умора и тя сияеше като слънце. Перуката се спускаше зад ушите и покриваше раменете й, като подчертаваше скулите и изящната й шия. Всеки кичур коса свиреше своя мелодия, когато мънистата се удряха едно в друго, и аз си помислих, че нито един мъж от нито едно царство не би й отказал нещо. Цялото й тяло блестеше от злато, дори пръстите на краката й.

Двете лични прислужници отстъпиха назад.

— Великолепна е!

Размениха местата си, за да инспектират взаимно своята работа, и Мерит изсумтя одобрително, когато погледна лицето ми.

— Зелени очи — каза тя. — Никога не бях виждала толкова зелени очи.

— Сложих около тях малахит — отвърна Ипу, горда от работата си.

— Красиво е.

Аз гордо изпънах гръб, но сестра ми прочисти гърло и прекъсна моя миг на триумф.

— Сандалите ми! — рече тя.

Мерит донесе сандали, покрити със злато, и после Нефертити се обърна към мен.

— Тази вечер ще се срещна с престолонаследника на Египет — каза тя. — Разпери ръце и гривните на китките й иззвънтяха. — Как изглеждам?

— Като Изида — отвърнах искрено аз.

* * *

По залез дойдоха да ни отведат в голямата зала. Шумът от празненството се чуваше през няколко двора. Името на всеки гост се обявяваше при влизането му и докато чакахме своя ред, Нефертити стисна ръката ми.

— Татко дошъл ли е вече? — попита тя, явно си мислеше, че след като съм висока, мога да надзърна вътре над главите на десетина души.

— Не виждам.

— Повдигни се на пръсти! — нареди тя.

Въпреки това не можах да видя.

— Не се безпокой. Всички ще забележат твоето влизане — уверих я.

Придвижихме се няколко места по-напред в редицата и сега вече видях, че фараонът и царица Тий са пристигнали. Престолонаследникът също бе там. Мъжете от опашката непрекъснато се обръщаха да поглеждат сестра ми и разбрах, че татко бе взел правилното решение, като ни бе наредил да пристигнем след всички останали.

Опашката продължаваше да се движи и скоро пред очите ни се откри цялата зала. Тя безспорно бе най-просторното и най-красивото от всички помещения в Малката, които бях видяла до този момент. Глашатаят прочисти гърло и разпери ръце.

— Благородната Нефертити — обяви тържествено той, — дъщеря на Ай, везир на Египет и надзорник по великите дела на фараона.

Нефертити пристъпи напред и разговорите в голямата зала утихнаха.

— Благородната Мутноджмет, сестра на Нефертити, дъщеря на Ай, везир на Египет и надзорник по великите дела на фараона — продължи той.

Сега аз пристъпих напред и гостите се обърнаха да видят двете дъщери на Ай, току-що пристигнали от градчето Ахмим.

Жените ни зяпаха, докато вървяхме към подиума. Баща ни се надигна иззад голямата маса да ни поздрави, а ние бяхме отведени пред трите Хорови престола^[3] на Египет и се поклонихме с вдигнати встрани ръце. Фараонът се премести по-напред на трона си и тогава видях, че сандалите му са направени от дърво и че на подметките му са издялани образите на неговите врагове. Приковал бе очи в заоблените къносани гърди на Нефертити, въпреки че в голямата зала имаше предостатъчно други жени, с които би могъл да се занимава през цялата нощ.

— Изправете се! — нареди царицата.

Когато го сторихме, погледът на престолонаследника Аменхотеп срещна погледа на сестра ми. Нефертити отвърна на усмивката му и аз забелязах, че застаналата до него Кия ни наблюдава зорко. Сетне, тъй като Нефертити още не беше царица, бяхме отведени на масата точно до подиума, където се хранеха везирите и където седеше баща ни.

Нефертити изсъска през безупречната си усмивка:

— Обидно е, че съм принудена да седя по-ниско от нея.

Татко помилва златната ръка на сестра ми.

— След броени дни тя ще седи тук, а ти ще си царицата на Египет.

Мъжете на нашата маса един през друг заразпитваха Нефертити за пътуването й до Тива: дали времето е било хубаво, дали корабът й е спирал до някои забележителности по пътя. Наблюдавах Аменхотеп; очите му не се откъсваха нито за миг от лицето й. Тя сигурно бе усетила, защото се засмя и зафлиртува, изви дългата си шия назад, когато красивият син на друг везир дойде при нея и я попита как е прекарвала времето си в Ахмим. Видях как Кия се опита да говори с престолонаследника, да откъсне погледа на съпруга си от сестра ми, но Аменхотеп не позволи да отвличат вниманието му. Питах се какво ли си мисли за своята бъдеща съпруга и наблюдавах как Нефертити държи мъжете в своята власт. Говореше тихо и те трябваше да се привеждат към нея, за да я чуват. Раздаваше пестеливо усмивките си и щом се засмееше, събеседникът й изпитваше чувството, че светлината й го залива.

Когато поднесоха блюдата и започнахме да се храним, не знаех накъде по-напред да погледна. Към фараона ли, който хвърляше похотливи погледи към разголените жени, чиито гъвкави тела се извиваха назад в ритъма на танца, или към престолонаследника, който изглеждаше разумен и овладян, съвсем различен от мъжа, когото си спомнях от погребението на брат му. Погледнах седящия срещу мен Панахеси. Везирът бръснеше главата си, както повечето мъже в двореца, и беше висок като баща ми. Но във всяко друго отношение бе пълна негова противоположност. Баща ми бе синеок, а Панахеси имаше черни очи. Баща ми беше с високи скули, които бе наследила и Нефертити, а лицето на Панахеси беше по-дълго и по-пълно. По всичките му пръсти блестяха златни пръстени, докато моят баща рядко носеше своите накити. Изучавах съперника на семейството ни, докато музикантите не засвириха и всички наскачаха от местата си да танцуват — жените в един кръг, мъжете в друг. Баща ми хвана майка за ръката да я преведе през залата, а Кия проследи с критичен поглед Нефертити, която стана да се присъедини към жените.

— Няма ли да дойдеш? — попита ме Нефертити.

— Разбира се, че не! — Погледнах тълпите красиви дъщери на придворни, всичките отгледани в Тива и следователно отлично познаващи дворцовите танци. — Не знам нито една стъпка. Ти как ще се справиш?

Тя повдигна рамене.

— Ще гледам и ще се уча.

Може би Мерит й бе дала някой и друг урок насаме, защото видях с удивление сестра ми да подскача и да се върти едновременно с останалите, видение в лазурносиньо и златно. Само няколко жени бяха останали по местата си, включително аз. И не бях сама на нашата маса. Панахеси също беше останал. Загледах се в него, в събраните под подрязаната му черна брада дълги пръсти. Той ме хвана, че го гледам, и каза:

— Това трябва да е много вълнуващо за теб. Младо момиче от Ахмим, дошло в двореца с всичките му пиршества и злато. Защо не танцуваш тогава?

Аз се наместих по-удобно на стола.

— Не ме бива по танците — признах си.

Панахеси повдигна вежди.

— Но сестра ти изглежда напълно в свои води — отбеляза той и двамата се обърнахме да погледнем Нефертити, която танцуваше така, сякаш цял живот бяхме посещавали дворцови приеми. Той премести погледа си към мен и се усмихна. — Сигурно си й полусестра.

Надявах се ружът на Ипу да е скрил унижението ми и прехапах език, за да не отвърна с някоя острота.

— Е, кажи ми, след като сестра ти ще е в царския харем, ти за кого ще се омъжиш?

Обзе ме гняв.

— Аз съм само на тринайсет години.

— Разбира се, още си малко момиче. — Очите му се преместиха към гръдния ми кош и изведнъж Нефертити застана до мен. Музиката бе спряла.

— Да, но е по-добре да си разцъфваща жена, отколкото грохнал старец. — Тя хвърли многозначителен поглед към туниката на Панахеси и в този момент татко се върна и седна на мястото си.

Панахеси бутна назад стола си.

— Децата ти са много очарователни — каза сопнато той. — Сигурен съм, че престолонаследникът горещо ще ги обикне. — Отдалечи се бързо с влачеща се по петите му бяла мантия.

Татко попита:

— Какво се е случило?

— Везирът… — подех аз, но Нефертити ме прекъсна.

— Нищо.

Татко й отправи дълъг поглед.

— Нищо — повтори тя.

— Предупредих ви да внимавате. Везир Панахеси е ухо на Аменхотеп.

Нефертити стисна зъби. Виждах, че й се искаше да отговори, „Няма да е, ако аз стана царица“, ала си замълча. После огледа залата и видимо се разтревожи.

— Къде е престолонаследникът?

— Излезе, докато ти омагьосваше везира.

Нефертити трепна.

— Няма ли да се срещна с него тази вечер?

— Няма, освен ако той не се върне — отвърна татко и никога не го бях чувала да говори с толкова плътен и строг глас. Тук не беше Ахмим. Беше дворецът на Египет, където към грешките не се проявяваше снизхождение.

— Може би ще се върне — казах с надежда аз, но нито Нефертити, нито татко ми обърнаха внимание. Мускатовият аромат на вино изпълваше залата, Кия бе още тук, наобиколена от своите придворни дами, издокарани, както бе отбелязала Ипу, по диктуваната от нея мода: дълги коси, прави рокли без ръкави и къносани стъпала. Те се въртяха около нея като нощни пеперуди, а издутото й коремче беше свидетелство, че бъдещето на Египет не е сестра ми, а тя.

— Тук вътре е много горещо — каза Нефертити и ме хвана под ръка. — Ела с мен.

Татко ни предупреди строго:

— Не се отдалечавайте.

Последвах гневните стъпки на Нефертити през залата.

— Къде отиваме?

— Където и да е, само да не сме тук — отвърна тя и тръгна напосоки из двореца. — Той си излезе, Мутноджмет. Наистина си тръгна, без да се срещне с мен. Неговата бъдеща царица. Бъдещето на Египет!

Излязохме навън и се озовахме пред фонтана. Подложихме ръце под струите му и оставихме водата да капе от пръстите на гърдите ни. От нея се носеше аромат на орлови нокти и жасмин. Нефертити свали перуката си и в този момент познат глас прониза мрака.

— Значи теб е избрала майка ми за моя съпруга.

Сестра ми вдигна поглед, пред нея стоеше престолонаследникът, облечен в своя златен нагръдник. Тя изтри от лицето си всяка следа от изненада и изведнъж стана отново закачливата и очарователна Нефертити.

— Защо? Изненадан ли си? — попита го тя.

— Да. — Но отговорът на Аменхотеп не прозвуча шеговито. Той седна и заразглежда Нефертити на лунната светлина.

— Значи на престолонаследника на Египет му е омръзнало да танцува? — Правеше го съвършено, криеше своята нервност зад кокетирането.

— Омръзнало ми е да гледам как майка ми се кланя на върховния жрец на Амон. — Нефертити се усмихна и той я погледна строго. — Това смешно ли е?

— Да. Мислех, че си излязъл тук да ухажваш своята нова жена. Но ако желаеш да говориш за политика, ще те изслушам.

Аменхотеп присви очи.

— Ще слушаш, както слуша баща ми ли? Или както си слушала своя учител, когато те е любил в Ахмим?

Дори в тъмното видях как сестра ми пребледня и разбрах какво бе сторила Кия. Мислех, че ще ми прилошее, но Нефертити се съвзе бързо.

— Казват, че вярваш силно в Атон — каза тя. — Че имаш намерение да построиш храмове в негова чест, когато бъдеш провъзгласен за фараон.

Аменхотеп отстъпи назад.

— Баща ти добре те информира — отбеляза той.

— Аз добре се информирам — отвърна сестра ми.

Беше умна и очарователна и дори той не можа да устои на сериозния й поглед в трепкащите отблясъци на светилниците. Приближи се към нея.

— Искам да ме запомнят като фараон на народа. Искам да построя най-големия паметник в Египет, за да покажа на какво е способен един прозорлив цар. Не биваше да се допуска жреците на Амон да придобиват такава власт. Тази власт е предназначена за фараоните на Египет.

Чу се хрущене на чакъл и тримата се обърнахме.

— Аменхотеп. — Кия излезе на светлото. — Всички се чудят къде е отишъл престолонаследникът на Египет. — Усмихна му се с любов, сякаш изчезването му беше и странно, и изненадващо, после протегна ръка. — Ще се връщаме ли?

Нефертити му кимна.

— Тогава до утре — каза тя тихо и пламенно, сякаш ги свързваше някаква голяма тайна.

Ръката на Кия се вкопчи в ръката на Аменхотеп.

— Тази вечер усетих, че нашето дете помръдна. Синът ни — каза тя достатъчно високо, за да я чуе Нефертити, докато го теглеше настрани от нас. — Вече го усещам.

Изпратихме ги с погледи, докато потънаха в мрака, и забелязахме колко здраво се беше хванала Кия за него, сякаш той можеше да избяга всеки момент.

* * *

Нефертити кипеше, сандалите й шляпаха по плочите в нашата стая.

— Какво ще направи той след два дни, когато бъдем свързани пред Амон? И тогава ли ще доведе със себе си Кия и ще ме пренебрегне?

Баща ми стана и затвори вратата.

— Трябва да говориш по-тихо. Из целия дворец има шпиони.

Нефертити се отпусна на кожената възглавница до майка и опря глава на рамото й.

— Чувствам се унизена, майко. Той гледа на мен просто като на поредна съпруга.

Майка помилва тъмната й коса.

— Ще промени отношението си.

— Кога? — Нефертити вдигна глава. — Кога?

— Утре — твърдо отвърна татко. — И ако не го стори утре, ще го накараме да проумее, че ти си нещо повече от съпруга, избрана от майка му.

— Лягай да спиш. След два дни вече ще си омъжена — каза й майка, — а след това ще бъдеш коронясана за царица на Египет… — Поколеба се за миг и добави: — Ако все още го искаш.

— Никога през живота си не съм искала нещо по-силно.