Лин Флюълинг
Скритият воин (41)

Глава четиридесета

Корин и компаньоните се завърнаха в Еро едновременно с първите есенни дъждове и с огромна радост установиха, че Лута и Бариеус ги очакват на кея, за да ги посрещнат. Лута не само се бе възстановил напълно, ами и се бе издължил.

— Допирът до смъртта изглежда ми се е отразил добре — смееше се той, докато останалите възклицаваха край него. — Но пак не мога да те настигна, Тобин.

Тобин срамежливо се усмихна. През последната година той бе пораснал изключително бързо, нуждаеше се от нови дрехи. На петнадесет вече бе висок колкото Корин, но пак си оставаше строен и безбрад. За последното останалите му се подиграваха безмилостно.

Тобин се стараеше да обръща подмятанията им на шега, само че дълбоко в себе си ставаше все по-огорчен. Всичките му приятели вече възмъжаваха. Ки бе станал още по-широкоплещест и си бе пуснал мустаци и остра брадичка — мода, наложена от Корин през лятото. Ник и Лута си бяха оставили окосмение в крайчетата на горната си устна.

Дори братът се беше променил. До неотдавна двамата с Тобин почти бяха изглеждали еднакво, само че сега призракът също изглеждаше възмъжал. В раменете бе широк колкото Ки, горната му устна бе потъмняла. Гърдите му също бяха започнали да се окосмяват. А Тобин си оставаше гладък като момиче.

През лятото принцът бе започнал да си измисля оправдания, за да не плува с останалите — макар и висок, Тобин все още приличаше на дете, ако бъдеше сравнен с повечето от тях.

И това не беше най-лошото — трудно му беше да не се заглежда в мускулестите им тела. Борбата, любим негов спорт още от самото присъединяване към компаньоните, сега пораждаше смущаващи чувства, особено когато се изправяше срещу Ки.

Един лентински летен ден Тарин бе отгатнал част от проблема. Оправдалият се с главоболие Тобин бе останал да мрачнее на палубата, докато всички останали бяха отишли да плуват край брега. Даже Ки го бе изоставил.

— Аз също бях малко мършав на твоите години — меко каза Тарин и приседна край него в сянката на платната. — Скоро и ти ще имаш мустаци и мускули като на борец.

— И с баща ми ли беше така?

— Риус растеше бързо, но ти изглежда си се метнал на майчиния си род. Нейният баща също беше строен и силен. — Той одобрително щипна Тобин по бицепса. — Той беше същият, жилав като пружина и бърз като котка. Видях те как се гмурна под ръката на Зустра вчера. Ако бъде съчетана с ум, бързината може да надвие и най-голямата сила. А ти си умен.

Нищо от това не накара Тобин да се почувства по-добре. Той не можеше да признае на Тарин за болките, които го спохождаха в ритъм с луната. Макар да знаеше истината, принцът продължаваше да се чувства непълноценен. Нищо чудно, че момичетата бяха престанали да флиртуват с него.

Не е заради това, прошепна таен гласец в сърцето му. Те знаят. Усещат.

Тобин знаеше какво се говори за него и Ки, слухове, които и двамата загърбваха по различни причини. Но в някакъв неусетен момент от лятото нещо се бе променило — нещо, за което Тобин дори не смееше да си помисли в присъствието на Ки, защото се страхуваше срамното чувство да не изникне върху лицето му.

Ки обожаваше приятеля си, но нямаше съмнение в каква посока се простираха предпочитанията му. Няколко от слугините в Еро бяха отвърнали на интереса му, по време на пътуването също бе получил няколко благосклонности. В това нямаше нищо неочаквано: младият оръженосец бе красив и забавен, момичетата се струпваха около него. Освен това Ки не обичаше да се хвали със завоеванията си пред останалите.

По време на тези разговори Тобин винаги оставаше мълчалив, с език, залепнал за небцето. Всички го отдаваха на срамежливостта му, дори и Ки. За него двамата си оставаха братя. Той нито веднъж не бе споменал пред Тобин за шушуканията, отнасящи се до близостта им, и продължаваше да се отнася към него по обичайния си начин. А самият Тобин се принуждаваше да потисне обърканите си копнежи и да му отвръща със същото.

Най-тежко му беше по време на пълнолунието, когато онези болки пробождаха корема му, за да му напомнят кой е в действителност. Понякога той се улавяше да наблюдава завистливо младите жени — чудеше се какво ли би било да крачи с пола, шумоляща около краката му, с украшения, вплетени в косите и благовония върху китките. И да привлича погледите на момчетата.

Някой ден, мислеше си той в онези нощи и заравяше лице във възглавницата, стараейки се да не мисли за лежащия край него Ки, някой ден ще узная.

Друг път, когато останеше сам, той се разсъбличаше, за да се вгледа в тесните бедра и костеливата си гръд. Дали щеше да се превърне в истинска жена? Мисълта за загубата на половия му орган го объркваше и го караше да потръпва.

Когато най-сетне поеха обратно към столицата, Тобин се зарече, че ще открие начин да посети Лел.

Тобин и Ки получиха нови покои в крилото на Корин. Останалите компаньони също бяха разположени наблизо.

Завръщането им в Еро бе последвано от познатите балове и приеми, а също и градски развлечения. Но само след няколко седмици кралят обяви провеждането на нова екзекуция. Тобин почти бе забравил инцидента с младия свещеник и начина, по който хората бяха гледали към Корин тогава, но изглежда други не бяха, защото сега престолонаследникът излизаше с двойна охрана.

Този път изгорените магьосници бяха трима. Тобин се постара да застане колкото се може по-далеч от платформата, страхувайки се да не бъде разпознат. Но опасенията му бяха напразни — този път осъдените не се съпротивляваха, а мълчаливо се взираха зад грозните си железни маски.

На принца му се искаше да отвърне поглед от живите факли, но знаеше, че компаньоните го наблюдават. Несъмнено сред тях имаше такива, които се надяваха той отново да се изложи. Затова Тобин си наложи да остави очите си отворени и не откъсна поглед от мястото на екзекуцията, макар да се стараеше да не гледа директно в гърчещите се тела.

Този път нямаше и гневни викове. Събраните ревяха одобрително, а компаньоните ликуваха. Тобин премести погледа си към братовчед си. Както бе подозирал, престолонаследникът го бе наблюдавал. Корин му се усмихна гордо, а принцът трябваше да преглътне мъчително, за да потисне гаденето си.

По време на последвалия банкет Тобин не можа да хапне нищо. Вече не му се повдигаше, но болките дълбоко в корема изникнаха отново. С напредване на вечерта те се усилиха, за да достигнат интензивността на деня, в който бе прокървил за първи път. Лел беше обещала, че това повече няма да се случи, ала всеки нов спазъм го караше да изтръпва. Ами ако все пак отново изникнеше кръв? Ами ако някой я зърнеше?

Нирин седеше редом с краля, както винаги, и на няколко пъти Тобин бе уверен, че усеща студения поглед на магьосника върху себе си. Поднасящият заедно с останалите оръженосци Ки го изгледа въпросително. В отговор Тобин побърза да зачопли студеното си агнешко и се насили да преглътне няколко хапки.

Щом пирът приключи, принцът изтича до най-близката тоалетна и прегледа панталоните си. Кръв нямаше, разбира се, ала пак му беше трудно да изтърпи разтревожения поглед на Ки, който го чакаше недалеч.

— Зле ли ти е, Тоб?

Принцът сви рамене.

— Изглежда екзекуциите все така не ми понасят.

Ки го прегърна през рамо и го поведе към новите им покои.

— И на мен. И дано това никога не се промени.

— Племенникът ви все още не харесва справедливостта на закона, кралю — отбеляза Нирин. След вечеря двамата се бяха оттеглили да пушат в градината на Ериус.

Владетелят сви рамене.

— Изглеждаше малко зелен, но се представи добре.

— Така е. И все пак е любопитно, че едно момче, представило се тъй добре в битка, остава разстроено от смъртта на престъпник, не мислите ли?

И не просто разстроено, момчето бе изпитвало гняв. Това бе развеселило магьосника. Принцът не представляваше проблем за плановете му. Най-вероятно самите обстоятелства щяха да го отстранят. Може би някоя битка, може би чумата.

— Не виждам нищо странно. — Ериус проследяваше полета на димно колелце, понесено от вечерния вятър. — Познавах един генерал, същински лъв в битка, който пребледняваше от страх, ако в стаята влезеше котка. Освен това съм виждал генерал Рейнарис да припада от гледката на собствената си кръв, макар че не би трябвало да ти казвам това. Всички си имаме чудатости. Не виждам нищо необичайно в това, че едно момче пребледнява при вида на изгорен жив. На мен също ми бе нужно известно време, за да привикна.

— Предполагам сте прав, кралю.

— А и какво значение има? — засмя се владетелят. — Вече не ми е нужен за наследник. Алия отново е заченала и бременността й се развива чудесно.

— Вие сте много привързан към нея, кралю.

— Тя е красива, силна и има крепък дух — достойна партньорка за човек като сина ми. Обикнах я като истинска дъщеря. Ако този път роди здраво дете, от нея ще излезе прекрасна кралица.

Нирин се подсмихна и издуха свое колелце.