Мишел Моран
Нефертити (24)

Двайсет и втора глава
Четиринайсети пахонс

— Има една изненада за теб, която те чака на кея — прошепна ми Нахтмин още щом отворих очи на другата сутрин.

Веднага седнах в леглото и запримигвах срещу светлината.

— Какво е?

— Стани и виж — отвърна съпругът ми.

Бутнах Бастет от леглото, отидох до прозореца и изкрещях от радост, когато зърнах синьо-златните флагове на кораба на родителите ми. Бързо облякох най-хубавата си рокля и викнах:

— Ипу! Пристигнали са везир Ай и майка. Подготви къщата и извади от хубавото вино!

Ипу се появи на прага на стаята ми.

— Какво чакаш? Намери виното!

Двамата с Нахтмин си размениха съзаклятнически усмивки.

— Вече е сторено.

Отново се обърнах към мъжа си, който ме гледаше хитро, досущ както Бастет. Тогава разбрах.

— Ти знаеше ли?

— Разбира се, че знаеше — нетърпеливо отвърна Ипу. — Крие тази тайна повече от десет дни.

Зарязах онова, което се мъчех да сторя — да закопчея клипса на златната верига около врата си. Очите ми плувнаха в сълзи.

— Върви! — подкани ме той. — Те те чакат.

Втурнах се да посрещна родителите си като дете, което тича да се срещне с приятели на пазара. Когато майка ме видя, изражението й се промени.

Мутноджмет! — извика тя и ме сграбчи в прегръдките си. — Изглеждаш добре. — Отдръпна се да ме разгледа. — Вече не си толкова мършава. И къщата!

— Хубава вила е — отсъди баща ми, докато разглеждаше фаянсовите плочки и околните хълмове. Отражението на къщата трептеше в Нил, издигащото се слънце пръскаше златни петна по водата. Тиванците вече надничаха през прозорците от двете страни на реката, разпознаваха царските цветове и се чудеха кой ли е дошъл на посещение в техния град.

— Ипу! Намери папирус и напиши, че днес няма да приемам клиенти! — извиках аз. — Закачи го на вратата.

Докато развеждах майка и татко из градината, прислугата им остана на кораба. Баща ми поздрави загрижено Нахтмин.

— Е, казвай какво става в Тива — попита той.

Не ги слушах какво си говорят. Вече знаех. И докато те седяха и мъдруваха в откритата галерия на печена гъска и специално вино, ние с майка се разположихме в градината. Тя гледаше надолу към Нил и сравняваше града с Амарна.

— Тук е някак по-хубаво — каза тя.

— Тива е по-стара. Няма я тази пищност и тази припряност.

— Да, в Амарна вечно се бърза — съгласи се майка.

— А Нефертити? — попитах аз и взех чашата си.

Тя въздъхна.

— Все още е силна.

„Тоест амбициозна“ — помислих си аз.

— А племенничките ми?

— Нямаше да са така разглезени дори ако бяха дъщери на Изида. За тях никой кон не е достатъчно голям и никоя колесница — достатъчно разкошна. — Изцъка с език.

— Не е хубаво да ги възпитават така.

— Казвам на Нефертити, но тя не иска да чуе. — Майка сниши глас, въпреки че в градината нямаше никой друг освен мен. — Разбра ли за Митани?

— Да. — Затворих очи. — И предполагам, че не сме изпратили войници да им помогнем.

— Нито един — прошепна тя. — Тъкмо това е причината баща ти да дойде тук, Мутноджмет.

— Не е ли дошъл да ме види?

— Разбира се — побърза да каже тя. — Но и за да говори с Нахтмин. Той е герой за народа и ценен съюзник за нас. Ти постъпи мъдро, като го избра за съпруг.

— Защото сега той може да ни помогне? — попитах горчиво аз.

И веднага съжалих за тона си. Майка, която не беше нито по-хитра, нито по-претенциозна от мен, се стъписа.

— Египет ще има нужда от него, ако Ахенатон някога падне от трона.

— И под Египет разбираш нашето семейство.

Тя остави чашата, пресегна се през масата и сложи ръката си върху моята.

— Такава е съдбата ти, Мутноджмет. Пътят към царския трон е бил проправен много преди ти да бъдеш родена, преди Нефертити да бъде родена. Същата съдба, както на баба ти, на прабаба ти и на нейната майка. Можеш да я приемеш или да я оставиш да те настигне, след като се умориш от цялото това бягане.

Представих си как баща ми заговорничи с Нахтмин в откритата галерия, как го въвлича в паяжината, която ще ни впримчи и ще ни върне в Амарна.

— Нефертити винаги ще е царица — продължи майка. Ала й трябва син. Нужен й е наследник, за да е сигурна, че Небнефер никога няма да управлява Египет.

— Но ражда само момичета.

— Още има надежда — каза майка и нещо в тона й ме накара да се наведа напред.

— Да не би да е…

Майка кимна.

— Три месеца след Анхесенпаатон?

Устната ми се разтрепери. Това вече с положителност щеше да е момче, Небнефер щеше да бъде забравен и семейството ни щеше да е в безопасност. Значи Нефертити бе бременна с четвърто дете. Четвърто!

— О, Мутноджмет. Не плачи. — Майка ме прегърна.

— Не плача — отвърнах, ала сълзите ми рукнаха и зарових лице на гърдите й. — Не си ли разочарована, мауат? Не си ли разочарована, че никога няма да имаш внуче?

— Шшт… — Тя ме помилва по косата. — Не ме е грижа дали ще имаш едно или десет деца.

— Но аз нямам нито едно! — извиках. — Нахтмин не заслужава ли да има дете?

— Това го решават боговете — каза решително майка. — Изобщо няма значение кой какво заслужава.

Изтрих сълзите си. Баща ми и Нахтмин излязоха в градината, лицата и на двамата бяха мрачни.

— Утре вечер ще се срещнем с бивши жреци на Амон — каза баща ми.

— В моята къща? — възмутено извиках аз.

— Царство Митани е изгорено, Мутноджмет — каза Нахтмин.

Погледнах ужасено към татко.

— Тогава не трябваше ли да си в Амарна? Царят на Митани ще иска помощ. Сигурно сега…

— Не. По-добре е да съм тук и да планирам нещата за времето, когато може би няма да има Амарна.

Трепнах.

— Нефертити знае ли какво правиш?

— Знае, каквото иска да знае — отвърна той.

* * *

На другата вечер, когато луната беше като тънка сребърна резка на небето, слугите на родителите ми преместиха голямата маса от кухнята в средата на откритата галерия. Ипу я застла с ленена покривка и сложи най-доброто ни вино. Запали мангала и хвърли в жарта канелени пръчици. Аз си бях сложила най-хубавата перука и обици, а Нахтмин излезе, за да застане на стража пред нашия хълм. После започнаха да пристигат мъже в наметки с качулки и позлатени сандали, чиито имена като дете бях чувала да се произнасят с най-дълбоко уважение. Те приближаваха мълчаливо, на вратата смъкваха качулките и приветстваха почтително Ипу в името на Амон и голите им глави проблясваха в светлината на лампите.

— Колко мъже ще дойдат? — попитах аз.

— Около петдесет — отвърна баща ми.

— А жени?

— Осем-девет. Повечето от гостите, които очакваме тази вечер, са бивши жреци на Амон. Били са хора с власт — каза многозначително татко — и продължават да служат на бога в тайни светилища.

Нямаше официално посрещане. Когато реши, че всички повикани са дошли, баща ми отиде лично да доведе Нахтмин, седна с кръстосани крака на възглавница и обяви:

— Всички тук знаят, че аз съм везир Ай. Познавате и бившия генерал Нахтмин. — Съпругът ми наведе глава. — Жена ми. — Майка се усмихна меко. — И моята дъщеря, благородната Мутноджмет.

Шейсет безмълвни лица се обърнаха към мен, опитвайки се да уловят погледа ми на трепкащата светлина. Наведох глава, а тя ми се стори тежка и трудно подвижна в перуката. Знаех, че ме сравняват с Нефертити: моята тъмна с нейната светла кожа, моите обикновени с нейните изваяни черти.

— Всички знаем, че царство Митани е нападнато — продължи татко. — Хетите са прекосили Ефрат и са превзели Халаб, Мукиш, Ния, Арахати, Апина и Кватна. Никой тук не си прави илюзии, че Египет ще изпрати войници в помощ на цар Тушрата. Градовете им са изравнени със земята. — Хората в откритата галерия се размърдаха. — Но фараон Ахенатон намира утеха в договора, който е подписал с хетския цар.

Някои от присъстващите надигнаха глас.

Нахтмин се обърна към мъжете, които гледаха татко с тревога:

— Вие говорехте за бунт Везир Ай е на наша страна. Той иска да отблъснем хетите, иска генерал Хоремхеб да бъде освободен от затвора, иска да се върнем към великия бог Амон. Но сега не е моментът за бунт.

Чу се хор от протестиращи гласове, десетки бръснати глави се вдигнаха възмутено.

— Аз нямам желание да ставам фараон и жена ми няма желание да става царица.

— Тогава издигни везир Ай! — каза високо един от мъжете.

Татко се изправи.

— Моята дъщеря е царица на Египет — каза той. — Хората в Амарна искат гегата и млатилото да останат в нейни ръце. И аз я подкрепям.

— Но кой подкрепя фараона? — извика някой.

— Всички сме принудени да го подкрепяме. Чрез него на Египет ще бъде даден наследник. Царицата отново е бременна — обяви той.

— Да се надяваме, че ще е момче — добави тихо Нахтмин.

— Надеждата ни доведе до задънена улица — обади се един от мъжете. Всяко от ушите му бе пронизано от златна обица. Той се изправи; кройката на ленената му тога беше безупречна. — По времето на стария фараон аз бях върховен жрец в Мемфис. Когато той прегърна Озирис, аз се надявах да се върна в моя храм. Надявах се да не ми се налага да предлагам услугите си като писар, за да слагам храна на трапезата си, но надеждата не ми помогна особено. Добре че имах спестявания и че бях скромен човек. Но не всички тук могат да кажат същото. — И той вдигна украсената си с гривна ръка. — Кой египтянин можеше да предвиди какво ни очаква след смъртта на стария фараон? Нова религия, нова столица. Повечето мъже тук загубиха всичко. А ние не сме хора без възможности, везире — предупреди той. — Имаме синове във войската; имаме дъщери в занемарения харем на фараона. Надявахме се, че твоята дъщеря ще внесе разум в управлението на Египет, ала се уморихме да се надяваме. Уморихме се да чакаме.

Той седна и баща ми се обърна направо към него.

— Но трябва да чакате — отвърна той просто. После продължи тихо: — Срещата ни тук е предателство. Предложението да се премахне фараонът е дори още по-опасно. Да се премахне фараонът означава да се създаде ужасен прецедент. Царицата на Египет се грижи за хората си.

— Да, в Амарна. А в Тива? — каза същият жрец.

— И времето на Тива ще дойде — обеща татко.

— Кога? — Изправи се възрастна жена. — Когато и аз прегърна Озирис? Тогава ще е твърде късно. — Тя се подпря на бастунчето си от слонова кост и огледа с присвити очи присъстващите. — Знаете ли коя съм аз?

Баща ми кимна почтително.

— Аз бях бавачка на княз Тутмос. Грижех се за него дори на смъртното му легло. И тук няма човек, който да не знае историята за онова, което съм видяла онази нощ. — Хората в откритата галерия се размърдаха нервно. — Князът сред разбърканите чаршафи — продължи тя, — възглавницата, покрита с дупки от зъби! — Аз хвърлих ужасен поглед към татко, който позволи на старицата да продължи своя разказ за братоубийството. — Ахенатон ме изхвърли от двореца Малката още щом брат му беше погребан. Можеше да убие и мен, но реши, че съм стара и негодна за нищо. И сега кое семейство ще ме наеме — изплака тя, — мен, бившата бавачка на мъртвия княз?

Тя седна и в галерията се възцари смутено мълчание. Затаих дъх. Старицата току-що бе обвинила фараона в убийство.

— Всички имаме деяния, които ще натежат пред Озирис — някои повече, други по-малко — отвърна Нахтмин. — С всички ни е постъпено несправедливо. Всички сме се борили след смъртта на стария фараон и всички сме свикани тук, за да ни бъде напомнено, че съдбите се определят от боговете, а не от бившите жреци на Амон. Трябва да чакаме царицата да роди престолонаследник и везир Ай ще го подготви като достоен воин на Египет.

— За това ще са нужни най-малко петнайсет години! — викнаха неколцина от присъстващите.

— Може би — съгласи се баща ми. — Но знайте, че аз съм с вас, че дъщеря ми, царица Нефернеферуатон-Нефертити, също е с вас. Амон не е загубен за Египет завинаги.

Той се изправи и за всички бе ясно, че срещата е приключила.

Нашите гости се поклониха почтително пред семейството ни и когато излязоха, аз споделих с Нахтмин шепнешком:

— Не виждам как тази среща ще предотврати бунта.

— Сега, когато знаят, че Амон още живее в сърцето на най-приближения съветник на фараона, тези хора вече няма да бързат толкова много с войната срещу Ахенатон — отвърна той. — В края на краищата египтяните са търпеливи хора. Най-лошото мина. Сега трябва само да чакат промяна. — Нахтмин стисна рамото ми. — Не се тревожи, миу-шер. Баща ти знае какво върши. Той искаше да успокои страховете им, да им каже, че бъдещето не е толкова черно, колкото им се струва, докато той го кове. И да видят тук теб, неговата втора дъщеря, редом с бивш генерал, готов да се бие с хетите. В това се съдържа много силно послание.

— И какво е то?

— Че не всички египтяни са попаднали под магията на Амарна. Има надежда в самото царско семейство.

Родителите ми останаха до края на пахонс и когато дойде време да си заминат, аз прехапах устни и се заклех, че няма да плача, макар да знаех, че няма скоро да ми дойдат отново на гости.