Мишел Моран
Нефертити (33)

Трийсет и първа глава
1335 година преди Христа
Ахет, сезонът на разливите

Барака напрегна мускули, опъна тетивата и стрелата с пера на края полетя като златисточервена мълния към мишената в края на двора.

— Много добре — похвали то Нахтмин.

Барака кимна, доволен от себе си. Приличаше на баща си, имаше същите широки рамене и гъста тъмна коса, която почти покриваше врата му. Изобщо не си личеше, че е само на девет години. Спокойно можеха да му се дадат единайсет-дванайсет.

— Сега е твой ред — каза той и се отдръпна, за да може пред мишената да застане Анхесенамон.

— Обзалагам се, че мога да стрелям по-точно от Тут — похвали се тя. — Докато вие ходехте но училище, аз идвах тук и се упражнявах с Нахтмин. — Дръпна назад тънката си ръка и тетивата се опъна.

— Спокойно — посъветва я Барака.

Стрелата полетя и се заби много близо до центъра на мишената. Анхесенамон изпищя от радост и Барака запуши уши.

— Много добре — каза Нахтмин. — Ставаш добър войник, Анхесенамон. Скоро майка ти ще бъде принудена да ти разреши да се обучаваш заедно с моите ученици.

— Искам един ден да стана войник!

Нахтмин погледна към мен през сенчестия свод на асмата. Нямаше друго дете, което да е така различно от своя баща.

— Хайде да скочим в лодката, да се върнем в двореца и да покажем на майка ми какво мога — въодушеви се тя.

— Да не мислиш, че на царицата това ще й се хареса? — попита практично Барака.

Анхесенамон приглади назад младежкия си перчем. След две години щеше да го остриже и да стане жена.

— Кого го е грижа какво мисли Меритатон? Тя не знае друго, освен да чете папируси и да рецитира стихотворения. Същата е като Тутанкамон — каза тя с обвинителен тон и Тут се засегна.

— Изобщо не приличам на царицата! — възрази той. — Аз ходя на лов всеки ден.

— А рецитираш и стихотворения — присмя му се тя.

— И какво от това? И баща ни е писал стихотворения.

Барака настръхна, Анхесенамон сложи ръка на устата си.

— Достатъчно — намеси се бързо Нахтмин.

— Но Тут каза…

— Няма значение какво е казал. — Нахтмин се усмихна на нашия син. — Защо сега не отидем при майка ти да й покажем какво можеш? Тя и без това сигурно ни очаква вече.

Слънцето клонеше към залез, скоро трябваше да сме в голямата зала на Малката. Настанихме се в лодката и докато двамата слуги гребяха, Анхесенамон се наведе към Тут.

— Не биваше да казваш онова за татко.

— Остави го на мира — застъпи се за брат си Барака. — Той е бил и твой баща.

Тя стисна челюсти.

— Обзалагам се, че Мутноджмет няма да одобри това.

— Какво няма да одобря? — Трите деца ме погледнаха и аз се усмихнах невинно.

Анхесенамон се опитваше да подчертае, че моралното превъзходство е на нейна страна.

— Да се говори за царя еретик. Сигурна съм, че ти не би одобрила това. Майка ми казва, че не бива да говорим за него, особено пред чужди хора, и че той е причината да има бунтове в Долен Египет. Ако не се беше отрекъл от боговете и не бе създал жреците на Атон, те нямаше да воюват на север и нашите жреци в Тива щяха нощем да спят спокойно, защото никой нямаше да ги напада и да вдига бунтове.

— Майка ти е казала всичко това? — попита любопитно Нахтмин.

— Да — отговори му Анхесенамон, но продължаваше да гледа към мен, чакаше да чуе моето мнение. Останалите в лодката се обърнаха да видят какво ще кажа.

— Може би е добре да не говорим пред хората за фараон Ахенатон — признах аз и Анхесенамон отправи на Тут мъдър поглед. — Обаче няма нищо лошо в това да помним доброто, което е вършил даден човек. — Анхесенамон ме зяпна, Нахтмин повдигна вежди, заинтригуван какво ще кажа.

— Той пишеше поезия. — Поколебах се. — И беше изкусен стрелец. Ето това може би сте наследили от него.

— Майка ми е стреляла добре с лък — възрази Анхесенамон.

— Така е, но Ахенатон беше особено бърз. — И веднага си спомних жената в тронната зала, която се беше опитала да спаси детето си, като избяга от чумата. Загърнах се по-плътно в наметката, а Анхесенамон се наведе към мен, сякаш искаше да получи отговор на някакъв много важен въпрос.

— Баща ми наистина ли е бил еретик? — попита ме тя.

Размърдах се притеснено на седалката, помъчих се да избягна погледа на Нахтмин и предпазливо отвърнах:

— Той вярваше силно в Атон.

— Затова ли майка се среща с жреците на Атон, въпреки че везир Ай казва, че това е опасно? Защото баща ни е вярвал в Атон и на нея й е мъчно за тях?

Погледнах Нахтмин в очите.

— Не знам — отвърнах. — Не знам защо се среща с тях, след като всички я предупреждават, че това е опасно. Може би още тъжи.

— За какво?

— Задето се е подлъгала да почита Атон, когато Амон е великият бог на Египет — каза Барака.

* * *

Нефертити се срещаше с жреците на Атон въпреки протестите на всички везири, противно на здравия разум и предупрежденията на татко.

— Аз ще оправя това — обеща тя, докато обикаляше бойниците на новата стена около Тива. С възрастта нейната изящна хубост бе заменена от остри, излъчващи решителност черти. Сега тя беше на трийсет и две години.

— Ами ако не може да се оправи? — попитах аз. — Те са престъпници. Искат власт и са готови да убиват, за да си я върнат.

Тя поклати глава непреклонно.

— Няма да позволя в Египет да има раздори.

— Но раздори ще има винаги. Винаги ще има разногласия.

— Не и в Египет! Ще говоря с тях. — Тя вкопчи ръце в парапета и впери поглед оттатък Нил. Слънцето напичаше наскоро издяланите камъни и от тях струеше жаркият дъх на мезори. Оттук се виждаше целият град: моята вила зад реката, високите паметници на фараон Аменхотеп, храмът на Амон и още стотици статуи на царе.

— Какво ще помогнат разговорите? Тези хора са убивали жреци на Амон — казах аз. — Трябва да бъдат изпратени в кариерите.

— Аз съм царица на народа. Докато аз управлявам, в тази страна трябва да има мир.

— И как ще помогнат срещите с тях?

— Може би ще успея да ги склоня да се върнат към Амон. Да прекратят борбите. — Нефертити ме погледна косо, за да се увери, че я слушам. — Имам толкова много видения, Мутноджмет. За Египет, който се простира отново от Ефрат до Судан. За страна, в която има място и за Амон, и за Атон. Утре ще се срещна с двама жреци на Атон. Те са внесли молба да им се даде храм…

— Нефертити! — казах аз рязко.

— Не мога да им позволя да използват храмовете на Амон. Но техните собствени храмове — защо не?

— Защото ще продължават да искат още и още!

Тя притихна с поглед, зареян над Тива. И се зарече:

— Ще постигна мир с тях.

* * *

Втурнах се в Пер Меджат и татко сепнато вдигна глава.

— Виждал ли си Нефертити? — попитах го аз.

— Тя е в тронната зала. С Меритатон.

— Не. Тутмос я е видял с двама жреци на Атон. Обеща да се срещнем в голямата зала, ала я няма там!

Спогледахме се и хукнахме към голямата зала. Времето за подаване на молби вече бе свършило. Нахълтахме през и дворцовите стражи се разтревожиха.

— Намерете фараона! — извика татко и страхът в гласа му накара дузина мъже веднага да се разтичат, да започнат да отварят врати и да я викат по име. Чувахме виковете, „Царице!“, докато и ние на свой ред надничахме в разни стаи и не намирахме никого.

Стомахът ми се присви от неприятно чувство, каквото не бях изпитвала никога досега.

Нахтмин ни откри в голямата зала.

— Какво се е случило?

— Нефертити. Никой не може да я намери. Тутмос твърди, че я е видял да говори с двама жреци на Атон.

Той забеляза страха в очите ми, веднага излезе в коридора и разпореди на хората си да отворят всяка врата в двореца.

— Не пускайте никого да излиза оттук! — извика той.

Анхесенамон дойде заедно с Тутанкамон.

— Какво става? Кой е изчезнал?

— Нефертити и Меритатон. Идете в тронната зала и не излизайте оттам.

Спомних си за парадния прозорец, където Нефертити водеше понякога чуждите гости, за да им покаже града. Децата се колебаеха.

— Вървете! — отпратих ги аз.

Затичах се през двореца. Изпод перуката ми се стичаше пот и капеше в очите ми. Захвърлих я, без да ме е грижа къде ще падне и кой ще я вземе.

— Нефертити! — извиках. — Меритатон! — Как беше възможно да изчезнат и двете? Къде можеха да са отишли? Завих зад ъгъла към парадния прозорец, после отворих вратата.

Кръвта вече се бе разляла по плочите.

— Нефертити! — изпищях и гласът ми отекна в двореца. — НЕФЕРТИТИ! Това не може да е истина! — Прегърнах я и я залюлях. — Не може да е истина!

Притисках тялото й до гърдите си, но то бе вече изстинало. После до мен изникнаха татко и Нахтмин.

— Претърсете двореца! — извика Нахтмин. — Искам всяка стая да бъде претърсена! Всеки шкаф, всяка ракла, всяко стълбище към избите!

От мястото си той виждаше ножа на пода, виждаше колко дълбока е раната в хълбока на Меритатон. Свлякох се на пода до моята племенница.

— Ахенатон! — Изкрещях толкова силно, че да ме чуе Анубис.

Убийците бяха негови жреци, представители на неговата религия. Татко опита да ме откъсне от Нефертити, но аз не исках да се отделям от нея. Тогава се наведе и също прегърна нашата царица, моята сестра, неговата дъщеря, жената, която бе ръководила живота и на двама ни в продължение на трийсет и една години.

Дотича майка, Анхесенамон и Тутанкамон я следваха въпреки моето нареждане.

— В името на Амон — прошепна тя. Късно бе да казваме на децата да излязат. Те вече бяха видели стореното от жреците на Атон.

— Внимавайте! — извиках аз. Но имаше ли за какво повече да внимаваме?

Анхесенамон се наведе и докосна своята петнайсетгодишна сестра, чийто живот беше прекъснат толкова рано. После погледна към мен, а Тутанкамон затвори очите на Меритатон.

Притиснах тялото на Нефертити още по-силно към себе си, та някак си да прехвърля нейния дух в мен, да го върна.

Но царуването на Нефертити беше приключило. Тя си бе отишла от Египет.

* * *

— Шшт! — чух да шепне Нахтмин. — Майка ти не е добре.

— Да й донеса ли лайка? — попита Барака.

— Да. — Съпругът ми приближи до леглото, после разпаса меча от кръста си и седна до мен.

— Мутноджмет — рече той нежно. — Миу-шер. — Помилва бузата ми. — Съжалявам, миу-шер, но идвам с лоша вест. Искам да ти я кажа, преди да си я чула от друг.

Преглътнах страха си. „Богове, нека не е за майка или за татко!“

— Тялото на сестра ти е осквернено. Жреците на Атон са щурмували моргата и са опитали да я унищожат.

Отметнах ленените завивки.

— Трябва да я видя! — извиках.

— Недей. — Той хвана ръката ми. — Повредите са… големи.

Закрих уста и прошепнах:

— По лицето ли?

Той наведе очи.

— И по гърдите.

На местата, където се помещава душата. Опитали бяха да изличат нейната ка. Опитали бяха да я убият и в смъртта, както в живота!

— Но защо? — изпищях аз и станах от леглото, залитайки. — Защо?

— Балсаматорите ще я нагласят — увери ме Нахтмин.

Но аз бях бясна от гняв.

— Как ще я нагласят? Тя беше красива! — Рухнах в прегръдките му. Толкова беше красива…

— Балсаматорите знаят как. А след това ще я погребат тайно още нощес. Вече е направен нов саркофаг. Тут може да използва нейния някой ден. Той ще е следващият фараон.

Нашият Тут? Едва деветгодишен?

— Но как Озирис ще познае лицето й? — изплаках аз.

— Донесли са нейни статуи от Амарна. Ще издълбаят името й на всяка стена в гробницата. Озирис ще я намери.

Ала сълзите ми рукнаха още по-силно. Не бях в състояние да ги спра. Тогава най-сетне схванах какво всъщност ми беше казал и въпреки болката си вдигнах очи към него.

— А погребението?

— Довечера. Никой друг няма да ходи освен баща ти и върховния жрец на Амон. Твърде опасно е. Може да я намерят и да я обезобразят повторно. — Той ме прегърна. — Толкова съжалявам, Мутноджмет.

* * *

Хората по улиците плачеха за нея. Тя беше тяхна царица, техен фараон на Египет. Тя им бе върнала Тива и беше възстановила бляскавите храмове на Амон. Аз стоях на прозореца в тронната зала, гледах множеството, което напираше към портите на двореца и ги отрупваше с амулети и цветя. Някои бяха в истерия, други идваха тихо, а моето сърце сякаш се беше превърнало в камък, толкова тежко го усещах в гърдите си.

Нефертити вече я нямаше.

Тя бе изпроводила войските ни към победа в Родос и Лакиса, но никога повече нямаше да сложи шапката на Нехбет и да вдигне ръце, за да поздрави народа. Никога повече нямаше да чуя нейния смях, нито да видя умните й очи, присвити от недоволство. Чух стъпките на татко в коридора и си помислих, че е дошъл да ме търси. Вратата на празната тронна зала изскърца и се отвори, отривистото шляпане на сандалите му наруши тишината.

— Мутноджмет.

Не се обърнах.

— Мутноджмет, събираме се в Пер Меджат. Трябва да дойдеш веднага. Става дума за Тутанкамон.

Не отговорих, но той дойде и застана до мен.

— Тя бе погребана с цялото полагащо се внимание. С всичките статуи от Амарна и богатства от Тива.

Гласът му издаваше неговата дълбока скръб и аз се обърнах. Любовта, която бе изпитвал към нея, можеше да се прочете в бръчките по лицето му. Изглеждаше много състарен. Но Египет трябваше да се управлява, със или без Нефертити.

— Не е справедливо. — Преглътнах риданието си. — Времето трябваше да спре. Защо животът още продължава?

Баща ми ме гледаше безмълвно.

— Цял Египет трябваше да се превърне в пепел, преди да умре тя. И Меритатон. Само на петнайсет години.

Той кимна.

— Какво ще правим? — Разплаках се. — Какво ще правим сега?

— Ще се готвим за нов фараон на Египет. И ще се съберем в Пер Меджат, когато се почувстваш готова.