Мишел Моран
Нефертити (23)

Двайсет и първа глава
Тива
Четиринайсети фаменот

Съпругът ми дотича на кея още щом корабът влезе в пристанището. Заведе ме вкъщи и ме настани на нашето легло. Погледнах стените; когато пристигнахме тук, те бяха матовобели. Сега ги изпъстряха речни сцени и фаянсови плочки.

— Кой направи това? — попитах.

— Наех художник от града. Свърши всичко само за три дни.

Подложих на преценка работата на художника. Хубаво беше. Не толкова внушително, колкото щеше да е, ако го бе нарисувал Тутмос, но въпреки това красиво. Цветовете, които беше избрал за реката, бяха наситени и разнообразни.

— Е, казвай.

Въздъхнах и започнах да му разказвам за раждането на Анхесенпаатон, после за Кия и за прогонването ми от Амарна. Той ме прегърна и ме притисна към себе си.

— Какво има у теб, миу-шер, та обсебваш толкова хората? Аз мислех за теб всеки ден и се чудех дали сестра ти няма да скалъпи някакъв план; да изпрати убийци и след като ме премахнат, да те омъжи за друг.

— Нахтмин! — възкликвах аз.

— Ти си всичко за нея — каза той сериозно.

— А ти си всичко за мен. Нефертити разбира това. И ако чуе и дума за кроеж против теб, ще спре ръката на фараона…

— Толкова силна ли е станала?

— Трябваше да видиш хората на арената и по улиците. Те биха сторили всичко за нея.

— А за него?

— Не знам.

Нахтмин ме помилва по бузата.

— Хайде сега да помислим за други неща.

* * *

Онзи следобед се любихме и после Ипу ни донесе да хапнем смокини и бадеми с парчета риба и пресен ечемичен хляб. Докато се хранехме, Нахтмин ми разказа за нашата гробница сред хълмовете край Тива, колко солидно е построена и колко красива са я направили работниците.

— Намерих майсторите, които фараонът уволни, преди да се премести в Мемфис. Сега те предлагат услугите си на всеки велможа, който е готов да плати. Фараонът сглупи, като не ги взе със себе си.

— Фараонът направи много глупости — казах аз. Вратата изскърца и ръката на Нахтмин веднага посегна към ножа. Погледнах надолу и прихнах.

— Това е само Бастет. Ела тук, голямо коте!

Нахтмин се намръщи.

— Погледни само колко е порасъл! — Вдигнах Бастет на скута си и той започна да мърка, доволен от моето внимание. — Изненадана съм, че не ми се сърди, задето заминах.

Нахтмин повдигна вежди.

— О… И той беше доста вкиснат, докато те нямаше.

— Пакости ли правеше, коте?

— Питай любимата си ленена рокля.

Сепнах се.

— Онази, която…

Нахтмин кимна.

— Скъсал си официалната ми рокля? — викнах аз и ушите на Бастет се залепиха за главата му, сякаш знаеше точно за какво става дума.

Нахтмин каза:

— Съмнявам се, че те разбира.

— Естествено, че разбира. Съсипал е любимата ми рокля!

— Може би това ще ти послужи за урок да си седиш вкъщи — каза игриво той.

Мушнахме се под тънките ленени завивки, а Бастет се сви на кълбо до леглото. Описах на Нахтмин Амарна, Северния дворец и арената, в чието построяване бе вложен трудът на хиляди работници. Когато се свечери, отворихме вратите и седнахме на балкона да гледаме как луната изгрява над река Нил. Във водата се отразяваха големите къщи, потънали в светлината на стотици лампи.

— Как изобщо е могъл да помисли, че Амарна ще може да се сравнява с това? — попитах аз и бях безкрайно благодарна на Амон, че съм жива и седя с мъжа, когото обичам, на балкона с изглед към най-великия град на Египет.

* * *

На другата сутрин, когато отидох в градината, похвалих моя съпруг за усилията които беше положил да полива мандрагората и да тори хибискуса. Дори Ипу бе впечатлена от уменията, които бе проявил в наше отсъствие.

— Мислех, че ще заварим всичко в кал и в бурени — призна тя.

И двете прихнахме, а Нахтмин попита на какво се смеем.

— Само на градинарските ти способности — казах аз.

Не беше трудно да се върна към живота си в Тива. Нил се разливаше, птичките пееха, чаплите се съешаваха и Бастет се разхождаше из къщата, сякаш бе владетелят на Египет.

С Ипу отидохме на пазара да купим риба за Бастет и това ми припомни още веднъж какъв приказен град беше Тива. Поруменелите от изгрева хълмове и скалите с цвят на старо злато излъчваха свежест. Възрастни жени подреждаха стоката си между сергиите и дъвчеха бетел, докато разговаряха помежду си. Зимното слънце хвърляше златни отблясъци край реката, където мъже с тежки мрежи мъкнеха товари от търговските кораби. Вървяхме през тълпата и мъжете поглеждаха първо мен, привлечени от моите златни и сребърни картуши, но очите им се задържаха по-дълго върху Ипу, която се носеше покрай сергиите със своята полюшваща се походка и се усмихваше на шегите им.

Дърводелецът Пазер попита дали фараонът е доволен от сандъчето, което му бе направил преди седемнайсет години.

— Още е в неговите покои, отредено му е най-видното място — увери го Ипу.

Старият майстор започна да пляска с ръце.

— Чухте ли това? Работата на Пазер Дърводелеца е в двореца край реката!

Хвърлих поглед на Ипу, която беше много доволна от лъжата си.

Пазер се наведе към нас.

— Можех да работя на гробниците. Обзалагам се, че щяха да ме вземат, ако бях отишъл в Амарна, и щях да дялам ушабти^[1] за фараона.

— Но какво щеше да прави дъщеря ти без теб? — рече Ипу.

— Можеше да дойде и тя — отвърна развълнувано Пазер, а после въздъхна тежко. — Е, това са само старчески мечти.

— Не си толкова стар — отвърна любезно Ипу и дърводелецът се усмихна.

Продължихме нататък и аз й напомних за рибата на Бастет.

— Ще идем на сергията на Рензи — отвърна тя. Той винаги има от най-добрата.

— Нали е за Бастет. Не съм сигурна, че той ще забележи разликата.

Ипу ме погледна.

— Този котарак знае всичко. — Тръгна уверено към последната сергия на пазара, но спря изведнъж, когато видя някакъв младеж на мястото на Рензи. Той беше висок и добре сложен, с ръце, които не принадлежат на рибопродавец.

— Какво да ви предложа, уважаеми?

— Къде е Рензи? — попита Ипу.

— Баща ми има работа в Мемфис през следващите два месеца. През това време аз ще обслужвам сергията.

Ипу сложи ръце на хълбоците.

— Рензи никога не ми е споменавал, че има син.

— А баща ми никога не ми е споменавал, че има такива красиви клиентки.

Погледна и двете ни, но се виждаше, че комплиментът му е адресиран към Ипу.

— Ами, добре. Искаме костур. Пресен костур. Не риба, която си хванал преди два дни и си я натрил с тамян.

Младежът изглеждаше слисан.

— Наистина ли мислите, че бих ви продал вчерашна риба?

— Не знам. Синът на Рензи почтен ли е колкото баща си?

Той й подаде дървена паница с вече нарязан костур.

— Занеси си я вкъщи и ако това не е най-хубавата риба в Тива, ела да ми кажеш.

— Боя се, че няма да може — обадих се аз. — Рибата е за котката.

Младежът погледна Ипу така, сякаш тя не беше с ума си, и посегна да си прибере рибата.

— Костур за котка?

— Вече ми я продаде — отвърна Ипу. — Късно е да си я искаш обратно.

— Това е най-хубавата риба в Тива! — Младежът ме погледна в очакване да получи подкрепа.

— И ще я дам на най-хубавата котка в Тива — обеща Ипу.

— Не може да даваш костур на котка!

— Как се казваш? — попита тя.

Рибопродавецът се намръщи.

— Джеди.

— Е, Джеди, когато баща ти се върне — тя сръчно мушна завитата риба под мишница, — моята господарка няма да пропусне да те похвали пред него.

Той остана с отворени уста и когато Ипу си тръгна, се обърна към мен.

— Виждал съм я и друг път. Винаги ли е толкова нахална?

Усмихнах се.

— Винаги.

* * *

През необичайно топлия пахонс започнах да почиствам изсъхналите листа и да чукам яйчени черупки, за да подсилвам почвата. Градината почервеня от ярките цветове на каната и хибискуса два месеца по-рано от обичайното, но когато се наведох да накъсам лотосови цветове, си спомних за Нефертити и ме обзе чувство за загуба. В гнева си бях отказала да се извиня и сега си представях как майка седи сама в своята стая, докато татко се затваря в Пер Меджат да изпраща шпиони и да пише писма, за да се информира колко са напреднали хетите в царство Митани. Седнах на балкона, а Ипу дойде при мен и каза:

— Ти пожела да бъде така, господарке.

Кимнах печално.

— Да, знам.

— И друг път си се разделяла с тях — каза Ипу, неспособна да разбере терзанията ми.

— Но никога по този начин. Сега сме разделени, защото Нефертити ми е ядосана. Майка ще се тревожи, а татко ще има нужда от мен, ако сестра ми стане несговорчива, само че аз няма да съм при тях. — Погледнах през балкона и си помислих, че ако имах деца, всичко щеше да бъде различно. Щях да се грижа за сина си или да уча дъщеря си как да поддържа почвата. Никога нямаше да вземам кърмачка за детето си. То щеше да е само мое. Щеше да е всичко за мен. И нямаше да имам любимки между дъщерите си. Ала Таурт не беше благословила мен. Богинята бе предпочела да се усмихне на Нефертити.

— Ела. — Ипу се опитваше да ме откъсне от мрачните мисли. — Ще идем на пазара да погледаме огнегълтачите.

— На това слънце?

— Можем да вземем слънчобран.

Отидохме на пазара втори път за една седмица и се потопихме в пъстрото множество. Нямахме какво да купуваме, но рибопродавецът на Ипу успя някак си да ни открие. Подаде ни два увити в папирус пакета, като се опитваше да издуха косата от очите си в жегата.

— За най-хубавите жени в Египет — каза той.

— Много мило. — Ипу погледна рибата. — Но знаеш, че сестрата на първата съпруга на фараона не може да приема храна от непознати. — Връчи му обратно пакетите и той се направи на дълбоко засегнат.

— Кой казва, че съм непознат, господарке? Виждам ви тук вече два пъти. И преди да напуснете Тива, съм те виждал веднъж. Ти може да не си забелязала обикновен неженен мъж като мен, но аз те забелязах.

Ипу се ококори, а аз се засмях и го поздравих:

— Ти май успя да накараш Ипу да онемее. Струва ми се, че това се случва за пръв път.

— Ипу — повтори многозначително името й рибопродавецът. — Приветливата. — После сложи рибата обратно в ръцете й. — Вземи я. Не е отровна.

— Ако е, ще се върна от отвъдния живот да те намеря.

Джеди се засмя.

— Няма да стане нужда. Довечеря ще ям от същата риба. Може би утре ще дойдеш да кажеш вкусна ли е била?

Ипу отметна коса с престорена свенливост и мънистата й изтракаха.

— Може би.

Когато излязохме от пазара и завихме по пътя, аз възкликнах:

— Той се интересува от теб!

— Но е само продавач на риба — отвърна пренебрежително тя.

— Повече от това е. Не видя ли златото по ръцете му?

— Тогава може да е рибар.

— С такива пръстени? — поклатих глава. — Не беше ли казала, че искаш съпруг с малко състояние? Ами ако това е той?

Спряхме на пътеката, която водеше нагоре към моята градина и Ипу стана сериозна.

— Моля те, не казвай на никого за това — рече тя.

Намръщих се.

— На кого например?

— Например на която и да е от жените, които идват при теб да купуват билки.

Аз се дръпнах, обидена.

— Никога не съм разпространявала клюки.

— Помолих те само защото искам да бъда предпазлива, господарке. Може да е женен.

— Той каза…

— Мъжете казват много неща. — Но очите й светеха. — Искам само да съм предпазлива.

* * *

На другия ден не отидох с Ипу на пазара, но я видях да тръгва и пошушнах на Нахтмин, че си е облякла по-хубава рокля от обикновено.

— Мислиш ли, че ще се срещне с него? — попита той и ме притисна до гърдите си.

— Разбира се! Имаме много месо и не ни трябва риба. Защо отива тогава? — Усмихнах се при мисълта, че Ипу най-сетне е влюбена.

Сега, когато вече се беше разчуло, че съм се върнала, клиентките започваха да се появяват отново пред прага ми. Търговията ми се въртеше главно около акацията с мед, сместа, която жените от вилите в Тива се бояха да искат от своите лекари. Прислужниците им се прокрадваха по пътеката в ранни зори, винаги се стараеха да крият имената на своите господарки и носеха пълни кесии с пари, за да плащат за сигурността им, че от срещите с любовници и от несполучливите бракове няма да се родят деца. Опитвах се да не забелязвам иронията в това, че давах на жените билки, за да не раждат деца, когато това бе единственото, за което се молех самата аз.

Понякога жените идваха и за други лекове, растения, които премахват брадавици и церят рани, за които не казваха как са получени, пък и аз не ги питах. Една жена ми показа синините си и попита шепнешком:

— Имаш ли нещо, което може да покрие това?

Страх ме бе да докосна подутото място върху тънката й ръка. Прекосих стаята, която Нахтмин бе обзавел с лавици, за да имам къде да държа своите гърненца и стъкленици. Свалих свитъка с пациентите си и го разгърнах.

— Идвала си преди шест месеца за акация с мед. Сега идваш за нещо, с което да покриеш синините по тялото си?

Тя кимна.

Не казах нищо. Просто отидох до полираната кедрова полица, на която държах маслата си.

— Ако почакаш, ще ти разбъркам малко розмариново масло с жълта охра. Ще трябва да го нанасяш с четчица на няколко слоя.

Тя седна до масата и ме наблюдаваше, докато стривах на прах глината в хаванчето си. Ако се съдеше по тена на кожата и, щеше да й е нужно мазило с бакърено жълт цвят. Бях горда от себе си, когато тя протегна ръка и синината изчезна под моята смес. Плати ми два дебена, а аз погледнах златната й огърлица и я попитах дали богатствата на мъжа й си струват това.

— Само понякога — отвърна тя.

Прислужниците се точиха цял следобед; някои познавах, други виждах за пръв път. Когато къщата утихна, излязох навън и в открития двор на нашата вила, между колоните на който блещукаха сребристосините води на реката, зърнах Нахтмин. Беше свалил ризата си и на топлото слънце торсът му лъщеше от пот. Той се обърна, видя, че го гледам, усмихна се и извика:

— Отидоха ли си всички клиенти?

— Да. Но не съм виждала Ипу от сутринта. — Тревожех се.

— Може да е започнала изведнъж да се интересува от риба.

* * *

Помислих си колко е странно, че помагам на Ипу да се облече за вечерята си с Джеди — който се оказа собственик не на един, а на цели три търговски кораба. Сложих на главата й най-хубавата си перука. Всеки кичур от нея бе втъкнат в златна тръбичка и напръскан с лотосов парфюм. Беше облечена в права, прилепваща по тялото туника и моята обточена с кожа наметка. Плетените папирусови сандали на краката й също бяха мои и когато я погледнах в огледалото, си спомних за Нефертити и за това колко пъти я бях обличала за вечеря. Всяка вечер слагах благовонни масла пред моето малко светилище на Таурт, но продължавах да кървя всеки месец. Бях на двайсет години, а още нямах нито едно дете. Възможно беше изобщо да не родя. А сега щях да се лиша и от Ипу.

Изведнъж пламнах, ужасена, че съм способна дори да мисля като сестра си. Може би си приличахме повече, отколкото предполагах. Отидох в кухнята и намерих хляба и козето сирене, които Ипу беше приготвила.

— Тази вечер Ипу вечеря с търговеца на риба — казах на Нахтмин.

Той четеше някакъв свитък в откритата галерия. Дори не вдигна очи към мен.

— Какво е това? — попитах, докато му подавах храната.

— Петиция от местните хора — отвърна той мрачно и ми я подаде.

Беше от мъжете на Тива. Разпознах в някои от имената хора, заемали важни постове при предишния фараон. Стари приятели на татко и бивши жреци на Амон.

Дъхът ми секна.

— Искат от теб да превземеш Амарна?

Нахтмин не каза нищо. Погледът му бе устремен към водите на Нил оттатък балкона.

— Трябва веднага да покажем това на баща ми.

— Баща ти вече знае.

Седнах и се втренчих в него на светлината, която проникваше през спуснатите тръстикови рогозки.

— Как е възможно да знае?

— Той знае всичко. Наблюдава всичко. Ако още не са дошли въоръжени мъже да прережат гърлото ми, то е защото той е наредил да остана невредим. Знае, че няма да поведа войска против Амарна, защото за мен ти си по-важна от всякаква корона.

— Но защо не арестува тези хора? Те са предатели!

— Само ако ги поведа на бунт. Докато това не стане, те са приятели. Ако Амарна някога падне и Амон обърне гръб на Египет, към кого ще се обърне за помощ баща ти?

Вдигнах бавно очи към него. Започвах да разбирам.

— Към теб. Ти ще се ползваш с доверието на хората на стария фараон. — Той кимна и аз внезапно изпитах страхопочитание към баща си. — Той прави планове за в случай че Ахенатон умре или че народът се обърне против него. Затова ми е позволил да се омъжа за теб.

Нахтмин се усмихна.

— Смея да се надявам, че е било заради нещо повече. Но няма нужда да му го изпращаме. — Той взе свитъка и го смачка в ръката си. — Аз няма да поведа народа на бунт и той знае това.

— Обаче Ахенатон не знае.

— Ахенатон не действа извън своята сфера в Амарна. Може цял Египет да рухне, но стига Амарна да бъде оставена цяла и непокътната, той ще бъде доволен.

Почувствах как кръвта нахлува в бузите ми.

— Сестра ми никога не би…

— Мутноджмет — прекъсна ме той, — твоята сестра е дъщеря на княгиня от Митани. Знаеш ли, че днес царство Митани е било нападнато?

Дъхът ми заседна в гърлото.

— Хетите са нахлули в Митани?

— И Египет не е предприел нищо — каза той мрачно. — Ала историята ще запомни, че сме стояли и сме гледали безучастно. Ако Митани падне, ние ще бъдем следващите. Ако оцелее, никога няма да ни прости, независимо че царицата ни е от тяхното царско семейство.

— Нефертити никога не е познавала майка си. Не можеш да я виниш…

— Никой не я вини. — Лицето му се открояваше ясно на лунната светлина. — Но войните, пред които днес си затваряме очите, може да ни оставят слепи за вечността. — Нощният бриз развя завесите и той се надигна. — Искаш ли да се поразходим?

— Не — отвърнах аз бързо, покрусена до дъното на душата си. — Ти върви.

Той повдигна брадичката ми в дланта си.

— Амон бди над нас. Ние винаги ще останем заедно, независимо какво ще се случи в Митани или в град Амарна.

Нахтмин излезе и аз се прибрах в стаята си, ала не можах да заспя. В горещината нямаше какво друго да правя, освен да седна на балкона и да мисля. Когато Ипу се върна, станах да видя как е минала нейната вечер. На двайсет и четири годишна възраст тя изглеждаше млада и лъчезарна. Грижите понякога ме караха да забравям, че и двете сме още млади.

— Виж! — Тя протегна ръката си и ми показа гривна. — Той ми я купи. Имам чувството, че сме се познавали цял живот, господарке. Израсли сме край същия град, край същия храм на Изида. Баба му е била жрица, моята също!

Направих й знак да седне до мен в откритата галерия и останахме да си говорим до късно през нощта.