Лин Флюълинг
Скритият воин (56)

Глава петдесет и пета

Хиляда и петстотин бойци далеч не изглеждаха малко за Тобин, докато напускаха Атион. Ки и Риско яздеха от лявата й страна, облечени във великолепни брони. Аркониел определено не се чувстваше удобно в ризница, но Тарин бе настоял. Жреците, станали свидетели на трансформацията, също пътуваха с тях, за да потвърдят видяното в Еро. Капитан Граниа и четиридесет от бойкините й гордо яздеха сред авангарда. Повечето от тези жени бяха на възрастта на Нари и готвачката — по гърбовете им се спускаха сиви плитки. Те пееха бойни песни. Хорът на звучните им гласове въодушевяваше Тобин по неочакван начин.

Тарин бе повишен до неин маршал и представи пред нея останалите пълководци. С някои от тях Тобин се бе запознала по време на предишните си посещения. Всички те се бяха сражавали за баща й и с готовност се заклеха във вярност и на нея, въпреки странната ситуация.

Още в границите на Атион към тях се присъединиха още стотици бойци, дошли от именията на юг — опитни рицари, фермерски синове с копия на рамо, жени и момичета, някои все още облечени с поли. Граниа се зае да преглежда новопристигналите жени — някои от тях изпрати в задните редици, други обратно вкъщи.

— Да можеше да се свържем с Ахра — каза Ки, кимвайки към жените. — Тя и Уна несъмнено биха искали да се присъединят към теб.

— Новините за Еро вече трябва да са се разчули — рече Тарин. — Рано или късно ще срещнем и тях.

По пътя си настигнаха други групи бойци, също поели на помощ към столицата — резултат от предупрежденията от вчерашния ден. Те се обърнаха към Тобин като към принц, но никой не ги поправи.

Повечето от срещаните групи бяха селски опълчения, но малко преди здрач ги настигна лорд Киман от Илеар. Той водеше петстотин арбалетчици и двеста конници.

Киман беше едър, червенобрад възрастен мъж, чиято ножница бе видяла множество сражения. Той слезе от седлото си и поздрави Тобин.

— Познавах баща ви, принце. За мен е чест да служа на сина му.

Тобин се поклони, промърморвайки благодарност. Аркониел й намигна, после отведе лорда встрани. Тарин и жреците се присъединиха към тях. Тобин видя как върховната жрица на Илиор показва длани в потвърждение на истината.

— Мислех, че няма да казваме никому — нервно промълви Тобин.

— Няма смисъл да лъжем благородниците — каза Ки. — Изглежда той е приятел с Тарин. Това е добро начало.

Когато Аркониел и Тарин приключиха с обясненията, Киман се извърна и за момент се вторачи в Тобин, а после се приближи и се вгледа в лицето й, отчасти скривано от шлема и ризницата.

— Истина ли е?

— Да, лорде — отвърна тя. — Но аз все още съм стопанка на Атион и нося кръвта на баща си. Ще се сражаваш ли редом с мен в името на Скала, макар рано или късно това да означава изправяне срещу краля?

Рунтавите му вежди се повдигнаха.

— Нима не знаете? Кралят е мъртъв. Сега мечът е в ръцете на принц Корин.

Сърцето на Тобин се сви. Тя отчаяно се бе надявала, че няма да й се наложи да се изправи срещу Корин и останалите компаньони. Сега това бе неизбежно.

— За онези, които си спомнят думите на Оракула, вашата претенция е не по-слаба от неговата — каза й Киман. — Чували сме за вас. Сред простолюдието от години се носеха слухове за кралицата, която ще се появи и ще снеме проклятието от земята. Но не мислех, че са останали момичета от управляващата династия. — Той посочи към Аркониел и жреците. — Тяхната история бе странна, но приликата ви с Риус е очевидна. Освен това не мисля, че мощта на Атион и моят приятел Тарин биха ви подкрепили, ако нямаха основателна причина да смятат, че сте тази, която казвате.

Лордът се отпусна на едно коляно и протегна меча си.

— Отговорът ми е да. Нека силата на Илеар първа да се стече под знамето ви, кралице.

Тобин прие меча и докосна коленичилия мъж по раменете, както Ериус бе сторил с Ки.

— Все още не съм кралица, но приемам в името на Скала и Илиор.

Киман целуна острието и го прие обратно.

— Благодаря ви, Ваше Височество. Помнете Илеар и рода Киман с добро, когато получите короната.

 

 

След залез спряха да се нахранят и да дадат почивка на конете, сетне продължиха. Зрееща луна надничаше иззад облаците, превръщайки калния път в ивица чернота.

Към полунощ вече различаваха слабо червеникаво сияние сред хълмовете под южното небе — столицата все още гореше. Тарин изпрати разузнавачи, за да събере информация за предните постове на врага. Войниците пееха тихо, за да се държат будни.

Въпреки умората, умът на Тобин се проясняваше с напредването на нощта. Сред необичайно усещане на отделеност тя привикваше с новото си тяло. Крайниците й не се бяха променили (с изключение на дразнещата мекота на дланите, за което Лития й бе дала ръкавици). Гърдите й, макар и малки, бяха станали чувствителни и усещаха всяко движение.

Различният начин, по който се усещаше седлото, бе най-смущаващата промяна. Смущаваща беше и новата срамежливост, възникнала в моментите, когато й се налагаше да се облекчава. Все още не бе събрала смелост, за да огледа тази част от тялото си. Съжаляваше, че вече не е в състояние да остава права в тези моменти, но неудобството й се изчерпваше с това: празнотата в панталоните й не оставяше усещането за липса.

Аркониел и Тарин се отнасяха към нея по същия начин, а Ки полагаше усилия да се присъедини към тях в това отношение. Но Риско все още я поглеждаше крадешком. Това я притесняваше, но в същото време бе и добър знак. За пръв път след смъртта на Орниъс той показваше интерес към нещо различно от собствената му смърт.

Тя направи знак на Ки да остане на мястото си и насочи коня си встрани от главната колона, повеждайки Риско със себе си.

— Ако си променил решението си… Ако не искаш да се изправяш срещу Корин, ще те разбера — каза му тя. — Никой няма да те спре, ако решиш да се върнеш при него.

Риско сви рамене.

— Предпочитам да остана. Интересно какво ще решат Ник и Лута?

— Не зная. — Но вътрешно тя потръпна от мисълта приятелите й да я изоставят.

 

 

Нирин влезе в залата за аудиенции, заобиколен от шестима магьосници и група сиви стражи. Малко преди залез бе пристигнал пощенски гълъб, съобщаващ, че помощта от Атион вече се събира.

Нирин бе получил сходни вести от собствените си тамошни шпиони и възнамеряваше да унищожи тази малка надежда.

Поражението тежко притискаше принца. Изпит и небръснат, Корин неспокойно седеше върху бащиния си трон. Мечът на Герилейн бе в ръката му, но короната оставаше на малката поставка край престола, обгърната в черен воал. Канцлер Хайлус и оставащите министри бяха до него, редом с пооределите останки от личната стража на принца и компаньоните.

Нирин наброяваше единствено осмина компаньони на мястото на някогашните деветнадесет. Макар и през цялото това време държани в кралския двор, те вече не бяха момчета.

Магьосникът плъзна бърз поглед на преценка по лицата им. Олбън и Урманис щяха да проявят вярност. Същото важеше и за лорд Калиел, макар че той щеше да влияе неблагоприятно на новия владетел — него Нирин си отбеляза за по-късна разправа. Оставаха само книголюбивият внук на Хайлус, незабележимият Лута и шепа оръженосци, които, за добро или за лошо, щяха да следват господарите си.

И наставникът им, поправи се Нирин. Старият Порион също притежаваше известно влияние над принца. Той също трябваше да бъде наблюдаван.

Магьосникът се приближи до подиума и се поклони на Корин.

— Боя се, че нося лоши вести, кралю. Предаден сте.

Трескава червенина изникна върху бледите страни на Корин.

— Какво е станало? Кой?

— Братовчед ви, и то по изключително долен начин.

Нирин внимателно наблюдаваше вълните съмнение и страх, разместващите се върху юношеското лице. Докосна и ума му, който намери замаян от вино, слаб и възприемчив. Но сред компаньоните имаше и такива, които не бяха готови да повярват тъй лесно.

— Тобин никога не би направил това! — извика Лута.

— Тишина! — нареди Хайлус. — Разяснете думите си, лорд Нирин. Как е възможно това?

— Илиор ме дари с видение. В началото и аз самият отказвах да повярвам на видяното, ала току-що пристигнаха сведения, потвърждаващи съзряното. Принц Тобин е вдигнал Атионския гарнизон срещу вашия васал Солари и е убил него и семейството му. Сетне си е послужил с някаква тъмна магия, за да се обвие в женска форма и се е обявил за истинската владетелка на Скала, предвещана от Африйския оракул. Точно в този момент той напредва към столицата, начело на хиляди бойци.

— Що за идиотщини са това? — удиви се Хайлус. — Дори и ако момчето бе способно на такава измяна, командирите на Атион никога не биха повярвали на подобна история, да не говорим да го подкрепят. Трябва да има някаква грешка, лорде.

— Уверявам ви, че не греша. Още преди края на утрешния ден сам ще получите възможност да се убедите в правотата на думите ми.

— Нищо чудно, че той и селяндурчето му бяха толкова нетърпеливи да напуснат столицата — промърмори Олбън.

— Затваряй си човката! — Лута скочи към по-голямото момче и с един удар го просна на земята.

— Достатъчно! — изрева Порион.

Калиел и Никидес отскубнаха побеснелия Лута и го издърпаха назад.

Олбън избърса кръвта си, изправи се и изръмжа:

— Убеден съм, че с онази негова магьосница са планирали това още от самото начало. Тя непрекъснато се дотрисаше в дома му.

— Мадам Айя? — каза Никидес. — Тя идваше и си отиваше открито. Освен това тя е обикновена магьосница.

— Не чак толкова обикновена — каза Хайлус. — Принце, аз познавам въпросната жена. Тя е вярна на Скала. Готов съм да се закълна, че не е некромантка.

— Може би Тобин си е облякъл женски дрехи — предположи Урманис.

— Не говори глупости! — кресна Лута, който все още не се бе успокоил. — Защо му е да прави това?

— Възможно е да споделя майчината си лудост — вметна един от войниците. — Той винаги си падаше чудак.

— Корин, помисли! — настоя Калиел. — Знаеш не по-зле от мен, че Тобин не е луд. И че никога не би те предал.

Нирин ги остави да спорят, отбелязвайки си врагове и съюзници.

През цялото това време Корин бе слушал търпеливо. А междувременно магията на Нирин си бе проправила път дълбоко в сърцето му, откривайки всички спотаени съмнения и страхове. Вярата на принца в Тобин все още беше прекалено силна, но това щеше да се промени, когато зърнеше истината.

Нирин се поклони отново.

— Продължавам да стоя зад думите си, Ваше Величество. Бъдете нащрек.

 

 

Разузнавачите на Тобин се завърнаха точно преди изгрев-слънце и докладваха за пленимарско присъствие в близката коневъдна, намираща се на няколко мили северно от столицата. Изглежда фермата бе превърната в пленнически лагер, охраняван от стотина бойци.

— Трябва да ги обградим, преди да нападнем — посъветва Тарин. — Колкото по-неочаквано изникнем, толкова по-голямо предимство ще имаме.

— Да изядем звяра хапка по хапка! — засмя се Киман.

Разузнавачите описаха разположението на враговете. Пленимарци бяха разположили постове край целия лагер. Тобин си представи как Гарвана би начертал плана за атака.

— Не е нужно да изпращаме цялата си сила срещу толкова малка група — каза тя. — Сто конника, изникнали изневиделица, ще свършат работа.

Капитан Граниа се бе присъединила към тях, за да изслуша доклада.

— Нека моята рота да се заеме, Ваше Височество. От толкова отдавна не сме проливали кръв…

— Така да бъде. Но аз ще ви поведа.

— Това разумно ли е? — възрази Аркониел. — Ако те изгубим още в първата битка…

— Не, тя е права — възрази Тарин. — Поискахме от тези воини да повярват в чудо. Те бързо ще се обезсърчат, ако започнат да си мислят, че следват чучело.

Тобин кимна.

— Когато Герилейн получила короната, всички очаквали тя да остави сражаването на генералите си. Но тя не го сторила, а влязла в битка и победила. Аз също съм благословена от Илиор кралица, освен това съм по-добре обучена.

— Тоест, историята се повтаря. — Аркониел се замисли, сетне повдигна пръст към Тарин, Ки и Риско. — Не се отделяйте от нея, чувате ли? Мъртвият воин е по-безполезен и от чучело.

 

 

Нахвърлиха се върху фермата с извадени мечове. Ниска пръстена стена обгръщаше къщата, плевните и три заграждения от камък и плет. Тобин и следовничките й бързо се справиха с околните постове и с дотичалите насреща им врагове.

Това бе първият бой, който Тобин провеждаше от седлото, ала тя усещаше същото познато спокойствие, започнало да сподиря сраженията й. Принцесата мълчаливо разсичаше опитващите се да я повалят от седлото мечоносци. Сражаващите се край нея Тарин и Ки крещяха, а жените на Граниа пищяха като демони. Откъм загражденията също долитаха обнадеждените викове на пленниците.

Риско насочи коня си в най-ожесточената битка и скочи от седлото.

— Не! — изкрещя Тобин подире му, само че оръженосецът вече бе изчезнал. Щом той бе решил да предизвиква смъртта, нямаше с какво да му се помогне.

Пленимарци се сражаваха решително, но бяха прекалено малко. В края на битката нито един от тях не оцеля.

Без да обръща внимание на околните трупове, Тобин се отправи към най-близкото заграждение. То бе изпълнено с жени и деца от Еро. Те плачеха и я благославяха, а когато тя отвори вратата, се скупчиха около коня й, за да я докоснат.

Нямаше скаланско дете, което да не е чувало страховити истории за пленимарските поробители — нещо нечувано в западните земи. Онези, които успееха да избягат, донасяха ужасни истории за мъчения и унижения.

Една жена се вкопчи в глезена на Тобин и с ридания започна да сочи към плевнята.

— Оставете ни! Погрижете се за тях. Моля ви, генерале, в името на Създателя, помогнете им!

Следвана от Ки, Тобин слезе от седлото и се отправи към плевнята. Рухнала факла димеше в купчина сено. Гледката, която ги посрещна сред дима, ги накара да застинат.

Осемнадесет голи, окървавени мъже стояха подредени край отсрещната стена, с приковани над главите ръце. Повечето от тях бяха разпрани, вътрешностите им се бяха изсипали пред краката им в ужасяващи наденични снопове.

— Тарин! — изкрещя тя, вдигна факлата и започна да тъпче горящото сено. — Тарин, Граниа, елате тук. Доведете помощ.

Риско също изникна, но веднага се дръпна, за да повърне.

Тобин и останалите бяха чували страховити истории за отношението на пленимарци към пленените врагове. Сега получиха възможност да видят това със собствените си очи.

Ръцете на клетниците бяха заковани направо за стената. Изглежда скаланската атака бе откъснала пленимарци от заниманията им, защото трима от мъжете не бяха изкормени. За ужас на Тобин се оказа, че някои от прикованите са все още живи — те се раздвижиха и започнаха да викат, когато тя се приближи.

— Риско, върви да доведеш целители — нареди Тобин.

Междувременно Тарин бе влязъл. Той хвана за ръката канещия се да излезе Риско.

— Почакай. Нека първо ги огледам.

След като го стори, боецът се приближи до принцесата и прошепна в ухото й:

— На разпорените вече не може да се помогне. Възможно е да се мъчат с дни.

Тобин разчете истината в очите на приятеля си и кимна.

— Ще им помогнем.

— Стори го. Те ще разберат, повярвай ми.

— Но онези тримата ще спасим. За начало ще ни трябват инструменти.

— Вече съм се разпоредил.

При приближаването им един от тримата повдигна глава, а Ки простена.

— Тоб, та това е Танил!

Онзи до него бе жив, но кастриран. Третият висеше неподвижно, или мъртъв, или в безсъзнание.

Тобин и Ки се приближиха до Танил и го повдигнаха, за да снемат тежестта от прикованите му китки.

Танил нададе хрипливо ридание.

— Богове, това сте вие. Помогнете ми!

Граниа и няколко от жените й пристъпиха към работа с помощта на чифт клещи. Кастрираният изрева от болка при изваждането на пироните, но Танил издържа, стискайки зъби. Тобин и Ки го отпуснаха на земята. Риско го покри с наметалото си и отряза ивици от него, за да превърже раните.

Танил отвори очи и погледна към Тобин. Тя свали шлема си и го погали по челото. Заради болката погледът му бе неясен.

— Корин? — задъхано промълви той, местейки поглед между лицата на околните. — Изгубих го… Аз съм глупак! Обърнах се и той… Трябва да го открия!

— Корин е в безопасност — увери го Ки. — Ти също. Успяхме, Танил. Тобин води атионските бойци със себе си. Всичко е наред. Лежи спокойно.

Но Танил не разбираше. Той отметна наметалото и немощно понечи да се надигне.

— Изгубих Корин. Трябва да го намеря…

Червенокоса жена, която бе сред първите освободени от Тобин, коленичи до нея и я докосна по ръката.

— Аз ще се погрижа за него и за останалите, Ваше Височество. Фермата е моя. Разполагам с всичко необходимо.

— Благодаря ти. — Тобин се изправи и обърса лице. Някои от изкормените вече бяха свалени и покрити изцяло.

Тарин все още се занимаваше с живите. Той пристъпи до поредния прикован и прошепна нещо в ухото му. Тобин видя как умиращият кимва. Тарин го целуна по челото и бързо заби кинжала си между ребрата му. Плененият потръпна и се отпусна. А Тарин пристъпи към следващия.

Тобин се извърна, за да не гледа, при което едва не се блъсна в приближилата се до нея млада жена. Въпросната бе облечена в окъсана и изцапана копринена риза. Тя се отпусна на колене и промълви:

— Простете, принце, исках само да ви благодаря…

Сетне тя погледна нагоре и очите й се разшириха от изненада.

— Познавам те, нали? — попита Тобин, опитвайки се да си припомни жената. Тя изглеждаше позната, но лицето й бе насинено и подпухнало. Върху рамото й личаха пресни следи от жестоко ухапване.

— Ирена, при… — промълви тя, очевидно несигурна какво обръщение да използва.

— Ирена? О! — Тобин се изчерви. — Ти беше…

Куртизанката сведе глава. Върху лицето й все още се четеше объркване.

— Вашият подарък за рожден ден.

Усещайки погледа на Ки върху себе си, Тобин хвана ръката на Ирена и й помогна да се изправи.

— Помня те. Помня и добротата ти.

— Определено ми се отплатихте. Нямате представа от каква съдба ме спасявате. — Очите на Ирена се бяха изпълнили със сълзи. — Ако има още нещо, което бих могла да направя за вас…

— Можеш да се погрижиш за ранените — отвърна Тобин.

— Разбира се, Ваше Височество. — Ирена целуна ръцете на Тобин, сетне отиде да помага на червенокосата жена. Уви, нямаше много работа. Само още един мъж лежеше край Танил. Всички останали бяха мъртви. Войниците тихо напяваха погребални химни.

Тарин почистваше ножа си с парцалче.

— Да вървим, Тобин — тихо каза той. — Вече няма какво да правим тук.

Някъде откъм къщата долетя крясък, после още един. Последваха ги скалански бойни викове.

— Изглежда сме пропуснали неколцина — каза Тарин. — Желаеш ли пленници?

Тобин погледна към изкормените скаланци.

— Не. Никакви пленници.