Мишел Моран
Нефертити (32)

Трийсета глава
Тива
1343 година преди Христа
Първи пахонс

Стояхме пред колоните на храма, отправили погледи напред към алеята със сфинксовете с овнешки глави, огрени от лъчите на залязващото слънце, които напомняха за онова, което бе построил Аменхотеп Великолепния и което неговият син се бе опитал да унищожи.

Остриганите жреци на Амон и велможите вече се бяха събрали. Върховният жрец на Амон вдигна своя потир и аз затаих дъх в очакване водата да потече и да отмие името на фараона, който едва не бе погубил Египет.

— Тутанкатон, в името на Амон, бог на Тива и баща на всички нас, в очите на Озирис от днес нататък ти ще бъдеш Тутанкамон.

Нахтмин придържаше главичката на Тут, докато водата се изливаше върху нея. Детето бе твърде малко, за да разбира значението на името си.

Нефертити стоеше редом със своите дъщери. Анхесенпаатон бе коленичила на земята и бе открила врата си за свещената вода, за да получи името Анхесенамон. После върховният жрец призова княгиня Меритатон, но Нефертити излезе напред и гневно извика:

— Не!

Когато събраните разбраха какво върши, настъпи кратко вълнение.

— Не и Меритатон. Тя ще управлява заедно с мен и ще ми напомня за нашето минало. Помажете я като Меритатон, царица на Египет, та жреците на Атон да знаят, че не са изоставени.

Сестра ми или постъпваше умно, като успокояваше изоставените жреци на Атон, или не желаеше да изличи спомена за съпруга си, който я бе провъзгласил за фараон на Египет.

Баща ми пое рязко въздух, а върховният жрец се усмихна принудено. Взе друг потир и го напълни с масло, вдигна го над главата на Меритатон. Малката княгиня пристъпи напред с невероятна за нейните десет години грация и наведе глава да приеме короната си.

Върховният жрец се поколеба.

— А как да помажа фараона на Египет?

Тълпата се обърна към Нефертити, тя погледна към мен.

— Като Сменхара. Силна е душата на Ра. — Избрала бе име, което нямаше връзка с Атон, за да заяви ясно пред своя народ, че нейното царуване ще бъде различно, че ще е връщане към времето, когато империята се беше простирала от Ефрат до Судан. Сега имаше само Египет и Нубия, Ахенатон се беше отказал от всичко: Кносос, Родос, Долината на Йордан, Микена. Обърнах се да видя как Хоремхеб отдава чест на фараона и си помислих: „Няма да е така завинаги. Някой ден Египет отново ще бъде велик.“

Попитах Нахтмин:

— Няма ли да отидеш с Хоремхеб да се биеш с хетите?

Той погледна нашите синове в ръцете на дойките и се усмихна.

— Не, миу-шер. Тук ще има достатъчно работа за мен. Войниците, които не са обучавани както трябва при Ахенатон, ще имат нужда от подготовка. Мога да върша това тук. Хоремхеб ще трябва да се задоволи с някой друг генерал.

— Но с кого? — разтревожих се аз.

— С Рамзес може би. — Съпругът ми посочи воин с много медали и коса, червена като слънце по залез. — Той е бил командващ на крепостта в сила и някой ден ще стане везир. Бил съм се с него в Нубия. Той е добър писар и способен войник. Никой не може да стреля с лък и стрела по-добре от него.

— Освен теб.

Нахтмин се усмихна, но не отрече.

* * *

Онази вечер фараон Нефертити обеща на народа големи победи. Сложила умопомрачителната шапка с лешояда, шапката на великата богиня на войната Нехбет, тя се закле, че Египет ще си върне земите, които бяхме загубили заради глупостта на Еретика.

— Ще завземем отново Родос, Микена и Кносос! Ще навлезем в пустините на Палестина и ще си върнем териториите, които Аменхотеп Великолепния бе превърнал във васални на Египет. И няма да спрем, докато не прогоним хетите от Митани и не ги върнем в планините, от които дойдоха!

Войската посрещна думите й с овации, които можеха да оглушат боговете, и единствено аз разбирах какво й бе струвало издигането във фараон. Около очите й вече имаше бръчици и лицето й започваше да придобива онова непреклонно изражение, което беше така характерно за Тий. Сестра ми вдигна юмрук.

— С покровителството на Амон Египет не може да не успее. Царуването на фараона еретик свърши!

Мъжете я аплодираха така, сякаш вече им бе поднесла победата.

Щитовете в ръцете им бяха нови, от претопени съдове в храма на Атон; копията им с каменни остриета бяха направени от стотиците статуи, които някога бяха украсявали коридорите на двореца край реката. Нефертити бе вдигнала триумфално ръце, но мен не можеше да ме заблуди. Представях си нейните красиви вили, засипани с пясък, и празния й дворец с развяващи се на вятъра завеси. Можех само да се досещам колко тежки са гегата и млатилото в ръката й. И все пак не беше загубила всичко. Бунтовниците можеха да разрушат Амарна, нейния красив град над Нил, и да използват дървените й статуи за подпалка, ала не можеха да изличат нея. Все още бе в нейна власт да издълбае името си на паметниците в Тива.

— Няма да има повече ерес! — извика тя. — Амон, великият бог на Египет, се завърна!

Татко, който стоеше зад колоните, кимна. Той бе писал на царя на Асирия и му бе изпратил в дар седем златни трона — отплата за една разядена от чума ръка. Само времето щеше да покаже дали седем трона щяха да са достатъчни, или щеше да има война и с Асирия.

Майка бе застанала до мен.

— Остана ни само Меритатон — промърмори тя. — Никога няма да има княз.

— Нека не забравяме Анхесенамон — казах аз.

И двете погледнахме към петгодишната княгиня, която се промъкваше крадешком към парадния прозорец. Тя притежаваше цялата непокорна красота на Нефертити и нито капка от сериозността на Меритатон. Положително щеше да стане голяма пакостница, след като поотрасне.

Когато войската потегли, десетхилядно подкрепление за Царство Митани, Нахтмин докосна лакътя ми. Нефертити се обърна към нас от другия край на тронната зала.

— Нали не си тръгвате?

Погледнах сестра си, която още държеше гегата и млатилото на Египет и все така се тревожеше, че ще остане сама.

— Имам двама синове, които ме чакат оттатък реката.

— Но вечер ще идваш, нали? Нали ще идваш всеки ден?

— Ще идвам всяка вечер — обещах аз. — Ще водя Барака и Тут, за да растат заедно с братовчедките си. — Тя се навъси. — Той е мой син, Нефертити. Вече не е княз на Египет. Барака и Нахтмин също не са.

Нефертити прехапа устни и не каза онова, което се готвеше да каже. Само повтори:

— Но ще идваш, нали?

— Да — отвърнах и добавих наум: „Както съм правила винаги.“

* * *

Хекет напяваше тихо на Барака и Тутанкамон, застанала до отворения прозорец, който гледаше към просторната ни градина. Щом чу стъпките ни по пътеката, тя вдигна очи и изтича да ни посрещне в откритата галерия.

— Жена на име Ипу беше дошла да те види, господарке. Остави това. — Хекет посочи малко сандъче на масата. — Каза, че било нещо ново, което открила. Помислила си, че може би ще го искаш за своята градина.

Отворих дървения капак. Вътре имаше малко розово цвете, още с корена. Разцъфнало беше и аз прокарах пръст по нежните му листенца. Те бяха дълги и гладки, на пипане като много фина ленена тъкан, и имаха прекрасния оттенък на залязващо слънце. Какво щастие бе да съм отново в градината си, в собствения си дом, със собственото си семейство, да мога да изляза под слънцето и да усетя топлината на почвата под ръцете си и избуяващия живот под краката си!

Хекет спря по средата на онова, с което се занимаваше.

— Добре ли си, господарке?

— Да. Просто съм щастлива, че отново съм у дома.

Тя се изправи, погледна рисунките по стените и подплатените с лен кошници и попита:

— Какво ще правиш сега, без двореца?

— Онова, което ми е отредила съдбата — отвърнах аз. — Ще деля времето си между детската стая и градината.

Почуках на боядисаната врата с издялан на нея кораб в морето.

— Господарке! — Радостният писък на Ипу отекна по улицата.

Бузите й се бяха позакръглили. Зад гърба й, където чакаше Камос в ръцете на татко си, се чу детски плач. Изненадах се колко много беше порасъл.

— Я виж колко голям е станал!

— Вече е на година и нещо. И ми носи толкова радост, че съм готова да повторя. Тя сложи ръка на корема си и се усмихна. — През мезори.

— О, Ипу… — изпъшках аз.

— Виж кой го казва! — извика тя. — Ти си майка на двама синове. — Отстъпи назад да ме погледне и по лицето й се разля щастлива усмивка.

— О, господарке. Най-после. — Прегърна ме и после ме въведе в къщата.

— Добре дошла у дома — каза Джеди. Той изглеждаше здрав и доволен. Чумата не бе споходила никой друг град освен Амарна и аз се опитвах да не мисля за натрапващите се изводи.

— Значи това е Камос! — Трудно ми бе да повярвам, че виждам пред себе си същото дете, на което преди година бях махнала за сбогом на кея.

— Хубав е. Има твоя нос — казах на Ипу.

— И очите на Джеди. Акушерката казва, че ще бъде богат.

— Тя пък откъде знае?

— Защото когато се появи на бял свят и изплака, първият му вик прозвучал като „нуб“.

Разсмях се с цяло гърло.

— Злато? Липсваше ми, Ипу.

— И ти й липсваше — усмихна се Джеди. — Тя не говореше за нищо друго освен за теб.

— Всички говореха само за Амарна — сподели тя. — Никой не знаеше какво да мисли. Първо дурбар, после още един фараон, после чума. Истина ли е — сниши глас Ипу, — че фараонът е изпратил ръка на асирийския цар? — Кимнах и тя поклати глава. — Разкажи ми всичко. Искам да знам всичко.

Разказах й за дурбара и коронацията на сестра ми, а после и за черната смърт и жертвоприношенията на Ахенатон. Описах й смъртта на по-малките деца на Нефертити, смъртта на Небнефер и накрая на Тий. Докато говорех за щурма на Ахенатон из града, Джеди сложи Камос в кошчето. Не можеше да повярва, че Ахенатон е излязъл да унищожава забранените изображения на Амон без ескорт.

— Фараонът кипеше от ярост — казах аз, но ми бе невъзможно да опиша горчивината в очите му, докато гледаше как децата му горят на погребалната клада в града, който бе построил в чест на Атон.

— Когато забраниха корабите да напускат Амарна, помислихме, че всички в града ще загинат — призна Ипу и очите й се насълзиха. — Включително ти и Нахтмин.

Прегърнах я.

— А ние нямаше как да научим дали чумата се е разпространила. И също се бояхме за вас.

Нещо се отърка в крака ми и в скута ми се разположи едро и тежко туловище.

— Бастет! — възкликнах аз и погледнах Ипу.

— Една вечер тръгна след мен от работната стая и изобщо не пожела да се върне. Сега можеш да си го вземеш обратно — добави тя, но очите й издаваха колебание.

— Разбира се, че няма да си го взема. Редно е да остане при теб — отвърнах аз сериозно. — Ако не го беше спасила, и той щеше да умре заедно с всички останали котки в двореца.

— Избили са котките?

— Всички животни в двореца бяха умъртвени.

— Къде ги погребваха? — попита Джеди.

— Идваха каруци и ги откарваха.

— Без амулети? — прошепна Джеди.

— И без гробове? — извика Ипу.

— Общи гробове. Дупки, изкопани в земята и зарити с пясък.

И двамата замълчаха, потресени.

По-късно те ме изпратиха в топлата вечер до вкъщи и Ипу пожела да чуе за втори път как бях обещала край смъртния одър на Кия, че ще отгледам сина й. Разказах го още веднъж и дори немирният Камос притихна, сякаш бе запленен от тази история.

— Нищо не стана така, както си го бях представяла — каза Ипу. — Всичко в Египет се обърна наопаки. Ти отглеждаш княз на Египет — каза с почуда тя.

— Не, той не е княз на Египет — отвърнах твърдо. — Само едно малко момченце.

* * *

Навлязохме в тихото ежедневие на Тива и животът ни потече в спокоен ритъм. При Нахтмин идваха войници от околностите на града и му разказваха какво бе ставало тук, докато Амарна бе в плен на чумата. След това се опитваха да го върнат към битките, разправяха му, че било загуба на време да обучава войници, вместо да поведе към победа войските в Родос. Те не влизаха в къщата, стояха пред входа, клатеха глави и ме гледах с укор.

— Той е най-добрият генерал във войската на фараона — каза Джедефхор. — Хората не могат да разберат защо не иска да се върне. Помолиха ме да дойда тук и да го попитам. Хоремхеб е суров и мрачен и войниците не го обичат така, както обичат Нахтмин.

Отново си спомних татковите думи, „Имаш ли му доверие?“, и погледнах натам, където съпругът ми обучаваше войниците на сестра ми. Твърдите му мускули се очертаваха под дрехите, по челото му блещукаха капки пот. Усмихнах се.

— Просто ще трябва да се задоволят с отговора, че той превръща техните момчета в мъже.

— Но какво ще правите, ако ти не си в двореца, а той не е на война?

Засмях се на сериозния тон, с който беше зададен въпросът.

— Ще водим спокоен живот — казах аз. — И някой ден Нахтмин ще обучи синовете ни за войници или за писари.

Джедефхор ме погледна странно.

— Синове?

— Не забравяй Тут — напомних му.

И двамата обърнахме очи към другия край на градината, където двете момченца пълзяха в сянката на стара акация. Хекет беше при тях и ги наглеждаше.

— Синът на Кия — каза той, после добави: — Възможен княз на Египет.

— Никога. Той ще бъде отгледан тук, далеч от двореца — отвърнах аз. — Следващият фараон ще бъде Меритатон, а след нея — Анхесенамон.

Знаех какво искаше да каже. Че на Египет му трябва княз. Че винаги е било и винаги ще бъде така. Но той просто смени темата:

— Предполагам, че си чула за споразумението, което е сключено с жреците на Атон?

— Че са им дали две седмици, за да облекат одеждите на жреци на Амон?

— Да. И някои са отказали.

Погледнах го смаяно.

— Но те не могат да откажат. Няма да има къде да отидат.

— Ще разполагат с къщите на вярващите в Атон. Те са много, господарке. Деца, които никога не са познавали Амон, и негови последователи, които просто са напуснали Амарна, когато домовете им са били изгорени. Те може да създадат неприятности.

* * *

Същата вечер влязох в Дома на книгите в двореца и млад писар ме отведе при татко. Той седеше с гръб към мен. В ръката му имаше снопче папируси, завито в кожа.

— Татко?

— Мутноджмет. — Той се обърна. — Струва ми се, че те чух.

— Какво правиш?

Той остави папирусите и въздъхна.

— Разучавам картите на Асирия.

— Значи седемте трона не са били достатъчни?

— Не. Съюзили са се с хетите.

— Ахенатон ни навлече голяма беда. Защо Нефертити допусна това да се случи?

— Сестра ти направи повече, отколкото предполагаш. Създаваше му занимания, докато леля ти и аз се грижехме за делата на Египет. Взимаше злато от храмовете на Атон, та войската да не гладува и да има с какво да плащаме на чуждите царе, за да останат наши съюзници. Лоялността не излиза евтино.

— Ахенатон изобщо ли не плащаше на войниците?

— Не. — Татко ми хвърли красноречив поглед. — Нефертити им плащаше.

И двамата замълчахме. После попитах:

— Тя как криеше златото?

— Маскираше го като проекти за Атон. А то не бе само шепа дебени. Бяха цели сандъци.

— Сега какво ще стане с жреците на Атон? Един войник ми каза, че можели да докарат неприятности на Нефертити.

— Ако продължава да се среща с тях.

— На своя глава? — Гласът ми беше твърде висок и отекна в залата.

— И като пренебрегва съветите ми — каза татко, но не поиска от мен да опитвам да й влияя. Тя беше на двайсет и седем години. Жена и царица.

— Но защо се среща с тях?

— Защо? — той въздъхна тежко. — Защо? Не знам. Може би има чувството, че им дължи нещо?

— Но какво може да им дължи? Те убиват жреци на Амон. Може би се надява да сложи край на това?

— Борбите? Това никога няма да свърши. Те вярват, че Атон е бог на Египет, а народът вярва в силата на Амон.

Облегнах се на стената.

— Значи винаги ще има война.

— Винаги. Затова ти имаш своята градина, а ние имаме своя дворец. Може би майка ти и аз ще намерим убежище там, когато отговорностите за Тива станат прекалено тежки за мен.

— Каквито са сега? — Той се усмихна мрачно.

— Каквито са сега.