Мишел Моран
Нефертити (30)

Двайсет и осма глава
Переш, сезонът на растежа

Подготовката за посрещането на гостите от десетки страни — князе и придворни, второстепенни царици с придружаващите ги свити и хиляди велможи от Митани и Родос — се проточи чак до тиби. Войниците се трудеха от зори до мрак, за да тапицират трибуните на арената в платно с втъкани златни нишки и да завършат статуите на Атон във всяко светилище. Трябваше да се планират празненствата за седем нощи, да се приготвят стаи за хиляда знатни гости, да се набави вино. Дворецът не миряса цял месец и докато всички си мислеха, че първият дурбар от двайсет години насам се организира в чест на царуването на Нефертити и Ахенатон, само нашето семейство знаеше истинската причина.

Татко стоеше на прага на Нефертити и я гледаше как си избира сандали.

— Вярно ли е? — попита той.

Аз също бях чула слуха, че Ахенатон сам е написал писмо и го е пратил на хетския цар Супилулиумас, за да покани нашия враг да види блясъка на Амарна.

Татко влезе.

— Вярно ли е, че съпругът ти ще посреща тук хетите? Хетите — изсъска той, — в сърцето на този град?

Нефертити се изправи в цял ръст.

— Да — заяви тя. — Нека видят какво сме построили.

— И ще им позволим да пренесат тук чумата? — извика баща ми. — Черната смърт — изрече той бавно, та смисълът на думите му да стигне до нея. — И това ли ще позволим да се случи? — Размаха пред лицето й свитъците, които държеше.

Нефертити започна да ги разгръща яростно един по един и да преглежда съдържанието им.

— Чума навсякъде на север — каза татко.

— Ахенатон вече знае това. — Тя бутна свитъците настрани.

— Значи е още по-голям глупак!

Двамата се гледаха свирепо.

— Знаеш какво се готвя да направя — каза Нефертити.

— Да. Готвиш се да докараш чумата в този град.

— Всички трябва да видят онова, което ще се случи. Трябва да разберат. Всички царства от Изтока!

Знаех какво бе на езика на татко. Че гордостта, гордостта на цялото царско семейство, ще бъде нашата гибел. Вместо това той каза:

— Тогава поканете царя на Нубия, но не рискувайте с хетите. Не рискувайте да докарате чумата в този град.

— Кога за последен път е имало чума в Египет?

— Когато царуваше старият фараон. Когато войниците я донесоха от север — каза той, изпълнен от лошо предчувствие.

Тонът на сестра ми омекна.

— Ами, Ахенатон няма да се откаже от решението си.

Татко я гледаше настойчиво.

— Ти никога не си виждала какво е черната смърт. Как крайниците на хората почерняват, как под кожата им се появяват отоци, които се превръщат в огромни черни топки. — Сестра ми се дръпна, а той се наведе към нея. — Не знаем какви зарази носят онези от север. Може да минат дни, докато някои от болестите се проявят. Те трябва да бъдат спрени!

— Твърде късно е.

— Никога не е твърде късно! — отвърна той и Нефертити извика:

— Той няма да промени решението си! Хетите ще дойдат и когато тържествата свършат, ще изчезнат.

— И какво ще оставят след себе си?

Нефертити се усмихна самодоволно.

— Своето злато.

Татко отиде при Ахенатон, но не успя да го разубеди, точно както бе казала Нефертити.

— Защо Атон би позволил чумата да засегне този град? — попита той. — Това е най-великолепният град на Египет.

Баща ми отиде при сестра си и тя предложи да бъде направен един последен опит. Но Панахари само се изсмя.

— Никой не е виждал чума от петнайсет години — каза с насмешка той.

— Но на север са виждали — отвърна твърдо баща ми. — Край Кадеш са измрели стотици моряци.

— Какво има, везире? Да не се боиш, че хетите ще дойдат и ще видят колко беззащитен е всъщност този град? Че ще видят колко много се нуждае фараонът от силен син, който да поведе неговата армия, ако изобщо се надява да го защити? Никое от твоите момичета не може да поведе мъжете на бой. Само въпрос на време е Небнефер да бъде провъзгласен за престолонаследник.

— Тогава не познаваш Ахенатон — каза баща ми и аз се запитах дали това не беше голямата тайна на Нефертити. Дали по време на дурбара Меритатон нямаше да бъде провъзгласена за престолонаследница. — Ако това е причината да допуснеш хетите в Амарна, тогава си по-глупав, отколкото предполагах.

* * *

Те се стичаха от всяко кътче на пустинята: нубийци, асирийци, вавилонци, гърци. Жените, които пристигаха от далечните покрити с пясък предели, забулваха дори лицата си, докато ние ходехме почти голи, къносвахме гърдите и глезените си и слагахме на главите си перуки с мъниста, които звънтяха мелодично при всеки полъх на топлия вятър от запад. Прислужниците пърхаха около сестра ми като пеперуди, оправяха грима и наместваха короната й. Тутмос я скицираше на папирус, докато тя седеше търпеливо под грижите на Мерит, свикнала на цялата тази суетня.

— Няма ли да ми кажеш каква е изненадата? — попитах я аз. — Нали не си пак бременна?

— Разбира се, че не съм. Това е нещо по-важно от син за Египет. Това е Египет — каза окуражаващо тя.

Тутмос й отправи заговорническа усмивка и аз се нахвърлих върху него.

— Ти знаеш? — Обърнах се отново към Нефертити. — Казала си на Тутмос, но не и на собствената си сестра?

— Тутмос трябва да знае. — Тя вирна брадичка. — Нали ще пресъздава всичко това.

Тромпетите засвириха и Мерит се отдръпна. Нефертити пръскаше около себе си блясъка на най-ценните украшения на Египет. Дори дъщеря й, нейна потомка, наследила красотата й, не можеше да си съперничи с нея. Меритатон отиде при нея.

— Хубава ли ще е изненадата, мауат?

— Ще се отнася за онова, което ще остане след теб и след мен — отвърна тя, хвана под ръка дъщеря си, после извика и мен. След нас вървяха Мекетатон и петгодишната Анхесенпаатон.

— Къде е фараонът?

— На парадния прозорец — отвърна тя.

Овациите се чуваха дори от вътрешния двор и когато стигнахме до прозореца, където родителите ми си разменяха бързи реплики с Ахенатон, аз затаих дъх. Под нас бяха издигнати и увенчани с мирта двеста олтара на Атон. Пред тях бяха събрани хиляди жреци и сред пламъците на всяка жертвена клада се принасяше в дар на Атон по един вол; двеста жертвоприношения, за да се покаже богатството и величието на Амарна. За дурбара, който щеше да остане навеки в историята, не бяха щадени никакви средства. Навсякъде блестяха халцедон, лазурит и други полускъпоценни камъни — и по вратовете на знатните матрони, и по глезените на писарите. Хората стояха под стрехи и навеси, пиеха, хапваха и поглеждаха нагоре в очакване да се появи богът на земята, който беше организирал за тях този спектакъл. Жреците бяха целите в злато, от глезените до блестящите нагръдници, а пред тях, на най-високия от всички олтари, бе Панахеси, който раздухваше огъня, обгърнал най-едрия вол на Египет.

— Впечатлена ли си? — Ахенатон бе застанал до мен и ми се стори странно, че го интересуваше моето мнение. Погледнах отново надолу и се заслушах в смесицата от смях и арфи, които придружаваха хвалебствените песнопения на жреците към великия бог Атон, към бога, създал толкова много злато и вино. Насищащата въздуха миризма на печено месо и мирта стигаше чак до най-високите части на двореца; вятърът носеше дъх на бира.

— Ще се помни във вечността — отвърнах.

— Да, вечността.

Ахенатон хвана ръката на Нефертити и се показа на парадния прозорец.

— Дурбар за най-великите фараони на Египет — обяви той и хората посрещнаха думите му с радостни възгласи. — Фараон Ахенатон и фараон Нефернеферуатон-Нефертити!

— Какво означава това? — попита Меритатон.

Нефертити и Ахенатон застанаха един до друг на прозореца, вдигнаха едновременно ръце към небето, облизвано от пламъците на жертвените клади, и народът нададе вик, който бе в състояние да оглуши боговете.

— Какво означава това? — повтори въпроса си Меритатон.

Отговори й моят съпруг, защото аз бях в шок.

— Означава, че майка ти ще направи нещо, каквото не е правила нито една друга царица преди нея. Ще стане фараон и ще управлява Египет редом с баща ти.

Това бе немислимо. Една царица ставаше цар. За да управлява заедно със съпруга си. Дори леля ми не се беше провъзгласила за фараон. Изражението на баща ми бе непроницаемо, но аз знаех какво си мисли. Семейството ни никога не бе достигало такива висоти.

— Къде е Тий? — Огледах се наоколо.

— С пратениците от Митани — каза татко.

— А Панахеси? — попита Нахтмин.

Татко си послужи с брадичката, за да посочи почервенелия от ярост върховен жрец. Той потърси пролука между пеещите жреци и хилядите знатни гости, за да се измъкне от двора, ала не откри път за бягство нито наляво, нито надясно. Тогава вдигна поглед към затворената в идеалната рамка на парадния прозорец картина, каквато представляваше семейство ни.

Отдръпнах се и застанах до Нахтмин, който клатеше глава и с блеснали от възбуда очи се опитваше да пресметне какво би означавало това за царица, която няма синове. Но аз вече знаех. Означаваше, че никой, нито Кия, нито Небнефер или Панахеси, не можеше вече да измести нашето семейство.

— Мутноджмет! Мутноджмет! Ела! — извика Нефертити.

Отидох при тях.

— Къде е Нахтмин? — попита Ахенатон. Видя съпруга ми в дъното на помещението и каза: — И ти.

Татко веднага излезе напред и попита:

— Какво ти е нужно, царю?

— Бившият генерал трябва да застане до мен. Ще стои редом с мен, та народът да види, че дори Нахтмин се прекланя пред фараоните на Египет.

Сърцето ми се разтуптя, защото знаех, че Нахтмин ще откаже. Улових погледа му, после татко отиде при него, докосна рамото му и му прошепна на ухо нещо.

Когато видяха Нахтмин на парадния прозорец, хората долу, както войниците, така и обикновените граждани, нададоха такъв рев, че дори Ахенатон се дръпна назад, сякаш му беше нанесен жесток удар.

— Хвани ръката ми! — нареди той. — Те ще започнат да ме обичат, както обичат теб. — Сграбчи ръката му, вдигна я и отвън сякаш цял Египет закрещя — „Ахенатон!“ — От лявата му страна стоеше Нахтмин. От дясната бе Нефертити. Той се обърна към своята царица фараон и възпламенен от купената с хляб и вино любов на гражданите, извика: — Народе мой! Фараон Нефернеферуатон-Нефертити!

Нефертити вдигна гегата и млатилото, завещания от боговете знак на царската власт в Египет, и овациите станаха оглушителни. Отдръпнах се от прозореца, а тя извика:

— Каним ви на най-големия дурбар в историята!

* * *

— Хората ще си помислят, че го обичаш — прошепнах на съпруга си по време на процесията към храма. — Всички войници ще си помислят, че си се преклонил пред Атон!

— Няма да си помислят нищо такова. — Той застана плътно до мен. — Те не са глупаци. Знаят, че вярвам в Амон и че съм до фараона само заради теб.

Погледнах напред към процесията от мъже във войнишки туники и колани.

— Знаят също, че аз съм причината да не си повече генерал.

— Хоремхеб е в затвора. И аз щях да съм там, ако ти не ме обичаше.

Спряхме в двор, пълен с блестящи колесници, украсени с кехлибар, тюркоази и мед. После Панахеси пристъпи към Нефертити, за да я отведе към съдбата, която сама си бе изковала, без синове и без прецеденти в историята. Лицето му бе разтегнато в усмивка, сякаш изкачването й на египетския престол на мястото на собствения му внук беше неговото най-съкровено желание.

— Сега той ще трябва или да обвърже съдбата си с нейната, или да заговорничи срещу двама фараони — каза съпругът ми.

— Да закачи колесницата си за нейната за сметка на дъщеря си и внука си? — попитах аз.

Нахтмин разпери ръце.

— Винаги с онзи, чиято звезда изгрява, който и да е той.

Океанът от колесници ни понесе през празничния двор към храма със статуите на Нефертити и Ахенатон. Прозвучаха тромпети и пътят към портите беше разчистен.

— Изглеждаш така, сякаш си глътнала нещо горчиво — каза Нефертити, докато слизаше от своята колесница, и се засмя мелодично. — Какво има, Мутноджмет? Това е най-великият ден, който ще преживеем някога. Безсмъртни сме.

Не. Заобиколени сме от лъжи.

И преди жреците да я отнесат във вътрешното светилище на храма, за да й бъде сложена короната на Египет, аз казах високо:

— Тези хора са щастливи, защото са получили безплатно хляб и вино. И има хети. В столицата ни, Нефертити. Откъде знаеш, че не са донесли чумата?

Сестра ми обърна смаяно лице към Нахтмин и после отново към мен.

— Защо казваш това по време на моята най-голяма победа?

— И аз ли ще трябва да те лъжа, както всички останали, след като станеш фараон?

Нефертити не отговори.

— Само не се докосвай до тях — посъветвах я аз. — Не им позволявай да целуват пръстена ти.

— До кого да не се докосваш? — Ахенатон се появи зад гърба на Нахтмин.

— До хетските пратеници — отвърна Нефертити. — Не им позволявай да целуват пръстена ти — повтори тя моя съвет и Ахенатон се усмихна презрително.

— Не, те ще целуват краката ми, когато видят какво съм построил.

През целия дурбар Ахенатон не отказваше нищо на Нефертити. Тя беше неговата първа съпруга, неговият главен съветник, негов партньор във всяко начинание, а сега вече и фараон. И за да помни това светът, всички отидохме до границите на Амарна и той издигна стълб в чест на нейното царуване. Застана пред пратениците от Изтока и нареди на Мая да прочете надписа, който сам бе съчинил в чест на съпругата си, царицата фараон на Египет.

На наследницата, велика в двореца, красива в лицето,

окичена с двете пера господарка на щастието,

дарена с любов, гласът на която радва ухото на фараона,

първа съпруга на царя, негова любима,

господарка на Горен и Долен Египет,

а сега фараон Нефернеферуатон-Нефертити,

нека живее вечно.

Нито един фараон досега не бе давал гегата и млатилото на жена. Но когато Нефертити застана пред множеството, за да го благослови, хората започнаха да се блъскат и да се качват на столове, само и само да зърнат лицето й.

— Те ме обичат — каза уверено тя на втория ден на дурбара. — Обичат ме повече отпреди, когато бях само царица!

— Защото сега имаш по-голяма власт над тях — отвърнах аз.

Тя не обърна внимание на моя цинизъм и продължи:

— Искам хората да запомнят това завинаги. — Последните лъчи на залязващото слънце огряваха гардеробната и придаваха на кожата й златист оттенък. — Мутни, намери Тутмос. Искам да ме извае точно каквато съм.

Прекосих целия дворец, за да стигна до ателието на скулптора. Дурбарът щеше да продължи шест дни и седем нощи, а по улиците вече имаше пияни мъже и смърдящи на вино и есенции съпруги на велможи, които едва се добираха до носилките си. Тутмос беше в работилницата си, в компанията на кикотещи се млади момичета и красиви мъже. Очите му светнаха, когато ме видя.

— Скулптура ли? — попита нетърпеливо. — Ще се приготвя веднага. Когато я видях в храма с гегата и млатилото и с кобрата на короната, разбрах, че ще ме повика. Нито една царица не е носила тази корона с такава грация.

— Нито една изобщо не я е носила — отвърнах аз сухо.

Тутмос се засмя.

— Кажи на нейно величество да дойде — каза той важно, после размаха ръце. — Всички да си вървят!

Жените се нацупиха и се изнизаха през вратата с винените си чаши и обшитите си с мъниста поли. Когато компанията си отиде, попитах Тутмос:

— Защо те обичат толкова много жените?

Той се замисли за миг.

— Защото мога да ги направя безсмъртни. Когато намеря подходящ модел, мога да го използвам, за да изобразя Изида, и дори ветровете на времето да изтрият спомена за жената от къщата й, лицето й ще продължава да гледа от храмовете.

Замислих се над казаното от Тутмос, докато отивах да кажа на Нефертити, че е готов. Тя се бе преоблякла и се запитах дали ще бъде запомнена в историята тъкмо така. Роклята и беше от толкова тънко платно, че беше почти напълно прозрачна. По китките, глезените, ушите и пръстите на краката й блестяха масивни украшения от злато и фаянс. Вървяхме заедно по коридорите на двореца, както през онази вечер преди толкова много години в Тива, когато отиваше при Ахенатон като девица. Чувахме шума на тълпите по дворовете от които се смееха и танцуваха, но вътре в двореца бе хладно и тихо.

В ателието на Тутмос бяха донесени възглавници, на които да се настани Нефертити, и стол с облегалки за мен. Когато тя влезе, Тутмос се поклони дълбоко.

— Фараон Нефернеферуатон-Нефертити.

Сестра ми се усмихна при звука на своето ново име.

— Искам бюст — каза му тя. От нагръдника до короната ми.

— С плюещата кобра. — Тутмос кимна одобрително и дойде по-близо, за да разгледа рубините, от които бяха направени искрящите очи на змията. Нефертити седна малко по-високо на възглавниците. — Ще направя бюста от пясъчник.

Аз станах да си вървя и Нефертити извика:

— Не можеш да си тръгнеш! Искам да видиш това. После ще отидем на празненствата. Просто постой тук с мен да разгледаш скиците.

Прекарахме така целия следобед и въпреки че в спомена ми за най-големия дурбар в историята преобладават картините на пиянство и танци, най-ясно съм запомнила как Нефертити седеше, наклонена напред сред своя океан от възглавници; коралите и тюркоазите на златния й нагръдник отразяваха последните лъчи на слънцето; черните й очи бяха като обсидианови езера. От лицето й лъхаше истинско спокойствие. Най-сетне сестра ми беше повярвала, че никога няма да бъде изоставена, а фараонските млатило и гега бяха гаранция, че ще бъде запомнена за вечността.