Мишел Моран
Нефертити (18)

Шестнайсета глава
Перет, сезонът на растежа

Царската флотилия беше подготвена за пътуването на север. На Панахеси и Кия бе даден отделен кораб, „Ослепителният Атон“. Аз стоях на кея и питах сестра си как Ахенатон ще познае кое е подходящото място за строежа.

— То очевидно ще бъде близо до Нил — отвърна тя. — Между Мемфис и Тива, на земя, която не е застроявана от никой друг фараон.

Сърдита ми беше, защото отказах да тръгна с нея и татко не ме накара.

Корабите потеглиха и царските флагове с образа на Атон заплющяха на вятъра.

С тях заминаваха стотици военни и работници. Те щяха да бъдат оставени в пустинята, за да започнат построяването на Амарна. Помахах на Нефертити от кея и тя ми отвърна с поглед, но отказа да вдигне ръка и да ми махне за сбогом. Когато корабите се скриха зад хоризонта, отидох в градината. Замислила се бях за семената. Градините в новия град трябваше тепърва да се засаждат.

Един от работниците в двореца ме наблюдаваше от сянката на стара смокиня.

— Мога ли да ти помогна, господарке? — Възрастният човек дойде при мен. Туниката му беше изцапана с кал. Под ноктите му имаше пръст. Истински градинар. — Ти си сестрата на първата съпруга на царя — каза той. — Онази, при която жените ходят за лекове.

Погледнах го изненадано.

— Ти как…

— Виждал съм билките, които отглеждаш в саксии — призна той. — Всичките са лековити.

Кимнах.

— Вярно е, че от време на време жените идват за помощ при мен.

Той се усмихна, сякаш знаеше, че не е само от време на време, че понякога ме търсят за билки по шест-седем жени на ден. Ипу ми доставяше от пазарите онези, които ми липсваха. Саксиите ми не бяха достатъчно големи да поберат всички, които ми се искаше да засадя, но тя намираше останалите при неуморните продавачи на кея. Хвърлих поглед към царската градина и въздъхнах. В широката пустиня между Тива и Мемфис нямаше да има градина. И кой знае още колко време щеше да мине, преди де се появят пазари, на които да се продават малинови листа и акация. Погледнах надолу към златника и хряна.

— Може ли да взема малко резници, когато потегля? — попитах аз.

— За новия град Амарна ли, господарке?

Отстъпих назад, за да разгледам по-добре този работник.

— Много неща чуваш в градината.

Старецът повдигна рамене.

— Генералът обича да се разхожда тук понякога и си говорим.

— Генерал Нахтмин ли? — попитах бързо.

— Идва от казармите, господарке. — Той обърна очи на юг и аз проследих погледа му до редица ниски постройки. — Обича да седи под акациите.

— Защо? Какво прави?

— Понякога ми се струва, че гледа за някого. — Възрастният човек прикова проницателните си очи в моите, сякаш знаеше нещо, което не казваше. — Но напоследък не толкова често. Напоследък генералът е много зает.

„Да затваря храмове на Амон“ — помислих си аз, но не бях много сигурна дали градинарят има предвид точно това. Вгледах се в лицето му, ала животът в двореца го беше направил непроницаемо.

— Как се казваш? — попитах.

— Амос.

— А знаеш ли къде е сега генералът?

Амос ми се усмихна широко.

— Мисля, че генералът е с войниците си, господарке. Те стоят пред двореца и въвеждат просителите.

— Но фараонът замина.

— Просителите се обръщат към великия везир Ай. Господарката ще желае ли да я заведа при тях?

Замислих се за момент, представих си каква ще е реакцията на Нефертити, ако разбере, че съм ходила да се видя с генерала.

— Да, заведи ме.

— А резниците? — попита той.

— Можеш да ги оставиш на Ипу, моята лична прислужница.

Градинарят остави инструментите си и ме поведе към портите на Малката. Беше пъргав за възрастта си и крачеше по пътеките доста бързо. Наближихме голяма арка в края на градината и когато минахме през нея, сякаш се озовахме на птичия пазар в Ахмим. Всевъзможни просители бяха дошли да искат нещо от фараона. Имаше жени с деца, старци на магарета. Момче играеше на гоненица със сестра си; двамата излизаха и отново се гмуркаха в напечената от слънцето тълпа.

Спрях изненадана.

— Винаги ли е така?

Градинарят изтупа пръстта от туниката си.

— Повечето дни. Разбира се, сега има повече просители, отколкото приемаше старият фараон — добави той. Тръгнахме през гъмжилото в двора; докъдето стигаше погледът, бе пълно с хора: богати жени със златни гривни, благозвучно подрънкващи на ръцете им, и бедни жени, облечени в прости дрипи, които гълчаха сърдито щъкащите около тях деца. Амос ме заведе в сенчест ъгъл под покрива на двореца, където невъзпитаните синчета на знатните матрони се боричкаха в прахоляка и не ни обръщаха никакво внимание. Едно от момчетата се претърколи през сандалите ми и ги напраши.

Амос извика:

— Роклята ти, господарке!

Засмях се.

— Няма нищо.

Градинарят ме погледна учудено, но аз не бях Нефертити. Изтупах праха и се огледах наоколо.

— Защо богатите са в една редица, а бедните в друга?

— Бедните молят за прости неща — обясни Амос. — Нов кладенец, по-добър бент. А богатите искат да запазят положението си в двореца.

— За съжаление фараонът все пак ще изгони повечето от тях — прошепна на ухото ми някой.

Обърнах се. Зад мен стоеше генералът.

— И защо ще ги гони? — попитах.

— Защото всичките тези мъже преди са служили на баща му.

— А той не понася нищо, което някога е било на баща му — продължих аз. — Дори бащината си столица.

— Амарна. — Нахтмин ме гледаше настойчиво. — Везирите казват, че искал градът да бъде построен за година.

— Да. — Прехапах устни, за да не кажа нещо против амбициите на моето семейство, после пристъпих по-близо и тихо попитах: — А какви са новините от храмовете?

— Храмовете на Амон в цял Египет ще бъдат запечатани.

Опитах да си го представя: храмовете, съществуващи още от времето на Хатшепсут, със заковани врати и свещените им води оставени да пресъхнат. Какво щеше да стане с всичките статуи на Амон и с жреците, които им се кланяха? Как богът щеше да разбере, че все още имаме нужда от неговите напътствия? Затворих очи и отправих безмълвна молитва към бога, който бе бдял над нас в течение на две хилядолетия.

— А храмовете на Изида? И на Хатхор? — попитах го аз.

— Разрушени са.

Сложих ръка на устата си.

— Има ли много убити?

— Не от мен — каза той твърдо.

Към нас приближи войник.

— Генерале — извика той и когато ме видя, очите му светнаха от изненада. Побърза да ми се поклони. — Господарке Мутноджмет, баща ти е в тронната зала. Ако го търсиш.

— Не търся него.

Войникът хвърли любопитен поглед към Нахтмин, който го попита:

— Какво искаш?

— Има една жена, която твърди, че е братовчедка на фараона, но не носи нито златни, нито сребърни украшения и няма картуш, който да показва коя е. Пратих я в редицата при останалите, но тя казва, че е…

— Сложи я при велможите. Ако лъже, ще си плати, когато прошението й бъде отхвърлено. Предупреди я затова, преди да я преместиш.

Войникът се поклони.

— Благодаря, генерале. Господарке.

Той си тръгна и тогава забелязах, че и градинаря Амос го няма.

— Да те заведа ли обратно в двореца? — попита Нахтмин. — Горещият мръсен двор, пълен с просители, не е място за сестрата на първата съпруга на фараона.

Повдигнах вежди.

— Къде е мястото ми тогава?

Той ме хвана под ръка и навлязохме заедно в сенчестата градина.

— При мен. — Спряхме под акациите. — Вече ти е омръзнало да бъдеш слугиня на сестра си. Иначе сега щеше да си с нея. Да избирате мястото, където ще бъде построена Амарна.

— За нас не може да има бъдеще, генерале…

— Нахтмин — поправи ме той, хвана ръцете ми, а аз му го позволих.

— Скоро ще отидем в пустинята — напомних му аз. — Ще живеем в шатри.

Той ме притегли към себе си.

— Аз живея в шатри и в бараки от дванайсетгодишен.

— Но там няма да разполагаме със свободата, която имаме тук.

— Какво? — Той се разсмя. Да не мислиш, че искам само да се срещаме тайно?

— Какво искаш тогава?

— Искам да се оженя за теб — отвърна той просто.

Затворих очи, отдадена на насладата от допира на кожата му до моята. В градината нямаше кой да ни види.

— Тя никога няма да ме пусне.

— Аз съм един от генералите с най-висок ранг във войската на фараона. Предците ми са били везири, а тези преди тях — писари. Не съм обикновен наемник. Всеки фараон е женил сестрите и дъщерите си за генерали от войската като един вид гаранция за сигурността на царското семейство.

— Не и този фараон — казах аз, като си мислех за страха на Ахенатон от войската. — Това царско семейство не прилича на никое друго.

— Тогава мястото ти не е при тях. — Устните му докоснаха моите и стотиците молители далече зад нас престанаха да съществуват.

Напуснахме градината едва когато слънцето почти се беше скрило зад хоризонта и бе запалило по небето червени и виолетови пламъци. Когато закъснявах да се прибера в покоите си, Ипу се тревожеше много.

— Едва не изпратих стражите да те търсят, господарке!

Аз се усмихнах и захвърлих лененото си наметало на леглото.

— О, не е било нужно. — Погледнах я в очите.

— Господарке! Да не би да си била с генерала?

Потиснах смеха си.

— Да. — После изгубих ентусиазма си, защото си дадох сметка какви ще бъдат последствията.

Ипу прошепна:

— Ами фараонът?

— Нефертити ще трябва да го убеди — казах аз.

Ипу намери чиста роба в един от кошовете, надипли я на раменете ми и ме погледна загрижено.

— Вече съм на петнайсет години!

Ипу продължаваше да ме гледа. Седна на ръба на стол от злато и слонова кост и скръсти ръце пред гърдите.

— Мисля, че това няма да завърши добре, господарке.

Почувствах как лицето ми леко пребледня, когато си представих как ме прегръщат силните ръце на Нахтмин.

— Не мога вечно да й бъда слугиня! — възкликнах аз. — Тя си има съпруг, семейство и стотина предани прислужници! Безброй знатни жени само я чакат да се появи, за да хукнат да се докарат с рокли като нейните, с прическите й, с най-новите й обици. За какво съм й аз?

— Тя винаги ще има нужда от теб.

— Но аз не желая това! Не това ми е нужно! — Размахах ръка към тежките тъкани гоблени и блестящите светилници от слонова кост. — Не. — Поклатих глава. — Тя ще трябва да го приеме. Ще трябва да убеди и него.

Лицето на Ипу се изопна.

— Бъди предпазлива. Помисли за положението на генерала.

— Ще почакаме, докато завърши преместването. Тогава ще й кажа.

— А ако го уволнят?

Ако го уволняха, щях да разбера какво е мястото ми в това семейство.

* * *

Когато Нефертити се върна в Тива, беше направо бясна. Закрачи из стаята ми и заподритва паднал от мангала въглен, като се наслаждаваше на черната следа, която оставаше по пода. Беше след една от нощите, които Ахенатон прекарваше с Кия, и този път той не се бе прибрал рано, както правеше обикновено.

— Иска да й построи дворец! — възмутено извика тя.

— Тогава ще го оставиш да го построи — отвърна татко и погледът на пронизващите му сини очи я накара да спре.

— Дворец? — Тя се обърна към него. — Цял дворец?

— Нека й построи дворец. Кой казва, че трябва да е в града?

Очите на Нефертити светнаха.

— Може да е на север. Може да е дори извън града.

— Но в рамките на градските стени — уточни татко.

— Добре. Обаче стените ще обхващат широко пространство — рече тя. Отпусна се на един стол и впери поглед в пламъците на мангала. — Войската заминава в Амарна — каза нехайно тя.

Дъхът ми секна.

— Какво? Кога тръгват? — Гласът ми прозвуча твърде припряно и Нефертити ме погледна подозрително.

— Утре — отвърна тя. — Щом слугите приготвят багажа, и ние ще ги последваме. Нямам вяра на Панахеси. Искам лично да видя, че всяка монета от хазната ще иде в строежа, а не в неговия джоб.

— Тогава Тий и аз ще останем в Тива — рече с равен тон татко. — Не можем да изслушваме просителите…

— Остави просителите! Трябваш ми там, при мен.

— Невъзможно. Искаш ли народ, достатъчно богат, за да строи градове, или предпочиташ народ на ръба на глада?

Нефертити се изправи. Тя носеше короната си и вътре, дори когато беше с нас, собственото си семейство.

— Египет никога няма да е на ръба на глада. Просителите да чакат. Чуждите държави да ни търсят в Амарна, ако им трябваме толкова много.

Баща ми поклати глава и Нефертити се тръшна на стола без всякакво изящество.

— Тогава кого ще имам до себе си — изстена тя.

— Ще имаш слугите си. Ще имаш Мутноджмет.

Тя ме погледна.

— Видя ли плановете за вилите? Едната ще е за теб. Разбира се, ще прекарваш повечето си време в двореца. Имам нужда от помощ. Особено сега. — Тя погледна нежно корема си. — Сега, когато чакам син.

Двамата с татко веднага скочихме и аз извиках:

— Ти си бременна?

Нефертити гордо вдигна брадичка.

— Във втория месец. Вече казах на майка. Дори и Ахенатон знае. — Присви очи. — Може да ходи при Кия всяка нощ, но аз съм тази, която носи сина му. Две деца. А Кия му е родила само едно.

Погледнах към татко, който не каза нищо, въпреки че бях чувала слугите да си шушукат колко странно било, че след като семейството ни дошло в двореца, Кия не забременявала повече. Лицето му не изразяваше нищо друго освен задоволство.

* * *

Дъски за сенет и тежки тронове, кедрови маси с десетки столове и светилници — всичко се товареше на корабите, които отплуваха на север, към града, който дори още не беше град. Стоях и гледах лишената от най-прекрасните си съкровища Малката и се опитвах да си представя какво ли изпитва леля при вида на изпразнените заради каприза на младия фараон стаи, които някога е обзавеждала заедно със своя съпруг. Тя и баща ми стояха на балкона на Пер Меджат и мълчаливо наблюдаваха хаоса; погледът на сините й очи ме разстройваше.

— Няма ли да дойдеш с нас на север, царице?

— Не. Няма да спя в шатра и да чакам дворецът да се издигне от пясъците. Баща ти може да върви.

Бях изненадана.

— Значи ще дойдеш с нас, татко?

— Само за да видя какво е направено до този момент — отвърна той.

— Но от началото на строежа е минал само един месец.

— Там се трудят хиляди работници. Досега трябва да са прокарали пътища и да са издигнали къщи.

— Удивително е какво може да постигне човек, когато има на свое разположение цяла войска — остро отбеляза леля.

— Ами хетите? — попитах със страх.

Тя плъзна поглед към баща ми.

— Просто ще трябва да се надяваме, че царицата ще успее да обясни на сина ми, че е по-мъдро да защитим териториите си. — Тонът й издаваше, че не очаква да се случи подобно нещо.

„Нефертити не оправда очакванията — помислих си аз. — Вместо да рискува положението си на първа съпруга, за да вразуми фараона, тя утвърди властта си, като го подстрекаваше.“ И тримата гледахме надолу към Ахенатон, който даваше нареждания на нубийските стражи. Чух как от гърдите на леля се изтръгна тежка въздишка. Питах се дали тя не е израз на съжаление, задето в деня, когато дойде да ни посети в Ахмим, бе избрала Нефертити за първа съпруга. Можеше да се спре на всяко от момичетата в двореца. Дори на Кия.

Татко се обърна към мен:

— Върви. Върви да си стягаш багажа, Мутноджмет.

Върнах се в стаята и седнах на леглото, загледана в перваза на прозореца, където бяха стояли саксийките ми. Обиколили бяха заедно с мен толкова много места. Първо Тива, после Мемфис, после отново Тива, а скоро щяха да се озоват и в града сред пустинята Амарна.

* * *

Мястото, което Ахенатон бе избрал за своя столица, бе оградено от хълмове. На север имаше надвиснали скали, а на юг — бакъреночервени дюни. Нил течеше покрай западния край на новия град, там щяха да бъдат стоварвани стоките от Мемфис и Тива. Сред безкрайните пясъци беше прокаран път, достатъчно широк, за да събере три пътуващи една до друга колесници. Нефертити ни осведоми, че щял да се казва „Царската клисура“ и щял да минава по средата на целия град. Такъв път не бил строен никога досега — бисер на източния бряг на реката, който щял да запише името на нашето семейство във вечността.

— Когато говорят за Амарна, бъдещите поколения ще споменават имената на Нефертити и Ахенатон Строителя — твърдеше уверено тя.

Селището на работниците беше на изток и както очакваше татко, там вече бяха завършени стотици къщи. Бараките на войниците бяха разположени в края на града. На юг, около бъдещия дворец, се вдигаха вилите за велможите, а в средата на всичко това се намираше построеният до половината храм на Атон, ограден от палми и огромни дъбове. Към портите му водеше алея със сфинксове, на която сестра ми щеше да спира с колесницата си всяка сутрин, за да се поклони на Атон. Не разбирах как бе построено всичко това, пък макар и с помощта на войската.

— Как са успели да направят толкова много за това кратко време?

— Погледни градежа — отвърна кратко баща ми.

Присвих очи.

— Евтин ли е?

— Само кирпич и пясъчник. И вместо да губят време да правят високи релефи, те са ги издълбали в камъка.

Обърнах се, хванала роклята си, за да не я развява вятърът.

— И ти си го позволил?

— Какво има да позволявам? Това е градът на Ахенатон.

Стояхме, загледани в тази огромна строителна площадка, и аз казах замислено:

— Не, това вече е градът на всички ни. Имената ни ще бъдат запомнени с него.

Татко не отговори. Същата вечер той щеше да отплава по Нил за Тива и щеше да се върне едва когато дворецът бъде завършен. А знаеше ли някой кога щеше да стане това? След пет месеца? След година?

Процесията ни от везири, следвани от велможи и хиляда придворни слуги, навлезе в оградения със стена град от шатри. После поехме пеша през хълмистата местност към боядисаните в ярки цветове царски павилиони. Палатките на войниците бяха разпънати в три обръча около стените и докато минавахме през портите, се запитах коя ли е на Нахтмин. Спряхме пред големия павилион, където щяха да се хранят царедворците на Амарна.

— Е, какво мислите? — попита Нефертити накрая.

— Съпругът ти има големи амбиции — отвърна татко и само аз знаех какво мисли в действителност. Че това е евтин, изграждан набързо град, бледа сянка на Тива.

Двама войници разтвориха завесите на големия павилион. Току-що полирани маси бяха наредени върху застлан с килими каменен под, по стените бяха окачени тъкани гоблени, а до най-дългата маса бе застанал Ахенатон и си наливаше вино. Преливащ от самодоволство, той вдигна чашата.

— Е, великият везир как намира новия град?

Отговорът на татко беше безупречен отговор на везир.

— Пътищата са много широки — каза той.

— Три колесници могат да пътуват една до друга — похвали се фараонът и седна. — Мая казва, че ако побързаме, дворецът може да бъде построен до началото на мезори.

Баща ми се поколеба.

— Резултатът ще бъде лошо качество и недовършени паметници.

— Какво от това — изсъска Ахенатон, — нали храмът и дворецът ще бъдат изградени така, че да издържат ударите на времето? Работниците могат да построят къщите си отново. Искам този град да бъде завършен, преди да умра.

— Ти си само на деветнайсет години, царю… — изтъкна баща ми.

Ахенатон стовари юмрук на масата.

— И съм преследван всеки час! Наистина ли мислиш, че съм в безопасност сред войниците? Мислиш ли, че генерал Нахтмин не би опитал да настрои хората ми против мен, ако му се даде тази възможност? А и жреците на Амон — продължи той. — Колко от тях може да избягат от кариерите, за да дойдат да ме преследват в съня ми? В собствения ми павилион? По коридорите на собствения ми дворец?

Нефертити се засмя нервно.

— Това са глупости, Ахенатон. Ти имаш най-добрите стражи в Египет.

— Защото са нубийци! Единствените хора, които са ми предани, са извън Египет! — Очите му мятаха мълнии и аз погледнах към татко. Той беше свалил маската на безупречен везир и разбрах какво мисли. Фараонът на Египет бе полудял. — На кого мога да вярвам? — попита Ахенатон. — На съпругата ми. На дъщеря ми. На върховния жрец на Атон и на теб. — Той се завъртя и застана с лице към баща ми. — На кого другиго?

Баща ми го гледаше право в очите.

— Има цяла армия хора, които чакат да ги поведеш. Те ти се доверяват, вярват в твоята воля да победиш хетите и да ги държиш надалеч. Те ще направят всичко, каквото поискаш от тях.

— Е, аз искам от тях да построят най-големия град в Египет! Нефертити казва, че ще се връщаш в Тива. Кога?

— Тази вечер. Докато дворецът не бъде завършен, така ще е най-разумно, царю.

Ахенатон остави виното си.

— Майка ми не е ли в Тива?

Нефертити хвърли поглед на татко.

— Ни ми харесва мисълта, че вие двамата ще сте заедно там — призна той. — В предишната столица на Египет. Сами.

Нефертити обиколи бързо масата и отиде при него.

— Ахенатон, така е по-добре. Нали не искаш посланиците на чуждите владетели да се срещат с нас в павилиони? Какво ще си помислят за нас? Ако дойдат в Амарна, преди да е завършена, представяш ли си какво ще разказват на царете си, когато се върнат?

Погледът на Ахенатон се местеше ту към жена му, ту към неговия доверен везир.

— Права си — каза той. — Нито една видна личност не бива да вижда Амарна, преди да бъде завършена. — После тъмните му очи потърсиха погледа на баща ми. — Но няма да вземеш Мутни.

Татко се усмихна спокойно.

— Не — отвърна той. Мутни остава тук.

Ахенатон се боеше, че баща ми ще ме вземе в Тива като своя наследница, а после ще се провъзгласи за фараон и ще управлява заедно с Тий. „Значи съм негова заложница“ — помислих си аз, а Нефертити пламна при мисълта, че татко може да предпочете мен пред нея. Изтича покрай Ахенатон, хвана под ръка татко и рече сърдито:

— Ела. Ще те изпратя.

— И аз ще дойда — побърза да се присъедини съпругът й и тя го стрелна с поглед.

Спряхме на кея. Очите ми се изпълниха със сълзи — татко можеше да отсъства с месеци. Изведнъж почувствах, че желая не по-малко от Ахенатон дворецът да бъде завършен.

— Не бъди тъжна, котенце. — Татко ме целуна по главата. — Имаш майка си и сестра си.

— Ще се върнеш веднага щом построят двореца, нали? — каза със стегнато гърло майка.

Той повдигна брадичката й в дланта си и махна косата от лицето й с палец.

— Обещавам, Заминавам заради работата. Ако не се налагаше…

Нефертити пристъпи напред, прекъсвайки техния интимен момент.

— Довиждане, татко.

Той хвърли прощален поглед на майка, после се обърна към Нефертити. Прегърна я.

— Когато се върна, времето ти вече ще наближава.

Тя сложи ръка на корема си и гордо отвърна:

— Наследник за египетския трон.

Наблюдавахме отплаването на кораба и когато той се скри зад хоризонта, Ахенатон дойде и застана до мен.

— Той е предан везир. — Прегърна ме през раменете и аз се напрегнах. — Не е ли така, Мутноджмет?

Кимнах.

— Надявам се да е така — каза той шепнешком. — Защото опита ли да посегне към короната, съпругата ми няма да е тази, която ще тегли последствията.

* * *

— Господарке! — извика Ипу. — Седни. Цялата трепериш!

Седнах на леглото и сложих ръце под коленете си.

— Ще ми направиш ли чай?

Тя запали мангала. Кипна канче вода и попари листенцата, които бе приготвила в чашата. Донесе ми чая и ме подкани да й се доверя, като подхвърли тихо:

— Изглеждаш болна.

Поднесох чая към устните си и го изгълтах.

— Няма нищо. — Беше само празна заплаха. Баща ми не беше предател. — Днес някой идвал ли е на гости?

— За генерала ли питаш?

Очите ми веднага се стрелнаха към вратата и тя понижи глас.

— Не. Съжалявам. Може би не е успял да влезе в царския лагер при толкова много стражи наоколо.

Отвън пред павилиона падна дълга сянка. Някой бутна портата и се появи Мерит.

— Господарке, царицата иска да те види — каза тя. — Малката княгиня има болки в ушите, а царицата повръща. Фараонът питаше за лекар, но тя каза, че не иска друг освен теб.

— Кажи й, че идвам — веднага отвърнах аз. Мерит излезе, а аз прерових сандъчетата си. Извадих джоджен за Меритатон, но какво да взема за Нефертити? — Не знам защо трябва да й е лошо — промърморих аз. Беше едва във втория месец. Когато беше бременна с Меритатон, започна да й се гади чак в петия месец.

— Може би е син — рече Ипу и аз кимнах. Да, може би това беше признак, че е момче. Извадих сминдуха и напъхах изсушената билка в няколко кесийки.

Нубийските стражи се отдръпнаха, за да ме пуснат да вляза в царския павилион. Ахенатон стоеше край леглото на Нефертити и я държеше, докато тя повръщаше в чаша. Беше странно нежна сцена: този мъж, който изпращаше хората на неизбежна смърт, без да му мигне окото, застанал приведен над съпругата си, докато тя повръща.

— Мутни, билките! — изстена Нефертити.

Ахенатон ме наблюдаваше, докато разопаковах семената.

— Какво е това?

— Сминдух, царю.

Той щракна два пъти с пръсти, без да откъсва очи от лицето ми, и двама стражи влязоха в павилиона.

— Опитайте ги.

Погледнах изумено Нефертити, която каза ядосано:

— Тя ми е сестра. Няма да ме отрови.

— Тя ти е съперница за короната.

— Сестра ми е и аз й вярвам! — Тонът й не допускаше възражения. — И когато свърши тук, ще отиде в шатрата на кърмачката да види Меритатон.

Стражите се отдръпнаха и Ахенатон не каза нищо, когато кипнах вода и попарих билките да направя чай.

— Не е нужно да ни наблюдаваш — сопна му се Нефертити.

— Върви да намериш Мая и прегледай плановете за вилата.

Ахенатон ми отправи поглед, пълен с дълбока ненавист, после профуча през портата на павилиона и изчезна.

— Не трябваше да му викаш, докато съм тук — казах й аз. — Ще си помисли, че аз съм причината да му се сърдиш.

— Ядосва ме натрапчивият му страх, че ще бъде убит. Той подозира всекиго.

— Дори собствената ти сестра?

Тя долови критиката в гласа ми и опита да го защити.

— Той е фараон на Египет. Никой не е изправен пред по-големи опасности, защото никой няма по-грандиозни замисли от него.

Повдигнах вежди.

— Или по-скъпи.

— Какво са разноските? Ние строим град, който ще трае вечно. Много по-дълго от теб и мен.

— Строите град от евтини материали — отвърнах аз. — Град, който е толкова евтин, колкото бързо израства.

— Това приказки на татко ли са? — попита тя. — Мисли, че този град е евтин?

— Да. И какво ще стане, ако ни нападнат? Откъде ще вземем злато, за да се отбраняваме?

Тя седна в леглото.

— Не желая да слушам това. Аз нося бъдещето на Египет в утробата си, а ти говориш така, сякаш царството ни е осъдено на гибел! — Извиси глас: — Ти просто ревнуваш! Ревнуваш, че имам хубаво момиченце и син, който е на път, а ти си почти на шестнайсет и татко дори още не е решил за кого ще се омъжиш!

Аз се отдръпнах, засегната.

— Не е решил заради теб. Иска да стоя тук, да съм изцяло на твое разположение, да ти давам съвети. Ако имах съпруг, това нямаше да бъде възможно. Нали?

Гледахме се право в очите.

— Свободна ли съм? — попитах.

— Да отидеш при Меритатон. После ще вечеряш с нас — отвърна тя.

Не беше въпрос. Беше команда.

* * *

— Какво търсиш, господарке?

— Наметката си. Излизам.

— Навън почти се е мръкнало. Не можеш да излизаш по това време — извика Ипу. — Опасно е!

— Сестра ми има много стражи. Ще взема някой от тях. — Грабнах кошницата си за събиране на билки и Ипу тръгна след мен.

— Няма ли да е по-добре аз да те придружа?

— Само ако ти се иска да се разходиш. — Не се обърнах да видя дали идва, но чувах стъпките й. Настигна ме при портите.

— Не може да влизаш в мъжки лагер.

— Аз съм сестра на първата съпруга на фараона. Мога да правя каквото си искам.

— Господарке! — Гласът на Ипу беше отчаян. Господарке! — Протегна ръка да ме спре. — Моля те, нека аз да отида. Нека аз му предам каквото трябва.

Във войнишкия лагер извън стената горяха огньове. Един от тях принадлежеше на генерала. Спрях и се замислих каква вест да му пратя.

— Кажи му… — Прехапах устни и се реших. — Кажи му, че приемам.

— Какво приемаш? — предпазливо попита тя.

— Кажи му, че приемам и да дойде тази нощ.

Очите на Ипу се разшириха от изумление.

— В твоя павилион ли?

— Да. Може да каже, че идва, за да се види с фараона.

— Но те няма ли да разберат? — Ипу погледна крадешком към стоящ наблизо войник.

— Може би. Но стражите на портата са негови хора, мразят Ахенатон. Ще се обърнат на другата страна. Уверявам те.

* * *

Онази вечер над мен навярно бдеше Амон, защото фанфарите и музиката, които неизменно придружаваха вечерите ни, продължиха милостиво кратко. Нефертити се правеше, че не ме забелязва, а останалите се смееха и си разказваха истории за Мемфис и за това какво ще представлява той, след като бъде построена Амарна. Въпреки това придружих Нефертити обратно до царския павилион и когато излязохме в мразовитата нощ, тя потръпна. Четирима от стражите се отдръпнаха настрани, а двама хванаха люлеещите се врати на павилиона, за да влезем. Заведох Нефертити до голямото й легло с ленени завеси.

— Ела да ми разтриеш гърба — нареди тя.

Свалих наметката си и започнах от раменете й. Те бяха напрегнати дори за бременна жена.

— Иска ми се татко да беше тук — оплака се тя. — Той щеше да разбере колко трудно е всичко това. Строенето и планирането. Той ме разбира.

— А аз не?

— Ти не знаеш какво е да си царица.

— Значи татко знае?

— Татко ръководи това царство. Макар да не носи гегата и млатилото, на практика той е фараонът на Египет.

— А аз съм просто прислужница на сестра си — казах аз рязко.

Тя се напрегна.

— Защо си толкова озлобена?

— Защото съм на шестнайсет години и никой не си е помислил за моето бъдеще! — Спрях, за да втрия благовонно масло в гърба й. — Твоето бъдеще е изцяло планирано. Ти си царица. Един ден ще бъдеш майка на фараон. А аз каква ще бъда?

— Сестра на първата съпруга на фараона!

— Но кого ще обичам?

Тя се надигна, изненадана от въпроса ми.

— Мен.

— А семейство?

— Аз съм твоето семейство. — Легна отново в очакване да продължа да я разтривам. — Затопли маслото. Студено е.

Затворих очи и сторих каквото ми бе наредено. Нямах намерение да се оплаквам, не и когато това щеше само да удължи престоя ми в царския павилион. Почаках, докато Нефертити заспа, после измих ръцете си и се измъкнах навън в студената нощ.

В собствения ми павилион ме чакаше Ипу. Тя стана веднага, щом ме видя.

— Сигурна ли си? — прошепна тя. — Все още ли искаш той да дойде?

Но аз бях по-сигурна от всякога.

— Да.

Ипу размаха ръце от вълнение.

— Тогава трябва да сплета косата ти, господарке.

Настаних се на моята пухена възглавница, ала не можех да седя неподвижно. Вече бях споделила с Ипу какво бе казал генералът. Сега й признах, че и аз искам спокоен живот.

— Живот, далеч от всякакви дворци. На място, където ще мога да се грижа за своята градина с билки и…

Чу се скърцане на ботуши по чакъла и двете се обърнахме едновременно. Ипу пусна плитчиците ми от ръцете си.

— Той е тук!

Грабнах огледалото да се видя.

— Как изглеждам?

Ипу огледа лицето ми.

— Като млада жена, готова за среща с любимия — отвърна тя, малко изплашена. — Ако баща ти…

— Шшт! — прекъснах я аз. — Не сега. — Оставих огледалото. — Иди да отвориш.

Ипу отиде до вратата и тихият глас на генерала долетя през завесите:

— Сигурна ли си, че е изпратила да ме повикат?

— Разбира се. Чака те вътре.

Нахтмин влезе. После Ипу си тръгна, както й бях наредила, и аз затаих дъх. Генералът застана пред мен и се поклони.

— Господарке.

Изведнъж се почувствах много неспокойна.

— Нахтмин.

Изпратила си да ме повикат?

— Размислих над твоето предложение.

Той повдигна вежди.

— И какво реши моята господарка?

— Реших, че повече няма да бъда слугиня на Нефертити.

Той ме погледна втренчено в светлината на огъня. Отблясъците придаваха на косата му цвят на бакър.

— Каза ли това на баща си?

В бузите ми нахлу топлина.

— Още не.

— И предполагам, че царицата ще се разгневи.

— Да не говорим за Ахенатон — добавих аз. Вдигнах очи към лицето му, а той се усмихна и обви ръце около мен. — Ами ако ни изгонят?

— Тогава ще се върнем в Тива. Ще продам земята, която наследих от баща си и ще си купим чифлик. Който ще си е само наш, миу-шер. И ще водим спокоен живот, далеч от двореца и всички ангажименти, свързани с него.

— Но няма да си повече генерал — предупредих аз.

— А ти няма да си повече сестра на първата съпруга на фараона.

Замълчахме, стиснали ръце край огъня.

— Не бих имала нищо против това.

Открих, че не мога да откъсна очи от неговите и той остана до ранни зори.

Продължихме така през целия месец фаменот и в началото на фармути; стражите извръщаха очи и се усмихваха, когато той се отправяше към моята шатра. Понякога, когато идваше, разговаряхме край мангала. Попитах го какво мислят хората му за Ахенатон.

— Стоят тук, защото им плаща много добре — отвърна той. — Това е единственото, което ги спира да не се разбунтуват. Те искат да се бият. Но са готови да работят като строители, докато златото продължава да тече.

— А Хоремхеб?

Нахтмин въздъхна тежко.

— Предполагам, че Хоремхеб е далече на север.

— Убит?

— Или се бие. — Прикова поглед в нашия малък огън и добави: — Така или иначе, него го няма и фараонът постигна каквото желаеше.

Замълчах за момент.

— А какво говорят хората за сестра ми?

Той ме погледна косо, за да се увери дали наистина искам да чуя това.

— Запленени са от нея, също както фараонът.

— Защото е красива ли?

Той ме погледна внимателно.

— И интересна. Тя отива в работническите селища и хвърля по улиците монети. Но щеше да стори по-добре, ако им хвърляше хляб, защото е трудно да си го купиш дори за всичките пари на Египет.

— Недостиг ли има?

Той само ме погледна.

— Не знаех. — В царския лагер имаше изобилие от всичко: месо, плодове, хляб, вино.

— Докато населението на Тива се мести на север, винаги ще има недостиг. Хлебарите са малко, а дори и да бяха повече, няма къде да се подслонят.

Пред палатката се появи сянка и Нахтмин стана. Ръката му посегна към меча.

— Господарке? — Беше само Ипу. Тя бутна портичката, погледна Нахтмин и се изчерви, макар че той беше напълно облечен.

— Царицата те вика, господарке. Иска си чая.

Погледнах Нахтмин.

— Не иска чай. Иска само да ми натрие носа, че почти са завършили двореца.

— Тя може да ни бъде съюзница — отбеляза практично той. — Върви, ще се видим утре. — Очите ми плувнаха в сълзи и той каза мило: — Това няма да трае вечно, миу-шер. Сама спомена, че дворецът почти е завършен. След броени дни баща ти ще пристигне и ще отидем при него.

* * *

Срокът на Нефертити бе едва през епифи, но тя се разхождаше из лагера с такъв вид, сякаш детето щеше да се роди всеки момент. Всички трябваше да се отдръпват на три крачки от нея и работата в града спираше, когато минаваше тя, та шумът от ударите на чуковете да не смущава нероденото й дете. Тя бе убедена, че ще е княз, и Ахенатон угаждаше на всичките й капризи, поръчваше й вълна от Шумер и най-фино ленено платно от тъкачите в Тива. После тя изпита силата си, като поиска той изобщо да престане да посещава Кия в нейния павилион отвъд пътя, та тревогите й да не навредят на детето.

— Възможно ли е това да се случи? — Ахенатон ме издебна с въпроса си при кладенеца. Въпреки че имахме слуги, които носеха вода, на мен ми харесваше миризмата на застояла влага, която излъчваше земята наоколо. Оставих ведрото и заслоних с ръка очите си.

— Какво да се случи, царю?

Той погледна към езерото с лотосите, което бе направено в средата на лагера.

— Може ли тя да загуби детето, ако я разтревожа?

— Всичко е възможно, царю, ако е много разтревожена.

Той се поколеба.

— Колко много?

„Кия му липсва — помислих си. — Тя слуша поезията му и го потапя в своя спокоен свят, докато светът на Нефертити никога не спира на едно място.“

— Предполагам, че зависи от това колко е крехка тя самата.

И двамата погледнахме към Нефертити с нейното дребно, но силно тяло, която идваше към нас, следвана от седмина стражи. Приближи ни и Ахенатон й се усмихна, сякаш не ми бе говорил току-що за посещенията си при Кия.

— Моя царице. — Той взе ръката й и я целуна нежно. — Имам новини.

Очите на Нефертити светнаха, докато се опитваше да познае за какво става дума.

— Какви новини?

— Мая ми прати вест тази сутрин.

Нефертити извика тихо.

— Градът е завършен!

— Мая се кълне, че след пет дни стените ще бъдат боядисани и ще можем да напуснем павилионите си.

Нефертити извика от радост, но аз веднага се сетих за Нахтмин. Как щяхме да се срещаме, след като се преместим? Той ще живее с войниците си в казармите, а аз ще съм затворена в двореца на Ахенатон.

— Да идем ли да го разгледаме? — попита нетърпеливо той. — Да покажем ли нашия дворец на хората?

— Ще вземем с нас всички — реши Нефертити. — Всеки везир, всяка знатна жена, всяко дете в Амарна. Тя се завъртя, за да застане с лице към мен. — Има ли вест от татко?

— Нищо — отвърнах аз.

Нефертити присви очи.

— Не ти ли е писал тайно?

Погледнах я учудено.

— Разбира се, че не е.

— Чудесно. Защото искам да съм първата, която ще му каже, че Амарна е готова. Когато види двореца — каза тя с ликуващо изражение, — ще разбере, че Ахенатон беше прав. Той построи най-прекрасния град в Египет.

По пладне съобщението беше направено: портите ще бъдат отворени и Амарна най-сетне ще бъде показана на всички. През лагера премина осезаемо оживление. По заповед на фараона досега вътре бяха допускани само работници и велможи. Днес дворецът щеше да бъде показан, заедно със стотиците вили, сгушени по високите хълмове зад него. Привечер дългата процесия от колесници потегли през пустинята: везири и велможи, чужденци и обикновени хора. Ипу, която пътуваше заедно с мен в моята колесница, ахна, когато портите на град Амарна се разтвориха.

Величественият храм с неговия великолепен кей и нагъсто построени жилищни квартали беше завършен. За велможите бяха приготвени стотици бели вили, които се гушеха като бисери в гънките на баирите. Навсякъде се строеше, навсякъде имаше работници, но градът омайваше, бляскав и бял. Процесията отиде първо при храма на Атон. Под осеяния с колони двор жреци принасяха жертви на слънцето. Те се поклониха почтително на фараона и на сестра ми и раздухаха дима с ветрила, за да видим колко хубаво е направен дворът. Покрай стената бяха насадени морингови дървета и нарове, но най-красив беше шафранът с неговите жълти цветове, които грееха весело в полумрака. Светлината очевидно бе играла важна роля в архитектурния замисъл и Ахенатон обяви гордо, че лично той е наредил на Мая да вгради вътре сводовите прозорци.

— Какви са тези сводови прозорци? — попитах тихо.

Нефертити се усмихна лукаво.

— Ела да видиш.

Преминахме от двора във вътрешното светилище. Вечерната светлина струеше от тавана, изливаше се през тежки стъклени куполи. Никога не бях виждала подобно нещо.

— Той е гений! — каза възхитено Ипу.

Аз стиснах устни, но това не можеше да се отрече. Подобно нещо не беше правено до този момент. Везири и велможи влизаха в храма и разглеждаха гоблените и мозайките, докато останалите чакаха на двора.

Нефертити ликуваше.

— Как мислиш, какво ще каже татко? — попита тя.

„Че това е най-скъпият храм, който е строен някога.“ Ала отвърнах:

— Че е великолепен.

Та се усмихна; казала бях каквото бе искала да чуе. Ала никога нямаше да кажа, че всичко това си е струвало златото на Амон или сигурността на Египет и васалните му държави. Ахенатон дойде и застана до нас.

— Мая ще бъде богато възнаграден — обяви той. Обгърна с поглед своя храм, колоните с вертикални жлебове, широките стълбища, водещи към балконите с по-малки олтари, окъпани в светлина. От реката се надигаше топъл ветрец и полъхваше в двора.

— Когато емисарите се завърнат в Асирия и в Родос, вече ще знаят какъв фараон царува сега в Египет.

— А когато видят моста — каза Нефертити, като блъсна тежка дървена врата, — ще разберат, че всичко това е проектирано от човек с визия. — Врата се отвори и пред нас се откри мост, свързващ храма на Атон с двореца, който се извисяваше в дъга над царския път. Той беше по-висок от всеки мост, който бях виждала, по-широк и по-богато украсен. Докато вървяхме по него, имах чувството, че преминавам в бъдещето, че виждам живота на внуците си и как ще изглежда техният свят, след като аз си отида.

За двореца не бяха пестени средства. Прозорците бяха от тавана до пода, фонтани ромоляха мелодично в огрени от слънцето кътчета. Имаше столове от абанос и слонова кост, легла, инкрустирани със скъпоценни камъни. Въведена бях в стаите, които щях да получа, и в отредените за родителите ми, където имаше плочки със синя глазура и мозайки с ловни сцени.

— Нарекохме го Крайбрежния палат — каза Нефертити, която ме развеждаше да ми покаже всяко ъгълче и всяка ниша. — Палатът на Кия е построен на север.

— Извън стените ли? — попитах аз уморено.

Тя се усмихна.

— Не, но далече.

Разходихме се из водната градина с нейния алабастров фонтан и аз бях удивена от онова, което беше направено. Не можех да си представя как бяха построили всичко това толкова бързо и колко ли злато бе струвало. Нефертити продължаваше да върви, посочваше ми статуи, на които трябва да обърна внимание, и изрисувани в ярки цветове стени, от които ни гледаше нейният образ. Придворните ни следваха тържествено, говореха шепнешком помежду си и възклицаваха.

— А ето тук ще бъде царското ателие — каза тя. — Тутмос ще претворява всеки аспект от живота ни в статуи.

— И след хиляда години народът ни ще знае какво сме яли и къде сме пили — поясни Ахенатон. — Ще видят дори стаята за обличане на фараона. — Той бутна вратата на стая с разкошни червени възглавници и кутии за перуки. Вътре имаше бурканчета с въглен, медни огледала, сребърни четки и стъкленици с благовония, наредени на кедрови лавици и очакващи да бъдат използвани. — Ще им дадем възможността да надзърнат в нашия дворец и те ще имат чувството, че цял живот са познавали управниците на Египет.

Гледах разкошната стая и се чудех дали самата аз ги познавам. Нефертити бе разорила Египет заради град в пустинята. Той беше нов и беше зашеметяващ, но в него беше вградена потта на войниците, иззидали тези стени, изрисували стенописите и вдигнали тези монументални статуи на Ахенатон и Нефертити, та хората да помнят, че те ги наблюдават винаги.

— Когато Тутмос приключи — обеща Нефертити, — Египет ще ме познава по-добре от всяка друга царица. За народа аз ще съм жива и след петстотин години, Мутноджмет. Ще ме виждат по стените, из двореца, из всички храмове. Ще бъда безсмъртна не само в задгробния живот, но и тук, в Египет. Бих могла да построя светилище, където децата ми и техните деца да ме поменават. Но когато и те си отидат, какво тогава? Ето това ще остане за вечността! — Нефертити вдигна поглед и докосна ярко изрисуваната стена.

Минахме през вратите на тронната зала и забелязахме, че на пода не са изобразени вързани нубийци. Вместо това имаше слънце, чиито лъчи се протягаха към Нефертити и Ахенатон и ги благославяха с целувката си. Ахенатон се изкачи на подиума и разпери ръце.

— Когато тиванците дойдат — обяви той, — на всяко семейство ще бъде даден дом. Хората ще ни запомнят като монарсите, които са ги направили богати, и ще благословят град Амарна!

* * *

— Господарке, болна ли си? — Ипу изтича да вземе леген, докато аз се държах за стомаха и изпразвах съдържанието му два, после и три пъти. Изстенах, опряла буза в меката кожа на тапицирания си стол. Ипу сложи ръце на хълбоците си.

— Какво си яла?

— След обиколката на двореца не съм слагала нищо в уста. Козе сирене и орехи.

Тя се намръщи и дръпна деколтето на ризата ми.

— А гърдите ти? По-тъмни ли са? — Натисна ги с пръсти. — По-чувствителни?

Очите ми се разшириха и в мен се надигна внезапен страх. Това бяха симптомите на Нефертити. Не беше възможно да се случва на мен. Не и след като бях помагала на толкова жени в този лагер. Ипу поклати глава и попита шепнешком:

— Кога прокърви за последен път?

— Не знам. Не си спомням.

— А акацията?

— Взимам я.

— През цялото време ли?

— Не знам. Струва ми се. Толкова много неща се случиха.

Ипу изпъшка.

— Баща ти ще побеснее.

Устните ми затрепериха и зарових лице в дланите си. Инстинктивно усещах, че е вярно. И кървенето ми действително бе закъсняло.

— Аз съм единствена дъщеря на майка. Тя ще бъде така разстроена, така самотна, ако… — Разплаках се. Ипу ме прегърна и започна да милва дългата ми коса.

— Може да не е толкова страшно — опита да ме утеши тя. — Никой не знае по-добре от теб, че има начини да се отървеш от него.

Вдигнах очи и я погледнах сърдито.

— Не! — Сключих ръце на корема си. — Да убия детето на Нахтмин? Никога!

— Какво ще правиш тогава? Ако родиш това дете, баща ти никога няма да ти уреди женитба!

— И по-добре — казах ядно. — Защото единственият мъж, който би ме взел, е генералът.

Но гласът на Ипу започваше да звучи отчаяно.

— Ами фараонът?

— Направила съм достатъчно за Нефертити. Сега е неин ред. Ще трябва да го убеди.

Ипу ме гледаше скептично, сякаш не вярваше, че това е възможно.

— Тя няма друг избор — казах аз.

* * *

Целия следобед крачих напред-назад из шатрата. Две жени дойдоха за акация и мед и когато им давах сместа, вътрешностите ми се обръщаха при мисълта за нехайството, което бях проявила. После се появи Мерит; царицата ме търсеше.

— Иска да знае дали ще дойдеш за вечеря.

— Не — казах аз, твърде болна от разкаяние, за да се изправя лице в лице със сестра си. — Иди и й кажи, че не ми е добре.

Мерит си отиде и само след няколко минути Нефертити раздели завесите пред вратата, без да ме е предизвестила за идването си.

— Напоследък непрекъснато ти прилошава. — Отиде до един стол, седна и се загледа в мен. Аз сортирах билките си и когато стигнах до акацията, ръцете ми затрепериха. — Особено нощем — добави подозрително тя.

— От няколко дни не се чувствам добре. — Не беше лъжа.

Тя ме наблюдаваше внимателно.

— Надявам се, че не си се забъркала с онзи генерал. — Лицето ми трябва да бе пребледняло, защото сестра ми добави сърдито: — Това семейство не може да вярва на никого от войската.

— Според теб.

— Нали не ти е идвал на гости?

Наведох очи.

— Идвал е при теб? — изкрещя тя. — В лагера?

— Какво значение има? — Треснах капака на сандъчето с билките. — Ти имаш съпруг, семейство, дете…

— Две деца.

— А какво имам аз?

Тя се дръпна назад, все едно че я бях зашлевила.

— Имаш мен!

Посочих с очи самотния си павилион, сякаш тя бе способна да проумее.

— И толкова?

— Аз съм царицата на Египет. — Изправи се бързо. — А ти си сестрата на първата съпруга на фараона! Твоята съдба е да ми служиш.

— Кой казва?

— Такава е волята на Маат!

— Маат ли събори храмовете на Амон?

— Не смей да говориш така! — изсъска тя.

— Защо? Защото се боиш, че боговете ще се разгневят ли?

— Няма по-велик бог от Атон! И най-добре свиквай да приемаш това. След месец храмът на Атон ще бъде завършен и хората ще се кланят на него, както са се кланяли на Амон.

— И кой ще събира парите, които поднасят като дарове?

— Татко — отвърна тя.

— А той на кого ще дава парите?

Лицето на Нефертити потъмня от гняв.

— Ние строим този град за прослава на нашето царуване. Това е наше право.

— Но хората не желаят да се местят в Амарна. Те си имат домове в Тива.

— Имат коптори в Тива! Тук ние ще направим това, което никой друг фараон не е правил. На всяко семейство, което се премести в Амарна, ще бъде даден дом…

Изсмях се злобно.

— Ти виждала ли си тези домове? — Нефертити млъкна. — Виждала ли си къщите? Отиде да разгледаш своя палат, но не си видяла, че къщите на работниците са направени от кирпич и от пясъчник. Ако стане наводнение, те ще се срутят.

— Откъде знаеш?

Не й отговорих. Не можех да й кажа, че съм го чула от татко, нито че и Нахтмин го е потвърдил, докато сме лежали заедно нощем.

— Не го знаеш — каза тържествуващо тя. — Ела. Ще вечеряме.

Команда. Не покана.

После, преди да излезе, тя подхвърли през рамо:

— И повече няма да говорим за генерала. Ти ще останеш неомъжена и ще ми служиш, докато татко или аз не ти изберем съпруг.

Прехапах език, за да не й се сопна.

— Кога за последен път посети княгинята? — попита тя.

— Вчера.

— Ти си нейна леля. От само себе си се разбира, че тя иска да те вижда по-често.

„Тоест ти искаш да ме виждаш по-често.“

Нефертити си тръгна, а аз седнах и погледнах малкия си корем.

— О, какво ще каже баща ти, когато научи за теб, малкото ми? И как Нефертити ще убеди Ахенатон, че не си заплаха за царуването му?

Вечерята в големия павилион нямаше край, а аз не бях в настроение да слушам Тутмос с неговите приказки за къна и прически и за старомодните бради на пратениците от Угарит Единственото, за което можех да мисля, бе, че след седем дни Нахтмин няма да може повече да ме посещава в павилиона. Ще е принуден да се промъква в двореца като крадец и дори ако намери начин да се виждаме, колко време ще мине, докато го хванат?

Погледнах към седящата срещу мен Нефертити; нейното дете щеше да е княз. А без съгласието на татко или на фараона моето щеше да е дете без баща и ничий наследник. Копеле. Ахенатон прегърна Нефертити през раменете и в мен се надигна болезнен копнеж, когато впери поглед в кръглия й корем и нежно прошепна:

— Малкото ми фараонче!

Станах и помолих да бъда извинена.

— Сега ли? — скара ми се Нефертити. — Толкова рано? Ами ако получа болки? Ами ако… — Видя изражението ми и смени тактиката. — Остани само за една игра на сенет.

— Не.

Сестра ми ми се примоли.

— Дори за една игра?

Царедворците се обърнаха да ме погледнат.

Останах в павилиона й само за една игра, която сестра ми спечели — и не защото аз й го позволих.

— Трябваше да се постараеш — оплака се тя. — Не е интересно непрекъснато да печелиш.

— Опитах — честно отвърнах аз.

Тя се засмя и стана да раздвижи гърба си.

— Само двамата с татко сме на едно ниво. — Нефертити се премести до мангала. Светлината от огъня очертаваше сянката й върху стената на павилиона. — Той скоро пристига — каза тя весело.

— Изпратил ти е вест? — попитах бързо.

Нефертити долови нетърпението в гласа ми и повдигна рамене.

— Ще е тук след пет дни. Разбира се, няма да присъства на преместването ни в двореца…

Но аз не я слушах. След пет дни щях да имам възможност да му кажа за внучето му.

* * *

— Дете, котенцето ми! Наше дете! — Нахтмин бе извън себе си от радост. Грабна ме в прегръдките си и ме притисна силно до гърдите си, но не толкова силно, че да смачка бебето. — Каза ли на царицата? — попита той и когато видя, че пребледнях, се намръщи. — Но тя трябва да се радва за теб!

— Че съм бременна по същото време, по което и тя, и трябва да дели с мен вниманието на татко? — Поклатих глава. — Не познаваш Нефертити.

— Ала ще го приеме. Ще се оженим и ако фараонът още ми е ядосан, ще напуснем града и ще си купим чифлик по хълмовете.

Погледнах го със съмнение.

— Не се тревожи, миу-шер. — Той ме притисна до себе си. — Това е дете. Кой може да възразява срещу едно дете?

* * *

На другата сутрин отидох при Нефертити. Тя щеше да се ядоса, но ако кажех първо на татко, щеше да побеснее. Сестра ми беше в царския павилион, утринната светлина се процеждаше през стените и осветяваше хаоса около нея; слугини местеха кошници, мъже пълнеха тежки сандъци, жени щъкаха напред-назад с купища дрехи и козметика в ръцете.

— Трябва да поговорим — казах аз.

— Не там! — викна тя на слугиня с чаршафи в ръцете. Всички в павилиона замръзнаха по местата си. — Ето там! — посочи ядосано.

— Къде е Ахенатон? — попитах.

— Вече е в двореца. Местим се довечера. Трябваше вече да си готова.

Това правеше разговора ми с нея още по-неотложен. Преместехме ли се, Нахтмин нямаше да може да идва повече в шатрата. Дворецът щеше да се охранява. Щеше да има врати и нубийци на Ахенатон, които гледат на военните като на свои съперници.

— Нефертити.

— Какво? — Тя не откъсваше очи от бъркотията вътре. — Какво има?

Огледах се, за да видя кой ни слуша, но слугите вдигаха твърде много шум, за да ни чуят, така че го казах:

— Бременна съм.

За момент тя изобщо не реагира, дори си помислих, че не ме е чула. После заби нокти в ръката ми и ме дръпна настрани толкова силно, че ме заболя.

— Какво? — Кобрата на короната й мяташе към мен мълнии с червените си очи. — Детето не е от генерала. — Гласът й бе заплашителен. — Кажи ми, че детето не е от генерала!

Не казах нищо и тя ме дръпна още по-далеч, в своята стая, отделена със завеса от преддверието.

— Татко знае ли за това? — прошепна свирепо.

— Не. Дойдох първо при теб.

Очите й се изпълниха със злоба.

— Фараонът ще се вбеси.

— Ние не сме заплаха за него. Искаме само да се оженим и да живеем заедно…

— Легнала си с прост войник! — викна тя. — Пускаш в леглото си мъж без мое разрешение? Искаш да ме оскърбиш ли? — Пристъпи към мен заплашително. — Всичко, което вършиш, засяга това семейство, а сега дори го поставяш в опасност.

— Но това е само дете. Мое дете.

— Което ще се превърне в заплаха за трона. Дете от царско семейство. Син на генерал!

Гледах я потресена.

— Нашият дядо бе генерал и по негово време войската бе предана на фараона и готова да го защити. Само твоят съпруг е способен да прозре в това заплаха. Генералите винаги са се женили за момичета от двореца!

— Не и в Амарна. Ахенатон никога няма да го допусне.

— Моля те, Нефертити, трябва да го убедиш. Това дете не е заплаха…

Тя разсече въздуха с ръка.

— Не. Ти си допуснала да забременееш и ти ще се избавиш от бременността. Тъкмо ти знаеш много добре как да направиш това.

Гледах я с разширени от ужас очи. Ръцете ми инстинктивно се вдигнаха към корема, сякаш за да го защитят.

— И би ме накарала да сторя това? — попитах аз шепнешком.

— Ти си тази, която съвсем съзнателно си създала този проблем. Трябваше да се досетя и да те държа по-близо до себе си.

Изправих се в целия си ръст.

— Ти имаш съпруг, дъщеря и второ дете на път и ми отказваш правото да имам едно? Едно дете?

— Не съм ти отказвала нищо! — Беше бясна от гняв и сега шумът от движение и опаковане едва се чуваше иззад завесата. — Омъжих се за Ахенатон, за да ти дам всичко, а ти го захвърляш заради някакъв обикновен мъж. Ти си най-егоистичната сестра в Египет!

— Защото се осмелих да обичам друг човек освен теб?

Истината й дойде в повече. Тръгна към завесата и преди да излезе, подхвърли през рамо:

— Ще дойдеш на банкета в двореца довечера.

Потиснах гордостта си.

— Ще му кажеш ли, че искаме да се оженим?

Тя спря, принуждавайки ме да я попитам отново:

— Ще му кажеш ли?

— Довечера може би ще получиш отговор — каза тя. Завесата се затвори зад гърба й и аз останах сама във вътрешната стая.

Върнах се в своя павилион и отново започна да ми се повдига, докато се чудех дали да не потърся Нахтмин на строежа и да го предупредя.

— За какво ще го предупредиш, господарке? — попита съвсем уместно Ипу. — И как ще стигнеш до там? — Тя сложи ръка върху моята. — Почакай решението на царицата. Тя ще те потърси. Ти си нейна сестра и добре си й служила. — Ипу ми подаде дрехите за вечерното празненство. — Хайде — подкани ме тя. — После ще се погрижа нещата ти да бъдат пренесени в двореца.

— Искам първо да видя майка — казах аз. — Искам да я доведеш тук.

Ипу почака малко, за да се увери, че решението ми е твърдо, после кимна и тръгна.

Облякох си дългата пола със златен колан, после сложих на шията си огърлица от мъниста и през цялото време си повтарях онова, което щях да кажа на майка, когато дойде. Единствената й дъщеря. Единственото дете, с което Таурт бе счела за нужно да я дари. Разгледах отражението си в огледалото: младо момиче с тъмна коса и големи зелени очи. Кое бе това момиче, та да се осмели да забременее от генерала? Издишах бавно въздуха, който бях задържала в дробовете си, и забелязах, че ръцете ми треперят.

— Мутноджмет? — Майка огледа неодобрително павилиона ми. — Мутноджмет, защо не си си събрала багажа? Довечера ще се местим.

— Ипу каза, че ще свърши това, след като излезем. — Направих й място на кожената скамейка. — Но първо искам да седнеш до мен. — Поколебах се. — Защото… защото има нещо, което искам да ти кажа веднага.

Тя разбра какво ще е то още преди да го бях изрекла. Плъзна поглед към корема ми и вдигна ръка към устата си.

— Ти си бременна.

Кимнах и очите ми плувнаха в сълзи.

— Да, мауат.

Майка застина на мястото си, точно както Нефертити, и аз се запитах дали няма да ме удари за пръв път през живота ми.

— Спала си с генерала — гласът й бе глух.

— Искаме да се оженим — казах аз, но майка не ме слушаше. Погледът й бе станал далечен.

— Всяка вечер го виждах да идва в лагера и мислех, че Ахенатон го е повикал. Трябваше да се сетя. Фараонът кога ли се е интересувал от войската? — Погледна ме изучаващо. Значи стражите са си затваряли очите заради вас?

Бузите ми поруменяха от срам.

— И без тях щеше да се случи. Ние се обичаме…

— Любов? Простите хора се женят по любов. И се развеждат също толкова бързо. Ти си сестра на първата съпруга на фараона. Щяхме да те оженим за княз. Княз, Мутноджмет. Можеше да бъдеш княгиня в египетските земи.

— Но аз не искам да бъда княгиня. — Сълзите ми бликнаха. — Това е мечтата на Нефертити. Бременна съм, мауат. Бременна съм с твоето внуче и мъжът, когото обичам, иска да ме пренесе през прага на нова къща и да се ожени за мен. — Вдигнах очи към нея. — Нищичко ли не трепва в сърцето ти?

Тя стисна устни. После решителността я напусна и тя ме прегърна.

— О, Мутноджмет, малката ми Мутноджмет. Майка. — Заплака тихо. — Но на какво дете?

— На обичано.

— Дете, което ще плаши фараона и ще вбесява сестра ти. Нефертити никога няма да го приеме.

— Ще трябва — казах аз твърдо и се отдръпнах от нея. — Аз съм жена. Имам право да избера съпруга си. Все още живеем в Египет…

— Но в Ахенатоновия Египет. Може би ако бяхме в Ахмим… — Майка разпери ръце. — Но това тук е градът на фараона. Той решава.

— И Нефертити — напомних аз. — Докато татко пристигне, вилите ще са вече завършени. Нефертити може да убеди Ахенатон да ни позволи да живеем тук.

— Тя сигурно е ядосана.

— Тогава ще трябва да свикне да го приема.

Майка хвана ръката ми и я стисна.

— Баща ти ще се слиса, когато се върне. Две бременни дъщери.

— Ще се зарадва. И двете му дъщери са плодовити.

Усмивката на майка беше горчива.

— Щеше повече да се радва, ако те беше омъжил за княз.

* * *

Онази нощ имаше празненства в цяла Амарна. Отвсякъде звучеше смях и докато помагах на майка да се качи в колесницата, си помислих: „Нефертити прави това нарочно. Каза, че ще ми отговори тази вечер, защото се надява, че няма да стигна до нея през тези тълпи.“

Външният двор на двореца бе пълен със слуги, носещи подноси с потопени в мед орехи, едри смокини и нарове. Хиляди войници пиеха по улиците, забравили се напълно, пееха за битки, за жени и любов. Оглеждах се за Нахтмин; когато влязохме в двореца, претърсих с поглед тълпата за широките му рамене и светлите му коси.

— Той едва ли ще е тук — каза майка. — Сигурно е с войниците си.

Изчервих се, когато разбрах, че мислите ми са така прозрачни. Прислужник ни отведе в голямата зала, където маса след маса се пълнеха с пируващи везири и флиртуващи дъщери на заможни семейства, до една подражаващи на сестра ми с облеклото си от най-чист лен и къносаните си длани, стъпала и гърди. Но двата божествени трона на подиума бяха празни.

— Къде е царицата? — попитах объркана.

— По улиците, господарке! — извика минаващ слуга. — Хвърлят златни монети! — Той се ухили. — На всички!

— Ела. — Майка ме хвана за ръката и ме поведе.

Последвах я към почетната маса пред подиума. Там бяха Панахеси и Кия, а също скулпторът Тутмос и архитект Мая и аз се запитах кога бяха станали членове на семейството. Възрастен мъж със златни пръстени по ръцете извика майка от другия край на залата и тя тръгна към него. Един от слугите ми дръпна стол и жените от свитата на Кия ме погледнаха изпод перуките с безмълвна злоба. Когато седнах, Кия каза радостно:

— Е, почитаема Мутноджмет, колко мило, че те виждаме. Мислех, че може да пропуснеш тържествата.

— Че защо да ги пропускам? — попитах аз.

— Мислехме, че ти е зле.

Кръвта се изтегли от лицето ми и везирите започнаха да си разменят озадачени погледи.

— О, не е нужно да скромничиш. Трябва да споделиш хубавата си новина с всички. — И Кия обяви пред цялата маса: — Почитаемата Мутноджмет е бременна от генерала!

Имах чувството, че времето изведнъж спря. Две дузини очи се впериха в мен, художникът Тутмос ме погледна изумено.

— Вярно ли е? — попита той.

Аз се усмихнах и вирнах брадичка.

— Да.

За момент между везирите се възцари стъписано мълчание, след това всички трескаво зашушукаха. В другия край на масата Кия се усмихна самодоволно.

— Сестри, а бременни точно по едно и също време. Чудя се — и тя се наведе напред — как ли го е приел фараонът?

Не отговорих.

— Искаш да кажеш, че той не знае? — ахна Кия.

— Сигурен съм, че ще се зарадва — прекъсна я Тутмос.

— Ще се зарадва? — извика Кия, губейки всякакво чувство за благоприличие. — Тя е спала с генерал! С генерал!

— Струва ми се, че фараонът би се гордял с това — рече Тутмос. — Това е възможност да спечели генерала за своята кауза, защото, Озирис ми е свидетел, сърцето му не е в строителството.

— Къде е тогава? — попита с безизразен глас Кия.

Тутмос се замисли.

— На север при хетите, предполагам.

— Е, тогава сигурно ще има възможност да иде и да се присъедини към Хоремхеб.

Жените на Кия прихнаха, а Тутмос сложи ръка върху нейната.

— Хайде сега, никой не завижда на съдбата на Хоремхеб. — Чертите на Кия омекнаха и Тутмос се обърна към мен. — Таурт да те пази — каза той тихо. — Помогнала си на достатъчно жени в двореца, заслужаваш малко щастие и за себе си.

Майка се върна и тромпетите затръбиха, възвестявайки пристигането на сестра ми и Ахенатон. Те прекосиха триумфално голямата зала, като пръскаха усмивки на всички страни, но когато стигна до мен, сестра ми отмести очи и не пожела да срещне погледа ми. В главата ми отекна гласът на Кия: „Сестри, а бременни точно по едно и също време.“

През цялата нощ в голямата зала на Амарна се вихриха танцьорки, облечени в нагънати туники и мрежести рокли от ярки мъниста.

Огнегълтачи бяха дошли да забавляват Ахенатон, но той имаше очи единствено за сестра ми. Кия трябва да бе засегната до дъното на душата си, когато видя как жените се струпаха около Нефертити, когато тя слезе от подиума, благоволявайки да поговори с една или друга от знатните матрони. Отидох при нея, когато тя разговаряше със съпругата на Мая. Извиних се и я хванах за ръката.

— Какво правиш? — каза тя и лицето й пламна.

— Искам да знам дали си говорила с фараона.

Тя избухна.

— Аз те предупредих. Казах ти да не…

— Говори ли с него? — повиших глас аз.

Майка гледаше към нас от масата пред подиума. Изражението на Нефертити стана сурово.

— Да. Нахтмин беше изпратен на север да се бие с хетите заедно с Хоремхеб.

Ако ме бе зашлевила през лицето, щях да бъда по-малко потресена. Дъхът ми секна.

— Какво?

Нефертити се изчерви.

— Предупредих те, Мутноджмет. Казах ти да не го доближаваш…

Появи се Ахенатон и тя млъкна. Той трябва да се беше досетил за какво говорим, защото се обърна към мен с най-сияйната си усмивка.

— Мутноджмет.

Аз казах с обвинителен тон:

— Изпратил си генерала да се бие с хетите?

Усмивката му помръкна.

— Играеш ли си огъня, само ще се опариш. Сигурен съм, че баща ти ти е обяснил това, котенце. — Протегна ръка да ме помилва по бузата, но аз се дръпнах. Тогава се наведе към мен и ми пошушна: — Може би следващия път ще си намериш по-верен любовник. Твоят генерал сам пожела да замине.

Отстъпих назад, отказвайки да повярвам.

— Никога! — Погледът ми се премести към Нефертити. — И ти не направи нищо? — попитах. — Не направи нищо, за да попречиш на това?

— Той поиска — измънка тя.

— Никога не го е искал — казах ожесточено аз, намесвайки фараона в моята истина, без да ме е грижа колко опасни са думите ми. — Аз съм бременна. Бременна съм с неговото дете, а ти позволяваш да бъде изпратен на смърт!

Разговорите в голямата зала бяха затихнали. Отворих с трясък двойните врати и избягах в нощта. Ала нямаше къде да отида. Не знаех дори къде са покоите ми в двореца. Заплаках, притиснала ръце към корема си. Какво да правя? Коленете ми се подкосиха и изведнъж се почувствах зле, неспособна да стоя на краката си.

— Мутни! — извика майка. Двете с Ипу ме бяха последвали навън и тя се обърна към нея: — Намери лекар! Веднага!

Чуваха се повече гласове, отколкото бях в състояние да позная, и всички нареждаха нещо. Някой каза, че съм много зле и че трябва да ме преместят в храма, където жреците ще могат да се молят за живота ми. Друг глас попита дали храмът да е на Амон или на Атон. Потънах в мрак и чух някой да говори за церителските способности на жреците. Чух името на Панахеси и резкия отговор на майка. Донесоха чаршафи и усетих тежест между краката си. Стомахът ми се сви. Имаше вода. Вода с лимон и лавандула. Някой каза, че е пристигнал татко. Нима бяха минали цели дни? Когато се будех, винаги бях в мрак и Ипу бе неотлъчно до мен. Спомням си, че когато стенех, усещах хладните ръце на майка на челото си. Питах за нея много пъти. Спомням си ясно това. Но изобщо не си спомням да съм питала за сестра си. По-късно научих, че дни наред ту съм се връщала в съзнание, ту отново съм изпадала в несвяст. Първото нещо, което помня ясно, е как се събудих и усетих миризма на лотосов цвят.

— Мутноджмет?

Примигнах срещу светлина и се намръщих.

— Нахтмин?

— Не, Мутноджмет.

Беше баща ми. Повдигнах се на лакти и се огледах. Тръстиковите рогозки на прозорците бяха навити нагоре и пускаха вътре утринното слънце, покритият с плочи под блестеше в червено и синьо. Всичко беше голямо. Сгъваемите столове от кожа, украсените със скъпоценни камъни ковчежета за скъпоценности и кутиите за перуки, лампите от оникс с вградени в стойките тюркоази. Но аз бях объркана.

— Къде е Нахтмин?

Майка се колебаеше. Двамата с татко си размениха погледи и тя седна на ъгъла на леглото ми.

— Ти беше много болна — каза накрая. — Не си ли спомняш празненството, скъпа?

И тогава всичко изплува в съзнанието ми. Смъртната присъда на Нахтмин, егоизмът на Нефертити и как ми стана зле вън от двореца.

Дъхът ми се учести.

— Какво стана? Защо съм болна?

Татко седна до мен и сложи голямата си ръка върху моята.

Майка прошепна:

— Мутноджмет, ти загуби детето.

Бях твърде ужасена, за да кажа нещо. Загубила бях детето на Нахтмин. Загубила бях единственото нещо, което ме свързваше с него, частицата от него, която трябваше да пазя при себе си цял живот.

Майка вдигна косите от челото ми.

— Много жени губят първото си дете — заутешава ме тя. — Ти си млада. Ще имаш други. Трябва да сме благодарни, че боговете те запазиха. — Очите й плувнаха в сълзи. — Мислехме, че си си отишла. Мислехме, че си…

Поклатих глава.

— Не, това не е истина. — Избутах завивките. — Къде е Нефертити?

Татко отвърна мрачно:

— Моли се за теб.

— В храма на Атон? — извиках аз.

— Мутноджмет, тя е твоя сестра — каза той.

— Тя е ревнива, егоистична царица, но не и сестра!

Майка се сви, татко се дръпна назад.

— Тя прогони генерала! — извиках аз.

— Решението е било на Ахенатон.

Нямаше да позволя на татко да я защитава. Не и този път.

— А тя се е съгласила с него. Една дума от Нефертити и Ахенатон щеше да си затвори очите, каквото и да бяхме сторили. Дори да бяхме злословили по адрес на Атон по улиците, ако Нефертити бе пожелала, той щеше да отмине това без внимание. Тя е единственият човек, когото той слуша. Тя е единственият човек, който е в състояние да го контролира. Сестра ти лично се увери в това, ти също. Позволила е Нахтмин да бъде прогонен. Тя го е позволила! — Майка сложи ръка на рамото ми да ме успокои, но аз се отърсих от нея и попитах: — Той мъртъв ли е?

Татко се изправи.

— Мъртъв ли е? — попитах отново.

— Той е силен войник, Мутноджмет. Стражите трябва да са го отвели на север до позициите на хетите и да са го оставили там. Той ще знае какво да направи.

Затворих очи и си представих Нахтмин, хвърлен на хетите, както се хвърля месо на дивите кучета. Усетих как сълзите се затъркаляха по страните ми, топли и горчиви, и как ръката на татко обгърна успокояващо раменете ми.

— Ти претърпя тежка загуба — каза той тихо.

— Нахтмин няма никога да се върне. И Нефертити не направи нищо. — Мъката ме заля и стомахът ми отново се сви. — Нищо!

Майка ме взе в прегръдките си, залюля ме и започна да ме уверява, че Нефертити не е можела да го спре.

Но това беше лъжа.

Татко отиде до нощната масичка и взе оттам изящно сандъче, инкрустирано с лазурит и бисери.

— Тя идваше всеки ден. Донесе ти това за билките.

Разгледах сандъчето. Наистина имаше вид на нещо, което тя би избрала. Претенциозно и скъпо.

— Мисли, че ще ме купи с едно сандъче?

Пред стаята се чуха приглушени стъпки, после слуга отвори вратата.

— Царицата идва!

Но аз нямаше да й простя никога.

Тя влезе величествено в спалнята и единственото, което наби в очите ми, беше кръглият корем под роклята й. Когато видя, че съм будна, тя спря, после примигна бързо.

— Мутни? — Изтича при мен, прегърна ме с тънките си ръце и усетих сълзите й на бузата си. Сестра ми, която не плачеше никога.

Не помръднах и тя се дръпна назад да види лицето ми.

Примоли се:

— Мутни, кажи нещо!

— Проклинам деня, в който боговете са решили да ме направят твоя сестра.

Ръцете й затрепериха.

— Вземи си думите назад!

Гледах я и мълчах.

— Вземи ги назад! — извика тя, но аз се извърнах на другата страна.

Родителите ми се спогледаха. После татко каза тихо:

— Върви си, Нефертити. Дай й малко време.

Челюстта на сестра ми увисна. Тя се обърна към майка и когато не получи защита, се завъртя и си тръгна. Вдигнах очи към родителите си.

— Искам да остана сама.

Майка не се решаваше да излезе.

— Но ти беше толкова болна — възрази тя.

— Ипу е тук. Тя ще се грижи за мен. Засега искам да бъда сама.

Двамата с татко си тръгнаха. Обърнах се към Ипу, която се въртеше около мен и не знаеше какво да прави.

— Би ли ми донесла сандъчето с билките? — помолих я аз. — Старото. Искам си лайката.

Тя ми го намери. Вдигнах тежкия капак и изтръпнах.

— Ипу, някой бъркал ли е в това сандъче? — попитах бързо.

Тя се намръщи.

— Не, господарке.

— Сигурна ли си? — Прерових отново пакетчетата, но акацията я нямаше. Увитите в кърпа семена от акация ги нямаше! — Ипу. — Помъчих се да стана. — Ипу, кой може да е влизал тук?

— За какво говориш?

— Акацията!

Ипу погледна сандъчето, после сложи ръка на устата си. Очите й се стрелнаха към корема ми.

Грабнах сандъчето, отворих двойните врати и се втурнах по коридора. Дългата ми коса се развяваше невчесана и разпусната зад гърба ми, ленената ми туника бе без колан.

— Къде е Нефертити? — извиках.

Някои от слугите се отдръпнаха, други отвърнаха шепнешком:

— В голямата зала, господарке. Обядва с везирите.

Стиснах по-здраво сандъчето, изпаднала в такава сляпа ярост, че когато отворих с трясък вратата на залата, стряскайки стражите, дори не виждах хората вътре. Викнах:

— Нефертити!

Разговорите стихнаха. Музикантите в подножието на подиума престанаха да свирят и устата на Тутмос се отвори леко. Прислужниците на Нефертити ахнаха.

Вдигнах сандъчето, така че всеки в залата да го види.

— Кой ми открадна акацията? — Тръгнах към подиума, без да свалям очи от сестра си. Панахеси се прокашля, а татко се изправи. — Някой ми е откраднал семената от акация и ме е отровил с тях, за да загубя детето си. Ти ли беше?

Нефертити бе станала бяла като алабастър. Погледна към Ахенатон с разширени очи и аз насочих вниманието си към фараона. — Ти? — изкрещях. Ти ли ми причини това?

Ахенатон се размърда притеснено.

Баща ми ме хвана за ръката.

— Мутноджмет.

— Искам да знам кой ми причини това! — гласът ми отекна в залата и дори Кия и нейната свита млъкнаха.

Щом бе могло да се случи на мен, можеше да се случи на всяка от тях. Кои бяха враговете им? Кои бяха моите?

— Да си вървим — каза татко.

Оставих се да бъда изведена, но на вратата на голямата зала се обърнах и се заклех:

— Никога няма да простя това. — Нефертити разбра, че се отнася за нея. — Няма да го простя, докато времето на Амарна не свърши! — извиках.

Сестра ми се облегна назад с такъв вид, сякаш някой й беше откраднал царството.