Мишел Моран
Нефертити (26)

Двайсет и четвърта глава
1345 година преди Христа
Седми тот

В продължение на осем дълги месеца след раждането на четвъртата дъщеря на Нефертити Египет не видя друго освен суша. Над напуканата земя вееше горещ вятър, изгаряше реколтата и изсмукваше живота от Нил. Започна още през сезона перет. В началото беше само топъл ветрец нощем, когато пустинята трябваше да е скована от студ. После горещината завладя сенчестите места, промъкна се там, където трябваше да е хладно, и старите хора слизаха край реката, нагазваха във водата и плискаха лицата си под изпепеляващото слънце.

Жените край кладенците приказваха и мъжете пред градските храмове шушукаха, че великият бог на живота Амон Ра излива гнева си, задето фараонът му беше обърнал гръб. Сушата изтреби половината от добитъка на съседите и прати децата на рибарите да просят по улиците. Само Джеди изглеждаше неуязвим за глада и каза на Ипу, че сега е моментът да отплават, че могат да заминат за Пунт^[1] и да донесат оттам съкровища, много по-ценни от рибата. Абанос, канела и зелено злато^[2] от Аму.

— Но Ипу не е моряк — извиках аз. — В Пунт тя ще загине!

Нахтмин се засмя.

— Джеди е способен мъж. Той ще наеме моряци, ще вземе търговци, които ще вложат пари в експедицията му.

— Но Ипу иска деца!

Нахтмин повдигна рамене.

— Тогава ще ги роди в Пунт.

Ужасът, който ме обзе при мисълта за това, ме накара да онемея.

— Тя сама си го избра — напомни ми той. — И на твое място бих се сбогувал още днес с нея.

Отидох в дома на Ипу с натежало сърце; губех своята най-добра приятелка. Тя бе с мен още откакто прекрачих прага на двореца Малката, а сега щеше да отплава за чужда страна, от която можеше да не се върне никога. Наблюдавах безмълвно как моята лична прислужница, която за мен бе много повече от това, тъпче дрехи в кошове и завива в папирус мазила и бои.

— Не отивам на края на света — опита да ме успокои тя.

— Поне знаеш ли как се отнасят в Пунт към жените? Ами ако е както във Вавилон?

— Знам, защото египтяни са ходили там и преди.

— Египетски жени?

— Да. По времето на фараон Хатшепсут Пунт е бил управляван от жена.

— Но това е било по времето на Хатшепсут. И освен това ти всъщност никога не си плавала по море. Откъде знаеш, че няма да те хване морска болест?

— Ще вземам джинджифил. — Тя хвана ръката ми. — И ще внимавам. Когато се върна, ще ти донеса билки, каквито никой в Тива дори не е виждал. Ще обиколя тамошните пазари още щом пристигна.

Кимнах и се опитах да се примиря с онова, което не можех да променя.

— Пази се. — Накарах я още веднъж да ми го обещае. — И да не си посмяла да раждаш дете без мен в чужда страна!

Ипу прихна.

— Ще му кажа да почака, докато се върнем при кръстницата му.

На другата сутрин тя и Джеди отплаваха със своя пълен с моряци и търговци кораб за страна, която на нас, египтяните, ни се струваше далечна като слънцето.

* * *

— Не е толкова далече, колкото си мислиш — каза съпругът ми на другата сутрин, докато остреше стрелите си в двора. — До ахет ще се върне.

— След година? — извиках аз. — Но какво ще правя без нея? — Седнах на пъна на паднала палма, обзета от самосъжаление.

Нахтмин погледна към мен и бавна усмивка се разля по лицето му.

— О, сещам се за някои неща, които можем да правим, докато Ипу я няма.

Имах чувството, че с радост щеше да се лиши за известно време от неспирното й бърборене.

Ала месечното ми кървене продължаваше.

Отгледах си мандрагора, слагах си мед в чая, посещавах светилището на Таурт в града всяка сутрин и й поднасях най-отбраните билки от градината. Започвах да свиквам с мисълта, че никога няма да даря Нахтмин с децата, които искахме. Че няма да забременея никога повече. Но вместо да ми обърне гръб, както биха постъпили много съпрузи, той каза само:

— Значи боговете са искали вместо сама да раждаш, да караш земята да ражда. — Помилва ме по бузата. — С деца или без деца, няма да престана да те обичам.

Но в очите му имаше пламък и това ме изплаши. Само заради мен, заради моето семейство той бе отказал да освободи Египет от човека, който не биваше да става никога фараон. Ала не обелваше дума за писмата от войници в царската армия, които продължаваха да пристигат.

Нахтмин ме прегърна, притисна ме до гърдите си и попита дали искам да се разходим покрай реката.

— Преди съвсем да е пресъхнала — пошегува се мрачно той.

— Чух жриците в светилището да си говорят, че сме наказани с тази суша заради нещо, което фараонът е сторил — споделих аз.

Нахтмин не го отрече. Отвори портата на градината, за да минем през нея и после да продължим по късата пътека до Нил.

— Той пренебрегна Амон и всички останали богове.

И двамата погледнахме към реката. На откритите брегове играеха голи деца, подхвърляха си топка и се смееха, а родителите им ги наблюдаваха, скрити под слънчобрани. Три жени ни кимнаха почтително, когато минахме покрай тях, и Нахтмин каза.

— Удивително е с колко неща са готови да се примирят египтяните, преди да се разбунтуват. — Обърна се към мен в светлината на залязващото слънце. — Казвам ти това, защото те обичам, Мутноджмет, и защото баща ти е велик мъж, принуден да служи на погрешния фараон. Хората няма вечно да прекланят глави и аз искам да съм сигурен, че ти няма да се прекършиш. Че ще бъдеш готова.

Думите му ме плашеха.

— Обещай ми, че няма да вземаш глупави решения — настоя той. — Обещай ми, че когато настъпи моментът, ще вземаш решения, които ще са съобразени и с нас двамата, а не само със семейството ти.

— Нахтмин, не знам за какво говориш…

— Но ще разбереш. И тогава искам да си спомниш този момент.

Хвърлих поглед към реката пред нас и към слънцето, отразено в нейната свиваща се повърхност. После надникнах в очите на Нахтмин, който чакаше моя отговор, и казах:

— Обещавам.