Мишел Моран
Нефертити (19)

Седемнайсета глава
Амарна
Двайсет и осми пайни^[1]

 

 

— Боя се, че тя ще остане тук и ще се грижи за своята градина с билки до края на дните си. Без съпруг, без деца…

Чувах думите на моята прислужница от градината. Преди три месеца, в деня, в който разбрах, че някой ме бе отровил, за да убие детето на Нахтмин, аз бях открила сама тази вила на златните тераси над града, току-що построена и останала празна. Никое семейство още не я бе купило от двореца, така че аз се настаних в нея и я обявих за своя. Никой нямаше да посмее да поиска да ме преместят.

Отнело ми бе три месеца да сея и да садя, но сега вече трябваше да протягам ръка нагоре, за да стигам листата на младите смокинови дървета, топли и нежни, с вече почти узрели плодове. Гласът на прислужницата ми доближаваше до градината.

— Тя е навън, там е почти непрекъснато — каза загрижено. — Отглежда билките си, за да може да ги продава на жените.

Усетих присъствието й зад гърба си като опора, като каменна колона. Не ми беше нужно да чувам гласа й, за да знам кой е зад мен. Освен това долавях парфюма й с дъх на лилия и кардамон.

— Мутноджмет?

Обърнах се и заслоних очи. След като напуснах двореца никога не слагах перука. Косата ми растеше дълга и буйна. Ипу казваше, че на слънцето очите ми били като изумруди камъните, с които може да се среже стъкло.

— Царице. — Направих много дълбок поклон.

Царица Тий примигна изненадано.

— Променила си се.

Почаках да ми каже как съм се изменила.

— Изглеждаш по-висока. И по-тъмна, струва ми се.

— Да. Прекарвам повечето време на слънце — там ми е мястото.

Оставих правата лопата и я разведох да разгледа градината.

— Свършила си чудесна работа тук. — Тя спря да погледне финиковите палми и цъфналите глицинии.

Усмихнах се.

— Благодаря ти. Отне ми три месеца.

Влязохме в откритата галерия и леля седна. Аз се бях променила, но тя си бе останала същата: дребна и проницателна, със стиснати устни и хитри сини очи. Седнах срещу нея на малка пухена възглавница. Тя бе изоставила Тива, пристигнала бе в Амарна с баща ми по негово настояване и сега двамата често замръкваха и осъмваха в Пер Меджат, където проучваха свитъци, пишеха писма, подготвяха съглашения.

Ипу сложи пред нас топъл чай и царицата взе своята чаша между дланите си.

— Не съм дошла да те придумвам да се върнеш — каза тя.

— Знам. Твърде разумна си, за да го правиш. Разбираш, че съм приключила с двореца. С Нефертити и нейните статуи и безкрайните й кроежи.

Царица Тий се усмихна тънко.

— Винаги съм си мислила, че избрах неподходящата сестра.

Примигнах, изненадана, че някой може да ме предпочете пред Нефертити. После решително поклатих глава.

— Не, никога не бих пожелала да стана царица.

— Тъкмо затова от теб щеше да излезе прекрасна царица. — Тя остави чашата си. — Но кажи, Мутноджмет, какво ще предложиш на стара жена, която има болки в ставите?

Погледнах я въпросително.

— Дошла си заради билките ми?

— Както каза, не съм дошла да те уговарям да се върнеш. Твърде разумна съм. Освен това защо да напускаш тази вила? — Тя погледна пълзящите лози и високите изрисувани колони около себе си. — Това е тихо убежище, далеч от града и от глупавата политика на моя син. — Наклони глава и тежките огърлици от злато и лазурит на врата й звъннаха мелодично. После се наведе свойски към мен. — Е, кажи, Мутноджмет, какво да вземам?

— Но твоите придворни лекари…

— Те не познават така добре билките както ти.

Тя гледаше през отворените врати към моята добре подредена градина, ред след ред сена и хризантеми с блестящи на слънцето жълти и оранжеви листа. Имаше хвойна за главоболие, пелин за кашлица. Все още отглеждах акация за жените, които имаха нужда от нея. Макар да знаех, че моите билки бяха убили собственото ми дете, не можех да се отрека от тях.

— Жените говорят, че си станала истинска лечителка. Наричат те секем-миу, могъщата котка — каза тя, а аз веднага си спомних за Нахтмин и очите ми се насълзиха. Леля ме погледна критично, после протегна ръка и ме потупа по рамото. — Хайде, покажи ми билките.

Отвън топлото слънце бе пръснало светли петна между сенките в градината. Росата по растенията скоро щеше да изсъхне и аз поех с пълни гърди силната миризма на току-що прекопана пръст. Наведох се и откъснах зелено плодче от хвойната.

— Хвойната ще ти подейства добре. — Подадох й го. — Мога да ти направя чай, но ще трябва да го пиеш по два пъти на ден.

Тя смачка плодчето между палеца и показалеца си, поднесе пръстите към носа си и рече:

— Мирише на писмо от Митани.

Погледнах я в светлината на слънцето, беше четирийсетгодишна, а все още поддържаше отношения с чужди държави, съзаклятничеше с баща ми как най-добре да ръководят държавата.

— Защо продължаваш да го правиш?

Тя веднага разбра какво имам предвид.

— Защото става дума за Египет — Слънцето блестеше в светлите й очи и в златото по китките й. — Някога бях духовният и физически глава на тази страна. И какво се е променило? Да, имам глупав син, който седи на трона. Но все още ми остават моите богове и моят народ. Разбира се, ако фараон бе Тутмос…

— Какъв беше той? — тихо попитах аз.

Леля наведе поглед към пръстените си.

— Умен. Търпелив. Страстен ловец. — Поклати глава в израз на съжаление за нещо, известно само на нея. — Тутмос беше войник и жрец на Амон.

— Двете неща, които Ахенатон не понася.

— Когато сестра ти се омъжи за него, се питах дали не е твърде крехка. — Леля се изсмя рязко. — Кой да знае, че Нефертити, малката Нефертити, ще излезе толкова… — Не успя да намери подходящата дума и погледът й се спря на града под нас, бяла перла сред пясъка.

— Необуздана — подсказах й аз.

Леля кимна печално.

— Плановете ми не бяха такива.

— Нито пък моите.

Устните ми затрепериха и когато видя, че плача, леля хвана ръката ми.

— Ипу мисли, че си самотна.

— Имам моите билки. И майка идва сутрин, носи ми хляб. Сусамови хлебчета и хубава шира от двореца.

Леля кимна бавно.

— А баща ти?

— Той също идва и си говорим за новините.

Тя изви вежди.

— И какво ти разказва в последно време?

— Че Катна праща молби да им помогнем да се защитят от хетите.

Лицето на Тий придоби сурово изражение.

— Катна е наш васал от сто години. Изгубим ли я сега, за хетското царство това ще е знак, че не желаем да се сражаваме. Това е втората ни васална държава, която моли за помощ. Аз пиша писма, за да ги успокоявам, а моят син зад гърба ми праща поръчки за още цветно стъкло. Те искат войници — повиши глас леля, — а той иска стъкло! Когато съюзниците ни паднат и между нас и хетите не останат буферни държави, тогава какво?

— Тогава те ще нахлуят в Египет.

Тий затвори очи.

— Остава ни поне войската в Кадеш.

Бях ужасена.

— От сто човека!

— Да, но хетите не знаят това. Аз не бих подценила силата на Хоремхеб или на Нахтмин.

* * *

Не желаех да допускам в главата си мисълта, че Нахтмин може да се върне. Седях в градината под сенника и размишлявах. За да се върне, трябваше да победят в Кадеш, а това нямаше да се случи никога. Пуснах листенце от лайка в утринния си чай. Дори след толкова месеци не можех да спя добре и когато мислех за Нахтмин, ръцете ми започваха да треперят.

Ипу се появи на терасата.

— Господарке, от двореца пристигна подарък!

— Тогава го изпрати обратно, както останалите — казах аз. Не желаех да бъда подкупвана. Вече не бяхме малки момиченца, тя не можеше да счупи любимата ми играчка и после да ми даде някоя от своите. Продължаваше да мисли, че не се е случило нищо особено, че Нахтмин е просто един от многото и след него ще има други. Ала аз не бях като нея. Не бях способна един ден да се целувам с Ранофер, а на следващия да го зарежа.

Но Ипу продължаваше да ме гледа.

— Този път може би е нещо, което ще пожелаеш да задържиш.

Намръщих се, но оставих чая си и влязох в къщата. На масата имаше кошница.

— Велики Озирис! Какво има вътре? — извиках аз. — Мърда!

Ипу се ухили.

— Погледни.

Подканяна от Ипу, вдигнах капака. Вътре се беше сгушило съвсем мъничко и изплашено петнисто коте, от порода, която само най-богатите велможи на Египет можеха да си позволят.

— Коте?

Малкото същество вдигна очи към мен, замяука за майка си и аз го извадих от кошницата, макар да знаех, че не бива. Беше толкова дребно, че се побираше в дланта на ръката ми, и когато го сложих до гърдите си, започна да мърка.

— Видя ли? — каза Ипу, доволна от себе си.

Оставих котето.

— Няма да я задържим.

— Момче е. И защо не?

— Защото е подарък от сестра ми и тя си мисли, че едно коте може да замени дете.

Ипу вдигна длани.

— Но ти си самотна.

— Не съм самотна. Всеки ден идват клиенти. И родителите ми. — Върнах котето в кошницата и внимателно сложих капака отгоре. Тънкото му гласче се чуваше през плетената ракита и Ипу ми хвърли хладен поглед.

— Не ме гледай така. Не го убивам, само го връщам обратно.

Тя не каза нищо. Единственият звук бе жалното мяукане на котето.

Завъртях очи.

— Добре. Но ти ще се грижиш за него.

Пристигна татко, следван от майка; прислужницата им носеше кошница, пълна с луксозни неща от двореца, които не ми бяха нужни. Той се намръщи, когато видя Ипу, клекнала до дивана, да люлее въженце и тихо да вика нещо, скрито отдолу.

— Какво прави тя?

Прислужницата остави кошницата на масата и трите се обърнахме да погледнем. Мярна се сива лапа и после, когато канапът изчезна, се чу тревожно скимтене.

— Непослушното животинче не иска да излезе! — извиках.

— Какво е? — Майка отиде да погледне отблизо.

— Нефертити ми е изпратила коте — казах безизразно аз. Татко веднага вдигна очи да разчете изражението ми. — Взех го само защото Ипу го искаше.

Котето побягна по коридора.

— Сложи ли й име? — попита с усмивка майка.

— Мъжко е. Името му е Бастет.

— Покровителката на котките — одобри тя.

Татко ме погледна изненадано.

— Идеята беше на Ипу.

Майка започна да вади разни дрехи от кошницата, а ние с него излязохме в градината.

— Чух, че сестра ми вчера е идвала да те посети.

— Тя смята, че в Кадеш имаме шансове за успех — подхвърлих аз и зачаках да видя какво ще каже.

Той сложи ръка на рамото ми.

— Възможно е, Мутноджмет. Но аз не бих се надявал на това. Него вече го няма. Всички сме изпратили при Озирис любими хора.

— Но не по този начин! — отвърнах аз, като се борех със сълзите.

— Нефертити не е знаела — увери ме татко. — Тя е извън себе си. Детето трябва да се роди в края на тот, а лекарите казват, че ако не се успокои и не започне да се храни, ще го загуби.

„Чудесно. Да го загуби — помислих си аз. — Нека разбере какво е да се събудиш ограбена от всичко, което си обичала.“ Ала веднага се почувствах виновна.

— Надявам се да намери покой. — Наведох глава. — Но дори да не е знаела за билките, тя е позволила Нахтмин да бъде отведен.

Известно време татко запази мълчание. После каза:

— Тя ще иска да присъстваш на раждането.

Прехапах език. Той много добре виждаше иронията в онова, което искаше от мен.

— Когато му дойде времето — прошепнах.

* * *

Царица Тий ме посети за втори път. Тръгна нагоре по стълбището на вилата, следвана от седем жени, всяка с голяма ракитова кошница в ръце.

— Ипу, намери Бастет! — викнах аз. — Не можем да го оставим да тича наоколо и да напада глезените на царицата.

Това беше неговата нова игра. Избираше си някоя от мебелите, скриваше се под нея, а после изскачаше и хапеше краката на всеки, който минеше оттам.

— Бастет! — развика се Ипу — Ела тук, Бастет!

Чувах, че свитата на царицата приближава.

— Бастет! — викнах строго. Малкото кожено кълбо изскочи от скривалището си и дойде при мен, сякаш за да попита какво смятам да правя с него. — Ипу, занеси го в задната стая — посочих аз.

То се вторачи в Ипу и измяука жално.

— Защо когато ти го повикаш, идва, а на мен не ми обръща внимание?

Погледнах надолу към гордото дребосъче. Макар Ипу да бе тази, която го хранеше, то седеше под моя стол и се сгушваше в моя скут пред мангала. „Безочливо коте“ — помислих си.

Почукването отекна из цялата къща и Ипу се втурна да отвори. Отвън двама слуги държаха сенник от паунови пера над главата на леля ми, за да я пазят от слънцето.

— Царице Тий. — Поклоних се. — За мен е удоволствие да те видя.

Леля ми подаде ръка, за да я въведа в къщата. Пръстените на ръцете й бяха зашеметяващи, големи късове лазурит, обковани в злато. Тя седна на пухена възглавница в откритата галерия и се загледа в разкъсания гоблен на стената. Опипа висящите конци.

— Котето от Нефертити? — Усмихна се на моята изненада.

— Носеха се приказки из двореца, когато не го върна.

Изведнъж се ядосах.

— Приказки ли?

— Някой подхвърли, че може би вече всичко е простено. — Наблюдаваше внимателно как страните ми поруменяваха от нахлулата кръв.

— А някой не подхвърли ли, че с един подарък не може да се заплати за дете? Не може да се върне човешки живот.

— Кой би казал подобно нещо на сестра ти? Никой не дръзва да предизвиква Нефертити. Нито аз, нито дори баща ти.

— Тогава значи тя върши каквото си иска?

— Както са правили всички царици. Само че с по-голямо пристрастие към строителството.

— Не е възможно да строят още?

— Разбира се, че е възможно. Ще строят, докато войската не си намери водач, който да оглави бунта.

— Но кой може да е достатъчно силен, за да се разбунтува срещу фараона?

Ипу сервира чай с мента. Леля поднесе чашата към устните си.

— Хоремхеб — отвърна тя честно.

— Което е и причината Хоремхеб да бъде изпратен в Кадеш.

Леля кимна.

— Той беше твърде популярен. Като Нахтмин. Синът ми съзря опасност там, където би трябвало да види изгода. Много е глупав, за да схване, че Нахтмин няма да се разбунтува, докато е в твоето легло.

— Нахтмин никога не би застанал начело на бунт — побързах да кажа аз. — Със или без мен.

Тий повдигна вежди.

— Той искаше спокоен живот.

— Значи не ти е казал, че когато Ахенатон се готвеше да отнеме короната на брат си, войниците в Тива отидоха при него и го помолиха да ги поведе на бунт? И че той се съгласи?

Оставих чашата.

— Нахтмин?

— Няколко везири и войници го убедиха, че бунтът е единственият начин да се постигне справедливост, след като княз Тутмос беше убит.

Приковах поглед в леля, опитвайки се да разбера дали наистина казва онова, което си мислех. Че Тутмос е умрял не защото е паднал от колесницата, а от ръката на брат си. Тя видя неизказания въпрос в очите ми и настръхна.

— И аз, както всички останали, чувам какво си говорят слугите.

— Но неговата колесница се е обърнала…

— Може да е загинал поради собственото си невнимание. Или пък е имало шанс да се възстанови. Единствено живият ми син и Озирис знаят истината.

Потръпнах при мисълта за това.

— Само че не е имало никакъв бунт.

— Нефертити пристигна и в двореца решиха, че тя ще спаси Египет от моя син.

Аз се облегнах назад.

— Защо ми казваш всичко това?

Леля остави чая си.

— Защото един ден ще се върнеш в двореца и тогава или очите ти ще бъдат широко отворени, или ще те погребат със затворени очи.

* * *

След още двайсет дни Тий седеше на стол от слонова кост между редовете в градината ми и ме разпитваше за растенията. Интересуваше се за какво друго служат корените на женското биле освен за подслаждане на чая. Казах й, че когато се използват вместо мед, те предпазват зъбите от разваляне и че същият резултат се постига и когато ядеш лук вместо чесън. Между разлистените млади растения се зададе татко; дори не бях чула кога Ипу го бе посрещнала на вратата.

Той погледна първо леля, после мен.

— Какво правите?

— Моята племенница ме запознава с магията на билките. Дъщеря ти е много умно момиче. — Леля засенчи лицето си с ръка и стана, а аз не бях сигурна дали онова, което се мярна в очите на татко, беше гордост или неодобрение. — Какво те води насам? — попита го тя.

— Дойдох да те търся. — Гласът на баща ми бе мрачен, но леля бе имала много трудни моменти в живота си и не се трогна.

— Значи в двореца има неприятности — рече тя.

— Ахенатон е намислил да си строи гробница на изток.

Тий му отправи остър поглед.

— Нито един фараон не е погребван на изток.

— Той иска да бъде погребан оттатък хълмовете — там, откъдето изгрява слънцето — и настоява всички придворни в Амарна да изоставят гробниците, които вече са изсекли в скалите на запад.

Гласът на леля захриптя от гняв.

— Да изоставим гробниците, които вече сме построили в Тива? Да преместим мъртвите от местата, където винаги са лежали — в нозете на залязващото слънце, — за да бъдат погребани на изток? — Никога не я бях виждала толкова ядосана. — Няма да успее да го направи!

Татко разпери ръце.

— Не можем да го спрем. Но можем да построим втора гробница и да запазим онези, които сме построили в Долината…

— Разбира се, че ще ги запазим. Никога няма да ме погребат в град Амарна — закле се тя.

— Нито пък мен — каза баща ми. И неговият глас бе станал дрезгав.

И двамата се обърнаха към мен.

— Ти трябва да изпълниш това — каза Тий. — Ако умрем, трябва да се погрижиш да бъдем погребани в Тива.

Но как? Как да погазя волята на Ахенатон?

— Ще използваш хитростта си — бързо отвърна татко.

Видях, че говори сериозно, и ме обзе страх.

— Но аз не съм хитра. — Разтревожих се. — Хитра е Нефертити. Тя може да го направи.

— Обаче няма да го направи. Сестра ти си строи гробница заедно с Ахенатон. Изоставили са предците ни, за да рискуват погребение на изток. — Погледът на татко бе съвсем сериозен. — Ти си тази, която трябва да се погрижи за нас.

— Но как? — извиках с писклив от уплахата глас.

— С подкупи — отвърна леля. — Хората, които работят като балсаматори, се подкупват също толкова лесно, както всички останали. — Когато видя, че не схващам, тя ме погледна в лицето, сякаш не вярваше, че може да съществува толкова невежо момиче. — Никога ли не си чувала за жени, които дават децата си на безплодни съпруги от знатни семейства? Казват на мъжете си, че детето им е умряло, а балсаматорите взимат маймуна и я увиват като детска мумия. — Аз отскочих от ужас и Тий повдигна рамене, сякаш това бе известно на всички. — О, да, онези в Града на мъртвите са способни да правят чудеса. Срещу известно заплащане.

— Ако се стигне някога до това — каза татко, — ще трябва да подкупиш балсаматорите, за да сложат друго тяло в град Амарна.

Ръцете ми започнаха да треперят.

— И да ви закарам в Тива? — Това ми се струваше съвсем нереално. Струваше ми се невъзможно. Баща ми и царицата нямаше никога да умрат. Но татко ме потупа по рамото, като че бях дете.

— Когато му дойде времето…

— Ако дойде — натъртих аз.

— Ако дойде. — Той се усмихна нежно. — Тогава ще знаеш какво да правиш. — После се обърна към Тий. — Да се срещнем ли тук и утре?

— В моята градина?

— Амарна се е превърнала в дворец, гъмжащ от шпиони, Мутноджмет. Ако искаме да говорим, ще трябва да е тук. Ахенатон не вярва на никого, а доносничките на Панахеси са навсякъде, обикалят из двореца и му докладват. Между тях са дори някои от прислужничките на Нефертити.

Представих си Нефертити сама в двореца, заобиколена от мними приятели и шпиони. Но не желаех да й съчувствам. Каквото си бе надробила, това да си сърба.

* * *

В края на епифи ми бе наредено да отида в двореца. Пристигна пратеник с писмо, което носеше тежкия печат на баща ми, и настоятелно го пъхна в ръцете ми.

— Царицата започва да ражда, господарке.

Отворих писмото и видях, че е вярно. Нефертити щеше да роди всеки момент. Стиснах устни и сгънах писмото, неспособна да понеса мисълта за това събитие. Пратеникът продължаваше да ме гледа.

— Е, какво искаш? — сопнах му се аз.

Момчето не помръдна.

— Искам да знам дали ще дойдеш, господарке. Царицата е питала за теб.

Питала е за мен. Питала е за мен, макар да знае, че докато тя ражда второ, моето първо дете беше убито! Смачках сгънатия папирус в ръката си, а пратеникът ме гледаше с разширени очи.

— Отвън те чака колесница — гласът на момчето стана умолителен.

Погледнах го по-внимателно. Беше дванайсет-тринайсетгодишно. Ако не успееше да ме заведе, това можеше да провали бъдещето му. То продължаваше да ме гледа с широко отворени и пълни с надежда очи.

— Почакай да си взема нещата — казах му аз.

Ипу се въртеше из кухнята.

— Тя си има лекари. Не си длъжна да ходиш.

— Разбира се, че съм длъжна.

— Но защо?

Бастет изви коприненото си гръбче и го отърка в прасеца ми, сякаш за да ме утеши.

— Защото става дума за Нефертити и ако тя умре, никога няма да си го простя.

Ипу влезе с мен в спалнята ми, следвана от Бастет.

— Искаш ли да дойда и аз? — предложи тя.

— Не. До довечера ще се върна. — Взех сандъчето с билките и когато понечих да тръгна, Ипу стисна ръката ми.

— Запомни, отиваш там заради детето.

Преглътнах горчиво.

— Което трябваше да е моето.

— Тя каза, че няма нищо общо — напомни ми Ипу.

— Възможно е — отвърнах аз. — А може да е седяла и да е гледала, без да изрече и дума, докато това се е вършило.

Пратеникът ме отведе до своята колесница. Изплющя с камшика и светлокафявите коне препуснаха в галоп по Царския път към двореца. На всяка колона, край всяко кръстовище имаше статуи на сестра ми. Изобразена беше и на рисунки, в изумителното облекло на Изида, простряла ръце над пустинния град, построен от нея и от съпруга й. От вратите на храмовете, където трябваше да се виждат образите на боговете, отново гледаха тя и Ахенатон.

— Дано Амон прости тяхната дързост — прошепнах.

* * *

И тук, както в Мемфис, бе построен родилен павилион. В оформлението му се усещаше ръката на Нефертити: прозорци от тавана до пода, тапицирани столове, преливащи от вазите цветя, предимно любимите й лилии. Имаше десетки подредени в кръг столове за жените от двореца, почти всичките заети.

— Благородната Мутноджмет! — извести слугинята на входа. Брътвежите и смехът, които изпълваха павилиона, утихнаха.

— Мутни! — Нефертити разгони придворните и дъщерите на везирите, които се бяха скупчили около нея, се отдръпнаха с разширени от любопитство и изпълнени със завист очи.

Спрях пред леглото й. Тя бе здрава и красива, подпряна на куп възглавници, без каквито и да било признаци за родилни болки.

Кръвта се качи в главата ми.

— Мислех, че раждаш.

— Лекарите казват, че ще е днес или утре.

Лицето ми се сгърчи от гняв.

— Твоят пратеник каза, че е спешно.

Тя се обърна към придворните си, които разглеждаха косата ми, ноктите ми, лицето ми, и нареди:

— Оставете ни!

Наблюдавах ги, докато се изнизваха навън като облак нощни пеперуди — момичета, които дори не познавах.

— Спешно е. Имам нужда от теб.

— Разполагаш с десетки жени, които да ти правят компания. Защо съм ти аз?

— Защото си моя сестра — отвърна тя рязко. — Би трябвало да сме заедно. Да се грижим една за друга.

Изсмях се горчиво.

— Не съм ти отнела детето! — извика тя.

— Но знаеш кой го е сторил.

Не каза нищо.

— Знаеш кой ме е отровил. Знаеш кой се е боял твърде много, че ще родя син, дете на генерал…

Тя скри очите си.

— Не искам да слушам повече!

Стоях безмълвно и я наблюдавах.

— Мутни — каза тя умолително. Вдигна към мен тъжните си очи, тъмни и бездънни като езера. Навярно си мислеше, че с чара си ще спечели всичко, каквото желае. — Бъди с мен, докато раждам това дете.

— Защо? Виждаш ми се достатъчно щастлива.

— Нужно ли е страхът от смъртта да бъде изписан на лицето ми, за да изплаша Ахенатон и той да не иска да ми дари други деца? И жените от двореца да изтичат при Панахеси и да му кажат, че царицата на Египет е загубила силата си? Най-удобният момент Кия да се издигне е тъкмо когато съм слаба. Мога ли да си позволя да изглеждам иначе освен щастлива?

Удивена бях, че е в състояние да мисли за тези неща дори когато се готви да ражда.

— Остани при мен, Мутни. Ти си единствената, на която вярвам. Ти ще знаеш какво ми дават акушерките.

Бях смаяна.

— Нали не мислиш, че биха те отровили?

Тя ме погледна с досада.

— Лекарите ще познаят, ако бъдеш отровена.

— Да, след като умра! Каква полза тогава?

— Панахеси рискува собствения си живот, ако направи подобно нещо.

— А ще има ли кой да докаже? На кого, мислиш, ще повярва Ахенатон? На дрънканиците на някаква акушерка или на върховния жрец на Атон? Освен това — каза със страх тя. — Не ива да забравяме жреците на Амон, които биха дали живота си, за да направят така, че Ахенатон да не остави наследник.

Представих си как някой отравя сестра ми, както бях отровена аз, как тя се гърчи от болка и вика, докато Анубис се прокрадва все по-близо до нея — и то по моя вина, понеже съм отказала да остана, докато роди.

— Ще остана. Но само за раждането.

Тя се усмихна, а аз седнах неохотно.

— Е, как ще го наречеш?

— Сменхар.

— А ако е момиче?

Нефертити ме изгледа сърдито изпод дългите си ресници.

— Няма да е момиче.

— Но ако е?

— Тогава Мекетатон — отвърна тя, повдигайки рамене.

* * *

Макар че Нефертити бе болезнено слаба, Нехбет^[2] трябва да бе благословила утробата й, защото всичките й деца като че ли се раждаха лесно. Акушерката хвана в ръцете си малкото изцапано с кръв и ревящо създание и останалите акушерки се заблъскаха да видят пола му. Нефертити се надигна.

— Какво е? — попита задъхано.

Жената наведе очи, майка плесна с ръце от радост, но докато прислужниците помагаха на Нефертити да се върне в леглото, видях, че лицето й бе пребледняло. Очите й потърсиха моите от другия край на стаята. Още една княгиня. Изпуснах въздуха от гърдите си и отмъстително си помислих: „Радвам се, че не е син.“ Взех кошницата си и тръгнах към вратата. Майка ме хвана за ръката.

— Трябва да останеш за помазването!

Стаята започваше да се пълни. Глашатай извести за идването на Тутмос, докато слугините се трупаха около Нефертити да измият тялото и наместят короната й. Майка ме хвана за лакътя и ме заведе до прозореца. Камбанен звън известяваше, че царицата е родила. Три удара за княгинята на Египет, колкото и за княз.

— Почакай поне, докато й бъде дадено име — примоли ми се тя.

Нефертити вдигна поглед и ни видя заедно.

— Собствената ми сестра няма ли да дойде да ми пожелае дълъг живот и добро здраве?

Всички присъстващи в стаята се обърнаха. Усетих под кръста си ръката на майка, която ме побутваше. Ако на татко бе позволено да влезе в родилната стая, той щеше строго да стисне челюсти, за да осъди моето неуважение. Поколебах се, после пристъпих напред.

— Нека Атон се усмихва над теб.

Всички се отдръпнаха настрани, когато Нефертити разтвори ръце да ме прегърне. Кърмачката седеше в един ъгъл на светлия и весел павилион и вече даваше на малката княгиня да суче.

— Хайде, радвай се за мен, Мутни.

Всички се усмихваха, всички бяха развълнувани. Не беше момче, но се беше родило здраво дете и всичко бе минало благополучно. Подадох й кошницата си и казах:

— За теб.

Тя надникна нетърпеливо вътре и очите й светнаха. Погледна от кошницата към мен и после обратно към кошницата.

— Мандрагора?

— Само няколко корена се развиха добре този сезон. Следващия би трябвало да тръгнат по-добре.

Нефертити вдигна очи.

— Следващия сезон ли? Какво искаш да кажеш? Нали се връщаш?

Не й отговорих.

— Трябва да се върнеш в двореца. Тук е семейството ти!

— Не, Нефертити. Моето семейство беше убито. Единият му член в утробата ми, другият — в Кадеш. — Обърнах се и си тръгнах, преди да ме бе смъмрила.

— Но ще дойдеш за помазването — викна тя. Не беше въпрос.

— Ако желанието ти е такова — отвърнах аз и излязох от стаята, като оставих вратите да се блъснат след мен.

* * *

Вън от двореца жителите на цяла Амарна празнуваха. Раждането на царско дете означаваше почивен ден дори за строителите на гробниците високо над долината. Излязох във външния двор, където царските кочияши стояха и чакаха да откарат или докарат в града някоя знатна особа.

— Закарай ме в храма на Хатхор — казах аз и преди кочияшът да ми бе отговорил, че не знае за такъв забранен храм, сложих в дланта му седем медни монети. Той кимна бързо и щом стигнахме там, и двамата приковахме очи в оградения от колони двор, изсечен в склона на хълма.

— Сигурна ли си, че искаш да те оставя тук, господарке? Храмът е изоставен.

— Няколко жени все още се грижат за светилището на Хатхор. Нищо лошо няма да ми се случи — отвърнах аз.

Но царският кочияш беше млад и внимателен.

— Мога да почакам — предложи той.

— Не. — Взех кошницата си и слязох. — Няма смисъл. Ако трябва, мога да се прибера и пеша.

— Но ти си сестрата на първата съпруга на царя!

— И както много други хора имам два крака.

Той се засмя и си тръгна.

Сред голите скали и дяланите камъни на хълма цареше тишина. Няколкото жени, които поддържаха скритото светилище на Хатхор, навярно пируваха долу в селата и правеха възлияния на новия египетски бог в знак на благодарност за раждането на княгинята.

— Не всички сме те забравили. — Коленичих пред малката статуя на Хатхор на хълма и сложих в краката й дар от тамян. Въпреки че в Амарна светилищата бяха забранени, жените бяха поръчали тайно построяването на малки храмове като този в покрайнините. И също като мен често криеха в домовете си статуи на богинята; имаха си тайни ниши, където можеха да оставят хляб и благовонни масла, та тя да помни предците и неродените им деца.

Поклоних й се почтително.

— Благодаря ти за благополучното раждане на Нефертити. Макар тя да не ти поднася вино или благовония, аз го правя от нейно име. Пази я винаги от ръцете на смъртта. Тя ти е благодарна за новия живот, с който си я дарила, и за бързото възстановяване след раждането. — Наредих билките до съда с благовония, който друга жена беше донесла, и чух зад гърба си хрущене на чакъл. Някой се обади:

— Никога ли не се молиш за себе си?

Не се обърнах.

— Не. Богинята знае какво желая.

— Не можеш да правиш това до безкрайност — каза леля. Горещ вятър подхвана краищата на полата и ги напъха между краката ми. — Все някога ще трябва да оставиш душата на детето си да почива в мир. То няма да се върне.

— Както Нахтмин.

Очите на леля бяха сериозни. Тя взе ръката ми в своята и двете застанахме на най-горната тераса на храма. Пред нас се откриваше гледка към пустинята чак то тръстиките на река Нил. Селяни с бели туники вършееха на полето и волове теглеха след тях тежки каруци със зърно. Над главите ни закръжи ястреб, превъплъщение на душата, и вдовстващата царица въздъхна:

— Нека и двамата почиват в мир.