Мишел Моран
Нефертити (6)

Четвърта глава
Двайсет и първи фармути

На сутринта в деня на сватбата и коронацията на Нефертити в двореца плъзнаха слухове, че в Тива внезапно се е появила невиждана красавица и ще става царица. Ипу подозираше, че са пуснати от баща ми и че за разнасянето им е платено, защото на разсъмване Нефертити не можеше да мръдне наникъде, без да я зяпат слуги от прозорците. Жените, пристигнали наскоро в двореца за коронацията, изведнъж започнаха да влизат в стаята ни под различни претексти, уж за да предлагат на Нефертити парфюми, ленено платно или подправено с билки вино. По-късно майка ми ни барикадира в своята стая и пусна пердета от всичките четири страни. Нефертити беше раздразнителна. Не беше спала цялата нощ. Въртяла се бе насам-натам, дърпала бе завивките ми и непрекъснато бе повтаряла името ми, за да проверява дали съм будна.

— Стой мирно, защото не мога да закопчея огърлицата ти — казах й аз.

— И бъди по-мила — посъветва я майка. — Докато ние тук си приказваме, онези хора нашепват на ухото на престолонаследника какво се говори за теб.

Нефертити кимна. Мерит вече мажеше лицето й с крем.

— Мутноджмет, намери сандалите ми, онези с кехлибара. И ти трябва да си сложиш същите. Нищо, че са неудобни — изпревари реакцията ми тя. — След това можеш да ги изхвърлиш.

— Но никой няма дори да погледне моите сандали — възразих аз.

— Разбира се, че ще ги погледнат — отвърна Нефертити. — Всички ще видят сандалите ти, роклята ти и килнатата ти перука. — Тя се намръщи и прекъсна Мерит, за да оправи косата ми. — Господи, Мутни! Какво щеше да правиш без мен?

Подадох й украсените с кехлибар сандали.

— Щях да се грижа за градината си и да си живея спокойно.

Нефертити се смееше и усмихваше, но въпреки това беше непоносима.

— Надявам се да мине добре — казах аз сериозно.

Тя също стана сериозна.

— Трябва да мине добре, защото иначе ще излезе, че семейството ни е пристигнало в Тива и е разменило живота си срещу нищо.

Почука се и майка стана да види кой е. На прага стоеше татко с шестима стражи. Мъжете надникнаха в стаята и аз бързо пригладих косата си, опитах се да изглеждам като сестра на първата съпруга на фараона. Нефертити обаче изобщо не им обърна внимание и затвори очи, докато Мерит нанасяше последните щрихи с въглена.

— Готови ли сме? — Баща ми влезе в стаята, а стражите останаха до вратата и зяпнаха отражението на Нефертити в огледалото. Дори не забелязваха, че съм там.

— Да, почти сме готови — обявих аз.

Стражите за пръв път погледнаха към мен, а майка ми се намръщи.

— Във всяко едно отношение. Писарите чакат, корабите скоро ще отплават към Карнак и всички ние ще си имаме нов фараон — рече татко.

Обърнах се да го погледна, защото го каза с толкова много ирония, но той ми махна да не се бавя.

— Побързай.

И ето че Нефертити беше готова. Изправи се, златната й рокля се плисна до пода, слънцето заигра в огърлицата и безбройните й гривни. Тя погледна към стражите и аз проследих реакцията им. Раменете им се изпънаха и гърдите им се изпъчиха. Нефертити пристъпи напред, хванала татко под ръка, и му каза с чаровна усмивка:

— Радвам се, че дойдохме в Малката.

— Не бързай да свикваш — предупреди я той. — Аменхотеп ще остане тук само докато Тий реши, че е готов да замине. После ще отидем в столицата на Долен Египет, за да го управляваме.

— В Мемфис? — извиках аз. — Ще отидем в Мемфис? Завинаги?

— Завинаги е голяма дума, Мутни — отвърна баща ми. Излязохме в застлания с плочи коридор и минахме през колонадата. — Може би няма да е завинаги.

— Колко време тогава? И кога ще се върнем?

Той погледна към майка и двамата се разбраха без думи тя да ми обясни.

— Мутни, сестра ти ще бъде царица на Египет — каза тя с тон, с какъвто се говори на малки деца, а не с тринайсетгодишни момичета. — Когато старият фараон премине в отвъдния живот, Аменхотеп ще се върне в Тива, за да управлява не само Долен, но и Горен Египет. Но няма да се връщаме тук, преди да е умрял фараонът.

— И кога ще стане това? Фараонът може да живее още двайсет години!

Никой не ми отговори и от погледа на баща ми разбрах, че стражите навярно са ме чули.

— Сега, когато дворът ще бъде разделен на две, ще започнат да се играят опасни игри — понижи глас татко. — Кой ще остане със стария фараон и кой ще заложи на новия? Панахеси ще отиде в Мемфис с Кия, тъй като тя носи детето на Аменхотеп. Ние, разбира се, също ще отидем там. Твоята работа ще бъде да предупреждаваш Нефертити, когато възникнат неприятности.

Излязохме в открития двор вън от двореца, където ни очакваше процесията, и майка заведе Нефертити при царица Тий. Хванах ръката на татко, преди и той да отиде при тях.

— Ами ако тя не иска да ме послуша? — попитах.

— Ще те послуша, защото винаги те е слушала. — Той стисна нежно рамото ми. — Ти си тази, която ще бъде честна с нея.

Процесията трябваше да потегли по пладне. Фараонът и царица Тий щяха да се возят на колесници. Останалите царедворци щяха да ги следват в открити носилки, засенчвани само от тънки ленени завеси. Единствено Аменхотеп и Нефертити щяха да вървят пеша и както повеляваше традицията, да преминат през града на път за кораба на фараона, който щеше да чака до кея на Тива. Оттам той щеше да отплава към Карнак, където царската двойка трябваше да продължи до вратите на храма, за да бъде коронясана като фараон и царица на Долен Египет.

Докато дворът се пълнеше с велможи, напрежението на стражите ни растеше. Те пристъпяха нервно от крак на крак, защото знаеха, че ако нещо се случи по време на процесията, ще платят с живота си. Особено силно впечатление ми направи единият от воините, генерал с дълга коса и плисирана туника. Ипу проследи погледа ми и каза:

— Генерал Нахтмин. Само на двайсет и една години е. Мога да ви запозная…

— Да не си посмяла! — възмутих се аз.

Тя се засмя.

— Разликата от осем години не е чак толкова голяма!

Нефертити ни чу да се смеем и се намръщи.

— Къде е Аменхотеп? — попита тя.

— Аз не бих се тревожил — отвърна шеговито баща ми. — Няма да пропусне собствената си коронация.

Престолонаследникът се появи, ескортиран от едната страна от Кия, а от другата от баща й Панахеси. И двамата му шушукаха нещо, говореха бързо и когато наближиха нашето място в редицата, Панахеси поздрави хладно баща ми. После видя Нефертити с царската диадема и лицето му се сгърчи, сякаш беше захапал нещо кисело. Но Кия се усмихна и нежно докосна ръката на Аменхотеп, преди да се раздели с него.

— Бъди благословен на този знаменателен ден — каза тя толкова благо, че чак да ти се повдигне. — Атон да е с теб.

Нефертити срещна погледа на баща ми. Кия току-що беше благословила Аменхотеп в името на Атон. Значи така го държеше.

Очите на татко заблестяха.

— Не се откъсвай от нас — предупреди ме той. — Щом пристигнем в Карнак, ще потеглим към храма, а по улиците там ще има много повече египтяни, отколкото си виждала някога.

— Защо? — Но той не ме чу. Гласът ми потъна в бъркотията от коне, колесници и стражи.

— Защото из града са плъзнали слухове, че се е появила преродената Изида.

Обърнах се и срещнах усмивката на младия генерал.

— Красавица, която може да лекува с докосване на ръката си, ако се вярва на онова, което говорят слугите.

Той ми подаде ръка и ми помогна да се кача в носилката си.

— Кой слуга би казал подобно нещо?

— Или по-точно защо някой би платил на слуга да каже подобно нещо? Защото ако сестра ти спечели сърцата на хората — обясни той, — семейството ти ще се сдобие с голям авторитет в тази страна.

Носилките бяха вдигнати и генералът изчезна в гъмжилото.

Когато процесията навлезе в града, хората започнаха да викат името на престолонаследника, а докато минавахме през пазара, бяхме поразени от вълнението с което хилядите египтяни по претъпканите улици скандираха името на сестра ми, молеха за благословията на Изида и крещяха: „Да живее царицата! Да живее Нефертити!“

Докато хората напираха към носилките, аз се опитвах да си представя мащабите на мрежата от поддръжници, които трябва да бе призовал баща ми, и разбрах с каква огромна власт разполагаше везир Ай в действителност. Стражите отново и отново изблъскваха назад хората. Обърнах се и видях изненадата, с която Аменхотеп поглеждаше жената, която се радва на такава популярност в царството му. Видях как Нефертити вдигна ръката му в своята и по улиците се разнесе оглушителен рев. Тя се обърна към него с триумфиращо изражение и на мен никак не ми бе трудно да го разтълкувам: Аз съм много повече от съпруга, която майка ти е избрала за теб.

Когато стигнахме до лодката, целият град крещеше: „АМЕН-ХОТЕП. НЕФЕР-ТИТИ“.

Лицето на престолонаследника бе светнало от народната любов. Нефертити вдигна за втори път ръката му и обяви достатъчно високо, за да стигне гласът й чак до Озирис:

— ФАРАОНЪТ НА НАРОДА!

Тогава трупащите се по брега тълпи побесняха. Стражите едва успяха да ни отведат до кея; слязохме от носилките и бързо се качихме на кораба, но обикновените хора вече го бяха наобиколили. Наложи се стражите да ги изблъскат настрани от въжетата и от корпуса, за да потеглим. Зад нас остана хилядно множество, което веднага се втурна след нас по брега, като скандираше благословии и хвърляше във водата лотосови цветове. Аменхотеп бе вперил в Нефертити изпълнен с удивление поглед.

— Ето защо везир Ай предпочете да отгледа дъщерите си в Ахмим. — Нефертити бе поруменяла от постигнатия триумф и гласът й стана престорено смирен. — Заради това и защото везирът не искаше да вярваме в силата на жреците на Амон, както сестра му.

Стиснах изплашено устни. Ала разбирах какво вършеше тя. Беше си взела урок от Кия.

Аменхотеп примигваше изненадано.

— Значи вярваш, че съм прав?

Нефертити докосна ръката му и на мен ми се стори, че усещам парещата й длан, когато прошепна отчетливо:

— Фараоните определят кое е правилно. А когато този кораб стигне в Карнак, ти ще си фараон и аз ще съм твоята царица.

* * *

Пристигнахме бързо в Карнак, защото храмът на Амон беше съвсем близо до двореца Малката. Можехме да отидем и пеш, но беше традиция да се плава дотам по Нил и нашата флотилия от кораби със златни флагове представляваше внушителна гледка на обедното слънце. Когато мостчето беше спуснато, наоколо се събраха хиляди египтяни. Виковете им се понесоха над водите, хората започнаха да се боричкат със стражите, за да зърнат своите нови цар и царица. Аменхотеп и Нефертити не се изплашиха. Минаха покрай войниците и навлязоха сред множеството.

Но аз се стъписах.

— Насам. — Генералът изникна до рамото ми. — Върви с мен.

Последвах го и бързо движещата се процесия ни понесе. Отпред виждах четирите златни колесници на царското семейство. На майка и татко бе разрешено да пътуват с фараона и царицата му. Останалите щяхме да вървим пеша до храма на Амон. От всичките ни страни жени и деца викаха и протягаха ръце да докоснат дрехите и перуките ни, та и те да се сдобият с вечен живот.

— Добре ли си? — попита генералът.

— Да, така ми се струва.

— Продължавай да вървиш.

Сякаш имах някакъв избор. Храмът изникна пред нас и видях красивия и почти завършен параклис от варовик на Сенсурет I и високите олтари на стария фараон. Слънцето огряваше двора и когато влязохме на закрито, виковете останаха зад гърба ни и изведнъж стана хладно и тихо. Между колоните се клатеха гъски, появиха се момчета с бръснати глави и широки роби, които носеха тамян и свещи. Заслушах се във виковете на множеството отвън, което продължаваше да скандира името на Нефертити. Ако не бяха те, тук щеше да се чува единствено шум от падащи водни капки и шляпане на сандали по камъните.

— Какво ще стане сега? — прошепнах.

Генералът се върна назад и забелязах, че очите му имат менящия се цвят на пясъка.

— Сестра ти ще бъде отведена от върховния жрец на Амон до свещеното езеро, където ще бъде провъзгласена за съуправница на Египет. След това на нея и на престолонаследника ще бъдат връчени божествените символи на царската власт в Египет, гегата и млатилото^[1], и двамата ще царуват заедно.

Появи се баща ми.

— Мутноджмет, иди и застани до сестра си — нареди ми той.

Отидох при Нефертити. В полумрака на храма кожата й грееше като кехлибар, златото на шията й блестеше в светлината на лампите. Тя ме погледна и двете почувствахме, че е настъпил най-важният момент в живота ни: след тази церемония тя щеше да е царица на Долен Египет и заедно с нея цялото ни семейство щеше да се нареди сред безсмъртните. Имената ни щяха да бъдат изписани на картуши и в обществени сгради от Луксор до Куш. Щяхме да бъдем увековечени в каменни релефи и да си осигурим място при боговете за вечността.

Аменхотеп се изкачи на подиума, хванал ръката на Нефертити в своята. Той беше по-висок от всички фараони, царували преди него, и по дългите му ръце имаше повече злато, отколкото в цялата съкровищница на родителите ми в Ахмим. Жреците на Амон преминаха в редица през множеството и заеха местата си на подиума до мен. Бръснатите им глави блестяха като току-що изсечени монети на слънце. Разпознах върховния жрец по леопардовата му дреха и когато той дойде и застана пред новия фараон, сестра ми хвърли на Аменхотеп многозначителен поглед.

— Ето, Амон ни призова, за да въздигнем Аменхотеп Младши пред страната — провъзгласи върховният жрец. — Амон е избрал Аменхотеп да застане начело на Долен Египет и да упражнява законите му до края на дните си.

От мястото, на което стоях, виждах генерала. Той гледаше сестра ми и по някаква причина се почувствах разочарована.

— Тук са се стекли хора от Горен и Долен Египет. Фараонът на Египет провъзгласи, че синът му ще бъде фараон редом с него. Всички са се събрали, за да честват новия фараон и неговия покровител Амон. Египтяните от изток и запад ще ликуват; ще се празнува на север и юг. Елате. — Върховният жрец вдигна златен съд, пълен с миро.

— Амон излива своята благословия върху теб, фараоне на Египет. — И поля с миро главата на Аменхотеп. — Амон излива своята благословия върху теб, царице на Египет. — Мирото потече по новата перука на Нефертити и закапа по най-хубавата й ленена рокля. Но тя не трепна. Вече беше царица. Щеше да има още много рокли.

— Амон ви хваща за ръка и ви отвежда при свещените води, които ще ви пречистят и ще ви възродят.

Върховният жрец ги отведе при свещеното езеро, накара ги да легнат по гръб и мирото беше отмито. Велможите, които бяха допуснати вътре в храма, стояха неподвижно и в пълно мълчание. Дори децата разбираха, че това е момент, на какъвто може би нямаше да присъстват никога повече.

— Цар Аменхотеп и царица Нефертити! — провъзгласи върховният жрец. — Нека Амон ги дари с дълголетие и благоденствие!

* * *

Слънцето още беше високо в небето, когато се събрахме в корабите, за да се върнем в Малката. По време на плаването от Карнак до Тива Аменхотеп наблюдаваше сестра ми с открито възхищение — как говори, как се усмихва, как отмята глава и се смее.

— Мутни, ела — извика ме весело тя. — Аменхотеп, това е сестра ми Мутноджмет.

— Наистина имаш котешки очи — отбеляза той. Значи изобщо не ми бе обърнал внимание, когато седяхме край фонтана в нощта на пиршеството. — Сестра ти ми каза, но аз не й повярвах.

Поклоних се, като се питах какво ли още бе успяла да му разкаже.

— Радвам се да се запозная с теб, престолонаследнико.

— Съпругът ми говореше за храмовете, които ще построи — каза Нефертити.

Погледнах към нашия нов цар, за да се уверя, че това е истина, и Аменхотеп изправи гордо глава.

— Един ден, Мутноджмет, когато стана фараон на Долен и Горен Египет, ще въздигна Атон над всички останали богове. Ще му построя храмове, които ще засенчат всичко, градено до днес за Амон, и ще избавя Египет от жреците, които ограбват златото му и превъзнасят себе си.

Хвърлих поглед на Нефертити, но тя го остави да продължи.

— Днес фараонът на Египет не може да вземе никакво решение без жреците на Амон. Фараонът не може да започне война, да построи храм или да издигне дворец без съгласието на върховния жрец.

— Искаш да кажеш, без парите на върховния жрец — подхвърли Нефертити.

— Да. Но това ще се промени. — Той стана и отправи поглед напред над реката. — Майка ми мисли, че моето преклонение пред Атон ще отмине. Ала греши; с времето дори баща ми ще проумее, че Атон е богът, довел Египет до славата.

Отдръпнах се и застанах по-близо до леля, която наблюдаваше критично своята нова снаха. Тя ме повика с пръст и ми се усмихна. Беше внушителна жена.

— Ти си смело момиче, след като разговаряш с генерал Нахтмин пред сина ми — каза тя, когато застанах пред нея, после потупа стола със странични облегалки до себе си и аз седнах.

— Те врагове ли са? — попитах.

— Моят син не обича войската, а генералът от малък живее и диша чрез нея.

Искаше ми се да поразпитам още за генерала, но нея я интересуваше нещо друго, нещо, свързано с Нефертити.

— Е, кажи, Мутноджмет — попита небрежно, — какво обсъжда синът ми със сестра ти?

Аз умеех да подбирам думите си внимателно.

— Говорят за бъдещето, царице, и за всичките планове, които Аменхотеп иска да осъществи.

— Чудя се дали тези планове включват храмове на Атон?

Наведох глава и Тий каза:

— Така си и мислех. — После нареди на най-близкия слуга: — Намери везир Ай и го доведи при мен.

Останах на мястото си и когато татко се появи, донесоха още един стол с кожени облегалки. И тримата наблюдавахме как Нефертити разговаря сериозно със съпруга си на носа. Невъзможно бе дори да се предположи, че допреди шест часа те почти не се бяха познавали.

— Говори й за Атон — ядосано каза леля ми. — Дори когато се връща от храма на Амон, продължава да бълнува за нещо, което дядо му някога е издълбал върху стълбовете на балдахина и в гербовете си! — Никога не бях виждала леля толкова разгневена. — Той ще бъде гибелта на страната ни, Ай. Съпругът ми няма да живее вечно! Дъщеря ти трябва да го укроти, преди да е станал фараон и на Горен Египет.

Татко погледна към мен.

— Какво му говори Нефертити?

— Тя го слуша — отвърнах.

— Само го слуша?

Прехапах език и кимнах, за да не бъда принудена да лъжа.

— Дай й малко време — обърна се Ай към сестра си. — Това е само първият ден.

— За един ден Пта^[2] е създал света — отвърна тя и всички разбрахме какво искаше да каже. Че синът й може за един ден да го разруши.

* * *

В двореца Малката и двете с Нефертити ни разсъблякоха и ни дадоха нови дрехи за празненствата по случай коронацията, които щяха да започнат тази вечер и да продължат до края на следващата нощ. Ипу и Мерит сновяха насам-натам като котки, търсеха сандали, които да подхождат на дрехите ни, очертаваха очите ни с черно и зелено. Мерит вдигна короната на Нефертити със страхопочитание и я постави на главата й, а ние гледахме отстрани, затаили дъх. Опитах да си представя, че съм царица на Египет и нося кобрата над челото си.

— Какво е усещането? — попитах.

Нефертити затвори очи и отвърна:

— Като да си богиня.

— Ще отидеш ли при него преди празненството?

— Разбира се. Ще вляза в залата под ръка с него. Нали не мислиш, че ще рискувам да дойде с Кия? Достатъчно неприятно е, че ще се връща в леглото й.

— Такъв е обичаят, Нефертити. Татко каза, че Аменхотеп ще ходи при нея на всеки две седмици. Нищо не можеш да направиш.

— Мога да направя много неща! — Тя обиколи стаята с гневен поглед. — Например няма да живеем повече тук.

— Какво? — Подредила бях всичките си саксии по первазите на прозорците. Разопаковала бях нещата си. — Но ние ще останем в Тива само докато Тий обяви кога ще се местим в Мемфис. Ще трябва отново да опаковам всичко.

— Ипу ще свърши това вместо теб. Защо фараонът и неговата царица да спят разделени? Нашите родители спят в една стая.

— Но те не са…

— Властта. — Тя вдигна пръст, докато прислужниците ни се преструваха, че не чуват — Заради нея е. Не желаят царицата да има твърде голяма власт.

— Това са глупости. Царица Тий е фараон във всичко, освен по име.

— Да. — Нефертити започна да разресва енергично косата си и отпрати Мерит и Ипу с махване на ръката. — Във всичко, освен по име. — Какво по-важно имаме в живота си от своето име? Какво ще се помни във вечността? Дрехата, в която съм била облечена, или името, което съм носила?

— Делата ти, те ще бъдат запомнени.

— Дали делата на Тий ще бъдат запомнени, или ще бъдат приписани на съпруга й?

— Нефертити! — Поклатих глава. Целеше се прекалено високо.

— Какво? — Сестра ми захвърли четката, знаеше, че по-късно Мерит ще я вдигне. — Хатшепсут е била фараон. Лично е била коронована.

— Задачата ти е да го разколебаеш — казах аз. — На кораба говорехте за Атон!

— Татко каза да го контролирам. — Тя се усмихна самодоволно. — Не каза как. Ела.

— Къде да дойда?

— При Аменхотеп.

Тръгна по коридора и аз побързах да я последвам. Двамата пазачи пред входа се отдръпнаха, влязохме в преддверието на царските покои и се изправихме пред вратите към две отделни помещения. Едното очевидно бе спалнята на Аменхотеп. Нефертити погледна към второто и кимна.

— След празненствата това ще бъде твоята стая.

Погледнах я изумено.

— А ти къде ще се настаниш?

— Тук, вътре.

Тя бутна вратата към стаята на царя и чух неговото изненадано възклицание. Зърнах покрити с плочки стени и алабастрови лампи, после вратата се затръшна и останах сама в преддверието. За момент беше тихо, после през стените проехтя смях. Чаках Нефертити да дойде, като си мислех, че смехът скоро ще спре, но слънцето слизаше все по-ниско към хоризонта, а нямаше никакъв знак кога ще се появят.

Седнах и се огледах наоколо. На ниска масичка имаше стихове за Атон, набързо надраскани на папирус. Хвърлих поглед към вратата на спалнята, която беше плътно затворена, и започнах да ги чета. В тях се възпяваше слънцето. „Ти, който даваш дъх на животните… Лъчите ти са в недрата на голямото зелено море.“ Имаше купища и купища папируси със стихотворения, всичките различни, всичките в прослава на Атон. Четох в продължение на няколко часа, преди Нефертити най-сетне да заговори. Гласът на Аменхотеп също отекваше през стените и не смеех да си помисля за какво разговарят така разпалено. Лека-полека се свечери и вече започвах да се питам дали някога ще отидем на онова празненство. Накрая някой почука отвън и аз се поколебах дали да отворя, но Нефертити извика весело:

— Мутни може да види кой е.

Сигурна беше, че след цялото това време аз продължавам да чакам.

От другата страна на вратата стоеше генерал Нахтмин.

Той отстъпи назад, стъписан да ме види в преддверието на царя, а начинът, по който погледът му отскочи към вратата на спалнята, ми подсказа, че се чуди дали Аменхотеп не е взел и двете сестри за любовници.

— Господарке, виждам, че фараонът е зает… с друго.

Цялата се изчервих.

— Да, той е зает в момента.

— Тогава дали не можеш да му предадеш съобщението, че баща му и майка му очакват да дойде в голямата зала? Празненството в негова чест продължава вече от няколко часа.

— Не може ли да му го предадеш ти? — отвърнах. — На мен… ще ми е неприятно да ги безпокоя.

Той повдигна вежди.

— Добре.

Почука на вратата на царската спалня и чух как сестра ми извика със сладък глас:

— Влез!

Генералът изчезна и след миг отново се появи.

— Казаха, че ще дойдат, когато бъдат готови.

Положих всички усилия да скрия разочарованието си, а генералът ми подаде ръка и добави:

— Това не означава, че и ти трябва да пропускаш празненствата.

Гледах затворената врата и не можех да се реша. Ако си тръгнех, Нефертити щеше да се разсърди. Щеше да ме обвини, че съм я изоставила. Но изучавах от часове все същите мозайки в преддверието и слънцето бе вече залязло… Бързо подадох ръка и генералът се усмихна.

* * *

На подиума в голямата зала сега имаше четири златни трона. Под тях бе подредена дълга маса, където седяха майка ми и баща ми, които разговаряха и се хранеха с везирите на фараона. Генералът ме заведе при тях и аз почувствах, че острият поглед на леля ни проследи.

— Везир Ай. — Генералът се поклони учтиво. — Господарката Мутноджмет пристигна.

Леко се развълнувах, че знаеше името ми. Баща ми стана, погледна намръщено над рамото ми и рязко попита:

— Хубаво, но къде е другата ми дъщеря?

Генералът и аз се спогледахме.

— Казаха, че ще дойдат, когато бъдат готови — отвърнах аз. Усетих, че бузите ми пламнаха, и чух как някой на масата шумно пое дъх. Беше Кия.

— Благодаря ти — каза баща ми и генералът си тръгна.

Седнах и пред мен веднага се появиха паници с храна. Печена гъска с чесън, ечемичена бира и агне с мед. Музиката свиреше и през тракането на съдове ми беше трудно да доловя какво си говорят родителите ми. Но Кия се наведе над масата и гласът й се чуваше ясно.

— Глупачка е, ако си мисли, че той ще ме забрави. Аменхотеп ме обожава. Пише ми стихове. — Спомних си стихотворенията в покоите му и се запитах дали са негови. — Забременях още през първата година и вече знам, че ще е син — каза злорадо тя. — Аменхотеп дори му измисли вече име.

Прехапах език, за да не попитам какво е то, но не беше и нужно.

— Тутанкамон — рече Кия. — Или може би Небнефер. Небнефер, престолонаследникът на Египет — започна да фантазира тя.

— Ами ако е момиче?

Черните й очи се разшириха. Очертани с въглен, те изглеждаха три пъти по-големи, отколкото бяха в действителност.

— Момиче? Но защо ще е… — Ала отговорът й беше прекъснат от звука на тръби, възвестяващи появата на сестра ми. Всички се обърнахме да видим как Нефертити влиза под ръка с Аменхотеп. Придворните дами на Кия веднага започнаха да шушукат и да поглеждат към мен, а после и към сестра ми.

От подиума царица Тий попита остро сина си:

— Сега, когато нощта почти преваля, ще танцуваме ли най-сетне?

Аменхотеп погледна Нефертити.

— Да, да танцуваме — отвърна тя и леля не пропусна да забележи проявеното от сина й уважение.

* * *

Много от гостите щяха да останат в пиянския си унес през цялата нощ, та и през следващата, за да бъдат изнесени на носилките си по изгрев на втория ден. Аз стоях с родителите си в каменния коридор към царските покои и потръпвах от студ.

— Трепериш — намръщи се майка.

— Просто съм уморена — признах аз. — В Ахмим никога не сме оставали толкова до късно.

Тя се усмихва замислено.

— Да, много неща вече ще са различни. — Погледът й се спря на лицето ми. — Та какво стана?

— Аменхотеп беше с Нефертити преди празненствата. Тя отиде при него и после каза, че е поискал да прекарат нощта заедно.

Майка видя, че съм разстроена, и повдигна брадичката ми в дланта си.

— Няма от какво да се боиш, Мутноджмет. Сестра ти ще бъде само на един двор разстояние от теб.

— Знам. Само че никога досега не съм прекарвала нощта без нея. — Устната ми се разтрепери и аз я прехапах, за да я спра.

— Можеш да спиш при нас — предложи майка.

Поклатих глава. Бях тринайсетгодишна. Вече не бях дете.

— Не, ще трябва да свиквам с това.

— Значи Кия е недоволна — отбеляза майка. — А Панахеси сигурно е ядосан.

— Тогава ще трябва да се ядосва за още много нощи в бъдеще — казах аз, когато Нефертити и татко се присъединиха към нас.

— Заведи Нефертити във вашите покои. Мерит чака — нареди татко и стисна рамото на сестра ми, за да я окуражи. — Нали знаеш какво трябва да правиш?

Нефертити се изчерви.

— Разбира се.

Майка я прегърна топло и й зашепна на ухо мъдри съвети, които не можах да чуя. После се разделихме с родителите си и тръгнахме отново по коридорите на Малката. Прислугата танцуваше на празненствата и стъпките ни отекваха из пустеещия дворец. Тази нощ щеше да свърши нашето детство.

— Значи отиваш в леглото на Аменхотеп — казах аз.

— И имам намерение да остана до сутринта — каза тя, продължавайки да върви.

— Но никой не прекарва цялата нощ при царя — възкликнах аз и ускорих крачка. — Той спи сам.

— Аз пък ще променя това тази нощ.

Светилниците в нашата стая бяха запалени. Нарисуваните на стената папирусови ниви сякаш се полюшваха. Мерит ни чакаше, както бе обещал татко, и двете с Нефертити си зашушукаха нещо. Ипу също беше дошла.

— Ние двете ще изкъпем сестра ти и ще я приготвим — каза ми тя. — Тази вечер няма да мога да ти помагам.

Преглътнах мъчително.

— Разбира се.

Мерит и Ипу заведоха Нефертити в банята и когато се върнаха, я преоблякоха в проста ленена риза. После започнаха да пудрят краката и да парфюмират косата й с две ръце, за да са сигурни, че всеки аромат, който достигне до обонянието на Аменхотеп, ще е сладък.

— Да сложа ли перука? — Нефертити попита мен, вместо да се обърне към Мерит, която положително беше наясно с тези неща.

— Иди без перука — отвърнах. — Позволи му тази нощ да те види такава, каквато си.

Ипу кимна в знак на съгласие и двете застанахме да наблюдавахме как Мерит маже лицето й с крем и пръска косата й с лавандулова вода. После сестра ми стана и прислужниците се дръпнаха настрани. И трите се обърнаха да видят моята реакция.

— Прекрасно — усмихнах се аз.

Сестра ми ме прегърна и аз вдъхнах дълбоко, та аз да съм първата, която я е помирисала, а не Аменхотеп. Стояхме една до друга в мъждивата светлина на стаята.

— Ще ми липсваш тази нощ — казах аз, опитвайки се да не издавам страха си, и добавих единствения съвет, който бих могла да й дам: — Надявам се, че си измила зъбите си с мента и мирта.

Нефертити завъртя очи.

— Разбира се.

Отдръпнах се, за да я погледна.

— Не те ли е страх?

Тя повдигна рамене.

— Готова съм. Готова съм да бъда царица, каквато майка ми е знаела, че ще стана.

— А Ранофер? — попитах тихо.

— С него не сме правили нищо.

Отправих й дълъг поглед.

— Само сме се докосвали. Аз никога…

Побързах да кимна.

— Не че би имало някакво значение. Важното е, че сега ще му бъда вярна. — Тя отметна глава и тъмната коса се разпиля по раменете й. Видя отражението си в огледалото. — Готова съм за това. Готова съм да бъда царица, каквато майка ми се е заклела, че ще стана. Тя се е омъжила за баща ни с надеждата, че един ден това ще ме доведе до престола, и ето че стана точно така.

— Откъде може да знаеш това?

Никога не бях мислила за първата женитба на татко по този начин. Никога не бях допускала, че царска дъщеря от Митани може да се омъжи за брата на царицата заради възможността да издигне собственото си дете на трона. Нефертити срещна погледа ми в огледалото.

— Татко ми каза.

— Че не го е обичала?

— Разбира се, че го е обичала. Но първото и най-важното е било бъдещето на детето й. — Тя се обърна към Мерит и погледът й бе твърд.

— Готова съм.