Мишел Моран
Нефертити (25)

Двайсет и трета глава
1346 година преди Христа
Перет, сезонът на растежа

Новината, че Нефертити ще ражда, дойде през първия месец от перет, само че този път не ми бе наредено да присъствам. Ако сестра ми умреше, аз дори нямаше да съм там, за да се сбогувам с нея.

Влязох в моето магазинче и Нахтмин ме последва. Седна на яркооранжевата възглавница за клиенти и се зае да ме наблюдава, докато свалях кутията с кора от канела, която предпазва от въшки и се използва за парфюмиране на дома. Беше за една жена, която идваше на всеки десет дни по това време, дъщеря на уважаван писар, която можеше да си позволи подобен лукс от страната Пунт.

Нахтмин продължаваше да ме гледа и аз се обърнах.

— Рядко те виждам, когато работиш — каза той. — Винаги съм навън. — Кожата му бе потъмняла от ученията, които провеждаше с местни войници, и контрастът с косата и очите му беше зашеметяващ. Струваше ми се, че няма по-красив мъж.

Той стана и ме взе в прегръдките си.

— Радвам се, че няма да ходиш в Амарна. — Целуна ме по врата. — Липсваш ми, когато те няма.

* * *

Докато чакахме вест от Амарна, научихме друга новина. Една вечер с Нахтмин се разхождахме край Нил и си говорехме колко храбри трябва да са войниците на Митани, щом продължават да се сражават с хетите, въпреки че половината им градове вече са паднали. Залязващото слънце хвърляше трепкащи отблясъци по водата и само пляскането на рибата нарушаваше вечерната тишина. Изведнъж видяхме, че Ипу тича към нас по брега на реката, облечена в най-хубавата си рокля. Тя размаха ръка насреща ни и извика:

— Ще се женя!

Спряхме и Нахтмин пръв поздрави моята лична прислужница; прегърна я и обеща, че ще дадем в нейна чест най-пищния пир в Тива.

Хванах ръката й да разгледам пръстена. Дебела златна халка. Трябва да беше струвала колкото три месечни надници.

— Кога стана това?

— Този следобед. — Бузите на Ипу бяха поруменели. — Отидох на сергията му и той ми подари малък кораб, който сам беше издялал. Каза, че един ден ще отплаваме в точно такъв кораб. После ми каза да погледна в миниатюрната кабина и там намерих това.

— О, Ипу! Ще трябва веднага да започнем да планираме празненството. Кога ще се преместиш?

— В края на тиби.

— Много скоро! — възкликнах аз.

Тя се усмихна.

— Знам. Но няма да те напусна.

— Не искам да…

— Да, но няма да те напусна. Къщата му не е много далеч. Ще идвам всяка сутрин и ще си тръгвам вечер, когато и той си тръгва от сергията — обеща тя.

* * *

Сватбеното празненство на Ипу се състоя на десети тиби, благоприятен ден. Онази вечер я облякох в най-финия лен на Тива, очертах очите й и й заех едно от моите златни елечета, обшито с тюркоази. На ушите си носеше сини фаянсови обици, косата й бе прибрана назад със синьо нилско цвете. Дойдоха жени да къносат ръцете и гърдите й и когато се появи на вратата на стаята, Нахтмин подсвирна тихо и й направи комплимент.

— Булка, която може да съперничи дори на Изида!

Ипу се погледна в огледалото.

— Иска ми се да можеше да ме види майка — прошепна тя и вдигна ръка, та гривните й да блеснат на вечерното слънце.

— Тя би се гордяла с теб — казах аз и хванах ръката й. — Сигурна съм, че безсмъртната й душа бди над теб.

Ипу преглътна сълзите си.

— Да, вярвам в това.

— Сега ела, Джеди те чака.

В осветената с факли нощ по река Нил плаваха кораби и млади момичета хвърляха лотосови цветове във водата. Триста души наблюдаваха сцената от нашия двор. Триъгълните платна приличаха на бели нощни пеперуди.

Установих с изумление, че Ипу знаеше всичко за своите гости — мъже и жени, деца и баби. Покрай пътеката в градината горяха светилници, хората идваха и си отиваха цялата вечер, носеха дарове от злато и подправки за младото семейство, целуваха Ипу по челото и я търкаха по корема, за да благословят утробата й. Докато наблюдавах всичко това отстрани, имах чувството, че собственото ми щастие се люлее нагоре-надолу като везните на Анубис.

— Иска ли ти се и ти да бе имала такова празненство? — попита ме Нахтмин по време на гощавката. Масите около нас бяха отрупани с печена гъска с чесън, напоени с мед лотосови цветове и ечемичена бира. Цялата нощ се лееше вино и жени танцуваха под звуците на оркестър от флейти.

Усмихнах се и се пресегнах през масата да хвана ръката му. Тя бе грапава, не като ръката на баща ми, но в нея имаше сила.

— Не бих те разменила за всичките дарове на Тива.

Ипу и Джеди се появиха, косите им бяха покрити с цветя, на лицата им се четеше чудесното задоволство на младоженци.

— За домакините на това празненство! — надвика врявата Джеди и стотиците гости вдигнаха чаши за наше здраве, а музикантите засвириха весела мелодия.

— Елате да танцуваме! — викна ни Ипу.

Подадох ръка на Нахтмин и прекосихме двора натам, където мъже и жени пляскаха с ръце, удряха систруми и гледаха младите танцьорки от Нубия с блестяща като полиран абанос черна кожа, които кършеха тела и подскачаха под звуците на мъжките възгласи.

Всеки случаен минувач по отсрещния бряг на Нил можеше да стане свидетел на фантастичната гледка как златните светлини на стотиците факли блещукат като звезди на фона на индиговото небе, изкачват се стъпаловидно нагоре и озаряват вилата на сестрата на първата съпруга на царя. Празненството завърши в ранните утринни часове, когато пристигнаха носилките, за да върнат най-важните гости във вилите им покрай реката. Дворът най-сетне опустя и аз прекарах своята първа нощ без Ипу от детството си насам.

На другата сутрин пристигна слуга от Амарна. Подаде ми свитък, който нямах търпение да прочета.

— Какво пише? — попитах, затаила дъх, и лицето на момчето помръкна.

„Царицата роди княгиня Неферуатон. И двете са живи.“

Четвърта княгиня.