Мишел Моран
Нефертити (12)

Десета глава
МЕМФИС
Двайсет и пети пахонс^[1]

 

На моята първа сутрин в Мемфис баща ми и Нефертити тихо се промъкнаха в стаята ми и затвориха вратата. Ипу, която бе настанена от другата страна на коридора заедно с двете ми прислужници и пазача, продължаваше да спи дълбоко. Аз се измъкнах от завивките.

— Какво става?

— Отсега нататък ще се срещаме тук — каза татко. Нефертити седна на леглото, а аз разтърках очи да прогоня съня.

— Защо тук?

— Защото Панахеси е в един и същ двор с татко и ако ми стане навик да ходя там, на него ще му стане навик да праща шпиони.

Огледах се из стаята.

— Къде е майка?

Баща ми също седна.

— В баните.

Очевидно тя не биваше да бъде включвана в срещите ни. И по-добре. Иначе щеше да стои будна и да се тревожи по цели нощи.

— Утре Аменхотеп започва да събира данъци от храмовете и ще ни трябва план, в случай че всичко тръгне на зле — каза баща ми.

Преместих се по-напред.

— Какво да тръгне на зле?

— Ако Хоремхеб се обърне срещу фараона и жреците се разбунтуват — кратко отвърна сестра ми.

Почувствах как страхът се качва в гърлото ми.

— Но защо?

Нефертити не ми обърна внимание.

— Ако утре нещата тръгнат на зле — реши баща ми, — всички от семейството ни ще се срещнем зад храма на Амон. Вземете колесници от северната страна на двореца, където портите не се охраняват, и карайте на пристанището. Ако войската премине на страната на жреците, тя ще нападне двореца от юг. Пред стълбището към реката ще ни чака кораб, готов да отплава. Ако фараонът бъде убит, ще се върнем в Тива.

Погледът на Нефертити се стрелна към вратата, искаше да се увери, че никой не ни подслушва.

— А ако не бъде? — гласът й едва се чуваше.

— Тогава всички ще заминем с кораба.

— Ами ако той не иска да дойде?

— Тогава трябва да заминеш без него — изрече сурово баща ми. — Защото той ще е белязан и няма да дочака нощта.

Аз потръпнах и дори Нефертити изглеждаше разтревожена.

— Ако тръгне на зле — рече накрая тя. — Няма никакъв знак, че ще стане така.

— Въпреки това ние ще бъдем готови. Нека Аменхотеп взема своите прибързани решения, ала няма да повлече и семейството ни със себе си. — Баща ми се изправи, но Нефертити не помръдна. — Разбрахте ли и двете какво трябва да правите? — Погледна към нас и ние кимнахме. — Ще бъда в Пер Меджат. — Отвори вратата и тръгна към Дома на книгите.

Нефертити се обърна към мен в сиянието на изгряващото слънце.

— Утре ще се решава царуването на Аменхотеп — каза тя. — Той е обещал на Хоремхеб всевъзможни неща. Война с хетите. Нови колесници, по-големи щитове.

— Ще му ги даде ли?

Нефертити повдигна рамене.

— След като веднъж събере данъците, какво значение ще има?

— Аз не бих искала да превръщам Хоремхеб в свой враг.

— Да. — Нефертити кимна бавно. — И аз не съм толкова глупава да си въобразявам, че сме непобедими. Но Тутмос никога не би имал куража да предизвика жреците. Ако се бях омъжила за Тутмос, още щяхме да сме в Тива и да чакаме стария фараон да умре. Аменхотеп вижда в бъдещето един нов Египет, един по-велик Египет.

— Какво му е лошото на сегашния Египет?

— Огледай се наоколо! Ако хетите заплашат нашето царство, кой би имал парите да ни изпрати на война?

— Жреците. Но ако фараонът държи цялата власт — възразих аз, — кой ще му каже кои войни да води и кои не? Какво ще стане, ако реши да води безполезна война? Няма да има жреци, които да го спрат.

— Имало ли е изобщо война, която да е била безполезна? — попита сестра ми. — Всичките са били за величието на Египет.

* * *

Срещнахме се в тронната зала по пладне. Там беше Кия и кръглият й корем личеше под дрехите. Прислужница й помогна да седне на стола срещу мен на първото стъпало под трона, виждаше се, че до раждането й остават по-малко от пет месеца. Перуката й бе нова, беше къносала дланите и натежалите си гърди. Забелязах, че Аменхотеп ги зяпа, и присвих очи, защото бях на мнение, че той трябва да гледа само сестра ми.

Панахеси и татко седнаха на второто стъпало, а по-дребните служители насядаха в малък кръг долу в залата. В средата на кръга седеше строителят Мая. Не бях говорила с него, но бях чувала, че е умен. Веднъж татко каза, че нямало нищо, което да не е по силите му. Когато старият фараон поискал езеро сред пустинята, той го направил. Когато поискал неговите статуи да са по-големи от всички, извайвани някога, Мая намерил начин да изпълни и това му желание. Сега щеше да построи храм на Атон, бог, за когото никой не беше и чувал, покровител на Египет, когото разбираше само Аменхотеп.

— Готов ли си? — попита той от своя трон.

Мая взе в ръце папируса и тръстиковото перо.

— Да, царю.

— Ще записваш всичко — каза Аменхотеп и Мая кимна.

— Искам от двете страни на входа към храма да има редици сфинксове с глави на овен.

Архитектът отново кимна и записа това.

— Трябва да има открит двор, ограден от колони с капители във формата на лотосов цвят — продължи той.

— И езерца, пълни с риба — допълни Нефертити. Баща ми се намръщи, но тя не му обърна внимание. — И градина. С езеро. Като онова, което си направил за царица Тий.

— Само че по-голямо — подчерта Аменхотеп и архитектът се поколеба.

— Ако този храм трябва да е близо до сегашния храм на Амон — Мая замълча за момент, — може да няма място за езеро.

— Тогава ще съборим храма на Амон, за да направим място! — закани се Аменхотеп.

Залата избухва в трескаво шушукане. Лицето на майка бе пребледняло, тя поглеждаше крадешком към Нефертити, но Нефертити избягваше погледа й. Как така ще събаря храма на Амон?! Къде ще почива богът тогава? Къде ще му се покланят хората?

Мая се покашля.

— Разрушаването на храма може да отнеме години — предупреди той.

— Тогава езерото ще се направи накрая. Обаче ще има високи каменни пилони и тежки колони. И стенописи на всеки вход.

— Изобразяващи живота ни в Мемфис — поясни Нефертити. — Робите с ветрилата, стражите, везирите и писарите, слугите, които носят сандалите и слънчобраните, и онези, които сноват по коридорите. И нас.

— На всяка колона фараонът и царицата на Египет. — Аменхотеп се пресегна и хвана ръката на Нефертити, забравил за бременната си съпруга в подножието на трона, и двамата се потопиха в магията на видението, което се откриваше само пред тях.

Мая остави тръстиковото перо и вдигна очи към подиума.

— Това ли е всичко, царю?

— Засега. — Аменхотеп удари по пода с царския скиптър. Доведете генерала!

Вратите се отвориха широко и в залата бе въведен генерал Хоремхеб. Докато архитектът излизаше, а генералът влизаше, забелязах някаква скованост в гърбовете на египетските везири. Защо се бояха толкова много от него?

— Готово ли е всичко? — попита Аменхотеп.

— Войниците са готови — отвърна Хоремхеб. — Очакват твоята заповед. — „И да им се отплатиш по подобаващ начин“, тази добавка сякаш беше изписана на лицето му. Войниците искаха война с хетите, за да им попречат да нахлуят в нашите задгранични територии.

— Тогава им предай моята заповед и вървете.

Хоремхеб си тръгна, а Аменхотеп се премести по-напред на трона и го спря, преди да бе стигнал до вратата.

— Недей да ме разочароваш, генерале!

Всички в залата проточиха вратове и Хоремхеб се обърна.

— Аз никога не разочаровам, царю. Аз съм човек, който държи на думата си. И знам, че и ти ще бъдеш такъв.

Когато тежките метални врати се затвориха, Аменхотеп скочи гневно от трона и стресна везирите.

— Съветът свърши! — Присъстващите в залата не успяха веднага да се ориентират. — Вън! — кресна той и всички наскачаха. — Ай и Панахеси да останат.

Станах да си вървя, но Нефертити вдигна ръка и ми даде знак да остана. Тронната зала се изпразни, а аз седнах обратно на мястото си. Кия пък изобщо не бе помръднала от стола си. Аменхотеп крачеше из залата долу.

— На този генерал не може да му се има вяра. Той не ми е предан.

— Още не си го изпитал — каза сковано баща ми.

— Предан е само на своите хора във войската!

Панахеси кимна.

— Съгласен съм с теб, царю.

С неговата подкрепа Аменхотеп реши:

— Няма да го пращам на война. Няма да го пращам на север да се бие с хетите, за да се върне с колесници, пълни с оръжие и злато, които може да използва, за да вдигне бунт!

— Мъдро решение — веднага одобри Панахеси.

— Панахеси, изпращам те да надзираваш храмовете — каза Аменхотеп. — Ще идеш с Хоремхеб и ще се погрижиш нищо да не бъде откраднато. Всичко, което войската събира, се връща при мен. За славата на Атон. — Обърна се към баща ми: — Ай, ти ще преговаряш с чуждите посланици. Каквито и проблеми да възникват пред царството, ще ги решаваш ти. Вярвам ти повече отколкото на когото и да било. — Черните му очи се впиха в баща ми и той се поклони почтително.

— Разбира се, фараоне.

* * *

Втората ни вечеря в Мемфис премина тихо. Фараонът бе в лошо настроение, настроен подозрително към всички. Никой не смееше да спомене името на генерала и везирите шушукаха тихо помежду си.

— Видя ли вече градините? — попита ме майка, като протегна ръка надолу и подаде късче от патицата на една от дворцовите котки, за завист на прислугата. На нашата маса само тя беше весела. Когато Аменхотеп се закле да обърне гръб на генерал Хоремхеб, след като той приключи с набезите си срещу храмовете на Амон, тя бе обикаляла пазарите в Мемфис. Поклатих глава и отвърнах с въздишка:

— Не. Разопаковах багажа си.

— Тогава ще идем там след вечеря — каза весело тя.

Когато голямата зала се изпразни, прекосихме пълните с хора дворове и се потопихме в спокойствието на вечерта. От най-горния край на стълбището, което слизаше към градините, се виждаха брулените от вятъра дюни на Мемфис. Пясъците се движеха в чезнещата светлина и жегата преминаваше в трептяща омара. Слънцето залязваше, но още бе топло и тази вечер небето бе ясно. Протегнах ръка нагоре и откъснах листо.

— Мирта. — Накъсах листото, натрих пръстите си със сока и ги вдигнах майка да ги помирише. Тя се дръпна.

— Ужасно.

— Не и когато имаш болки.

Тя ме погледна в здрача и неочаквано каза:

— Може би двете с теб трябваше да си останем в Ахмим. На теб ти липсва градината. Винаги те е бивало с билките.

Погледнах я учудено. Откъде й бе хрумнало подобно нещо сега?

— Ранофер беше добър учител — отвърнах.

— Ранофер се е оженил.

Погледнах я изненадано.

— За кого?

— За местно момиче. Сигурна съм, че не е хубава като Нефертити, ала ще му е вярна и ще го обича.

— Мислиш ли, че Нефертити го е обичала? — попитах.

Небето потъмняваше, станало бе почти виолетово. Майка въздъхна.

— Има най-различни видове любов, Мутноджмет. Любов към родителите, любов към децата, любовта, която всъщност е похот.

— Мислиш, че Нефертити е изпитвала похот?

Майка се засмя.

— Не, тя твърде много се контролира, за да изпитва похот. Мъжете са тези, които я желаят. Но мисля, че обичаше Ранофер посвоему. Той й беше подръка, беше хубав и я слушаше.

— Както Аменхотеп.

Майка се усмихна леко.

— Да. Но Ранофер винаги е знаел, че Нефертити ще се омъжи за фараона. Тя е дъщеря на княгиня.

— И ето че се е оженил.

— Да, предполагам, че раненото му сърце вече е заздравяло.

И двете се усмихнахме. Радвах се за Ранофер. Оженил се бе за местно момиче. Добра съпруга навярно, която ще полива билките му и ще му поднася вечерята, когато се върне от посещение при свой пациент в селото. Питах се дали моят бъдещ съпруг ще се интересува от билки и ще иска да гледа градина. Когато тръгнахме обратно към двореца, небето вече бе обсипано със звезди. Майка дойде в стаята ми и стресна Ипу, която набързо се поклони, докато палеше лампите.

— Прекрасно! — Майка прокара пръсти по стенописите на Изида и Озирис. На стената имаше изображение и на моята богиня покровителка.

— Мут^[2] — каза тя, взирайки се в котешката глава в светлината на свещите. Погледна зелените ми очи и после отново богинята. — Чудя се дали нашите имена определят съдбата ни, или съдбата ни кара да избираме определени имена.

Аз самата си бях задавала този въпрос. Дали майка ми е знаела, че ще имам котешки очи, преди да ми избере името Мутноджмет? И възможно ли бе първата съпруга на татко да е знаела колко красива ще стане Нефертити, когато я е нарекла Красивата?

Майка свали ръката си от стената.

— Утре ще бъде напрегнат ден — каза многозначително тя. — Ще се решава бъдещето на Мемфис.

От мъж, когото фараонът имаше намерение да измами. Чудех се дали бе научила новината от баща ми. Не казах нищо и тя се усмихна нежно.

— Трябва да поспиш.

Подчиних се като дете, скочих в леглото и майка ме целуна по челото, също както в Ахмим.

* * *

На сутринта ме събуди слънцето. То се процеждаше в стаята през спуснатите тръстикови рогозки и светът около мен бе странно тих. Станах и надникнах през вратата, но Ипу я нямаше. Погледнах през прозореца — на двора също нямаше никого. Облякох се бързо с чувството, че нещо не е наред. Дали Хоремхеб не ни беше предал? Отплавал ли бе корабът? Тръгнах по коридора. Без мен ли бяха потеглили? Как можах да се успя! Ускорих крачка и попитах първия срещнат слуга:

— Къде са всички?

Той ме отмина, скрит под камарата свитъци в ръцете си.

— В голямата зала, господарке.

— Защо в голямата зала?

— Защото в тронната зала не можеше да се побере всичко!

Двамата стражи пред голямата зала се отдръпнаха да ми направят път и когато влязох, ахнах от удивление. Прозорците бяха отворени, за да влиза повече утринна светлина, но онова, което ме порази, не бяха ярките плочки, нито позлатените маси. Вътре бяха струпани един върху друг множество отворени сандъци със съкровища; сребърни скиптри и ковано злато, каквито египетските фараони навярно не бяха виждали от векове. Сред залата бяха наслагани както падне древни статуи на Птах и Озирис, позлатени столове, лакирани ракли и сандъци, пълни с бронз и злато. Нефертити и Аменхотеп седяха на подиума, докато войниците внасяха в залата нови и нови съкровища. Майка ми и баща ми стояха отстрани и наблюдаваха ставащото.

— Това трябва да е цялото злато на Египет! — възкликнах аз и генерал Хоремхеб, който тъкмо минаваше покрай мен, ми хвърли остър поглед. Баща ми се отдели от тълпата дворцови чиновници и ме хвана под ръка.

— Минало е добре.

— Затова ли не ме събуди? — попитах, обидена, че никой не беше се сетил да ме включи в това паметно събитие.

— Майка ти даде строги нареждания да не те будим, освен ако нещо не се обърка. — Потупа ме бащински по гърба. — Ние ти желаем само най-доброто, котенце. Не се сърди. — И двамата обърнахме погледи към залата и той ме предупреди:

— Ако ще има бой, това ще стане преди падането на нощта. Още не са отишли при върховния жрец на Амон.

— Той не знае ли, че ще дойдат?

— Предупреден е.

Понижих глас:

— Значи мислиш, че ще бъде упражнено насилие?

— Само ако върховният жрец е достатъчно глупав да не разбере, че вече духа друг вятър.

Погледнах го смаяно.

— Да разбирам ли, че си съгласен с това?

Баща ми затвори за миг очи.

— Човек не може да промени пустинята. Може само да хване най-прекия път през нея. Няма да намериш оазис само защото на теб ти се иска, Мутноджмет.

Изведнъж всичко утихна и забелязах, че хората на Хоремхеб бяха излезли. Нефертити слезе от подиума и застана до татко и мен.

— Войниците тръгнаха към храма на Амон — каза тя развълнувано. Всички вперихме погледи в блестящите на слънцето съкровища. Те бяха толкова много, че се запитах дали войската беше събрала от храмовете само данъците, или направо бе вземала всичко, което беше открила в съкровищниците им.

— Не може да са само данъците — казах високо аз. — Погледнете всичко това. Твърде много е.

— О, в Мемфис има стотици храмове — отвърна весело Нефертити. Татко я погледна строго и тя побърза да добави: — Заповедите им бяха да вземат една четвърт от златото в съкровищниците.

— А спазват ли се тези заповеди? — попита той.

— Разбира се — отвърна Аменхотеп. Никой от нас не го бе чул да приближава. Той застана между сестра ми и мен и обви тънкото й кръстче с ръка. — Панахеси е там, за да следи за тяхното изпълнение. — Погледът му се потопи в тъмните очи на Нефертити. Тя облегна глава на рамото му. — Как стана така, че след като ти влезе в моя живот, всичките ми планове започнаха да се осъществяват?

Нефертити повдигна предизвикателно рамене, сякаш знаеше отговора, ала не искаше да го каже.

„Върховният жрец все пак ще трябва да се раздели с богатството си“ — помислих си мрачно.

* * *

Чакахме в голямата зала вече няколко часа, а от храма на Амон не идваше никаква вест и в двореца започваше да се надига безпокойство. Аменхотеп крачеше нервно напред-назад, а Нефертити играеше с майка на сенет. Когато вратата най-сетне се отвори и Хоремхеб нахълта вътре, всички затаихме дъх. Генералът тръгна към подиума, беше облечен в кожа и въоръжен, но с празни ръце.

— Къде е то? — викна Аменхотеп. — Къде е златото на Амон?

— Върховният жрец не се съгласява храмът да плаща данъци — отвърна му генералът.

— Тогава защо си тук? — В гласа на Аменхотеп се надигаше гняв. — Знаеш как сме се разбрали. Ако не иска да се преклони пред фараона, ще трябва да плати цената! — Залата гръмна от развълнуваните разговори на везирите. — Тишина! — кресна Аменхотеп и всички веднага млъкнаха.

— Трябва да превърнеш върховния жрец в пример за назидание — посъветва го Панахеси.

Баща ми стана.

— Неговата смърт може да доведе до бунтове. Хората гледат на него като на говорител на боговете. По-разумно ще е да бъде арестуван.

Аменхотеп погледна към Нефертити и на всички в двореца им стана ясно какво огромно влияние си беше спечелила тя. Сестра ми слезе от подиума.

— Трябва да направиш онова, което смяташ за правилно.

— Може да е по-разумно да го арестуваме — призна тя, — но ако не се съгласи да тръгне тихо и мирно… — Тя вдигна дланта си. На един дъх беше успокоила всички и беше осъдила върховния жрец. Аменхотеп се обърна към Хоремхеб.

— Арестувай го! Но ако се възпротиви, го убий.

Хоремхеб не помръдна.

— Моите хора не са убийци, царю.

— Той е предател на короната! — процеди Аменхотеп. — Ръждиво петно върху сияйната слава на Атон!

— Тогава ще го арестувам и ще го доведа тук. Тихо и мирно.

Виждах желанието на Аменхотеп да се нахвърли върху му, но Хоремхеб още му трябваше; работата не беше свършена. Нефертити пристъпи напред, доближи устни до ухото на Хоремхеб и по движението им разбрах какво му казва. „Владичеството на Амон свърши — пошушна му заплашително тя. — Сега Атон бди над Египет.“ Двамата се спогледаха и в погледите им бяха скрити десетки послания. Хоремхеб се поклони, после се обърна и тръгна.

Аменхотеп заповяда на Панахеси:

— Върви след него!

* * *

Онази вечер в стаята ми имаше среща.

— Ти го остави да убие великия жрец на Амон! — каза гневно баща ми. Той крачеше из стаята и наметката се премяташе бясно около петите му.

Нефертити седеше на ръба на леглото. Беше видимо разтревожена.

— Той отказа да плаща данъците — отвърна тя. — Ако беше тръгнал мирно и тихо…

— Панахеси не му е дал възможност да тръгне мирно и тихо! Това е против повелите на Маат — предупреди татко и Нефертити пребледня леко.

— Богинята разбира…

— Така ли? Готова ли си да рискуваш своята ка^[3] за това?

И двамата погледнахме Нефертити.

— Вече нищо не може да се направи — отвърна тя. — Той е мъртъв и… и Аменхотеп ме чака в покоите си. — Гласът й заглъхна. — Тази вечер ще има пир. — Погледна крадешком към баща ми и бързо добави: — И очаква да дойдеш. Панахеси също ще присъства.

Татко не отговори. Хоремхеб не бе предал фараона, но се бе случило нещо много по-лошо, с много по-дълготрайни последствия. Това деяние на Аменхотеп нямаше да предизвика отзвук единствено на земята, то щеше да разбуни и боговете. Баща ми се втурна вън от стаята, Нефертити ми хвърли пронизващ поглед, хукна след него и аз останах сама.

Когато Мерит пристигна с инструкции да си сложа най-хубавите бижута за празненството, аз сърдито поклатих глава.

— Но царицата заръча така! — рече тя.

— Тогава кажи на царицата, че просто ще се наложи довечера да бъде единствената дъщеря на Ай, която ще изглежда зашеметяващо. Ако не греша, днес дворецът трябва да е в траур, а не да празнува.

Мерит изглеждаше озадачена.

— Върховният жрец е убит!

Тя отметна глава с разбиране и промърмори:

— О. Да. Озирис да прегърне душата му. Ще предам отговора ти на царицата, господарке. Но ти ще отидеш, нали?

— Разбира се — сопнах се аз — Но само защото нямам друг избор.

Тя ме изгледа любопитно, обаче мен изобщо не ме бе грижа. Не ме интересуваше кой ще научи, че според мен смъртта на върховния жрец не е повод за празнуване. Но знаех, че в крайна сметка дори баща ми ще иде на царския пир. Никой не беше по-голям от фараона. Застанах в средата на стаята, затворих очи и извиках:

— Ипу! — Тя не ми отговори. — Ипу?

Личната ми прислужница се появи.

— Господарке?

— Тази вечер трябва да ходя на празненство.

Изражението й показваше, че е възмутена, въпреки че този път запази мълчание. Жрецът на Амон, най-светият от светците, беше мъртъв от седем часа, а се устройваше пир. Седях тихо, докато тя не свърши с косата и ноктите ми, позволих й дори да къноса стъпалата и гърдите ми. Когато вратата на стаята се отвори, знаех кой е още преди сестра ми да се бе появила.

Перуката й беше по-къса от онази, която носеше обикновено. Косата се извиваше зад ушите и откриваше пробитите й на две места уши, а после продължаваше право към брадичката. Изглеждаше красива и страшна. Седна до мен, а аз се направих, че не я забелязвам.

— Не ми се цупиш, нали? Направихме онова, което трябваше да направим — увери ме тя.

— Убийство? — възкликнах аз. — Боговете ще накажат семейството ни.

— Дадохме пример.

— Какъв пример? Че всички трябва да се боят от фараона ли?

— Разбира се, че трябва да се боят! — Нефертити се изправи. — Той е фараон на най-могъщото царство в света и има само два начина да се управлява: със страх или с бунтове. — Тя вдигна ръка. Строителството на нашия храм започва утре. Тази вечер трябва да се празнува, независимо какво мислиш ти. — Усмихна се и ми даде знак с брадичка да стана и я последвам. — Знаеш ли, че старият фараон е изпратил тук генерала си да провери какво става?

Дишането ми се учести.

— Генерал Нахтмин ли?

— Да. — Тръгнахме бързо по коридорите на двореца.

— Но какво очаква старият фараон от него, какво може да стори той?

— Не може да стори нищо — отвърна весело Нефертити. — Чула си, разбира се, че фараонът се е оженил отново. За една малка нубийска княгиня. На дванайсет години.

Изстенах.

— Но какво ме е грижа? Вече изгря ново слънце, което ще изгори всяко друго небесно светило. Включително стария фараон.

Бях сепната от нейната агресивност.

— А леля?

— Тий е силна. Тя може да се грижи за себе си.

Прекосихме бързо украсения със стенописи коридор до обширните покои, които Нефертити делеше с царя. Аменхотеп се появи от вътрешната стая и видът му накара дъха ми да секне. Туниката му беше дълга и прилепваше по тялото; и никога преди не го бях виждала да носи златния нагръдник, който бе сложил. Може би беше от съкровищата на Амон. Те се целунаха и аз извърнах глава.

— Казах ти, че ще успееш — промълви тихо Нефертити. — А това е само началото!

* * *

Голямата зала разтвори вратите си пред нас, засвириха тръби.

Пиршеството беше прекъснато, за да видят хората влизането на фараона. Аз вървях след сестра си, а отзад ни следваха Ипу и Мерит с мъниста от лазурит и злато в косите. Огледах лицата, но сред множеството не видях генерала. Родителите ми бяха на своята маса в подножието на двата трона, на която седеше и архитектът, редом с Кия и Панахеси. Разочарована бях да видя, че и Хоремхеб е между тях.

Заех своето място на масата, а Аменхотеп отведе сестра ми до нейния трон. Хората ги наблюдаваха, докато се изкачваха заедно на подиума, подобни на богове, току-що слезли на земята. Навярно в Египет никога досега не бе виждана такава поразителна царска двойка, с техните златни и фаянсови мъниста, и украсени със скъпоценни камъни скиптри. Всички започнаха да клатят глави и в залата се разнесе благоговеен шепот. После вечерята продължи и всички забърбориха весело. Сякаш само преди няколко часа не беше извършено убийство. Погледнах празната си чиния и я подадох на Ипу, за да ми сложи вечерята. На масата само ние с Хоремхеб останахме мълчаливи.

— Много си тих тази вечер, генерале. — Кия седеше до него, хубавите й гърди бяха разголени, а под тях се подаваше приятно закръгленият й корем. — Не ти ли харесва празненството?

Генералът я погледна недоверчиво.

— Дошъл съм, защото така ми бе заповядано — отвърна той. — Иначе щях да се готвя за битката с хетите, които нахлуват в селата ни и заграбват земите ни.

Кия се засмя.

— Хетите ли? Предпочиташ да се биеш с хетите, вместо да пируваш с фараона?

Генералът я погледна, но не й отговори.

— Хетите наистина ли заграбват египетски земи? — намесих се аз.

— Всеки ден, през който им го позволяваме — отвърна Хоремхеб.

— Мислиш ли, че ще има война? — попитах го тихо.

— Ако фараонът удържи на думата си. Какво мисли сестрата на първата съпруга на фараона?

Кия издаде пренебрежителен гърлен звук.

— Какво разбират малките момичета от войни?

— Явно повече от фараонските съпруги. — Хоремхеб я прониза с поглед, бутна назад стола си и си тръгна.

Тогава станах и аз, без да дочакам Ипу да донесе вечерята ми, и казах, че имам нужда да поизляза навън.

Пълната луна се беше издигнала над градината на Хор, светлините на двореца разпръскваха мрака и в далечината ромолеше фонтан. Чуваха се шумовете и смеховете от безгрижното пируване вътре.

— Помислих си, че може да си тук.

Замръзнах. От сенките се появи мъж и ми мина през ума да избягам. Глупаво бе да идвам сама в градината. Но после той излезе на светлото и видях, че е генералът. Спомних си последния ни разговор и се усмихнах хладно.

— Добър вечер, генерал Нахтмин.

— Дори не си изненадана, че ме виждаш?

Носеше дълга туника и къса наметка от тежко ленено платно. Разгледах го на бледата лунна светлина.

— Не съм. А трябваше ли?

— Току-що пристигам в Мемфис. Дори фараонът още не знае, че съм тук.

— Но Нефертити каза…

Той повдигна рамене.

— Те бяха предупредени за моето идване.

— Тогава би трябвало да си вътре. — Посочих двореца. — Те ще искат да говорят веднага с теб.

Генералът се засмя.

— Вярваш ли, че фараонът се интересува какво има да каже майка му за неговата политика?

Замислих се за момент.

— Не.

— Тогава какво значение има дали съм вътре и се преструвам, че се забавлявам, или съм тук навън с едно красиво миу-шер и действително се забавлявам?

Лицето ми пламна. Баща ми ми казваше миу-шер. Така можеше да бъде наречено някое коте, но не и жена.

— Нефертити е вътре. Все още имаш възможност да се насладиш на компанията на красива жена.

— Значи затова ми се сърдиш. Чудех се.

— Изобщо не ти се сърдя — казах наежено аз.

— Хубаво. Тогава няма да възразиш да се поразходим из градината.

Подаде ми свитата си в лакътя ръка и аз колебливо се хванах за нея.

— Ще ми създадеш големи неприятности, ако сестра ми ни открие тук, навън — предупредих аз, но допирът на ръката му до моята ми беше приятен и не се отдръпнах.

— Тя няма да дойде тук.

Вдигнах очи към него.

— Откъде знаеш?

— Защото в момента повече я интересува построяването на храма в чест на Атон.

Истина беше. Съмнявах се, че на празненството изобщо има човек, на когото да липсвам. Въздъхнах.

— Е, как е в Тива?

— Както и в Мемфис. Пълно с политика — отвърна той. — Един ден ще зарежа всичко това и ще се оттегля в някое тихо село. — Погледна ме на лунната светлина. — А ти? Какви са плановете на сестрата на първата жена на фараона?

Бях на четиринайсет години, достатъчно голяма, за да се омъжа и да водя собствено домакинство. Стиснах устни.

— Ще направя, каквото реши баща ми.

Генералът си замълча. Мисля, че беше разочарован от отговора ми.

— Казват, че си лечителка — отбеляза той, за да смени темата.

Поклатих глава.

— Просто в Ахмим научих за какво се използват някои билки.

Той се усмихна.

— Тогава какво е това? — Наведе се и откъсна стръкче от ниско зелено растение.

Не исках да отговарям, но той чакаше, вдигна стръкчето по-високо и аз не се сдържах.

— Мащерка. Смесена с мед, лекува кашлица.

Нахтмин се засмя.

Бяхме в края на градината, от двореца ни деляха само няколко стъпки.

— Мястото ти не е тук — каза той с поглед към отворената врата на голямата зала. — Мястото ти е сред по-добри хора.

Повиших глас възмутено:

— Да не би да твърдиш…

— Не твърдя нищо такова, миу-шер. Но тези игри — той махна с ръка към двореца — не са за теб. — Стояхме пред входа към двора. — Заминавам си утре сутрин. — Замълча за момент и после добави тихо: — Само се постарай да не позволиш на историята да запомни твоето име, господарке. Ако делата ти продължат да живеят във вечността, ще си станала точно такава, каквато семейството ти иска да бъдеш.

— И по-точно каква?

— Робиня на трона.

* * *

Седях в стаята на Нефертити, защото тя ме бе повикала там, и я гледах как се съблича и захвърля скъпата рокля на пода. Вдигна ръце, за да й облека ризата, и аз се запитах дали действително не съм робиня на трона. Без съмнение бях робиня на Нефертити.

— Мутни? Мутни, слушаш ли ме?

— Разбира се.

— Тогава защо не ми отговаряш? Казах, че утре ще видим храма, а ти… Аха, мислиш за генерала. Тази вечер те видях да влизаш с него в голямата зала!

Извърнах се, за да не забележи, че съм се изчервила.

— Е, изхвърли го от главата си — каза сопнато тя. — Той не е между любимците на Аменхотеп и няма да се показваш пред хората с него.

— Няма ли? — Изведнъж се ядосах и станах. — Аз съм на четиринайсет години. Какво ти дава правото да ми казваш с кого да се виждам?

Гледахме се право в очите и тя стисна устни.

— Аз съм царицата на Египет. Сега не е както в Ахмим, когато бяхме просто момичета. Аз управлявам най-богатото царство в света и няма да позволя да бъда свалена от трона заради теб!

Събрах кураж и енергично поклатих глава.

— Тогава ме освободи от всичко това. — Тръгнах към вратата, но тя прегради пътя ми.

— Къде отиваш?

— Връщам се в стаята си.

— Не може! — викна сестра ми.

Засмях се.

— И какво? Цялата нощ ще стоиш тук ли?

— Да.

Отново вперихме погледи една в друга и тогава очите й плувнаха в сълзи. Протегнах ръка, но тя я отблъсна. Отиде до леглото и се хвърли на него.

— Искаш да остана сама, това ли искаш?

Отидох и седнах до нея.

— Нефертити, ти имаш Аменхотеп. Имаш татко…

— Татко. Татко ме обича, защото аз съм дъщерята с амбиции и защото съм хитра. Ти си тази, която уважава. Ти си тази, с която разговаря.

— Разговаря с мен, защото го слушам.

— Аз също го слушам!

— Не, ти не слушаш. Ти чакаш, докато някой каже, каквото искаш да чуеш, и тогава започваш да обръщаш внимание. И не приемаш татковите съвети. Не приемаш съвети от никого.

— А защо да приемам? Защо да бъда овца?

Не й отговорих.

— Имаш Аменхотеп — изтъкнах отново.

— Аменхотеп — повтори тя. — Аменхотеп е амбициозен мечтател. И тази нощ ще е с Кия, която не вижда по-далеч от кривия си нос!

Разсмях се, защото беше вярно, а тя протегна ръка и докосна коляното ми.

— Остани с мен, Мутни.

— Ще остана за тази нощ.

— Не ми прави услуги!

— Не ти правя услуги. Не искам да си сама там — отговорих й сериозно.

Тя се усмихна хитро и наля две чаши вино. Направих се, че не забелязвам самодоволното й изражение, седнах до нея пред мангала, метнах одеяла върху коленете ни и попитах:

— Защо Аменхотеп не обича генерала?

Нефертити веднага разбра кой генерал имах предвид.

— Той предпочете да остане в Тива, вместо да дойде в Мемфис.

Огънят в мангала хвърляше златни отблясъци по лицето й. Беше красива дори и без своите украшения и корона.

— Но всичките генерали не можеха да дойдат с нас — възразих аз.

— Ами, Аменхотеп му няма доверие. — Тя разклати виното в чашата си. — И по тази причина не бива да те виждат с него. Онези, които му бяха верни, го последваха в Мемфис.

— А какво ще стане, ако старият фараон умре? Войската няма ли отново да се обедини в Тива?

Тя поклати глава.

— Съмнявам се, че ще се върнем в Тива.

Едва не изпуснах чашата.

— Какво искаш да кажеш? Старият фараон все някога ще умре. Може да не е скоро, но някой ден…

— И да умре, Аменхотеп няма да се върне.

— Казвал ли ти го е? Ти казала ли си на татко?

— Не, не го е казвал. Но аз вече го опознах. — Сестра ми се загледа в пламъка. — Той ще иска да си има свой собствен град. Град извън Мемфис, който да остане като свидетелство за нашето царуване. — Не можа да се сдържи и се усмихна.

— Но ти не искаш ли да се върнеш в Тива? — попитах я аз. — Тя е центърът на Египет. Тя е центърът на всичко.

Усмивката на Нефертити стана още по-широка.

— Не, Мутни, ние сме центърът на всичко. След като старият фараон умре, където и да отидем, дворът ще ни последва.

— Но Тива…

— … е просто град. Представи си какво ще е, ако Аменхотеп успее да построи още по-голяма столица. — Очите й се разшириха. — Той ще стане най-големият строител в историята на Египет Ще можем да напишем имената си пред всяка къща, пред всеки храм, пред всяко светилище. Дори произведенията на изкуството ще бъдат свидетелство за живота ни. — Черната й коса блестеше на светлината на огъня. — И ти можеш да си имаш собствена къща, да направиш името си безсмъртно и боговете никога няма да те забравят.

В главата ми прозвуча гласът на Нахтмин, който казваше, че да бъдеш забравен е най-големият подарък, който може да ти направи историята. Но това не можеше да е вярно. Как щяха да разберат боговете какво си направил? И двете останахме да седим мълчаливо, потънали в мисли. Пламъкът в очите на сестра ми постепенно угасна и изражението й стана напрегнато.

— Толкова сме различни ти и аз. Сигурно защото аз повече приличам на майка ми, а ти на твоята майка.

Размърдах се неспокойно. Неприятно ми беше, когато започваше да говори за нашето различно минало.

— Чудя се каква ли е била майка ми. Представяш ли си, Мутни, нищо не ми е останало от нея. Никакво изображение, никаква дреха, дори нищо написано от нея. Само шепа пръстени.

— Тя е била княгиня на Митани. В родината й навярно са я погребали в гробницата на нейния баща.

— При все това в Египет няма нейно изображение. — Погледът й стана решителен. — Никога няма да позволя това да се случи и с мен. Моят образ ще бъде издялан във всяко кътче на тази страна. Искам децата ми да ме помнят, докато пясъкът в Египет не свърши и пирамидите не се изравнят със земята.

Гледах сестра си в светлината на огъня и ме обземаше дълбока тъга. Никога преди не я бях виждал такава.

* * *

Повечето съкровища бяха прибрани в тежко оковани сандъци и небрежно нахвърляни край стените на тронната зала. Златни сандали, леопардови кожи и корони със скъпоценни камъни, големи колкото моя юмрук, все още бяха струпани в ъглите и разпилени по масите. Къде щеше да отиде всичко това? Не можеше да се съхранява надеждно в тази обществена зала, дори да се сложат и три дузини пазачи.

— Трябваше да вземем Мая, да направи проект за съкровищница — подхвърли Нефертити.

Аменхотеп веднага се въодушеви от тази идея.

— Царицата е права. Искам съкровищница, която да е построена така, че да издържи разрухата на времето. Панахеси, намери Мая!

Панахеси скочи веднага.

— Разбира се, царю. И ако желаеш, с удоволствие ще надзиравам строежа.

Баща ми хвърли на Нефертити бърз поглед и тя каза безгрижно:

— Дотогава има още много време, везире. — Погледна Аменхотеп и добави: — Първо ще намерим скулптор да вдигне твоя статуя на всеки ъгъл. Аменхотеп Строителя, който пази богатствата и съкровищата на Египет.

Панахеси я погледна кръвнишки.

— Царю…

Но нарисуваната от Нефертити картина бе пленила въображението на Аменхотеп.

— Може да извае и теб. Двамата с теб, най-могъщите владетели на Египет, които бдят над неговата най-голяма съкровищница.

Панахеси пребледня при мисълта, че статуята на Нефертити ще украсява съкровищницата на Египет.

— Да се погрижим ли да бъде повикан скулптор? — попита баща ми.

— Да — разпореди се Аменхотеп, — незабавно!