Лин Флюълинг
Скритият воин (7)

Глава шеста

На сутринта валеше още по-силно. Из цялото крило слуги разнасяха легени и кофи, за да ограничат водата, процеждаща се през прокапалия таван.

Атмосферните условия никога не бяха представлявали пречка за учителя Порион. Тобин събуди Ки веднага щом чу слугите да шават из коридора. Двамата бяха първите, застанали да изчакват наставника пред вратите на двореца. Въпреки подмятането на Маго, възрастният боец изглеждаше зарадван да ги види.

— Вече си добре, разбирам? — каза той, докато ги оглеждаше. — И двамата не изглеждате зле.

— Нищо ни няма, учителю — увери го Тобин. — И освен това се упражнявахме.

Това му спечели поглед на съмнение.

— Ще видим.

Но се оказа, че принцът не е преувеличавал. Дори Ки, боледувал по-тежко от двамата, сега не изоставаше от останалите бегачи. Спътниците на престолонаследника направиха обичайната си обиколка през парка, преджапвайки сред кал и локви — край дризианската гора, езерото и Новия дворец, за да приключат край храма на Квартата в средата на парка.

По принцип момчетата не се задържаха дълго край светилището, но днес Тобин прекара няколко минути, шепнещ настойчиво край олтара на Сакор, преди най-сетне да хвърли восъчния си кон в пламъците. Сетне, когато се убеди, че никой не го наблюдава, той пристъпи край белия мраморен олтар на Илиор и изгори едно от перата, които Айя му бе дала.

 

 

Оруновият призив пристигна точно по време на закуската им в столовата. Изглежда Тарин бе наблюдавал, защото той дойде заедно с пратеника. Облечен в нова синя туника, с излъскано въоръжение, боецът изглеждаше внушително. Корин окуражаващо смигна към братовчед си, докато Тобин и Ки напускаха залата.

Когато четиримата се отдалечиха достатъчно, Тарин отпрати вестоносеца и се обърна към Ки:

— Иди да ни изчакаш в къщата на Тобин. На връщане ще минем да те вземем.

Тобин и Ки мрачно се спогледаха. Ако се стигнеше до най-лошото, двамата не искаха да се излагат пред останалите компаньони.

Оръженосецът леко удари принца по рамото.

— Не му се оставяй, Тоб. Късмет.

С тези думи той се отдалечи.

— По-добре облечи нещо сухо — забеляза Тарин.

— Изобщо не ме интересува какво ще си помисли Орун! — тросна се принцът. — Просто искам да приключа по-бързо.

Мъжът скръсти ръце и го изгледа сурово.

— И ще се явиш пред него в този вид, окалян до коленете? Спомни си чий син си.

Този път думите жилнаха Тобин. Той побърза да отиде в стаята си, където Молай бе приготвил гореща вода и най-добрите му дрехи. Преоблечен и измит, Тобин застана пред огледалото, докато лакеят вчесваше косата му. От гладката повърхност надничаше мрачно, бледо момче, облечено в лен и кадифе, готово за битка. Принцът се вгледа в отразените си очи. За момент му се стори, че споделя тайна с непознатата, скрита зад това лице.

 

 

Пищният дом на Орун заемаше почетно място сред лабиринта знатни имения на територията на Новия дворец. На прага ги посрещна Бисир, който ги въведе в приемната зала.

— Добро утро — поздрави го Тобин, радостен да открие поне едно дружелюбно лице. Само че Бисир не отвърна на поздрава му и дори не го погледна. Изглежда завръщането в дома на господаря бе развалило всичко, което престоят в Тобиновото имение бе постигнало. Слугата изглеждаше по-блед от обичайното, а по врата и китките му личаха пресни белези.

Тарин също забеляза това, защото лицето му потъмня от гняв.

— Той няма право…

Бисир побърза да поклати глава, хвърляйки боязлив поглед към стълбището.

— Не си създавайте проблеми заради мен, милорд — прошепна той, а после продължи на висок глас. — Господарят ми е в покоите си. Вие можете да изчакате в приемната, сър Тарин. Канцлерът желае да разговаря лично с принца. — За момент лакеят замълча, нервно кършещ ръце. — Горе.

За момент Тобин очакваше, че Тарин все пак ще остане с тях. Принцът добре познаваше ненавистта, която боецът изпитваше към Орун, само че никога не бе го виждал толкова гневен.

Бисир се приближи до двамата и прошепна:

— Аз ще бъда наблизо.

— Постарай се да е така — промърмори Тарин. — Не се тревожи, Тобин. Аз също съм тук.

Тобин кимна, стараейки се да изглежда храбър. Все пак, докато се изкачваше след слугата, той извади окачените около врата си пръстени и ги целуна за щастие.

До този момент никога не се бе качвал на горния етаж на дома. Сега получи възможността да се удиви на изразеното богатство. Гоблените и резбованите панели, покриващи стените, бяха изключително скъпи, а мебелите по нищо не отстъпваха на оборудването в двореца.

Млади момчета бързаха да се дръпнат от пътя им, а Бисир не им обръщаше никакво внимание. Той спря пред последната врата на коридора и я отвори пред Тобин.

— Помнете, аз ще бъда тук — отново прошепна той.

Принцът се огледа изненадано. Бе очаквал да попадне във всекидневна или някакъв салон, но пред него се разгръщаше спалня. Огромен креват, също покрит с дърворезба, заемаше средата на помещението. Завесите на балдахина му — дебело жълто кадифе — все още бяха спуснати. Същото се отнасяше и за драпериите на прозорците. Гоблени, изобразяващи гори, почти изцяло покриваха стените. В стаята бе изключително горещо и задушно — в огромната камина все още горяха кедрови цепеници.

Тобин си помисли, че дори в стаята на принц Корин отсъстваше такъв разкош. В следващия момент се сепна, защото завесите на леглото се разместиха. Пухкава бяла ръка дръпна една от тях.

— Ето го и нашия малък скитник — меко каза Орун и направи знак на Тобин да се приближи. — Елате, принце, позволете да ви огледам. Надявам се, че болестта не ви е засегнала.

Облегнат на купчина възглавнички, канцлерът бе облечен в халат от жълта коприна. Голяма нощна шапчица в същия цвят покриваше плешивината му. Светлината от окачена на верига кристална лампа хвърляше сенки по лицето му и го караше да изглежда по-нездраво и по-подпухнало от обичайното. Около него бяха разпръснати документи, а също и поднос с останките на обилна закуска.

— Приближете се — подкани Орун.

Огромният матрак се издигаше почти до гърдите на Тобин. Принуден да повдигне глава, принцът можеше да види сивкавите косъмчета в носа на опекуна си.

— Седнете, принце. Зад вас има табуретка.

Тобин не обърна внимание на поканата, а упорито остана прав и сключи ръце зад гърба си, за да скрие треперенето им.

— Искаше да се върна, лорде, и вече съм тук. Защо ме повика?

Орун се усмихна неприятно.

— Забелязвам, че отсъствието не се е отразило на обноските ви. Знаете защо ви повиках, Тобин. Вие постъпихте несериозно, а вашият вуйчо узна всичко за малкото ви бягство. Изпратих му изчерпателно писмо веднага щом научих за изчезването ви. Разбира се, сторих всичко по силите си, за да ви спестя неодобрението му. Постарах се вината да бъде положена върху виновника: онова невежо селянче, което се навърта около вас. Макар да ми се струва, че не бива да виним клетия Киротиус в такава степен. Той може и да е съответствал на предишното ви местоположение, но как би могъл да се оправя сред кралския двор…

— И тук той продължава да ми служи все така добре! Дори Корин го потвърждава.

— Наясно съм, че всички вие сте привързани към момчето. И съм убеден, че ще успеем да намерим подходящо за него решение. Всъщност, в писмото си дори си позволих да предложа да го приема в собственото си домакинство. Уверявам ви, че тук той ще получи подходящо образование.

Тобин стисна обгърнатия си юмрук, спомняйки си белезите на Бисир.

— А що се отнася до желанието ми да ви видя — предположих, че бихте поискали да изразите почитание след дългото си отсъствие. — Орун поспря. — Не? Няма значение. Очаквам отговорът на Негово величество да пристигне с днешната поща. Реших, че би ви се понравило заедно да прочетем добрите вести.

Поклащайки глава в престорена загриженост, канцлерът повдигна великолепна чиния от подноса си и я протегна към него.

— Изглеждате много блед, момчето ми. Вземете си сладкиш…

Тобин упорито втренчи поглед в завивката, потискайки желанието си да избие десерта от ръката му. Леглото проскърца, когато Орун се облегна обратно. Опекунът тихо се засмя. А принцът съжали, че е отхвърлил поканата да седне. Още колко оставаше до появата на пощата? Орун не бе уточнил, а от тази горещина на Тобин започваше да му се вие свят. Струйки пот вече се стичаха по гърба му, солени капчици избиваха и върху горната му устна. Под тихия тропот на дъжда жегата изглеждаше още по-потискаща.

Орун все така мълчеше, ала Тобин ясно усещаше, че е наблюдаван.

— Няма да отпратя Ки! — решително заяви той, повдигайки поглед.

Канцлерът все още се усмихваше, но погледът му бе станал студен.

— Изпратих на краля списък с подходящи кандидати, млади мъже с достоен произход и подходящо положение. А може би вие бихте желали да прибавите друг потенциален кандидат? Не бих искал да ви налагам мнението си.

Несъмнено списъкът на Орун бе съдържал единствено негови подставени лица, които с готовност биха доносничели. И ако съдеше по снощното самодоволно поведение на Жабата, Тобин знаеше кому е принадлежало първото име в списъка с новите оръженосци.

— Така да бъде — каза накрая той, вперил изгарящ поглед. — Лейди Уна.

Орун се изсмя възторжено и дори плесна с тлъстичките си ръце. Очевидно смяташе, че това е брилянтна шега.

— Несъмнено ще съобщя и този остроумен отговор на вуйчо ви, принце! Но вече сериозно, младият Мориел е изключително склонен да бъде ваш оръженосец. А и самият крал…

— Не искам него.

— В качеството си на ваш опекун…

— Не! — Тобин едва не тропна с крак. — Никога не бих взел Мориел за свой оръженосец. Дори и ако трябва да встъпя гол в битка!

Орун се намести сред възглавничките и повдигна чаша от подноса.

— Ще видим.

Тобин започна да се отчайва. Колкото и храбро да се бе държал пред Ки и Тарин, той осъзнаваше, че не е в състояние да се противопостави на Орун.

Канцлерът сръбна от чая си.

— Разбрах, че сте изявили желание да посетите Атион?

Значи Мориел не си беше губил времето. А може би арогантният Олбън бе съобщил — той също се ползваше с добра репутация пред Орун.

— Имението вече ми принадлежи. Защо да не отида да го разгледам? Корин даде разрешение.

Канцлерът се подсмихна.

— Стига милият ни принц да си спомня нещо от случилото се снощи. Но се съмнявам, че ще тръгнете още днес, нали? Чуйте само как вали. По това време на годината дъждовете продължават с дни. И не бих се изненадал, ако водата се превърне в лед.

— Намира се само на ден път…

— Толкова скоро след боледуването ви, принце? — Лорд Орун поклати глава. — Изключително неразумно. Пък и смятам, че в последно време получихте достатъчно приключения. Може би когато се възстановите. През пролетта Атион изглежда прекрасно.

— Пролетта? Това е домът на баща ми. Моят дом! Имам право да отида там.

Усмивката на тлъстия се разшири.

— Все още не притежавате права, момчето ми. Вие сте все още дете, поверено на моите грижи. Трябва да оставите на мен да решавам кое е най-добре за вас. Както многоуважаемият ви вуйчо несъмнено би изтъкнал сам, аз следя най-добрите ви интереси. Все пак вие сте следващият престолонаследник. — Той отново се върна към закуската си. — За момента.

Тобин потръпна напук на горещината. Зад усмихнатата маска Орун все още кипеше от гняв. И изглежда възнамеряваше да проточи наказанието си.

Прекалено ужасен и гневен, за да отговори, Тобин се отправи към вратата, решен да си иде на всяка цена. Но тя се отвори още докато протягаше ръка. Принцът едва не се сблъска с Бисир.

— Простете, принце!

В очите на младия мъж Тобин видя съжаление. Изглежда кралският вестоносец бе пристигнал.

Но Нирин беше този, който пристъпи след слугата.

Тобин изненадано погледна към високия магьосник и веднага изпълни ума си с гнева, който изпитваше към Орун. Представи си как усещането се вие из съзнанието му подобно на гъст дим.

Сред двойната червена брада на магьосника блестяха дъждовни капки. Той се поклони пред момчето:

— Добро утро, принце! Надявах се да ви намеря тук. Прекрасно е, че се завърнахте точно навреме за празника на Сакор. Разбрах, че сте довели и магьосница със себе си?

Тобин изтръпна. Дали Нирин все пак не бе успял да разчете мислите му? А може би също разполагаше със собствени шпиони?

— Айя е била приятелка на баща ми — отвърна той.

— Да, помня — незаинтересовано промърмори Нирин. Повдигайки вежда, магът се обърна към Орун. — Все още на легло в този час, милорд? Да не би да се чувствате зле?

Канцлерът тежко се надигна и с наперен жест пристегна халата си.

— Не очаквах други посетители, лорд Нирин. Принцът дойде да ме посети след отсъствието си.

— Ах, да, мистериозната болест. Надявам се, че вече сте добре, Ваше Височество?

Тобин можеше да се закълне, че магьосникът му намигна.

— Да, вече съм добре, благодаря.

Принцът очакваше да усети противния допир до съзнанието си. Само че Нирин изглежда предпочиташе да дразни Орун.

Подозрително загледан в неочаквания си посетител, домакинът подкани него и Тобин да се настанят край огъня. Двамата мъже изчакаха настаняването на принца, преди да седнат на свой ред.

Дърт лицемер, помисли си Тобин. Пред свидетели Орун се отнасяше към него с полагащата се почит.

— Принцът и аз очакваме пристигането на вестоносец от краля — рече канцлерът.

— По стечение на обстоятелствата именно в това качество се явявам днес. — Нирин извади свитък от ръкава си и го разгърна върху коляно. Тежките кралски печати увиснаха от дъното на хартията. — Това послание ме намери рано сутринта. Негово величество заръчва да ви го предам лично.

Магьосникът сведе поглед към документа, но Тобин виждаше, че Нирин вече е запознат със съдържанието.

— Негово величество ви благодари за грижите, които сте полагали за племенника му. — Заклинателят повдигна очи и се усмихна. — И от настоящия момент ви освобождава от тези ви отговорности.

Шапчето на Орун подскочи върху сепнатото му теме.

— Какво? К-какво означава това? Какво искате да кажете?

— Мисля, че бях изключително ясен, Орун. Вие вече не сте опекун на принц Тобин.

Канцлерът бе вперил невярващ поглед в магьосника. След миг той протегна дебела ръка, за да получи писмото. Нирин му го подаде и с нескривано задоволство загледа как дебелият царедворец се убеждава в действителното съдържание. Когато Орун приключи с четенето, печатите трепереха.

— Но кралят не споменава никаква причина! Нима не съм изпълнявал задълженията си?

— Уверен съм, че притесненията ви са излишни. Негово величество горещо ви благодари за оказаното съдействие. — Нирин се приведе напред и указа въпросните редове. — Ето в този пасаж.

Магьосникът не криеше удовлетвореността си от реакцията на Орун.

— Смъртта на херцога бе неочаквана, а вие веднага предложихте помощта си — продължи той. — Но сега крал Ериус не желае да ви обременява с допълнителни отговорности, за да не попречат те на досегашните ви задължения към Хазната. След завръщането си той ще назначи нов опекун.

— Но… Но аз бях останал с впечатлението, че позицията е постоянна!

Изправяйки се, Нирин го изгледа със състрадание.

— Точно вие би трябвало да познавате прищевките на краля.

През цялата тази размяна на реплики Тобин бе стоял вцепенен. Едва сега момчето се опомни:

— Вуй… Кралят се прибира?

Нирин поспря на прага:

— Да, принце.

— Кога?

— Това не мога да кажа. Зависи от състоянието на преговорите с Пленимар. Бих предположил пролетта като вероятно време.

— Какво означава всичко това? — промърмори Орун, все още сграбчил писмото. — Нирин, предполагам, че вам са известни основанията на краля?

— Опасно е да се твърди, че някой познава основанията на крал Ериус. Но ако ми позволите, стари ми приятелю, бих предположил, че най-накрая сте надценили възможностите си. Вярвам, че се досещате за какво говоря. Нека благословията на Квартата ви докосне. Приятен ден и на вас, принце.

Той излезе и затвори вратата след себе си. За момент в стаята настъпи пълна тишина, накъсвана единствено от пропукването на камината и тропота на дъжда. Орун беззвучно мълвеше нещо, втренчен в пламъците.

Тобин ясно можеше да усети атмосферата на зараждаща се буря. След един неспокоен поглед към вратата той попита:

— Вече може ли да си вървя?

Орун бавно премести поглед върху него. Принцът изтръпна под запратената насреща му омраза. Скачайки на крака, канцлерът пристъпи към Тобин.

— Дали може да си вървиш? Това е твое дело, неблагодарно леке!

Принцът отстъпи крачка назад, но Орун го последва.

— Твое дело, с твоето подсмихване и обиди. Дъртият шкембльо, нали така ти и селското ти копеле ме наричате зад гърба ми! Мен, служилият на двама владетели. Или си мислиш, че нещата остават нечути? — изръмжа той, макар че Тобин не бе казал нищо. Той го сграбчи за ръката и разтърси писмото пред лицето му. — Ти си ми погодил този номер!

— Не, кълна се!

Орун захвърли посланието, за да сграбчи Тобин и с другата си ръка. Капчици слюнка опръскаха лицето на принца, когато дебелият просъска:

— Писал си на краля зад гърба ми!

— Не! — Тобин бе истински изплашен. Пръстите на Орун се впиваха до болка в ръцете му. — Нищо не съм писал, кълна…

— Лъжеш! Както си лъгал в писмото! — Сега канцлерът бе сграбчил предната част на туниката му. — Да го насъскваш срещу мен, срещу неговия най-верен слуга!

Заобиколените от лой очи се присвиха.

— Или го е сторил онзи твой лакей, който чака долу? Добрият сър Тарин? — саркастично продължи той. — Толкова добър и покорен. И неизменно по петите на баща ти. Неизменно изникващ там, където няма нужда от него.

Върху лицето на Орун бе изникнало нещо ново, ново и заплашително.

— Какво е казал той на краля? Какво? — просъска дебелият и отново разтърси Тобин. Принцът трябваше да се вкопчи в ръцете му, за да се задържи на крака. Пръстите на канцлера се вкопчиха в шията му.

— Нищо — изхриптя Тобин, който се затрудняваше да диша.

Орун продължаваше да сипе закани, които принцът вече не можеше да разчлени заради бученето, изникнало в слуха му. Пред очите му бяха започнали да танцуват цветни петна. Лицето на дебелия изглеждаше огромно, запълнило целия му взор. Стаята се въртеше. Краката на Тобин се подкосяваха.

— Какво си казал? — изпищя Орун. — Признай!

В следващия момент принцът полетя към земята. Някакъв мъртвешки хлад прелетя над него. Погледът му се проясни и показа, че Орун е започнал да отстъпва, ужасено повдигнал ръце. А в следващия миг Тобин осъзна, че погледът на канцлера вече не е насочен към него, а впит в изникващата между двамата чернота.

Рухналият Тобин можеше само да гледа как мракът приема позната за него форма. Не можеше да види лицето на брат си, който стоеше с гръб към него, ала Оруновото изражение предоставяше достатъчен знак.

— Що за магия е това? — прошепна мъжът. Сега той местеше неразбиращ поглед между Тобин и призрака. А братът се приближаваше. Слепешком отстъпващият канцлер се сблъска с масичката за вино, която се преобърна и отряза пътя му за бягство.

Принцът объркано наблюдаваше как братът бавно повдига призрачната си ръка. Обикновено духът нахлуваше вихрено, обгръщайки се с разруха. Заплашителното му приближаване бе далеч по-лошо. Тобин можеше да усети яростта и заплахата, които излъчваше близнакът. Това излъчване обезсилваше дори него самия. Езикът му бе застинал в гърлото, викът бе невъзможен.

— Не — изхленчи Орун. — Това е невъзможно.

Призракът продължаваше да не напада. Вместо това довърши жеста си, за да докосне гърдите на ужасения мъж. Канцлерът изпищя в агония и рухна върху съборената маса. Едната му ръка падна в камината, разравяйки искри.

Последното, което Тобин си спомняше, бяха чехлите на бившия му опекун, потръпващи сред миризмата на овъглена плът.