Мишел Моран
Нефертити (27)

Двайсет и пета глава
1344 година преди Христа
Ахет, сезонът на разливите

Съпругът ми не спомена повече за моето обещание край реката и докато се усетя, сезоните перет и шему отминаха и пристигна вест, че корабът на Джеди е пристигнал в пристанището. Аз си сложих перуката и най-пъстрия ленен колан.

Нахтмин повдигна вежди.

— Човек може да си помисли, че пристига самата царица.

Отидохме на пристанището. Корабът беше все така голям и внушителен, както си го спомнях. Въздухът бе натежал от миризма на подправки. Пробихме си път между хората, които се бяха натъпкали като сардели на кея. Много от тях бяха дошли да посрещнат свои близки. С Джеди бяха отплавали повече от петдесет моряци и сега техните жени и деца се блъскаха към кораба с цветя в косите. Най-сетне зърнах Ипу на пристана и зяпнах от изненада. Тя беше в доста напреднала бременност!

— Господарке! Господарке! — Ипу се втурна насреща ни през тълпата. Хвърли се на врата ми и аз едва успях да събера ръцете си зад гърба й.

— Виж! — Тя се усмихна и посочи кръглия си корем. — Той те изчака.

— На колко месеца е?

— Почти девет.

— Девет — повторих аз. Не можех да повярвам. Ипу Моята Ипу. Бременна.

Тя се обърна към Нахтмин и призна:

— Мислих за теб, докато ме нямаше. По бреговете на Пунт войниците носят оръжия, които не приличат на вашите. Мъжът ми ти носи образци от тях. Най-различни са. От абанос и от кедър. Дори едно от метал, който там наричат желязо. — Тя цяла сияеше, сложила ръка на кръглия си корем, и изглеждаше по-здрава от всякога.

Нахтмин каза нежно:

— Защо вие двете не си отидете вкъщи. Аз ще помогна на Джеди, а вие ще можете да си поговорите. Тук не е място за жена, бременна в деветия месец.

Придружих Ипу до къщата й, която не бе виждала почти от година. Докато вървяхме натам, тя ми разказа за страната, където хората били по-тъмни от египтяните и по-светли от нубийците.

— И носят в косите си странни украшения. Бронз и слонова кост. Колкото е по-богата жената, толкова повече украшения има в косата.

— А билките? — нетърпеливо попитах аз.

— О, господарке, билки, каквито никога не си виждала. Джеди ти носи пълен сандък.

Плеснах с ръце.

— Разпита ли местните жени за какво се използват?

— Записала съм повечето неща — отвърна Ипу, но вече бяхме наближили дома й и тя забави крачка. Вдигна очарован поглед към бялата двуетажна къща с кафява украса около прозорците и вратите. — Забравила бях колко е хубаво да се прибереш у дома — каза тя, обгърнала с ръце корема си, и аз почувствах как ме облива странно чувство на завист.

Отворихме вратата и се потопихме в дълбока тишина, усещане за спокойствие, каквото помнех само от гробниците в Тива. Ипу огледа статуите на Амон; всичките си стояха на мястото, където ги беше оставила. С изключение на тънкия слой прах, нищо не се бе променило. Освен нея. Аз бях тази, която заговори първа.

— Трябва да отворим прозорците и да пуснем малко светлина вътре. — Започнах да навивам нагоре тръстиковите рогозки, а Ипу стоеше и гледаше. Тогава се обърнах и я попитах: — Какво има?

Тя се отпусна на една пейка и сложи ръце на корема си.

— Чувствам се толкова зле, че аз съм тази, която ще ражда. Така исках ти да имаш дете!

— О, Ипу — отвърнах й нежно, накарах я да ми направи място и я прегърнах. — Такава е волята на боговете. За всичко си има причина.

— Но каква? — попита горчиво тя. — Каква може да е тази причина? Молих се за теб, докато бях там. На една местна богиня.

Изхълцах.

— Ипу!

— Не може да навреди — каза тя твърдо и с най-сериозен тон, както рядко я бях чувала да говори.

Погледнахме се на меката слънчева светлина, която се процеждаше през спуснатите рогозки и аз казах:

— Ти си ми добра приятелка, Ипу.

— Както и ти на мен, господарке.

Говорехме и почиствахме едновременно, изтупвахме праха от гоблените по стените и миехме покрития с плочи под. Тя ми разказа за всичките си приключения по Нил. Те започнали с плаването нагоре по реката до Коптос, където оставили кораба под грижите на един от моряците и продължили на изток с керван през Уади Хамамат. Когато пристигнали на морския бряг, Джеди купил три кораба за всичките стоки, които възнамерявали да докарат, а после наели още моряци и започнали пътешествието на юг Ипу си спомни как един от мъжете без малко не бил изяден от крокодил, когато отишъл да плува, и как вечер не можела да заспи от дрезгавото мучене на хипопотамите.

— И не се ли боеше?

— Джеди беше до мен. И още петдесет въоръжени моряци. По вода нямаше от какво да се боим, освен от животните, а когато стигнахме по на юг, имаше животни, каквито никога не си виждала.

Оставих парцала за бърсане на прах.

— Какви?

— Змии, дълги колкото тази стая, и котки, големи колкото… — Ипу се огледа наоколо. — Големи колкото тази маса.

Ококорих се.

— По-големи от статуите в храма на Амон?

— Много по-големи.

После започна да ми описва вълшебните билки, които беше открила, и канеленото дърво, от чиято кора бяха донесли пълни сандъци.

— Ходихме навсякъде, господарке. Там няма носилки за жените. Само магарета. А когато наедрях, ми беше по-лесно да вървя пеш, отколкото да яздя.

Джеди й позволявал да обикаля чуждите пазари, където жени продавали тъмни шушулки с миризма на джинджифил и лимон, които се използвали за ароматизиране на медени сладки и хляб. Видяла възрастни мъже с ръст на деца и високи петнисти животни, които ядели листа от върховете на дърветата. Продавали се сушени подправки и ароматизиран чай и цветовете, които преобладавали по пазарните площади, били ярко шафрановожълто, зелено като млад босилек и огненочервено. Каквито били и дрехите им.

— Всички хора ли носят червено?

— Само богатите. Не е както в Египет, където хората от всички класи се обличат в бяло.

Когато Джеди се върна от пристанището с Нахтмин, след него вървяха моряци и носеха сандъци със стока. Къщата се изпълни с миризма на кедър. Всички насядахме в откритата галерия да разгледаме най-интересните им находки и да чуем историята, с която бе свързана всяка от тях. Част от сандъците бяха подарък за нас. Между тях имаше сандъче от слонова кост, пълно с билките, които лично Ипу беше открила, и дървен сандък с оръжия за Нахтмин. Ипу ми беше донесла и рокля в ярък индигов цвят, а за Нахтмин имаше колан, украсен със слонова кост. Останалото бяха вещи за дома им и скъпоценности за детето, което щеше да се роди. Това щеше да е неговото наследство, слонова кост и злато от страната Пунт.

Онази вечер хапнахме добре и останахме до сутринта да слушаме разказите на Джеди, между които беше и придружената от веселия му смях история за моряк, който ял някакво местно ястие и цял ден не могъл да се откъсне от своята дупка в земята. Защото в Пунт, за разлика от Египет, нямало такова нещо като клозети. Не можеше да се каже кой от двамата ни домакини се смее по-звънко, но когато си тръгнахме, натоварени с моето сандъче с билки и новите оръжия на Нахтмин, имахме чувството, че никога не сме се разделяли с тях.

* * *

В Египет има поговорка: когато късметът погледне към нас, прави го тройно, по веднъж за всяка част от окото на Хор — горния клепач, долния клепач и самото око. Същата сутрин, когато Ипу пристигна бременна в деветия месец, сушата свърши. Проливен дъжд заплиска в Нил и покри нивите с кални локви, а вечерта, докато Нахтмин вечеряше край мангала, а аз си бъбрех с Ипу, пристигна пратеник от Амарна, който донесе свитък, носещ семейния ни печат. Джеди, които беше отворил вратата, ми го подаде с разширени от любопитство очи. Не мисля, че някога беше виждал везирски печат — тежък златен восък върху най-финия папирус, отглеждан в делтата. Разчупих го веднага и прочетох писмото на глас:

„Сестра ти отново е бременна, много е едра и жриците на Атон хранят надежда, че ще се родят близнаци или че е знак за княз. Но на нея често й прилошава и те вика тук. Нахтмин е добре дошъл.“

Ипу ахна.

— Пето дете?

Знам какво още й бе на устата. Че само благословена от боговете царица може да е така плодовита. Всяка година Нефертити забременяваше — и при дъжд, и при суша. И неочаквано очите ми плувнаха в сълзи.

Нахтмин остави чашата.

— О, миу-шер — каза той нежно.

Засрамено изтрих сълзите си и казах:

— И ти трябва да дойдеш. Татко не би позволил на майка да изпрати такова писмо, ако допускаше, че си в опасност. Ще дойдеш ли?

Той се поколеба, но когато видя надеждата на лицето ми, отвърна:

— Разбира се, че ще дойда. Ще отплаваме веднага щом Ипу влезе в родилния павилион.

Побързах да отговоря на майка, че ще потеглим веднага щом Ипу роди. „Ще е най-рано след петнайсет дни“ — написах й аз. Писмото от Амарна, което последва още след пет дни, беше лично от Нефертити.

Ще чакаш раждането на своя кръщелник, когато твоите племенници, князете на Египет, може да се родят всеки момент? Аз повръщам сутрин и по цели нощи не мога да спя, а ти искаш да останеш в Тива, въпреки че може да не доживея до атир?

Сякаш чувах обвиняващия й глас, който казваше, че ако умре, а аз не съм там да я благословя, моята ка никога няма да намери покой. Дочетох писмото.

Знам, че ти никога не би ме изоставила, не и когато Анубис е толкова близо до вратата ми, затова ти изпратих кораб. Щом пристигне, той ще те докара възможно най-бързо в Амарна. И тъй като знам, че няма да дойдеш без Нахтмин, той също ще е добре дошъл. И двамата можете да отседнете в стаите за гости до тронната зала.

Смачках свитъка в ръката си.

— И така, започва се отново. Изпратила е кораб. Но аз няма да замина, не и преди да видя как моето кръщелниче получава благословия.

Ипу поклати глава.

— Този път сестра ти е права, господарке. Когато корабът пристигне, трябва да тръгнеш. Ако е бременна с близнаци… — Тя съчувствено разпери ръце.

Нахтмин кимна.

— Излишно е да ти обяснявам как умря моята майка — тихо промълви той. — Братята ми също не оживяха.

Нямах друг избор, освен да се върна в Амарна, в града, от който бях прокудена.

— Ами ако раждането на Ипу завърши зле? — прошепнах аз и Нахтмин се обърна към мен в мрака. Изображенията на Таурт, издялани в стълбовете на леглото, ни гледаха благосклонно на лунната светлина.

— Знаеш какво казват лекарите, Мутноджмет. — Той сложи палец на челото ми, за да изглади следите от тревогата.

— Те мислят, че Ипу ще роди през следващите седем дни. Но може и да грешат. — Прехапах устни при мисълта, че корабът на Нефертити наближава Тива. — Ами ако корабът пристигне, а Ипу още не е родила?

Останах будна, потънала в мисли как да забавя кораба. До раждането на Нефертити оставаха цели месеци. Тя можеше да почака. Ако раждането на Ипу се забавеше още дълго…

Ала не бе имало нужда да се тревожа. На другата сутрин Ипу отиде в родилния павилион, който Джеди бе построил в съседство с тяхната къща. Цяла сутрин се напъва и вика. Отвън пред украсената с дърворезба врата Нахтмин утешаваше Джеди, докато Ипу стискаше ръката ми и ме караше да обещая, че ако не остане жива, ще се грижа за момчето или момичето, което ще се роди.

— Не ставай глупава — гълчах я аз, приглаждах назад гъстата и коса, а тя продължаваше да настоява на своето. В края на краищата й обещах, но беше излишно. До вечерта мъките й свършиха и Джеди стана баща на здраво момченце.

— Виж колко е тежък! — похвалих аз повитото бебе, докато й го подавах. Енергичният му плач цепеше въздуха. — Как ще го наречеш?

Ипу погледна окървавените чаршафи; отвън долитаха радостните викове на Джеди и Нахтмин.

— Камос — отвърна тя.

* * *

До пристигането на кораба от Амарна прекарвах дните си с Ипу и й завиждах, като я гледах как къпе Камос, как го люлее и как не сваля очи от неговите равномерно повдигащи се гърдички, докато спи. И въпреки че детето не бе много лакомо, докато сучеше от гърдите й, личицето му се изпълваше със задоволство и тази картина ме караше да тръпна от копнеж.

Вечер се връщах у дома при Нахтмин, двамата се пъхахме заедно в леглото и по цели нощи се трудехме за свой собствен син. През последната ни нощ в Тива Нахтмин вдигна косата от лицето ми.

— Ако никога не ни се роди дете, аз ще се примиря. Но не и ти, миу-шер. Виждам това.

Примигнах, за да прогоня сълзите.

— Не искаш ли син?

— Да. Или дъщеря. Но това е дар от боговете.

— Дар, който ние върнахме!

— Дар, който ни беше откраднат — уточни той и гласът му прозвуча мрачно.

— Понякога сънувам, че ще имаме дете — казах аз. Обърнах лице към него и той изтри сълзите ми. — Мислиш ли, че това означава нещо?

— Боговете си имат причина да ни пращат сънищата.

На другия ден корабът пристигна, но този път ми бе по-трудно да напусна Тива. Махнахме за сбогом на Ипу и Джеди, които стояха на кея и си подаваха един на друг Камос с гордостта на отскорошни родители. Те щяха да се грижат за къщата ни, докато ни няма, да поддържат градината и да хранят Бастет. Ипу щеше да обслужва жените, които идват за мед и акация. Тя бе наблюдавала работата ми с билките в продължение на девет години и й бях обещала да й платя добре.

— Разбира се, че не е нужно да правиш това, господарке — възразила бе тя, но аз й бях отговорила:

— Така е справедливо. Може да минат няколко месеца, докато се върнем.

Стоях на носа на кораба, примигвах срещу утринното слънце и нямах и най-малка представа колко време ще отсъстваме и при какви обстоятелства ще се върнем.

* * *

Пристигнахме в Амарна, когато топлото есенно слънце залязваше. Смаях се, когато видях колко много се беше разраснал градът и колко красив изглеждаше. За нас бе изпратена носилка и с нея прекосихме града на път към двореца край реката, скрити от залязващото слънце зад завеси от платнени ленти. Аз ги разделих, за да мога да надзъртам навън. На всички нови храмове и светилища имаше изображения на Нефертити: по вратите, на стените, в лицата на клечащите лъвове. Образът й беше изсечен на всяко обществено място, ликът й бе издълбан там, където би трябвало да се виждат Хатхор и Изида. А от масивните колони, поддържащи двореца, вместо Амон гледаше профилът на Ахенатон. Когато носачите оставиха носилката зад укрепените порти, Нахтмин вдигна очи към пилоните, а после обърна поглед към града отвън.

— Те са се обожествили.

Появи се татко и аз сложих пръст на устните си.

— Мутноджмет. Нахтмин. — Той прегърна топло съпруга ми. Когато дойде при мен, понижи глас и каза сериозно:

— Твърде много време мина.

— Близо година, откакто идвахте в Тива.

Татко се усмихна.

— Майка ти чака в родилния павилион.

— Нефертити вече е влязла в павилиона си?

— Тя не е добре — каза той тихо. — Този път раждането й ще е много тежко.

— В четвъртия месец?

— Някои от лекарите казват, че може да е и шестият.

Въведени бяхме в двореца, той изглеждаше по същия начин, както когато заминах. Бели колони от пясъчник се издигаха до небесата и огрените от слънцето градини във всеки двор бяха потънали в цвят. Някой бе насадил мирта и жасмин и жасминът превземаше водните градини, вече потапяше уханните си филизи в езерцата. Минахме покрай голямата зала и татко каза:

— Стаите ви ще бъдат тук. — Той посочи гостните за чужди дипломати и пратеници и на мен нещо ми се обърна, но Нахтмин кимна с благодарност — Елате — каза татко. — Ще ви заведа в павилиона.

Хвърлих поглед към Нахтмин.

— Да, но…

— Това е Амарна — каза кисело татко. — Нефертити пуска всички при себе си. Мъже, жени.

Влязохме в родилния павилион и изведнъж се надигна хор от гласове. Погледнах към леглото, където лежеше Нефертити. Ахенатон седеше неподвижно до нея и гледаше подозрително Нахтмин. После попаднахме изведнъж сред смеещи се и подскачащи деца, които искаха да видят своята леля Мутноджмет и да се запознаят със своя вуйчо Нахтмин. Пресметнах наум и стигнах до извода, че Меритатон е вече на осем години. Хитрата й усмивка ми напомняше за Нефертити.

— Майка каза, че ще донесеш подаръци — каза тя и протегна ръка.

Обърнах се към Нахтмин, а той повдигна вежди и отвори торбата. Всеки подарък беше завит в папирус; Ипу ги беше надписала, преди да заминем.

— Къде е Меритатон? — извика той.

— Ето ме — каза най-голямата княгиня. Сложи внимателно своя подарък под мишница и представи на Нахтмин сестрите си: — Това е Мекетатон — посочи тя пълничко момиченце с къдрава коса. — Тя е само с една година по-малка от мен. И Анхесенпаатон. — Меритатон посочи красиво дете, застанало зад сестрите си, което чакаше търпеливо да получи своя подарък. — Тя е на четири. А ето я и нашата малка сестричка Неферуатон.

Малката дощъпурка при нас и после всяка от тях получи своя подарък и нетърпеливо започна да го разопакова. Майка използва момента и дойде да ме прегърне и целуне по двете бузи. После гласът на Меритатон звънна като кристал:

— Никога не съм виждала подобно нещо! — каза тя и думите й прозвучаха така, сякаш беше с десет години по-голяма. Отиде до леглото на майка си. — Мауат, виждала ли си някога такова нещо?

Нефертити се вторачи в дъската за писане от слонова кост. Нахтмин беше изрязал по една и на четирите с помощта на каменоделец, който работеше по нашата гробница. На всяка бяха гравирани йероглифи с името на съответната княгиня, имаше място за четчиците и плитка вдлъбнатина за мастило. Сестра ми опипа гладките ръбове и тънките четки и когато вдигна очи да благодари на Нахтмин, погледът й беше различен.

— Красиви са. В двореца нямаме нищо такова — призна тя. — Откъде са?

— Искам да ги видя — нареди Ахенатон. Момичетата му занесоха своите дъски за писане и той ги разгледа небрежно.

— Нашите работници могат да направят по-хубави.

Нахтмин наведе глава почтително.

— Аз работих върху тях заедно с един каменоделец от Тива.

— Изящни са — похвали го Нефертити.

Ахенатон стана, лицето му беше почервеняло.

— Меритатон, Мекетатон! Отиваме на арената.

— Генералът ще дойде ли с нас? — попита Меритатон.

Ахенатон спря на вратата и всички замръзнахме. Той се обърна, после погледна Меритатон.

— Кой казва, че този човек е генерал?

— Никой. — Меритатон трябва да бе доловила заплахата в гласа му, защото прояви достатъчно разум и премълча истината, която навярно би уличила везир Ай. — Видях мускулите му и разбрах, че сигурно работи на открито.

Ахенатон присви очи.

— А защо не го помисли за рибар или за художник?

Никога няма да забравя отговора, който му даде Меритатон, защото той свидетелства за нейната хитрост още от осемгодишна възраст.

— Защото нашата леля никога не би се омъжила за рибар.

Последва миг напрежение, после Ахенатон се разсмя и грабна Меритатон в прегръдките си.

— Да вървим на арената и ще ти покажа как препуска воинът. С щит!

— Ами аз? — извика Анхесенпаатон.

— Ти си само на четири години — сопна й се Меритатон.

— Ще дойдеш и ти — обяви Ахенатон.

Когато четиримата излязоха, татко попита Нахтмин:

— Да те заведа ли в твоята стая?

— Мисля, че така ще е най-добре — отвърна съпругът ми.

— И трябва да ви назначим лични прислужници, докато сте тук.

Майка стана да отиде с тях и Нефертити извика отчаяно:

— Но ще се върнете за вечеря, нали?

— Разбира се — отвърна татко, сякаш не съществуваше друга възможност.

Придърпах стол до леглото на Нефертити.

— Съпругът ти е хубав мъж — призна сестра ми. — Нищо чудно, че предпочиташ да си с него, а не с мен.

— Нефертити — понечих да възразя аз, но тя вдигна ръка.

— Сестрите не могат цял живот да са заедно. Мерит и аз се сприятелихме. Тази година направих баща й везир. Той пропиляваше способностите си като писар.

Огледах се, но Мерит я нямаше.

— Отиде да ми донесе сок. Прави прекрасна жожоба. И не иска да се омъжва — добави многозначително тя.

Въздъхнах.

— Е, как се чувстваш?

Сестра ми повдигна рамене.

— Добре, доколкото е възможно. Казват, че детето е достатъчно тежко, за да е син. — Тъмните й очи проблеснаха. — Но други считат, че може да са близнаци. Чувала ли си някога за жена, преживяла раждане на близнаци?

Стиснах устни, за да не бъда принудена да излъжа.

— Никога ли? — прошепна изплашено тя.

— Рядко се раждат близнаци. Трябва да има и жени, които са издържали.

Тя погледна корема си.

— Четири княгини, Мутноджмет. Мисля, че Нехбет ме е изоставила.

Гласът й бе мрачен и аз се запитах дали не споделя своите истински страхове за пръв път от последното ми идване в Амарна. На кого другиго можеше да се довери? На майка, която би я уверила, че всичко ще бъде наред? На баща ни, който би й отвърнал, че трябва да мисли за царството? На Мерит, която не знаеше нищо за раждането и родилните мъки? Тя хвана ръката ми и изведнъж разбрах каква ужасна загуба е било за нея моето заминаване за Тива и изпитах огромна вина, задето я бях оставила сама с нейните страхове и амбиции. Въпреки че тя беше тази, която ме бе прогонила.

— Мутноджмет, ако умра при това раждане, обещай ми, че ще направиш Меритатон царица. Обещай ми, че Кия няма да стане първа съпруга.

— Не говори така, Нефертити…

Ръката й ме стисна по-силно.

— Трябва да преживея това раждане. — Тя трепереше. — Трябва да преживея, за да видя моя син на престола.

Погледна ме в лицето с надежда, но аз не й обещах нищо. Само Нехбет знаеше. Само Таурт можеше да каже. Вместо това я попитах:

— Колко месеца остават?

Тя погледна надутия си корем, малък и добре оформен както при другите бременности, но този път по-закръглен, някак по-тежък.

— Три. Три месеца, докато свърши. — При нито една от предишните си бременности не беше такава, никога не бе чакала с такова нетърпение всичко да свърши. — Но ти ще ми помогнеш, нали?

— Разбира се.

Тя кимна бавно, възвръщайки своята увереност.

— Защото мислех… — Очите й плувнаха в сълзи. — Мислех, че си ме изоставила.

Напълно беше забравила за моето заточаване, заключила бе паметта си, за да не я преследва и тя да е тази, която е била оскърбена.

— Не съм те изоставила, Нефертити. Човек може да обича едновременно двама души, също както ти обичаш Меритатон и татко.

Погледът, който ми хвърли, беше изпълнен с дълбоко недоверие.

— Ще остана тук, докато родиш своите синове.