Мишел Моран
Нефертити (7)

Пета глава
Двайсет и втори фармути

Нефертити дойде до леглото ми на другата сутрин. Разтърси ме, за да ме изтръгне от дълбокия сън на изтощението, и аз се надигнах бързо, изплашена, че нещо се е объркало.

— Какво? Какво става?

— Любих се с царя.

Разтърках очи да се разсъня. Хвърлих поглед към нейната половина на леглото. Не беше докосвана.

— И си прекарала там нощта! — Отметнах завивките. — Е, как беше?

Тя седна и повдигна едното от мургавите си рамене.

— Болеше. Но се свиква.

Ахнах.

— Колко пъти е възможно да си го правила?

Тя се усмихна дяволито.

— Доста. — После огледа стаята. — Трябва да се преместим веднага. Царицата на Египет не спи в едно легло със сестра си. Отсега нататък ще спя с Аменхотеп.

Измъкнах се от леглото.

— Едва от четири дни сме в Тива! И утре Тий ще обяви официално кога заминаваме, може да е още през този месец.

Нефертити остави протеста ми без внимание.

— Нареди на слугите да опаковат растенията ти. Те ще виреят не по-зле и под слънцето няколко стаи нататък.

Нефертити не каза на никого за преместването, а аз нямах никакво намерение да съм тази, която ще съобщи на баща ни. Той беше заръчал да се обръщам към него и при най-малкото затруднение, но доколкото можех да съдя, преместването един двор по-нататък не представляваше никаква трудност. Пък и целият дворец щеше бързо да разбере.

— Кия ще побеснее — ухили се Нефертити, която направо танцуваше из новото ни жилище и сочеше гоблените, които искаше да бъдат преместени или махнати.

— Внимавай с нея — отвърнах аз. — Баща й може да ни създаде неприятности. И ако Кия роди син, Панахеси ще бъде дядо на престолонаследника на Египет.

— Сигурна съм, че до края на перет и аз ще съм бременна. — И двете погледнахме към корема й. Тя беше дребна и стройна. Но още този месец можеше да зачене престолонаследника на Египет. — И моят син винаги ще е пръв по ред между кандидатите за престола. Ако успея да родя пет сина на Аменхотеп, семейството ни ще има пет шанса. Тогава някой от синовете на Кия може да се надява да получи короната само ако всичките синове на Нефертити измрат.

Наблюдавах я как взема четката и започва да реши лъскавата си черна коса, която обграждаше лицето й като рамка. После вратата към преддверието се отвори и в стаята влезе Аменхотеп.

— Царице на Египет и моя царице… — поде той и млъкна, когато ме видя в покоите си. Настроението му бързо се помрачи. — И кого одумват двете сестри?

— Теб, разбира се. — Нефертити разтвори ръце, обръщайки подозренията му в шега, и го прегърна. — Е, казвай — продължи свойски тя, — какви са новините?

Лицето му просветна.

— Утре майка ще обяви кога ще се местим в Мемфис, където ще построим такива храмове, каквито светът не е виждал.

— Трябва да започнем веднага — съгласи се сестра ми. — Така след време ще станеш известен като Аменхотеп Строителя.

— Аменхотеп Строителя. — В очите му се появи замечтано изражение. — Ще забравят за Тутмос, когато видят на какво съм способен. Когато потеглим за Мемфис, архитектите на баща ми трябва да дойдат с нас — каза решително той. После се отскубна от прегръдката на сестра ми. — Ще пиша на Мая, за да съм сигурен, че е наясно с избора, който му предстои да направи. Да тръгне към бъдещето или да бъде погребан в миналото. — Влезе бързо в стаята си, вратата се затвори след него и аз се обърнах към Нефертити. Тя избягваше погледа ми и когато на другата врата се почука, побърза да стане и да отвори.

— Везир Панахеси! — възкликна зарадвано. — Ще влезеш ли?

Панахеси се стъписа, възмутен да я види в преддверието на личните царски покои, после влезе неохотно, сякаш мислеше, че всичко това е сън, от който ще се пробуди. Гласът на сестра ми не беше толкова сладък, когато попита:

— Какво искаш?

— Дойдох да се срещна с фараона.

— Фараонът е зает.

— Не си играй с мен, дете. Аз ще се видя с него. Аз съм везирът на Египет, а ти си просто една от многото му съпруги. Ще сториш добре да запомниш това. Сега той може да изгаря от страст към теб, но до края на шему чувствата му ще охладнеят.

Затаих дъх да видя какво ще направи Нефертити. Тя се обърна и отиде да потърси Аменхотеп, оставяйки ме сама. Везирът кимна към втората стая.

— Сега ти ли си настанена тук?

— Да.

— Интересно.

Аменхотеп си появи със сестра ми и Панахеси веднага го поздрави с поклон.

— Вчера се справи много добре, царю. — Бързо приближи и застана до него, после добави: — Остава само да отплаваш за Мемфис и да се възкачиш на своя престол.

— И да чакам старият фараон да умре — допълни с груба откровеност Аменхотеп. — Той не вижда алчността на жреците на Амон.

Панахеси хвърли поглед към Нефертити, после към мен.

— Не мислиш ли, че трябва да поговорим за това другаде?

Нефертити реагира светкавично.

— Моят съпруг ми има доверие, везире. Спокойно можеш да кажеш, каквото имаш да казваш, в присъствието на всички тук. — Усмихна се сладко на Аменхотеп, ала погледът й предупреждаваше: Може да престана да те обичам и тогава ще се лишиш от обожанието на хората. Докосна го леко по рамото. — Не е ли така?

Той кимна.

— Разбира се. Аз вярвам в жена си, както вярвам в Атон.

Панахеси побесня.

— Тогава, твое височество, може би няма да искаш поверителната информация да бъде чута и от по-младата и по-впечатлителна жена?

— Сестра ми не е нито млада, нито впечатлителна — отвърна мило сестра ми. — Може би си представяш собствената си дъщеря на нейната възраст?

Аменхотеп се засмя.

— Хайде, везире. Какво имаш да ми казваш?

Но почвата под краката на Панахеси се беше разклатила.

— Дойдох просто да те поздравя, фараоне. — Обърна се да си тръгне и после добави, сякаш изведнъж му бе хрумнало: — Макар че може би вчера мнозина съжаляваха за брат ти, аз знам, че ти ще управляваш с по-голяма мъдрост и сила.

— Кой е съжалявал за брат ми? Кой е искал Тутмос да е на трона?

Панахеси беше открил как да преодолее Нефертити.

— Има групички, господарю, които съжаляват за Тутмос. Ти положително ги знаеш. Разбира се, щом потеглим за Мемфис, ще се види кой ще тръгне с нас и кой ще предпочете да остане.

— Архитект Мая ще дойде ли с нас?

— Възможно е — отвърна Панахеси. — Ако успеем да стигнем до него.

— А войската?

— Тя ще се раздели на две.

Аменхотеп замълча, после каза със злъч:

— Ще се погрижиш съветът да разбере, че когато замина за Мемфис, те или ще са с мен, или ще са против мен. И ще е по-добре да си спомнят кой фараон ще живее по-дълго!

Панахеси се поклони и си тръгна с думите.

— Ще сторя, каквото ми наредиш, царю.

Нефертити затвори вратата след него, а Аменхотеп се тръшна на стол от злато и кожа.

— Защо баща ти не дойде да ме поздрави за коронацията?

— Баща ми не поднася поздравления, когато те не са нужни. Всички знаят, че ти си избран от боговете да управляваш като фараон.

Аменхотеп я погледна изпод гъстите си ресници. Той беше още дете. Цупещо се, неуверено момче.

— Тогава Панахеси защо каза…

— Той лъже! — възкликна Нефертити. — Кой може да е толкова глупав, че да съжалява за управлението на брат ти, когато може да служи на фараон като теб?

Но в очите на Аменхотеп проблесна някаква мисъл и той се извърна.

— Ако брат ми не беше умрял, ти щеше да станеш негова съпруга.

— Никога нямаше да стана жена на Тутмос — побърза да каже сестра ми.

Мислите на царя се движеха в опасна посока. Аменхотеп се обърна към мен.

— Казват, че сестрата на Нефертити никога не лъжела. Баща ти споменавал ли е някога в своя дом Тутмос?

Нефертити пребледня и аз кимнах бавно.

— А планираше ли да омъжи сестра ти за него?

Бях достатъчно умна да разбера, че ако не излъжа сега, Кия ще стане фаворитката в Мемфис, а сестра ми ще бъде просто една от многото съпруги на царя. Аменхотеп се наведе напред и лицето му изглеждаше мрачно. Нужна беше само една лъжа, за да се промени всичко завинаги, за да останат имената ни навеки върху славните паметници на Тива. Хвърлих поглед към Нефертити, която чакаше да види какво ще направя. После погледнах Аменхотеп в очите и отговорих така, както би искал баща ми; както се надяваше Нефертити:

— Везир Ай винаги е вярвал, че ти ще си този, който ще се възкачи на египетския престол. Ти беше този, за когото бе определена Нефертити още откакто беше дете.

Аменхотеп се опули.

— Съдба! — прошепна той и се облегна назад. — Било е съдба! Баща ти е знаел, че аз ще седна на трона!

— Да — прошепна сестра ми, приковала очи в мен.

Преглътнах буцата, която бе заседнала в гърлото ми. Излъгала бях заради нея. Изневерила бях на съвестта си, за да предпазя семейството.

Седемнайсетгодишният фараон на Египет се изправи и обяви:

— Ай ще служи като главен везир на цялата страна! Той ще бъде надзорник на външната политика в Мемфис и ще го издигна над всички други везири! — Аменхотеп ме погледна отново и каза небрежно: — Можеш да си вървиш. Ние с царицата имаме да правим планове.

Нефертити протегна ръка да ме спре, но аз строго поклатих глава и се изнизах покрай нея към вратата. Очите ми се напълниха със сълзи и ги изтрих с опакото на ръката си. Излъгала бях царя на Египет, най-висшия представител на Амон в страната. „Маат^[1] ще се срамува от мен“ — промърморих на глас, но по оградените с колони коридори нямаше никой, който да ме чуе.

Помислих си да ида да поговоря с майка, но тя щеше да каже, че съм постъпила правилно. Отидох в градините и седнах на най-отдалечената каменна пейка. Боговете щяха да ме накажат за стореното от мен. Маат щеше да поиска възмездие.

— Не се случва често сестрата на царицата да дойде сама в градините.

Беше генерал Нахтмин.

Примигнах да прогоня сълзите.

— Ако фараонът те види с мен, няма да е доволен — казах аз строго, докато събирах мислите си.

— Няма значение. Новият фараон скоро ще замине за Мемфис.

Аз рязко вдигнах глава.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Ще се преместят само онези, които предпочитат да си отидат оттук. По-голямата част от войската ще остане в Тива. — Генералът седна до мен, без да ме моли за разрешение. — Е, защо си тук, сред върбите, и то сама?

Очите ми отново плувнаха в сълзи. Посрамила бях боговете.

— Какво? Да не би някое момче да е разбило сърцето ти? — попита той. — Да го изгоня ли оттук?

Разсмях се, въпреки че не ми беше до смях.

— Нито едно момче не се интересува от мен.

Замълчахме за момент.

— Е, защо бяха тези сълзи?

— Казах лъжа — прошепнах аз.

Генералът ме погледна внимателно и в ъгълчетата на устните му се появи зачатък на усмивка.

— Това ли е всичко?

— За теб може да е дреболия, но за мен означава много. Никога не бях лъгала.

— Никога? Дори за счупена чиния или за нечия загубена монета, която си намерила?

— Не. Не и откакто станах достатъчно голяма, за да разбирам законите на Маат.

Генералът не каза нищо и аз си дадох сметка, че на него, мъжа, който е виждал войни и кръвопролития, сигурно му се струвам голямо дете.

— Няма значение — промърморих.

— Има значение — каза той сериозно. — Ти цениш истината. Излъгала си едва днес.

Не му отговорих.

— Спокойно, няма да издам тайната ти.

Скочих от мястото си, вбесена. Той подиграваше ли се с мен?

— Изобщо не биваше да ти казвам!

— Мислиш, че ще загубиш уважението ми заради една лъжа? — Той се засмя добродушно. — Дворът на Египет е изграден от лъжи. Ще видиш това в Мемфис.

— Тогава ще си затварям очите — отвърнах детински.

— И ще си патиш. Най-добре дръж очите си винаги отворени, господарке. Баща ти разчита на това.

— Откъде знаеш на какво разчита баща ми?

— Ами, ако ти не запазиш бистър разсъдък, кой тогава? Красивата ти сестра ли? Или може би Аменхотеп Младши? Те ще са твърде заети да градят гробници и храмове — отвърна той. — Дори може би — добави предателски — ще съборят жреците, за да разполагат с цялото злато, което прибират те. — Трябва да съм изглеждала скандализирана, защото генералът попита: — Да не мислиш, че само твоето семейство вижда това? Новият фараон накара всички да се разтичат. Ако жреците на Амон паднат, ще ги последват много заможни хора.

— Сестра ми няма нищо общо с това — казах аз твърдо и тръгнах назад към двореца. Не ми харесваше начинът, по който генералът вплиташе семейството ми в плановете на Аменхотеп. Но той ме последва и изравни крачка с мен.

— Обидих ли те, господарке?

— Да, обиди ме.

— Извинявай. В бъдеще ще съм по-внимателен. В края на краищата ти ще си една от най-опасните жени в двореца.

Спрях се.

— Посветените в тайните везири и жреци плащат на шпионите много пари за това.

— Не знам за какво говориш.

— За информацията, благородна Мутноджмет — отвърна той и продължи към конюшните.

— И какво според теб може да стори информацията — извиках след него.

— Когато попадне в неподходящи ръце — отвърна през рамо той, — може да стори какво ли не.

* * *

Онази вечер се приготвях за лягане в стаята до царските покои със съзнанието, че сестра ми е наблизо, ала не мога да я повикам. Погледнах към перваза на прозореца и насадените си в саксии растения, които бяха преживели пътуването от Ахмим, а след това и пренасянето от стая в стая. Утре царицата щеше да обяви датата на заминаването ни за Мемфис и те трябваше да изтърпят още едно пътуване.

Когато Ипу дойде да ме преоблече, видя киселата ми физиономия и изцъка.

— Какво има, господарке?

Повдигнах рамене, сякаш не беше нещо особено важно.

— Липсва ти родният дом? — предположи тя и аз кимнах.

Съблече ризата през главата ми и ми облече друга. Покорно седнах на леглото, за да сплете косата ми.

— На теб домът ти никога ли не ти липсва? — попитах я тихо.

— Само когато си спомня за братята си — усмихна се тя. — Отгледана съм сред седмина братя. Затова се разбирам така добре с мъжете.

Засмях се.

— Ти се разбираш с всички. Видях те на празненствата. Няма човек от Тива, когото да не познаваш.

Ипу тръсна нехайно рамене, ала не го отрече.

— Такива сме ние около езерото Моерис. Винаги дружелюбни.

— Значи си родена във Фаюм?

Тя кимна.

— В малко земеделско селце. — Описа ми огромни пространства глинеста почва, преминаващи в зелени хълмове. И лозя, пръснати край синьо-зеления Нил. — В Египет няма по-добро място за градинарство, за отглеждане на жито или папирус.

— И с какво се занимава семейството ти? — попитах.

— Баща ми беше личен винар на фараона.

— Личен винар ли? И ти си напуснала неговите лозя и градини, за да работиш в двореца?

— Едва след като той почина. Бях на дванайсет години, най-малката от пет дъщери и седем синове. Майка ми нямаше нужда от мен и бях наследила нейните чудесни умения с боите. — Разгледах тежкия грим на очите й в огледалото над главите ни, малахитовите линии, които никога не се размазваха на слънцето. — Фараонът ми намери място като една от личните прислужници на царицата. След време се издигнах до нейна любимка.

А царицата я беше пуснала, за да бъде край мен. Замислих се за моята леля и за всичките й безкористни дела, които остават незабелязани. А егоистичният й, погълнат от собствената си персона син не умееше да цени нейната доброта.

— Животът в двореца е по-хубав от живота в лозята — продължи Ипу Да бъдеш в града, където жените могат да си купуват всичко, каквото им трябва… Въглен, парфюм, истински перуки, екзотични храни. Корабите идват по Нил и спират в Тива. Но във Фаюм не спираха никакви кораби.

Тя ми донесе роклята и ленените чорапи, а аз въздъхнах. Никакви кораби. Никакви хора. Никаква политика. Само градини. Обух чехлите си и седнах до мангала. Ипу остана права и аз й посочих стол.

— Кажи, Ипу — подех, като сниших глас, въпреки че Нефертити в никакъв случай не би могла да ме чуе, — какво се говори в двореца?

Лицето й светна, сега вече беше в стихията си.

— За теб ли, господарке?

Изчервих се.

— За сестра ми и фараона.

Тя повдигна вежди и отвърна предпазливо:

— А… чувам, че новият фараон бил своенравен.

Наклоних се към нея.

— И?

Тя хвърли бърз поглед към вратата на преддверието и нататък към царската спалня.

— И че царицата е красива. Останалите слуги я наричат Неферет. Красивата жена.

— А за Мемфис? — попитах. — Казано ли е на слугите кога да се готвят за отпътуване?

— О. — Трапчинките затрептяха на бузите й. — Това ли било? — Тя се наведе към мен и тъмната коса се изсипа от раменете й. Беше красива жена със заоблени форми и блестящи малахитови клепачи, цялата в бляскави мъниста. — Царица Тий днес поръча три нови носилки, а господарят каза, че вече са купени шест нови коня.

Облегнах се назад.

— Кога ще са готови?

— След седем дни.

На другата сутрин бях повикана в тронната зала, преди да се напълни с придворни, любопитни да чуят датата, на която Аменхотеп ще потегли към Мемфис. Влязох през двойните врати и погледа ми привлякоха най-напред гората колони, наподобяващи снопове папирусови стъбла, които стигаха до висок изрисуван подиум. Капителите бяха във формата на папирусови пъпки, които непосредствено до вратата бяха затворени, но с всяка следваща колона постепенно се разпукваха и разцъфтяваха, така че последните два капитела, разположени до златните тронове, представляваха напълно разтворени и боядисани цветове — символизиращи, предполагам, фараона, който разтваря ръце да прегърне цял Египет.

Пред подиума, където седяха леля ми и баща ми, имаше изображения на вързани пленници, хети и нубийци, така че когато се качва на трона, фараонът да тъпче своите врагове. Тронната зала бе празна, с изключение на нас тримата; татко и леля седяха на абаносова пейка с разгърнати папирусови свитъци пред себе си.

— Царице. — Поклоних се. Татко.

Царица Тий не чака да седна.

— Сестра ти се е преместила в личните покои на сина ми.

Изражението й беше неразгадаемо и аз отговорих предпазливо:

— Да. Тя омая новия фараон, царице.

— Тя омая целия двор — поправи ме Тий. — Всички слуги говорят само за нея.

Спомних си, че Ипу нарече сестра ми Неферет, както и онова, което каза генерал Нахтмин.

— Тя е дръзка, царице, но е много лоялна.

Тий ми отправи изпитателен поглед.

— Лоялна, но към кого?

Баща ми прочисти гърло.

— Искаме да знаем какво бе казано на закуска тази сутрин.

Разбирах какво става и виждах, че ме използват като шпионка. Размърдах се притеснено и отвърнах:

— Те изобщо не закусваха. Слугите оставиха подноси с храна в преддверието и след като аз се нахраних, ги изнесоха.

— Тогава какво са правили? — попита царицата.

Поколебах се и баща ми каза строго:

— За нас е важно да знаем тези неща, Мутноджмет. Или ние ще разберем, или някой друг ще го стори.

Някой като Панахеси.

— Правеха планове да строят храмове на Атон — казах аз.

Баща ми попита бързо:

— Скици ли?

Кимнах.

Той се обърна към сестра си и каза:

— Аменхотеп не може да стори нищо, преди да почине старият фараон. Не разполага нито със злато, нито с възможности, за да строи храмове. Това са само приказки…

— Опасни приказки! — избухна Тий. — Приказки, които той няма да прекрати, докато не стане фараон и на Горен Египет.

— Дотогава ще разбере, че не е толкова лесно да управляваш без подкрепата на жреците. Няма да може дори да поддържа своя войска без тяхното злато. Никой фараон не може да управлява самостоятелно.

— Синът ми мисли, че може. Мисли си, че ще успее да отхвърли боговете и да въздигне Атон над всички тях, дори над Озирис. Дори над Ра. Очакваше се дъщеря ти да промени всичко това…

— Ще го промени…

— Тя е твърде буйна и амбициозна! — извика царицата. Излезе на балкона и вкопчи пръсти в парапета. — Може би не избрах за първа съпруга подходящата дъщеря.

Баща ми погледна през рамо към мен, но не успях да разгадая изражението му.

— Изпрати го в Мемфис — каза той. — Там ще разбере, че не е лесно да се бъркаш в делата на Маат.

* * *

По пладне същия ден царицата обяви в тронната зала датата на нашето заминаване за Мемфис. Щяхме да заминем на двайсет и осми фармути. Имахме шест дни да си стегнем багажа.