Мишел Моран
Нефертити (31)

Двайсет и девета глава
Шести ден на дурбара

Богът чакал се спусна в Египет още докато по улиците имаше танци, а в двореца — хиляди знатни гости. Първо започна да се прокрадва по тесните улички нощем и да грабва работници от гробницата на фараона, след това стана по-дързък и посред бял ден се развилня в квартала на пекарите. Тогава най-сетне паниката стигна и до двореца и нито един човек в Амарна не можеше да отрече онова, което бе видял с очите си.

Анубис беше пристигнал с черната смърт в челюстите.

На шестия ден от дурбара баща ми влезе в тронната зала, за да донесе тази вест на фараона. В открития двор, който гледаше към реката, имаше танци и музиката сякаш не спираше нито за миг.

— Царю — каза баща ми и смехът на Нефертити секна, когато видя мрачното му изражение.

— Ела насам. — Ахенатон се усмихна широко. — Какво има, везире?

Лицето на баща ми остана сериозно.

— Има доклади за чума в работническите квартали, царю.

Ахенатон погледна бързо към Нефертити.

— Невъзможно! — изсъска той. — Поднесохме в жертва на Атон двеста вола!

— Умрели са и единайсет работници в гробниците.

Неколцина велможи се отдръпнаха от подиума и Нефертити прошепна:

— Трябва да са били хетите.

— Предлагам да се изолирате в Северния дворец, царю.

— В двореца на втората съпруга? — извика Нефертити.

— Не. Оставаме тук — отсече Ахенатон. Той огледа тронната зала. Ужасът от чумата бе сковал присъстващите. Във външните дворове музиката продължаваше да свири, но женският смях изведнъж стихна.

— Царю — обади се баща ми. — Помислете още веднъж дали е разумно да оставате тук. Поне хетите трябва да бъдат поставени под карантина. Всички гости от севера трябва да бъдат отпратени…

— Никой няма да бъде отпращан! — викна Ахенатон. — Дурбарът не е свършил.

Дори музиката замлъкна. Той се обърна и заповяда на мутантите да продължават да свирят.

Те веднага подеха нова мелодия, а до подиума бързо приближи Панахеси. Дори не бях забелязала кога се бе появил.

— Можем да организираме специално жертвоприношение в храма — предложи той.

Ахенатон му се усмихна, за да постави на място баща ми.

— Чудесно. Атон ще защити този град.

— Но заключете портите — примоли се татко. — Не бива да се позволява на никого да влиза и да излиза.

Нефертити се съгласи.

— Трябва да заключим портите.

— И да позволим гостите ни да си помислят, че има чума?

Татко отвърна тихо:

— Ще го разберат много скоро. Заразата е проникнала и в квартала на пекарите.

За миг се възцари ужасено мълчание, после велможите заговориха в един глас. Придворните напираха към подиума и питаха какво да правят и къде да отидат. Ахенатон стана от трона и татко събра семейството ни около себе си. Тук бяха и Тий, и майка, и Нефертити.

— Всички трябва да се приберете в покоите си — инструктира ги татко. — Идете си в стаите и не излизайте навън.

— Аз съм фараонът и никой няма да се прибира в покоите си!

Нефертити му се противопостави:

— Правете каквото ви казва везирът!

Тръгнахме по коридора като сплотено семейство, дори крачката на Тий беше решителна. Завихме към царските покои, но Ахенатон отказа да продължи по-нататък.

— Трябва да се подготвим за тази нощ.

Нефертити се разгневи, но бе очевидно, че онова, което я караше да трепери, беше страхът.

— По време на чумата искаш да се готвиш за пир? Никой не знае колко хора вече са заразени. Може да е цяла Амарна!

— А искаме ли нашите врагове да ни видят слаби? — предизвикателно попита Ахенатон. — Да видят, че посред тържествата сме сполетени от неприятности?

Тя не отговори.

— Тогава аз ще подготвя пира и няма да позволя на никого да забрави защо е дошъл. За да слави Атон. Това ще бъде запомнено в историята.

Нефертити го проследи с поглед, докато се скри в голямата зала, и това ми напомни за пътуването с кораба преди много години, когато татко бе отбелязал: „Той не е стабилен.“ Сестра ми погледна релефите, изобразяващи нея и семейството й, и очите й плувнаха в сълзи.

— А трябваше да е прекрасно.

— Ти покани хетите, макар да знаеше, че са заразени — казах аз.

— Какво можех да сторя? — сопна се тя. — Можех ли да го спра?

— Ти също го искаше.

Нефертити поклати глава, което можеше да означава и да, и не.

— Хората ще обвинят нас — каза тя, когато стигнахме до стаята й. — Ще кажат, че причината е нашата вяра в Атон. — Затвори очи; вече знаеше каква драма ще се разиграе по улиците на Амарна и из цялото царство. — Ами ако чумата дойде и в двореца? Ако разруши всичко, което сме построили?

Спомних си за Ипу, която веднъж ми бе казала, че баща й използвал джоджен, за да гони плъховете от избата, и че никога не се било случвало негов работник да умре от чума.

— Използвай джоджен — казах й аз. — Използвай джоджен и седефче. Носи билките на врата си и ги окачи над всяка врата.

— Ти трябва да си заминеш, Мутноджмет. Бременна си. — Нефертити преглътна сълзите. — И толкова много искаше да имаш дете.

— Още дори не знаем дали е чума — отвърнах с надежда.

Татко ми отправи продължителен поглед, докато влизахме в царските покои.

— Чума е.

* * *

Все пак присъствахме на пира. Нощта бе изпълнена със звуци на арфа и лотосови свещи, сто танцьорки виеха снаги в светлината на огъня и пръскаха наоколо сребърни и златни отблясъци. Между гостите имаше напрежение, но никой в голямата зала на Амарна не се осмеляваше да спомене за чумата. Ароматът на портокалов цвят се носеше из въздуха между колоните, в двора гостите се смееха високо и нервно. Нахтмин ми донесе блюдо с най-отбрано месо и докато Анубис бродеше долу по улиците, ние пирувахме. Жени флиртуваха, мъже играеха сенет, слуги доливаха чаша след чаша с червено вино. Към края на нощта дори аз бях забравила страха от смъртта. Едва на другата сутрин, когато стотиците гости усетиха тежката сладникава миризма във въздуха, някой се сети да провери какво става в града.

Пратеникът се върна и разказа в препълнената тронна зала какво е видял. Докато ние пирувахме, хиляди бедняци бяха лежали в постелите си и се бяха разлагали.

* * *

— Заключете двореца! — извика Ахенатон и нубийските стражи се втурнаха да изолират палата на фараона от града.

— Ами слугите, изпратени с поръчки навън? — попита баща ми.

— Щом не са в двореца, ще мрат по улиците.

Нахтмин се обърна към мен.

— Това е последната ни възможност, Мутноджмет. Още можем да се върнем в Тива. Можем да избягаме.

Аз се вкопчих в ръбовете на стола.

— И да оставя семейството си?

— Изборът да останат тук си е техен, Мутноджмет. — Очите му ме гледаха настойчиво и ми напомняха за вечерта край реката.

Татко дойде и сложи ръце на раменете ми.

— Ти си бременна. Трябва да мислиш за детето.

Отвън се чуваше стакато от удари на чукове. Заковаваха с дъски вратите и прозорците на двореца. Ако болестта проникнеше вътре, тя щеше да плъзне навсякъде. Обвих ръце около корема си, сякаш можех да защитя детето от този ужас. Погледнах към татко.

— Ами вие?

— Ахенатон няма да си тръгне оттук. — Гласът му бе мрачен. — Ние оставаме с Нефертити.

— И майка ли?

Тя потърси опора в неговата ръка.

— Оставаме заедно. Чумата едва ли ще проникне в двореца. — Но в очите й нямаше сигурност. Никой не знаеше защо идва чумата, нито кой дом и кой човек ще удари.

Погледнах Нахтмин, но той вече знаеше какъв ще е моят избор — изборът, който винаги щях да правя. Кимна с разбиране и хвана ръката ми.

— Тя може да е стигнала и до Тива.

* * *

Събрахме се тихо в тронната зала. Всички чуждестранни гости, дори тези от Митани и от Родос, бяха изхвърлени на улицата и под масивните колони бяха подслонени само триста души. Кия и придворните й стояха в един ъгъл, докато Панахеси шепнеше нещо на ухото на фараона. Малцина помръдваха. Никой не говореше. Приличахме на затворници, които очакват да бъдат отведени на екзекуция.

Погледнах разплаканите прислужници. Един от писарите, когото често бях виждала по коридорите на Пер Меджат, седеше сам, без жена си. Питах се къде ли е била тя, когато фараонът заповяда портите на двореца да бъдат затворени без предупреждение. Може да бе отишла в храма, за да поднесе благодарности, или пък бе прескочила до дома си да нагледа своята възрастна майка. Сега те щяха да чакат края на чумата на различни места с надеждата, че Анубис ще отмине и двамата. Или пък че ще се срещнат в задгробния живот. Стиснах ръката на Нахтмин, в отговор и той стисна нежно моята и ме погледна в очите.

— Боиш ли се? — попитах го аз.

— Не. Дворецът е най-безопасното място в Амарна. Намира се над града и далеч от работническите жилища. Чумата ще трябва да мине през две стени, за да стигне до нас.

— Мислиш ли, че в Тива щеше да е по-добре?

Той се поколеба.

— Може чумата да се е разпространила и в Тива.

Помислих си за Ипу и за Джеди. Възможно бе в този момент да са болни, затворени в собствения си дом, без да има кой да им занесе храна и вода. Ами малкият Камос? Нахтмин стисна рамото ми.

— Ще вземем твоите билки и ще направим каквото можем, за да се предпазим. Сигурен съм, че Ипу и Джеди са в безопасност.

— И Бастет.

— И Бастет.

— Наистина ли хетите донесоха заразата? — прошепнах аз.

Погледът на Нахтмин беше суров.

— На крилете на фараонската гордост.

* * *

Докато навън умираха хиляди, аз влязох преждевременно в родилната стая.

Павилионът, който бе използвала сестра ми, беше отвън, затова, когато болките ми започнаха, жените се втурнаха да пълнят помещението със закрилящи изображения на слънцето и докато крещях, Нефертити пъхна в ръката ми статуетка на Таурт, за да я скрия под възглавниците. Акушерките пратиха за босилек, да ми помогне при напъванията, а когато поискаха и карамфил, разбрах, че това дете ми е дар от Таурт и че няма да има други.

— Тръгва! Тръгва! — развикаха се накрая те и аз извих гръб да дам на рожбата си последен тласък.

Когато синът ми най-сетне реши да се покаже на бял свят, слънцето почти беше залязло. Нищо около раждането не му предвещаваше добро бъдеще. Той бе дете на смъртта, дете на гаснещото слънце, дете, родено сред хаоса, докато отвън гуляйджиите от дурбара на фараона измираха по улиците, след като първо бяха усетили мирис на мед в дъха си, а след това бяха открили под мишниците и по слабините си отоци, бучки, които почерняваха и започваха да текат. Но вътре в двореца акушерките тикнаха детето в ръцете ми с викове:

— Момче! Здраво момче, господарке! — То изплака достатъчно силно, за да събуди Озирис, и сестра ми се втурна навън да съобщи на Нахтмин и на татко, че сме живи и двамата.

Помилвах тъмната гъста косица на моя син и притиснах устни към нея. Беше мека като пух.

— Как ще го наречеш? — попита майка и тъкмо когато Нахтмин дотича в родилната стая, аз отговорих:

— Барака.

Неочакван дар.

* * *

В продължение на два дни сетивата ми възприемаха единствено блаженството на майчинството и нищо друго. Нахтмин седеше неотлъчно до леглото ми и бдеше над мен, следеше да не покажа някакви признаци на треска и малкият Барака да не започне да кашля. Стигна дотам, че забрани на всякакви прислужници да влизат в допир с нас, да не би да ни заразят с чума. На третия ден, когато реши, че вече сме достатъчно добре, за да бъдем вдигнати от леглото, нареди да ни преместят в нашата стая, където можеше да ни пази от влизанията и излизанията на дворцовите доброжелатели.

Сянката на Анубис помрачаваше всяко лице. Слугите се движеха тихо по коридорите на двореца и само плачът на Барака пронизваше тишината на стаите за гости. Нефертити бе наредила нашата да бъде украсена със златни мъниста, в тон със светлата кожа на моя новороден син, и жените от двореца бяха свалили мъниста от собствените си коси и бяха направили от тях нанизи. Все пак и това беше начин за запълване на времето, докато бяхме затворници в двореца. Меритатон, Мекетатон и Анхесенпаатон бяха нарисували весели картинки в долния край на стените с четчиците от своите дъски за писане. От всеки ъгъл и от дървените греди висяха мъниста. В мангалите из целия дворец бе хвърлена мирта и когато влязох, силният й аромат изпълваше стаята. Сестра ми погледна Барака и на мен ми се стори, че в очите й за миг проблесна обида, но щом видя, че я наблюдавам, се усмихна широко.

— Вече ти намерих кърмачка, която може да го кърми, когато свършат трите ти дни.

Мислила бях да си го кърмя сама.

— Коя е тя? — попитах кисело.

— Хекет, съпруга на един от жреците на Атон.

— И си сигурна, че не е заразена?

— Разбира се, че съм сигурна.

— Но откъде знаеш, че млякото й е хубаво?

— Да Не мислиш да го кърмиш сама? — попита Нефертити. — Нали не искаш гърдите ти да увиснат до пъпа, докато детето стане на три?

Погледнах сина си, пухкавите му устнички и изражението на пълно блаженство. Той беше моето единствено дете и никога нямаше да имам друго. Защо да не го кърмя, поне докато чумата отмине? Сега, когато умираха толкова много хора, не можехме да сме сигурни, че кърмачката не носи в себе си някаква зараза. Но имаше нещо друго, за което трябваше да помисля. Ако чумата влезеше в двореца и ме свареше изтощена от кърменото, щях ли да имам сили да се преборя с нея? Барака щеше да остане без майка, Нахтмин щеше да остане вдовец и щеше да се наложи сам да отгледа сина си.

Нефертити ме наблюдаваше.

— Доведи Хекет — казах аз. — След два дни ще престана да кърмя Барака. — Прокарах пръст по нослето му и се усмихнах. — Разбирам защо преживя пет пъти тези мъки, Нефертити.

Сестра ми сбърчи вежди.

— Тогава изпитваш по-голяма наслада от мен.

Погледнах я от леглото.

— Но ти винаги беше така щастлива!

— Защото бях оцеляла — отвърна искрено тя. — И защото щях да съм жива, за да направя още един опит за син. — Тя хвърли бегъл поглед към Барака. — Но повече не се нуждая от син. Аз съм фараон и Мери ще стане фараон след мен.

Надигнах се и седнах на възглавниците, което накара Барака да ревне.

— Татко знае ли това?

— Разбира се. Кого ще иска за фараон, Небнефер ли?

Представих си Кия и Небнефер в другия край на двореца.

* * *

Придворните от цяла Амарна — скулптори, жреци, танцьорки, шивачи — се бяха събрали тук да търсят подслон. Сега те бяха наблъскани в стаите около тронната зала. На всеки, който имаше влияние или служба в двореца, бе позволено да остане, но хранителните запаси бяха ограничени.

— Какво ще правим, ако запасите свършат преди чумата? — бавно попитах аз.

— Ще изпратим за нови — безгрижно отвърна Нефертити.

— Няма защо да ме щадиш и да лъжеш. Знам, че едва ли има много слуги, готови да напуснат двореца. Нахтмин ми каза, че снощи пред прозореца се е явил пратеник, който е съобщил за смъртта на триста работници. Триста — повторих аз. — Това прави две хиляди души от дурбара насам.

Нефертити се размърда смутено.

— Не бива да мислиш за тези неща, Мутноджмет. Имаш дете…

— И няма да мога да го предпазя, ако не знам истината. Какво става, Нефертити?

Тя седна на стол до леглото ми. Страните й пребледняха.

— По улиците има бунтове.

Ахнах и взех на ръце плачещия Барака.

— И няма какво да ги спре да нападнат затвора и да освободят Хоремхеб — каза тя. — Войската е под карантина. Има само няколко войници…

— Чумата ще пламне и в затвора. След като има чума на гробниците…

— Но ако не е умрял, може да го измъкнат оттам. И той може да оглави бунт срещу семейството ни. Тогава всички ще сме загубени. — Тя се поколеба. — Освен теб. Теб Нахтмин ще те спаси.

— Никога, Нефертити. Боговете са с теб. Това никога няма да се случи.

Тя се усмихна кисело и аз се досетих, че си мисли за чумата, която връхлетя града непосредствено след дурбара и възкачването й на най-високия престол в държавата. Ако боговете бяха с нея, защо имаше чума?

— И какво ще правим сега? — Погледнах Барака. Неговият малък невинен живот можеше да свърши преди дори да беше започнал. Но защо боговете биха направили подобно нещо? Да ми дарят дете след толкова време, само за да ми го вземат? — Татко какво мисли, че трябва да предприемем?

— Мисли, че трябва да изпратим вестоносци в Мемфис и Тива, за да ги предупредим.

— Не сте ли ги предупредили? — извиках аз.

— Нали затворихме пристанищата. Никой не може да напуска града. Портите на двореца са заключени. Ако изпратим съобщение в Тива толкова скоро след дурбара, какво ще си помислят хората?

Погледнах закования с дъски прозорец.

— Да не ги предупредим е срещу всички закони на Маат.

— Ахенатон няма да го направи.

— Тогава ти си длъжна да го направиш — отвърнах й аз. — Вече си фараон.

* * *

На шестима мъже от двореца беше платено със злато да занесат писма в Мемфис и Тива и да съобщят за трагедията в Амарна: че хетите са донесли чума на дурбара на фараона и тя вече е взела две хиляди жертви.

В скалите не бяха издълбани достатъчно гробници, за да поберат всички мъртви; дори богатите биваха хвърляни в масови гробове, безименни за вечността. Някои рискуваха живота си, за да вържат амулети на погребваните в земята свои близки, та да ги разпознае Озирис. Нощем имах кошмари за тези гробове и когато се събуждах разплакана, Нахтмин ме разпитваше какво ме преследва в моите сънища.

— Сънувам, че Озирис не е могъл да ме намери, че съм останала загубена за вечността, че никой не си е направил труда да напише името ми на гроба.

Нахтмин помилва косата ми и се закле, че това няма да се случи, че ще рискува всичко, за да сложи амулет в дланта ми, преди да ме погребат.

— Закълни се, че няма да го направиш — помолих го аз. — Закълни се, че ако умра от чума, ще позволиш да отнесат тялото ми със или без амулет.

Ръцете му ме прегърнаха по-силно, сякаш за да ме защитят.

— Разбира се, че няма да те отнесат без нещо, по което боговете да те познаят. Никога не бих позволил това да се случи.

— Но ще трябва да ме пуснеш да си отида, защото ако аз умра, а ти се разболееш, кой ще остане да се грижи за Барака?

— Не говори така.

— Цяла Амарна умира, Нахтмин. Защо дворецът да е недосегаем?

— Защото сме защитени! От твоите билки, от разположението ни високо на хълма. Ние сме над чумата — опита да ме убеди той.

— Ами ако хората нахлуят в двореца и я донесат със себе си?

Той бе изненадан от моето недоверие.

— Тогава войниците ще ги отблъснат, защото тук са защитени и нахранени.

Плачът на Барака прониза утринната тишина и Нахтмин стана да го вземе. Погледна нежно сина си и го сложи внимателно на гърдите ми. На другия ден рожбата ни щеше да има кърмачка.

— Нефертити изпрати вест в Мемфис и Тива, че тук има чума — казах аз.

Нахтмин ме погледна загрижено.

— Ахенатон никога не би го сторил. И ще научи, щом чумата отмине.

— Откъде знаеш, че ще отмине?

— Защото винаги отминава. Въпросът е само колко хора ще отнесе Анубис, преди да си тръгне.

Потръпнах.

— Нефертити казва, че по улиците има бунтове.

Той се сепна.

— Защо ти го е казала?

— Защото исках да знам. Защото аз никога не съм я лъгала и знае, че очаквам да ми отвърне със същото. Трябваше ти да ми кажеш.

— Каква полза щеше да има? — възрази той.

— Представи си колко стъписана щях да бъда, ако бяха нахлули в двореца. Нямаше да знам какво става. Навярно дори нямаше да се сетя да скрия сина ни.

— Те няма да влязат в двореца — каза той твърдо. — Отвън е войската на фараона. Войниците ядат същата храна като нас и носят муски със същите билки. Колкото и да е глупав, Ахенатон съзнава, че не може да рискува да загуби войската или нубийските си стражи. Ние сме в безопасност — увери ме Нахтмин. — А дори и да дойдат, аз ще те защитя.

— Ами ако дойдат с Хоремхеб? — попитах и изражението му издаде, че и той бе мислил за същото.

— Тогава Хоремхеб би им наредил да не те докосват.

— Защото ти е приятел ли?

Нахтмин стисна челюсти. Не му харесваше разпитът, на който го подлагах.

— Да.

— А Нефертити? — продължих аз.

Той не ми отговори.

— А племенничките ми? — попитах тихо.

Отново не ми отговори. В този момент на вратата се почука и ни бе съобщено, че ни очакват в тронната зала.

— Пак сенет — предположи Нахтмин, но този път не позна. Татко ни беше повикал, за да ни съобщи, че са умрели три хиляди египтяни.

— От този момент нататък започвайте да складирате хляб в стаята си. И съдове с вода. Запасите ни ще свършат преди чумата.

Когато излязохме в коридора, татко погледна назад към незаетите тронове и маси от слонова кост. След час залата щеше да се изпълни с танцьорки и Ахенатон щеше да нареди на сановниците си да играят сенет.

— Празна черупка — каза той тихо. — Целуваха сандалите му, както искаше той, а сега народът ще лежи мъртъв в краката му.

Разбрахме, че черната смърт е влязла в двореца край реката, когато готвачът се втурна в тронната зала с крясъци и капки пот по лицето.

— Двама от помощниците ми са болни! — извика той. — В кухните са намерени пет мъртви плъха и съпругата на пекаря е мъртва.

При задъханите думи на пълния мъж игрите на сенет замряха и пръстите на арфиста се сковаха от ужас.

Все едно че той лично бе пуснал Анубис в двореца.

Нахтмин стисна рамото ми.

— Прибирай се в стаята. Вземи Хекет и нейното бебе, заключи вратата и не пускай никого вътре, докато не чуеш моя глас. Аз отивам за прясна вода.

Жените побягнаха, мъжете също се втурнаха към вратите. Нефертити срещна погледа ми и аз прочетох на лицето й ужаса от това, че Амарна й си изплъзва. Звънтенето на счупено стъкло, придружаващо напъна на тълпата, ни накара да откъснем очи една от друга. Щом в двореца имаше чума, това означаваше смъртна присъда за всички вътре. Ахенатон стана от трона, викна стражите си и им заповяда да не позволяват на никого да го изоставя. Но нарастващата паника беше извън контрол. Той се обърна към Мая, който седеше пред подиума.

— Ти ще останеш — изкомандва го той.

Лицето на Мая пребледня. Неговият град, техният град, построен във възхвала на живота, се беше превърнал в паметник на смъртта. Насред паниката някой нареди децата да бъдат отведени в детската стая. Всяко дете под шестнайсет години трябваше да бъде отведено в най-изолираното помещение на двореца.

— Кой ще ги наглежда? Някой трябва да ги наглежда — извика баща ми. Но хаосът бе твърде голям и никой не чуваше. Никой от стражите не се намеси. Тогава се появи Тий. Лицето й беше бледо, но спокойно.

— Аз ще наглеждам детската стая.

Татко кимна.

— Нареди на стражите да заковат отново прозорците — инструктира той Нефертити. — Да убиват онези, които опитват да се измъкнат навън. Те рискуват живота на всички ни.

— Какво значение има — изкрещя някаква жена. — В двореца вече има чума.

— В кухните — сопна й се баща ми. — Тя може да бъде спряна.

Ала никой не му повярва.

— Ти! — викна Ахенатон на жена, която беше избутала детето си през счупения прозорец и се готвеше да го последва навън. Грабна лъка и стрелата на един от стражите си. — Още една крачка и ще умреш.

Жената явно не знаеше за кого да мисли по-напред — за себе си или за детето. Понечи да го върне обратно в двореца, но изсвистя стрела. Чу се колективна въздишка, после, когато жената се строполи напред, а детето изпищя, в тронната зала се възцари тишина. Ахенатон свали лъка.

— Никой няма да напуска двореца! — извика той. Сложи втора стрела и се прицели в средата на внезапно притихналата зала.

Нефертити отиде при него и смъкна лъка.

— Никой друг няма да излиза — обеща тя.

Хората я гледаха с широко разтворени от уплаха очи.

Ахенатон спря пред един от жреците, който се поклони до земята.

— Всеки, който отвори прозорец или мушне под вратата бележка, ще бъде изпратен в кухните да умре. Стражи! Убийте всички готвачи и помощници на пекаря. Не оставяйте никого в кухните жив. Дори котките. — Огледа се за човека, който беше донесъл вестта за чумата, и го посочи. — Започнете с него.

Стражите незабавно пристъпиха към изпълнението на заповедта. Пищящият човек беше измъкнат през вратата на тронната зала, без да успее дори да се помоли за живота си. Цялото ни семейство погледна към Нефертити.

— Всички да се прибират по стаите си — каза тя. — Заповядвам онези, които открият у себе си признаците на чумата, да вземат въглен от мангала и да нарисуват над вратата окото на Хор. Храна ще се разнася веднъж дневно. — Тя видя одобрителното кимване на татко и гласът й стана по-силен и по-уверен. — Слугите ще вземат храна от избите, а не от кухните. И никой няма да излиза от стаята си, докато не минат две седмици, в продължение на които нито един човек в двореца не се е разболял от чума.

Панахеси пристъпи напред, изгарящ от желание да е в центъра на вниманието.

— Трябва да принесем жертва — обяви той.

Ахенатон се съгласи.

— Блюдо с месо и купа с най-хубавото вино на Амарна пред всяка врата — обяви той.

— Не! — Аз бързо излязох пред подиума. — Трябва да окачим гирлянди от джоджен и седефче пред всяка врата. Но нищо повече.

Ахенатон се нахвърли върху мен.

— Сестрата на фараона мисли, че знае повече от върховния жрец на Атон?

Нефертити му отправи яростен поглед.

— Тя разбира от билки и предлага да сложим седефче, а не разлагащо се месо.

— А откъде знаеш, че не иска да се избави от сестра си и зет си? — Подозрението се долавяше ясно в гласа му. — Може да иска трона за себе си и за своя син.

— На всяка врата ще се сложи гирлянда от джоджен и седефче — отсече Нефертити.

— А жертвоприношенията? — настояваше на своето Панахеси.

Ахенатон се изправи.

— За всяка стая, в която очакват закрила от Атон — каза високо той. — Онези, които искат да предизвикат гнева на великия бог — очите му потърсиха моите, — ще минат без жертвоприношения.

Хората напуснаха потиснати тронната зала. Нефертити докосна ръката ми.

— Какво ще правиш?

— Ще се върна при Барака, ще залостя вратата и няма да пускам никого вътре.

— Защото не можем всички да бъдем заедно, нали? — попита тя. — Да съберем цялото семейство в едно помещение би означавало да рискуваме всичко. — В гласа й имаше страх и ми мина през ума, че това бе първият път, когато наистина искаше до себе си само Ахенатон и никого другиго. Родителите ни щяха да се приберат в стаята си, а Тий отиваше да наглежда децата.

Докоснах ръката й.

— Може би разделени всички ще оцелеем — казах аз.

— Но как да съм сигурна? Ти може да си умряла от чума, а аз няма да знам нищо, докато не ми съобщят, че на вратата ти е нарисувано Хорово око. И дъщерите ми… — Дребното й тяло сякаш се смали още повече. — Ще бъда съвсем сама.

Това бе нейният най-голям страх. Хванах ръката й и я сложих на сърцето си.

— Всички ще сме добре — обещах й. — И ще се видим след две седмици.

Това бе единственият път, когато я излъгах.

Докато черната смърт се вихреше из двореца, Панахеси поставяше блюда със солено месо пред вратите на онези, които желаеха да получат благословията на бога. В своите леопардови одежди и с най-тежките си пръстени по ръцете, той вървеше по коридорите, следван от млади жреци, които пееха със сладки високи гласове хвалебствени химни за Атон. Момчетата пееха, а Анубис пируваше.

Когато Панахеси стигна до нашата врага, Хекет му каза да си върви.

— Чакай! — Отворих рязко вратата, за да застана лице в лице с него. Нахтмин и бавачката се развикаха.

— Държа пред себе си клонка седефче — успокоих ги аз и се обърнах към Панахеси.

— Слагаш ли жертвоприношения пред детската стая?

Той отметна настрана леопардовата си пелерина и отмина към следващата врата.

— Слагаш ли жертвоприношения пред детската стая? — повторих въпроса си.

Той ме погледна високомерно.

— Разбира се.

— Недей. Не слагай дарове там. Ще ти дам каквото поискаш — казах отчаяно.

Панахеси ме измери от главата до петите.

— Какво мога да искам от сестрата на първата съпруга на фараона?

— От сестрата на фараона — поправих го аз.

Той сви устни.

— Собственият ми внук спи в детската стая. Мислиш, че бих отровил надеждата на Египет за трона, за да убия шест момичета без значение? Тогава си толкова глупава, колкото си и мислех.

— Затвори вратата! — извика зад гърба ми Хекет. — Затвори вратата — примоли се тя, прегърнала моя син заедно със своя.

Панахеси се загуби нататък по коридора със своите паници месо и аз залостих отново вратата и запълних цепнатината под нея със стръкчета седефче и джоджен.

* * *

Изминаха два дни и по коридорите на двореца нямаше никаква следа от чума, над нито една от вратите не се появи нарисувано с въглен око на смъртта. После, през третата нощ, точно когато бяхме започнали да вярваме, че дворецът ще бъде пощаден, Анубис се отби да засити глада си във всяка стая, пред която имаше дар за Атон.

На разсъмване писъкът на млада прислужница раздра тишината по коридорите. Тя мина тичешком покрай царските покои и съобщи с викове за окото на Хор.

— Едно момче в съседство с кухните — пищеше тя ужасено. И началникът на конюшните. Всички, които бяха сложили дарове за Атон! Двама пратеници от Абидос^[1]. И един от Родос. Усещам дъха, който излиза от техните стаи!

— Ами сега? — прошепнах аз зад залостената врата и Нахтмин отвърна:

— Сега ще чакаме да видим какво ще стане и ще се надяваме смъртта да навести само онези, които са сложили пред вратите си дарове за Атон.

Ала когато хората в Амарна видяха, че катафалките потеглят към двореца, яростта им заля града. Щом богът на фараона не бе защитил двореца в Амарна, на какво да се надяват те? Пренебрегвайки риска, египтяните излязоха на улиците и зовейки Амон, започнаха да рушат изображенията на Атон. Обсадиха портите на двореца и поискаха да научат дали фараонът еретик е още жив.

Отидох по-близо до нашите заковани с дъски прозорци и чух виковете им.

— Чувате ли как го наричат? — прошепнах.

Очите на Хекет се бяха разширили от страх.

— Царят еретик — отвърна тя.

— А чувате ли какво скандират?

Заслушахме се в грохота от удари на чукове и трошащи се камъни. Тълпите обезобразяваха статуите на Ахенатон и призоваваха самата Амарна да бъде унищожена. „ИЗГОРЕТЕ Я! ИЗГОРЕТЕ Я!“ — скандираха те.

Взех Барака и го притиснах до гърдите си.

Когато по пладне дойде храната, Нахтмин отвори вратата и сепнато отстъпи назад. Донесла я бе друга слугиня, която плачеше и трепереше.

— Какво е станало — попита я той.

— Детската стая! — изхлипа жената.

Подадох сина си на Хекет и се втурнах към вратата.

— Какво детската стая?

— Те всички са заразени — отвърна тя и подаде предназначената за нас кошница. — Всички деца са заразени!

— Кой? Кой е заразен? — извиках.

— Децата. Близначките са починали. Княгиня Мекетатон е заразена. И Небнефер, господарке. — Тя сложи ръка на устата си, сякаш се боеше да изрече ужасната дума.

Нахтмин сграбчи момичето за рамото.

— Мъртъв ли е?

— Не. Но е болен от чума.

— Дай ни храната и затвори — каза той бързо.

— Почакай! — помолих я аз. — Нефертити и родителите ми. Те имат ли око на Хор?

— Не — прошепна момичето. — Но на нашата царица сигурно ще й се прииска да умре, когато научи, че от шестте й княгини са останали три.

Потръпнах от ужас.

— Не й ли е казано?

Момичето стисна устни. Сълзите му рукнаха по-силно и то поклати глава.

— На никого не е казано, освен на вас, господарке. Слугите се страхуват от него.

От Ахенатон. Подпрях се на вратата. Три княгини, а скоро щеше да ги последва и единият от князете на Египет. И щом чумата беше проникнала в детската стая, какво бе станало с Тий? С Меритатон и Анхесенпаатон? Нахтмин залости вратата и Хекет веднага скочи.

— Не бива да ядем тази храна.

— Не се пренася с храната — отвърна Нахтмин. — Ако се пренасяше така, досега всички да бяхме измрели.

— Някой трябва да спаси оцелелите — казах аз.

Нахтмин бе приковал поглед в стаята, където лежеше синът ни.

— Някой трябва да спаси царицата и Меритатон — повторих аз. — Анхесенпаатон…

— Е загубена. — Очите на съпруга ми бяха мрачни.

— Но още е жива! — възразих аз.

— И не можем да направим нищо за нея. За когото и да било от тях. Щом като три от княгините вече са мъртви, детската стая трябва да бъде изолирана.

— Но можем да отделим здравите. Можем да ги сложим в отделни стаи и да им дадем шанс.

Нахтмин поклати глава.

— Фараонът провали техните шансове, като покани хетите и след това послуша Панахеси — отвърна студено той.

* * *

Когато дойде съобщението, че княгините близначки са си отишли и че тригодишната Неферуатон и осемгодишната Мекетатон също са заразени, всички вече го знаехме.

В двора звъняха камбани, по коридорите се носеха писъци, женски ридания и молби към Атон да вдигне проклятието, което бе застигнало двореца в Амарна. Прислужница дойде да ни съобщи, че нубийски стражи са изпратени да спасят останалите принцеси и царицата, но че за Небнефер е било твърде късно. Затворих вратата и всички се заслушахме в скандиранията пред стените на двореца. Виковете никога не бяха отеквали толкова гръмко.

— Хората знаят, че в двореца има чума — каза Нахтмин, — и си мислят, че щом като тя е отнесла децата на фараона, причината трябва да е в нещо, което той е извършил.

* * *

В продължение на три дни скандиранията не спряха нито за миг. Чувахме как гневни египтяни призовават за милост в името на Амон и проклинат фараона еретик, който им е докарал чумата. Аз стоях до прозореца и притисках лице към дървото. Затварях очи и се вслушвах в ритъма на гласовете. Той никога нямаше да стане известен като Ахенатон Строителя. Щяха да го запомнят завинаги като фараона еретик. Представях си как Нефертити, сама в своята стая, чува вестта, че четири от децата й са починали, и всеки път, когато поглеждах сина си на гърдите на Хекет, очите ми започваха да парят от напиращите сълзи. Той беше толкова мъничък. Твърде малък, за да се пребори с нещо така голямо. Нощем го притисках до себе си и се опитвах да бъда благодарна за времето, което прекарвах с него.

Денем чувахме тракането на катафалките отвън. Когато те преминаваха, спирахме тихите си игри на сенет и се питахме чие ли тяло ще бъде разсъблечено и погребано, чие ли име ще остане навеки неизвестно на боговете, без картуш или дори ушебти, които да покажат на Озирис, когато се върне на земята, кои са били. Молех слугите, които разнасяха храната, да ни донесат още седефче, но всички отговаряха, че в двореца не е останало нито стръкче.

— Проверихте ли в избите? Може да е складирано при виното. Вижте надписите на бъчвите.

— Съжалявам, но не мога да чета, господарке.

Извадих тръстиково перо и мастило от сандъчето си и написах името на билката на гърба на един от медицинските си папируси. Поколебах се, преди да го откъсна, после го занесох на жената в коридора и го тикнах в ръката й.

— Това е билката. Потърси това име по бъчвите. Ако успееш да я намериш, вземи от нея и я напъхай под вратата си. Занеси, колкото можеш да носиш, на сестра ми и на родителите ми. Останалото донеси на нас. Ако има и втора бъчва, раздай билката на оцелелите.

Жената кимна, но преди да си тръгне, аз я попитах:

— Какво ти дадоха, за да обикаляш по тези коридори на смъртта?

Тя се обърна отново към мен, погледът й беше отнесен.

— Злато. Всеки ден ми плащат в злато и пазя гривните в стаята си. Ако оживея, ще ги дам на сина си, за да се изучи за писар. Ако хвана черната чума, той ще постъпи с тях, както намери за добре.

Помислих си за Барака и почувствах, че гърлото ми се стяга.

— А къде е синът ти?

Дълбоките бръчки по лицето й сякаш изведнъж се изгладиха.

— В Тива. Той е само на седем години. Отпратихме го оттук, когато се разчу за чумата.

Поколебах се, но все пак попитах:

— Много слуги ли изпратиха децата си в Тива?

— Да, господарке. Всички си мислехме, че и ти трябваше да заминеш, и царицата… — Видя изражението на лицето ми и млъкна, изплашена да не е казала повече, отколкото трябва.

— Благодаря ти — прошепнах аз. — Ако намериш седефчето, веднага го донеси.

Тя дойде на другия ден с кошница билки и почука нетърпеливо.

— Господарке?

Нахтмин открехна вратата само колкото да види лицето й.

— Ще кажеш ли на господарката, че намерих билката и направих точно каквото ми беше заръчала. Сложих малко под моята врата и занесох една кошница на везир Ай.

Нахтмин ми махна и аз заех мястото му до вратата, като продължавах да я държа само леко открехната.

— А царицата?

Жената се поколеба.

— Фараон Нефернеферуатон-Нефертити?

— Да. Тя взе ли билката?

Жената наведе глава и аз се досетих веднага.

— Отворил ти е фараон Ахенатон. Искам да се върнеш и да я сложиш под вратата им.

Жената изпъшка.

— Ами ако някой ме види?

— Ако някой попита, кажи му, че я слагаш по заповед на сестра ми. Фараонът ще е затворен вътре. Изобщо няма да разбере.

Жената се дръпна и яз докоснах ръката й.

— Никой няма да те издаде — уверих я аз. — Ако попитат царицата, тя веднага ще се досети, че съм те пратила аз, и ще каже, че ти е заповядала.

Но жената още се колебаеше и аз разбрах какво чака. Намръщих се.

— Нямам какво да ти дам.

Тя погледна гривната, която носех. Не беше златна, но беше наниз от тюркоази, подарък от Нефертити. Свалих я и грубо я тикнах в ръката й.

— Ще окачиш билката навсякъде. Ще я усучеш на гирлянди. — Накарах я да се закълне.

Тя сложи гривната в кошницата си.

— Разбира се, господарке.

* * *

Цели седем дни не видях тази слугиня. Не ми оставаше друго, освен да се надявам, че е свършила онова, за което й бях платила. Крясъците по коридорите на двореца ставаха все по-истерични. Чувах жени със сандали да тичат по каменните плочи и да чукат по заключените врати. Дори не можех да си представя техния ужас. Ние държахме вратата залостена и не се показвахме навън. На осмата вечер след идването на слугинята някаква изпаднала в делириум жена, чието дете беше умряло, започна да блъска по вратата и отчаяно да крещи, че трябва да й отворим. „Не иска да умре сама“ — помислих си аз и притиснах Барака още по-силно до гърдите си, съзнавайки, че времето ни заедно изтича.

— Не може да го притискаш толкова силно. Ще го нараниш — смъмри ме Хекет.

Ала страхът ми растеше.

— Храната няма да стигне. Ако чумата не ни изтреби, ще измрем от глад. А гробницата ни не е завършена! Дори още не е издялан саркофаг за Барака.

Очите на Хекет се разшириха.

— За моя син също — прошепна тя. — Ако умрем, всички тук ще останем безименни.

Нахтмин яростно поклати глава.

— Няма да позволя това да се случи. Няма да позволя да се случи на никого от вас.

— Трябва да се помолим на Амон — казах аз, без да откъсвам очи от сина ни.

Хекет ахна.

— В двореца на фараона?

Затворих очи.

— Да. В двореца на фараона.

* * *

Когато слънцето изгря на другата сутрин, в двореца нямаше никакви нови знаци за чума, никакви нови очи на Хор. Чакахме още един ден, после два и постепенно, когато изминаха седем дни и не остана нищо друго за ядене освен спечен хляб, царедворците започнаха да излизат от своите стаи.

Видях слугинята, която бе рискувала живота си за злато. Преживяла бе черната смърт. И щеше да изпрати сина си да се изучи за писар. Но толкова други не бяха имали този късмет. От стаите излизаха, залитайки, съкрушени майки, бащи, загубили единствените си синове. Видях Мая, по-прегърбен и слаб от всякога. Светлината в очите му беше угаснала. Когато и ние излязохме, чухме да се говори, че и фараонът на Египет бил болен.

— От чума ли?

— Не, господарке — тихо отвърна жената, която бе сложила седефче под вратата на Нефертити. — От болест на ума.

В двореца отекна камбанен звън, който призоваваше везирите, царедворците и всички оцелели слуги да отидат в тронната зала. Сега в помещението, където преди се събираха стотици, бяха останали само шепа хора. Веднага се огледах за родителите си.

— Мауат! — Хвърлих се в прегръдките на майка и тя се разплака, когато видя Барака, притисна го до гърдите си толкова силно, че той писна. Нефертити ни гледаше горе от трона. Не можех да разгадая изражението й, ала бе хванала Ахенатон за ръката. Под тях седяха Меритатон и Анхесенпаатон. От осемчленното им семейство бяха останали само четирима и дори малката Анхесенпаатон седеше мирно и тихо, укротена от онова, което беше видяла в детската стая, докато сестрите й бяха лежали на смъртно легло.

— Трябва да напуснем Амарна — прошепна майка. — Трябва да напуснем този дворец и да се преместим в Тива. Тук се случиха ужасни неща. — Мислех, че говори за проклятието на чумата, но когато татко стисна челюсти, разбрах, че има и още нещо. Погледнах ги един след друг.

— За какво говориш?

Отдалечихме се от подиума, за да не ни подслушват.

— На седмия ден от карантината фараонът обиди царя на Асирия.

— Царя? — попита Нахтмин.

— Да. Царят на Асирия беше изпратил пратеник с молба за три трона от слонова кост. Когато човекът пристигнал, видял, че тук има чума, и се поколебал. Но имал заповеди от своя цар, затова влязъл в града и изминал целия път до двореца.

— Тогава стражите извикали фараона вместо баща ти и той го отпратил — не се стърпя майка. — С подарък.

Нахтмин долови зловещите нотки в гласа й и погледна татко.

— Какъв подарък?

Баща ми затвори очи.

— Разядена от чумата детска ръка. От детската стая.

Аз се стъписах, лицето на Нахтмин потъмня.

— Асирийците имат хиляди войници.

Татко кимна и каза без всякакво колебание:

— Те ще тръгнат срещу Египет.

Погледнах майка в очите. Лицето й бе пребледняло.

— Твърде опасно е да оставаме тук — заяви Нахтмин и разбрах, че този път решението нямаше да е мое. Бяхме преживели черната чума. Ако асирийците нападнеха Египет, Амон нямаше да е така великодушен. Съпругът ми ме погледна. — Не можем да направим нищо повече.

* * *

— Остани за погребението — помоли ме Нефертити.

— Тръгваме още тази вечер. Асирийците сигурно вече са пред прага на Египет, а вашата войска не е подготвена да ги спре.

— Но тази вечер ще има погребение — каза отчаяно тя. — Остани с мен. Те са мои деца. Твои племенници.

Поколебах се, когато видях изражението в очите й. Попитах я тихо:

— Какво са направили с телата? Нефертити потръпна.

— Подготвили са ги за изгаряне.

Сложих ръка на устата си.

— Няма ли да ги погребете в гробницата?

— Те са жертви на чумата — отвърна яростно тя, но гневът й не беше насочен към мен. Представих си как пламъците на кладата се извиват около Мекетатон и малката Неферуатон. Княгините на Египет.

— Обаче след това потегляме веднага за Тива. — Бях непреклонна. — Ще е разумно майка и татко да вземат Тий и също да дойдат с нас.

Леля бе още болна, но не от чума. Сърцето й боледуваше. Тя бе присъствала в детската стая, докато вътре се бе вихрил Анубис. Гледала бе как внуците й се разболяват и умират. Мекетатон, Неферуатон, Небнефер. А бе имало и други, синове и дъщери на богати търговци и писари. Когато отидох да я видя, очите ми плувнаха в сълзи.

— Остани с нас — умолявах я аз. — Не искаш ли да останеш и да отглеждаш цветя в градината си?

Тя поклати глава и хвана ръката ми.

— Скоро ще садя цветя в градините на вечността.

* * *

Нефертити беше категорична.

— Татко няма да ходи никъде — каза тя. — Той не би ме изоставил.

— Хората са разярени — предупредих я аз. — Те умират от чума и обвиняват за това фараоните. Мислят, че Атон им е обърнал гръб.

— Не мога да слушам това. Не мога да го слушам точно сега — разфуча се сестра ми.

— Тогава ще го чуеш, когато ще е твърде късно!

— Мога да оправя нещата.

— Как? Какво ще сториш, когато царят на Асирия разопакова подаръка си? Да не мислиш, че царете от Изтока не са научили за безразсъдството на Ахенатон? Защо според теб пишат до татко, а не до него?

— Той има видения… Видения за величие, Мутноджмет. Иска да бъде обичан… толкова много иска!

— Ти също.

— При мен е различно.

— Да, защото той би направил всичко, за да бъде обичан. А ти си разумна. Ти си дъщеря на баща ни, което е и причината той да те харесва повече от всички останали. — Нефертити ме погледна смаяно, но аз продължих: — Тъкмо заради това ще остане тук с теб дори ако градът се срине около него. Дори ако всички останали измрем. Но струва ли си? — попитах аз. — Струва ли си да се плати такава цена за безсмъртието?

Тя не отговори. Поклатих тъжно глава и си тръгнах. Заварих Нахтмин и Барака в коридора, който водеше към нашата стая.

— Хекет ще дойде с нас — каза той. — Никакви кораби не спират и не отплават от Амарна. Можем да потеглим с коне и да намерим кораб извън града. Изобщо няма да приближаваме до работническите жилища. Ще тръгнем право към портите и войниците там ще ни пуснат — каза уверено той.

— Но не можем да потеглим преди мръкване — отвърнах аз. — Ще има погребение. Знам какво ще ми отговориш, но Нефертити не може да преживее това сама. Не може.

— Значи ще е погребална клада?

Кимнах.

— Малката Неферуатон. — Устните ми се разтрепериха при вида на Барака в силните ръце на баща му. — Не знам как ще го понесе.

— Ще го понесе, защото е силна и защото няма друг избор. Сестра ти не е глупачка, въпреки че подкрепя Ахенатон. И не е мекушава.

— Аз не бих го понесла.

Той пъхна ръка под брадичката ми и повдигна очите ми към своите.

— Никога няма да ти се наложи. Аз ще те отведа оттук, независимо дали искаш или не искаш.

— След погребението.

Когато небето потъмня, започнаха да бият камбани и жреците на Атон, които бяха оцелели след чумата, се събраха в двора. Всички носехме гирлянди от седефче. Изплашените слуги бяха издигнали клада. Чумата можеше да се спотайва на всеки камък, но въпреки всичко отидохме. Бяхме закрили лицата си с воали, жените плачеха. Майка се облегна за опора на рамото ми, а татко застана до Нефертити, две непоклатими крепости на силата. Непоносимо ми бе да слушам риданията на Кия. Тя бе в много напреднала бременност и аз бях изненадана, че въпреки отслабеното си физическо състояние бе оцеляла.

Но пък и малкият Барака бе оцелял.

Гледах как тялото й се разтърсва от сърцераздирателните й вопли и си мислех колко жестоко беше, че при нея нямаше никого освен няколкото придворни, които й бяха останали. Панахеси стоеше до кладата в жреческите си одежди, а Нефертити бе стиснала ръката на Ахенатон и се боеше да я пусне.

— Мислиш ли, че те са при Атон? — попита Анхесенпаатон. Тя беше вече друго дете, потиснато и затворено.

— Мисля, че са при Атон. — Стиснах устни след тази лъжа. — Да.

Тя отново извърна лице към огъня, който започваше да се разгаря в най-далечния край на кладата. Телата бяха увити в ленени чаршафи, наръсени със седефче. Пламъците се издигнаха към небето и обвиха княгините. Плътта пукаше и пращеше, миризмата бе остра. После огънят се прехвърли към княз Небнефер, саванът, в който беше увит, се разпадна и откри лицето му. Писък разцепи въздуха и Панахеси подхвана Кия. Ахенатон поглеждаше ту към едната, ту към другата си скърбяща съпруга и нещо в него се прекърши.

— Виновни са поклонниците на Амон! — изкрещя той. — Били сме предадени. Това е наказанието на Атон. — Разумът го напусна напълно. Нубийските му стражи се отдръпнаха. — Колесница! — извика — Ще вляза във всеки дом, ще разбия вратите им, но ще открия фалшивите им богове. Те почитат Амон в моя град. В града на Атон!

Беше полудял. Гневът бе изписан на лицето му.

Нефертити се вкопчи в ръката му.

— Престани! — извика тя.

— Ще разкъсам на парчета семействата, които крият в домовете си фалшиви богове! — Ахенатон отблъсна Нефертити, отметна назад пелерината и скочи в колесницата, която беше докарана. Двата коня изцвилиха нервно, той вдигна камшика и изкомандва: — Стражи! — Но стражите отстъпиха изплашено назад. В града имаше чума и не искаха да рискуват живота си. Фараонът видя, че никой няма да тръгне с него, но въпреки това нареди вратите да бъдат отворени.

— Дръжте ги затворени! — гръмна гласът на Нефертити.

Стражите поглеждаха ту нея, ту фараона и се чудеха на кого да се подчинят. Тогава Ахенатон подкара в галоп и за да не се разбие в тежките дървени порти, Нефертити беше принудена да извика:

— Отваряйте! Отваряйте бързо!

Ахенатон изобщо не спря. Вратите се отвориха навреме, за да пропуснат колесницата с лудо препускащите коне. После фараонът на Египет се загуби в нощта, а пламъците на кладата в двора се издигнаха още по-високо и обгърнаха телата на неговите деца.

Нефертити пристъпи напред в светлината. Гегата и млатилото на царската власт бяха в дясната й ръка. Тя стисна в юмрук лявата.

— Доведете ми го обратно!

Стражите се колебаеха.

— Аз съм фараонът на Египет. — Гласът й отекна властно. — Върнете го тук, преди да е сринал Амарна!

Една слугиня дотича разплакана от двореца и всички се обърнаха като под команда към нея. Момичето падна на колене пред Нефертити.

— Царице, вдовстващата царица почина.

Погребалните вопли на двора преминаха в истерия. Татко отиде при Нефертити, заговори й бързо:

— Ако се върне, може да донесе чума. Трябва да изведем хората от двореца. Намери кораби и ги изпрати извън града. Слугите ще останат. Децата ти…

— Трябва да заминат — каза себеотрицателно Нефертити. Мутноджмет може да ги вземе със себе си.

Не вярвах на ушите си.

— Не! — разплака се Меритатон. — Няма да те изоставя, мауат. Няма да напусна Амарна без теб.

Татко оцени решителността на Меритатон.

— Няма да напусна двореца — повтаряше тя.

Той кимна.

— Тогава изпрати Анхесенпаатон с Мутноджмет. Могат да останат в Тива, докато Ахенатон дойде на себе си. — Татко погледна към двореца. Затвори за малко очи, единствената почивка, която му бе позволена. — А сега трябва да ида при сестра си — каза той.

Виждах какво тежко физическо изпитание бе властта за семейството ми. Очите на татко бяха хлътнали, а Нефертити сякаш се беше смалила под тежестта на толкова много загуби. Ето че си беше отишла и жената, която ни бе проправила пътя нагоре. Тя нямаше никога повече да ме погледне и да прочете мислите ми, сякаш съзнанието ми е разгънат папирус. Нямаше вече да видя нейните прозорливи очи, нито да чуя в градината си задъхания й смях. Жената, която бе властвала рамо до рамо със стария фараон, Ахенатон Великолепния, и бе поела задълженията му, когато той се почувства твърде уморен, за да ги изпълнява, вече пътуваше към задгробния живот.

— Озирис да благослови преминаването ти в отвъдното, Тий — прошепнах аз.

* * *

По коридорите към тронната зала крещяха жени, тичаха и се блъскаха деца.

— Фараонът избяга! Фараонът избяга! — извика една от слугините и гласът й отекна в обитаваната от прислугата част от двореца. Видях жени да търчат покрай отворени прозорци и да си крещят една на друга, награбили дрехи и украшения, колкото побират ръцете им.

— Боговете са изоставили Амарна! — викна някой. — Отишъл си е дори фараонът!

Жени бутаха децата си през лютивия дим в двора, за да стигнат до пристанището. Те мъкнеха сандъците с дрехи, а мъжете носеха останалото семейно имущество. Слугите бягаха заедно с придворните и посланиците. Това беше лудост.

Семейството ми се втурна обратно в двореца, но Нахтмин ме спря, преди да стигнем до тронната зала.

— Не можем да изоставим семейството ти в това състояние — каза той. — Фараона го няма. Когато хората извън двореца открият, че е изчезнал, семейството ти ще бъде в опасност.

— Ще бъдем в опасност, ако се върне — казах отчаяно. — Може да донесе чума.

— Тогава ще го сложим под карантина.

— Фараона на Египет?

— Без съгласието на баща ти аз нямаше да мога да се оженя за теб — каза той. — Дължим му това. Остани при Барака и Хекет и бъди готова да потеглим всеки момент. Вземи и Анхесенпаатон. Аз отивам да намеря сестра ти. Тя трябва да разпореди поставянето му под карантина, ако се върне.

Когато стражите дотътриха почти загубилия съзнание фараон, окървавен и опърлен от пожарите, които беше подпалвал в къщите на собствените си поданици, всички, които бяха останали в двореца, се разтичаха.

— Сложете го в най-отдалечената стая и заключете вратата! Дайте му храна за седем дни и не оставяйте никого вътре. Ако някой дръзне да го освободи, ще бъде наказан със смърт. — Баща ми надзираваше поставянето на фараона под карантина, докато везир Панахеси присъстваше само като безучастен наблюдател. — Не влизай при него — предупреди го баща ми.

— Разбира се, че няма да влизам — сопна се Панахеси.

Когато Ахенатон осъзна какво му се случва, вратата вече беше заключена и запечатана. Крясъците му се чуваха из целия дворец. Той настояваше да бъде освободен, викаше Нефертити, накрая започна да се моли за Кия.

— Някой наблюдава ли Кия? — попита сестра ми.

Към Кия бяха прикрепени стражи. Тя се разплака, когато разбра, че Ахенатон е заключен в покоите си като затворник. Тъкмо от нейните ужасени писъци дворецът разбра на втория ден, че Ахенатон храчи кръв и че пазачите са подушили сладникава миризма на мед и захар, струяща изпод вратата. На третия ден кашлицата престана. На четвъртия отвътре вече не се чуваше никакъв шум.

Изминаха шест дни, преди някой да потвърди онова, което вече знаехме.

Фараонът се беше явил пред Анубис.

* * *

Когато новината бе съобщена на Нефертити, тя отиде да се наплаче в обятията на майка. После дойде при мен. Той беше себелюбив цар, лош управник, ала бе неин съпруг и неин другар във всичко. И беше баща на децата й.

— Трябва да напуснем този град — каза баща ми още щом влезе в стаята, следван от Нахтмин.

Нефертити вдигна очи към него и мъката в тях беше неописуема.

— Това е краят на Амарна — прошепна ми тя. — Когато умрем, този град ще е единственото, което ще говори за нас, Мутни, а той се руши.

Нейната мечта, нейната представа за безсмъртие и величие щеше да бъде покрита с пясък и оставена на пустинята. Тя затвори очи и аз се питах какво ли вижда в съзнанието си. Града си в развалини? Съпруга си, разяден от чумата? Тя бе чула докладите за мъже по улиците, които изгарят собствените си къщи в знак на протест срещу Ахенатон. В целия град статуите му бяха разбити, а релефите по стените на храмовете — обезобразени. Още при първите сигнали за чумата Нефертити бе наредила на Тутмос да затвори ателието и да бяга. Това бе единствената й безкористна постъпка. Но в Амарна нямаше какво повече да се строи. Всичко бе построено, а сега се унищожаваше.

Татко предупреди остро:

— Сега горят къщите си, а после, ако войската избяга, ще дойде ред на двореца. Трябва да погребем Ахенатон.

Нефертити изхлипа.

— Но Панахеси закара тялото му в храма — казах аз. — В момента извършва погребалната церемония.

Нахтмин настръхна.

— Какво е направил?

— Закара тялото в храма — повторих аз.

Нахтмин и татко се спогледаха.

— Намерете Панахеси — викна баща ми на групичката войници в коридора. — Не му позволявайте да напусне двореца.

— Какво става? — попитах разтревожено аз.

— Съкровищницата е в съседство с храма. Панахеси не е отишъл да погребва Ахенатон — отвърна Нахтмин. — Отишъл е да заграби златото и да отнеме властта на сестра ти. — Обърна се към Нефертити и каза: — Трябва да освободиш Хоремхеб от затвора. Освободи генерала и мъжете ще го последват. В противен случай рискуваш Панахеси пръв да се добере до войската, като използва златото на Атон. И ако Кия носи в утробата си син, ще загубиш целия Египет.

Очите на Нефертити се изцъклиха и имах чувството, че вече не ни виждаше. По бузите й потекоха сълзи, тя замижа и каза:

— Не ме е грижа какво ще стане. Не ме е грижа.

Но Нахтмин решително отиде при нея и я хвана за раменете.

— Царице, фараон Нефернеферуатон-Нефертити, страната ти е в обсада и короната ти е застрашена. Ако останеш тук, ще умреш.

Тя отвори очи, ала в тях нямаше живот.

— Те ще убият Меритатон или ще я омъжат за Панахеси, Анхесенпаатон също ще загуби живота си.

Лицето на Нефертити се съживи едва доловимо. После погледът й стана суров.

— Освободете го от затвора.

Нахтмин кимна, тръгна по коридора и се загуби в мрака навън.

Татко се обърна към мен.

— Имаш ли доверие на твоя съпруг?

Погледнах го сепнато. Нахтмин можеше да освободи Хоремхеб от затвора и двамата заедно можеха да грабнат короната.

— Той никога не би направил това — отвърнах.

Бунтът заля улиците. Египтяните хващаха вилите и косите, грабваха всяко оръжие, което им бе подръка. На всеки час в тронната зала се втурваше слуга да съобщи новините: че са нападнали храма на Атон на хълмовете; че са тръгнали към двореца и искат да им се върнат старите богове, да се приберат в Тива и Амарна да бъде изгорена.

Кия седеше на стол в подножието на подиума и лицето й представляваше маска на страданието. Опитах се да си представя какво изпитва. Тя бе втора съпруга на мъртъв фараон. Детето й нямаше да има баща. И ако й се родеше син, той щеше да е заплаха за короната на Нефертити.

Само Панахеси можеше да промени съдбата й.

Вратите на тронната зала се отвориха и влезе Нахтмин с Хоремхеб зад гърба си. Затворът не се беше отразил добре на генерала. Косата му беше пораснала до под раменете, тъмна брада покриваше челюстта му. Ала в очите му светеше огън, фанатична решителност, каквато не бях виждала у нито един мъж досега. Баща ми се изправи.

— Какви са новините?

Хоремхеб пристъпи напред.

— Народът щурмува храма на Атон. Тялото на фараона е изгорено и от него не е останало нищо.

Татко погледна към Нахтмин, който добави:

— Щурмували са и съкровищницата. Златото е в безопасност, но са убити седмина от стражите. Както и везир Панахеси.

Чу се смразяващ писък. Кия стана от стола си, полите й бяха обагрени с кръв. Но Хоремхеб продължаваше да върви към трона.

— Аз бях хвърлен в затвора по заповед на твоя съпруг, царице.

— А аз те възстановявам на длъжността генерал — побърза да каже Нефертити, пренебрегвайки писъците на Кия. Нямаше време за нищо друго освен за трона. — Ти ще поемеш командването на войската заедно с генерал Нахтмин. — Тя възстановяваше и съпруга ми на старата му длъжност. Но кръвта на Кия изтичаше, гъста и бърза.

— Сандъчето ми! — извиках аз. — Някой да донесе белия ми равнец!

— И откъде да знам, че няма да ме предадеш? — попита Хоремхеб.

— Откъде да знам, че ти няма да ме предадеш? — отговори му със същия въпрос Нефертити.

Аз извиках на слугите да донесат вода и чаршафи.

— Времето на Атон свърши — добави сестра ми. — Ще ти възстановя загубеното. Отведи ме при моя народ, за да му кажа това.

— А хетите? — попита Хоремхеб.

— Ще се бием! — закле се тя, като вдигна гегата и млатилото. — Ще ги изтрием от лицето на Изтока!

Втурнах се да направя възглавница за Кия от някаква дреха.

— Дишай — казах й аз и когато се огледах из тронната зала, видях, че сме изоставени. Останали бяха само седем прислужници, верните, които не бяха избягали в Тива. — Трябва да я преместим в друга стая! — извиках аз и прислужниците ми помогнаха да я занесем.

— Моля те, не й позволявай да убие детето ми — прошепна Кия и стисна ръката ми с такава ярост, че бях принудена да я погледна в очите. — Моля те.

Разбрах за кого ми говори.

— Тя никога не би… — Но думите замряха на устните ми.

Прислужниците я пренесоха в една от стаите за гости, сложиха я на леглото и натрупаха възглавници зад гърба й.

— Нямаме родилен стол — казах аз. — Не мога…

Кия изпищя и заби нокти в плътта ми.

— Отгледай детето ми — примоли се тя.

— Не. Ти ще преживееш това — окуражих я аз. — Ще се оправиш. — Но още докато го казвах, знаех че няма да оцелее. Прекалено бе бледа, детето се раждаше твърде рано. По челото й се стичаха капки пот.

— Закълни ми се, че ще го отгледаш — молеше се тя. — Само ти можеш да го защитиш от нея. Моля те.

Водите й изведнъж се изляха, детето изскочи заедно с тях и веднага изплака. Княз. Княз на Египет. Кия погледна сина си, чийто енергичен плач цепеше празната стая за гости, в която нямаше никакви амулети, нито изображения на Таурт, и очите й плувнаха в сълзи. Донесен бе нож, пъпната връв бе прерязана. Кия падна назад на възглавниците.

— Наречи го Тутанкатон — каза тя, стиснала пръстите ми, сякаш никога не сме били врагове. После затвори очи, лицето й изразяваше единствено нежност и спокойствие. Изпусна дъх и тялото й се отпусна.

Една от прислужниците изми детето, зави го в чаршаф и го тикна в ръцете ми. Наведох очи към момчето, което трябваше да стане мой син, детето на най-лютата съперница на сестра ми. Положих го върху майка му, за да знае какво е усещането от нейната гръд и да помни, че тя го беше обичала. После от очите ми бликнаха сълзи и заплаках. Заплаках за Кия, за Нефертити и нейните деца, за Тий и за малкия Тутанкатон, който никога нямаше да познае майчина целувка. След това заплаках за Египет, защото дълбоко в сърцето си знаех, че сами си бяхме докарали тези ужасни беди, като бяхме изоставили боговете си.

* * *

През двореца сякаш бе преминал ураган.

За броени дни завесите бяха смъкнати, шкафовете изпразнени, складовете ометени до трошица. Онова, което не се побираше в кервана от нашите кораби, щеше да остане в Амарна, за да бъде прибрано по-късно от прислугата или да бъде затрупано от пясъците на времето. В най-дълбоките изби остана бира, както и бутилки от любимото вино на Ахенатон. Взех от най-отлежалото червено за Ипу и го скътах при моите билки. Другите щяха да чакат някой да проникне в двореца и да ограби неговите запаси или пък оставените там стражи да се отчаят толкова, че да нападнат избите на фараона. В края на краищата никой нямаше да проверява, пък и щяхме ли да се върнем някога?

Докато стояхме на кея, нямаше никакво официално сбогуване. Единственото, което интересуваше баща ми, бе да потеглим по-бързо. Някой узурпатор от средите на военните, висшите жреци на Атон или разгневените последователи можеше да изтръгне гегата и млатилото на Египет от ръцете на Нефертити. Можеше да се случи какво ли не и всичко зависеше от подкрепата на народа. Хората вече не вярваха в Амарна. Те искаха връщане към старите богове и баща ми и Нефертити щяха да удовлетворят това тяхно желание. Докато плавахме към Тива, никой не мислеше какво сме оставили зад гърба си.

Застанала на носа, Нефертити гледаше към Тива, както някога, когато беше още момиче.

— Ще трябва да има церемония — каза баща ми, който беше дошъл и бе застанал до нея. Въздухът беше студен. Бризът, който повяваше над водата, ни караше да загръщаме по-плътно наметките.

— Церемония ли? — вцепенено попита Нефертити.

— Церемония за преименуването — обясни й баща ми. — Името на Атон не може повече да е част от имената на княгините. Трябва да покажем на хората, че сме забравили Атон и сме се върнали към Амон.

— Забравили? — Гласът й се прекърши. — Той беше мой съпруг. Беше ясновидец. — Нефертити затвори очи и аз открих в изражението й истинско чувство към него. Ахенатон я беше направил фараон на Египет. Подарил й бе шест деца. — Аз няма никога да забравя.

— Въпреки всичко трябва да го направим.