Мишел Моран
Нефертити (8)

Шеста глава
Двайсет и четвърти фармути

Този път, когато отидохме да гледаме как Аменхотеп препуска с колесницата на арената, той ни събра в конюшнята и попита Нефертити кой кон харесва най-много. Кия би изпърхала с ресници и би отговорила, че харесва коня с най-красивото име. Но Нефертити огледа всички жребци от горе до долу, провери колко силни са мускулите под кожата и има ли жар в очите им, после отвърна с твърд глас:

— Онзи, тъмния. Дорестия, който гризе нетърпеливо вратата.

Аменхотеп кимна.

— Изведете дорестия!

Кия се обърна към трите жени, които винаги бяха с нея, едри жени, забележимо стърчащи над сестра ми, и едната от тях каза високо, така че семейството ми да чуе:

— Още малко и ще й позволи да му избира набедрениците.

Всичките се изкикотиха, но Нефертити отиде уверено при Аменхотеп, който беше в компанията на Панахеси и баща ми, и застана да го гледа как закопчава ръкавиците си. После попита:

— Винаги ли си карал колесница?

Панахеси отвърна сопнато:

— Още откакто фараонът беше малко момче в Мемфис.

Сестра ми погледна към групата чакащи мъже, синове на други везири, които се упражняваха заедно с царя. Аменхотеп проследи погледа й и твърдо допълни:

— Тези мъже не губят всяка сутрин от мен, защото са длъжни. Мога да надбягам всеки войник от войската на баща ми.

Нефертити пристъпи по-близо.

— И казваш, че се занимаваш с това още от дете?

Аменхотеп завърза каишките на шлема си и отвърна:

— Подкарах колесницата още щом се научих да ходя.

— А ако аз поискам да се науча? — попита го тя.

Кия извика от другия край на конюшнята:

— Жените не карат колесници на арената.

— В Ахмим съм яздила — обяви Нефертити и аз погледнах към татко. Изражението му бе резервирано, но не каза нищо. Тя взе шлем от близкия рафт и нагло го нахлупи на главата си. — Искам да ме научиш.

Аменхотеп замълча, за да прецени доколко сериозно го казва, и тя продължи с блестящата забележка:

— Искам да изпитам вълнението да карам най-добрите коне в Египет. Искам да се уча от най-добрия ездач в Египет.

Аменхотеп се разсмя.

— Изведете Повелителя на конете! — нареди той, а Панахеси и Кия веднага запротестираха.

— Ще се убие! — извика Панахеси.

Разбира се, истинското му възражение беше, че собствената му дъщеря не бе проявила достатъчно ум и бе пропуснала момента да поиска тази привилегия за себе си. Сега над арената щеше да властва Нефертити. Дори баща ни не се беше сетил за това, но хрумването беше наистина гениално. Чудесен ход. След като беше успяла да си извоюва място в спалнята на Аменхотеп, в политиката му, а сега и в развлечението му, в какво нямаше да са заедно?

— Но, царю… — опита да възрази Панахеси.

Аменхотеп се обърна и го погледна намръщено.

— Нито дума повече, везире. Моята царица иска да кара колесница и аз ще я науча.

Докато ги наблюдавахме как препускат от ложата с дървени пейки и ленен сенник, Кия ми изсъска:

— Какво си въобразява, че прави?

Погледнах надолу към сестра си, която се носеше с колесницата, отмяташе дългата си черна коса на слънцето и се смееше. Аменхотеп се смееше заедно с нея и аз отвърнах:

— Забавлява царя, какво друго й остава, след като учителят й вече го няма?

* * *

— Браво, добре се справи — похвали я баща ми.

Нефертити седеше самодоволно на мястото си и чакаше Мерит, която украсяваше косата й с мъниста, да приключи. В стаята й бяха пристигнали чифт червени ръкавици за езда, подарък от Аменхотеп.

— Беше забавно — отвърна тя.

— Но ще е само този път — предупреди я татко.

— Защо? Достави ми удоволствие. Защо да не се науча да карам колесница?

— Защото е опасно! — възкликнах аз. — Не те ли е страх?

— От какво да ме е страх?

— От конете. Или че ще обърнеш колесницата. Виж какво се случи с престолонаследника Тутмос.

Баща ми и Нефертити се спогледаха. Ипу и Мерит извърнаха очи.

— Тутмос умря на война — махна с ръка Нефертити. — А това не е война.

Мерит наниза последните мъниста на косата й и когато сестра ми се изправи, стъкълцата звъннаха глухо. Татко стана заедно с нея.

— Ще бъда в Пер Меджат да пиша писма до чужди държави. Трябва да знаят къде могат да намерят съпруга ти, за да изпращат петициите си. — Огледа помещението, в което нищо не се бе променило след вчерашната новина, и добави: — Заминаваме след пет дни, налага се и двете да надзиравате приготвянето на багажа си — напомни ни тихо.

Щом излезе от стаята, Нефертити протегна ръце към мен, напълно безразлична към чуждите държави.

— Ела.

Аз й се сопнах:

— Чу какво каза татко. Трябва да стягаме багажа.

— Не сега.

Хвана ме за ръката и ме дръпна след себе си.

— Чакай, къде отиваме? — запротестирах аз.

— На твоето любимо място. В градината.

— Защо?

— Защото там има някой, с когото ще се срещнем.

— Аменхотеп? — Опитах се да позная.

— И още някой.

Прекосихме коридорите и влязохме в дворцовата градина с нейните оградени от дървета алеи и разпилени тук-там езерца. Някой с много добро око за дизайн бе разположил фонтан със статуята на Хор сред езерце с лотоси, което бе оградил с тръстики и индигови ириси. В сянката под тежките клони на смокините имаше каменни пейки и пътека с жасминови храсти, която водеше към баните. Оттатък баните беше харемът, където живееха по-нисшите по ранг съпруги на стария фараон. Наблюдавах как водните кончета се стрелкат насам-натам над тревата и златистосините им крилца проблясват под слънчевите лъчи.

— Първото нещо, което ще сторим, когато пристигнем в Мемфис — каза сестра ми, — ще е да издигнем най-големия храм, построяван някога в Египет. Щом хората веднъж почувстват величието на Атон, жреците на Амон ще станат ненужни.

— Татко казва, че те са за баланс: властта на фараоните се балансира от властта на жреците. Дори учителите ни са ни учили на това.

— А учили ли са ни, че жреците трябва да връзват и развързват кесията на фараоните? На това ли му се казва баланс? — Очите на Нефертити потъмняха под сянката на смокините. — Мутни, фараоните на Египет са марионетки. И Аменхотеп ще промени това. Ще отстрани Амон от центъра на вниманието и ще издигне на негово място Атон. Царят и царицата ще ръководят храмовете. Ние ще контролираме календара, ще определяме празничните дни и ще разполагаме с…

— Цялото злато, което преди се изливаше в храмовете на Амон. — Спомних си генерала и затворих очи, за да не виждам колко верни са думите му. Когато ги отворих, срещнах решителния поглед на сестра ми.

— Да.

— Нефертити, плашиш ме. Ти не беше такава в Ахмим.

— В Ахмим не бях царицата на Египет.

В края на пътеката спрях, за да я попитам:

— Не се ли боиш, че ще разгневим боговете?

Нефертити вирна глава.

— Това е мечтата на Аменхотеп — оправда се тя. — Колкото повече правя за него, толкова по-близък ще става той с мен и с никого другиго. — Впери поглед над езерото с лотосите и гласът й премина в шепот: — След две нощи той отива в леглото на Кия.

Видях тревогата на лицето й и казах с надежда:

— Може пък да не отиде…

— О, ще отиде. Това е традиция. Ти самата го каза. Но моите деца ще наследят тази страна.

— Татко мисли, че си станала прекалено амбициозна — предупредих я аз.

Нефертити ме погледна остро.

— Присъствала си на семейна среща без мен?

Не отговорих.

— И за какво говорихте? — попита тя.

— За теб, разбира се.

— И какво каза татко?

— Нищо особено. Леля бе тази, която говори най-много.

— Тя не ме харесва. Съмнява се в своя избор. Знам, че трябва да е така. Като вижда как в двореца се издига друга красива жена…

— И скромна при това.

Тя ме погледна и продължихме нататък.

— Не ми казвай, че не се чувства засегната.

— По-скоро може би съжалява. Ти беше доведена тук, за да внесеш равновесие, не да прекатуриш везните!

— И как очакват всички те да постигна това? — гневно попита тя. — Не мога да му говоря неща, които той счита за погрешни; веднага ще изтича при Кия и с мен ще е свършено.

В най-далечния край на градината стигнахме до лозница. Чух тихия и напрегнат глас на Аменхотеп от другата страна на гъсто преплетените стъбла. Понечих да се отдръпна, ала Нефертити ме погледна косо, хвана ме за ръката и ме дръпна между дърветата до закътана поляна. Аменхотеп веднага се изправи. Той беше в компанията на някакъв генерал и двамата се обърнаха.

— Нефертити — каза зарадвано Аменхотеп, после ме видя, усмивката му се стопи и той отбеляза: — Неразделните сестри.

Генералът се поклони. Беше млад като Нахтмин, но в него имаше сериозност, каквато Нахтмин не притежаваше, строгост в очите му.

— Царице Нефертити — каза той, сякаш думите не му бяха много приятни. — Благородна Мутноджмет.

— Генерал Хоремхеб идва с нас в Мемфис — обяви Аменхотеп. — Той иска да отблъсне хетите и да върне териториите, които загубихме, след като баща ми се оттегли от войската. Обещах му поход на север веднага щом пристигнем в Долен Египет. И му казах, че той и войската могат да задържат за себе си цялата плячка, която завладяват, стига да върнат земите ни.

— Това е много великодушно — отвърна Нефертити, която наблюдаваше внимателно Аменхотеп; забелязах, че и генералът го гледаше по същия начин.

— Други войници може да останат с баща ми и да прахосат възможностите си за напредване в кариерата, но Хоремхеб ще ме следва по пътя към славата!

Хвърлих поглед към генерал Хоремхеб. Той не се трогваше от речи.

— Помислил ли е фараонът откъде ще дойдат парите за тези походи? — попита открито той. — Възвръщането на загубените територии ще струва скъпо.

— Ще обложа храмовете на Амон с данъци — отвърна Аменхотеп.

Двете с Нефертити си разменихме бързи погледи, но генералът дори не мигна.

— Храмовете на Амон никога не са били облагани с данъци. Какво те кара да мислиш, че ще се лишат от златото си сега?

— Защото ти ще си там да наложиш волята ми — отвърна Аменхотеп и аз разбрах какво става. Той сключваше сделка.

Генерал Хоремхеб стисна челюсти.

— А как да съм сигурен, че след като войската събере данъка от храмовете, златото ще бъде използвано, за да се финансира походът на север?

— Не можеш да бъдеш сигурен. Но или ще ми се довериш, или ще прекараш дните си в служба на фараон, който е твърде стар за битки. Само помни — и в гласа на Аменхотеп прозвуча предупредителна нотка, — в крайна сметка аз ще стана фараон и на Горен Египет.

Хоремхеб погледна Нефертити, после и мен.

— Значи трябва да разчитам на думата ти.

Аменхотеп подаде ръка на генерала.

— Няма да забравя твоята вярност — обеща той.

Хоремхеб пое подадената ръка, но погледът му беше недоверчив.

— Позволи ми тогава да се оттегля, фараоне. — Той се поклони и по гърба ми пробягна хлад при мисълта какво би могло да се случи, ако Аменхотеп не сдържи обещанието си. Не бих искала да имам за враг мъж като Хоремхеб.

Аменхотеп го проследи с поглед и се обърна към Нефертити.

— Никога повече няма да се кланям пред жреците на Амон.

— Ти ще си най-великият фараон на Египет — закле се Нефертити.

— С най-чудесната царица на Египет — допълни той, — която ще ражда фараони за трона на Египет. — Той сложи длани на малкото й стегнато коремче. — Тук, вътре, може би расте малка царица дори и в момента.

— Скоро ще разберем. Сигурна съм, че когато пристигнем в Мемфис, ще имам с какво да се похваля. — Ала когато каза това, погледна към мен, сякаш можех да повлияя на боговете, защото аз бях тази, която всяка вечер се молеше и всяка сутрин се кланяше пред олтара на Амон.