Лин Флюълинг
Скритият воин (54)

Глава петдесет и трета

Ериус стоеше край прозореца на стражевата кула и наблюдаваше как градът гори.

Усилията на делителите не бяха успели да спрат гангренясването на раната му. Рамото и гърдите му вече бяха почернели, дясната му ръка бе безполезна в подуването си. Това го лишаваше от способността не само да се сражава, но и да язди — той трябваше да лежи като инвалид, заобиколен от царедворци с притеснени лица и шепнещи си слуги. Почти не бяха останали офицери, които да му донасят доклади. Стискайки меча на Герилейн, той безпомощно наблюдаваше превземането на столицата му.

В зората на предишния ден пленимарци бяха подновили атаката си. По здрач почти цялата долна част на града бе изгубена. И сега владетелят бе принуден да гледа как претоварени с плячка коли поемат обратно към черните кораби в пристанището. В същата посока бяха отвеждани и тълпи пленници, подтиквани като животни. Собствените му поданици.

Корин се бе оказал безполезен на бойното поле. Рейнарис непрекъснато бе стоял до него, за да го напътства, но малко след пладне бе рухнал, повален от стрела. Останал начело на по-малко от хиляда бранители, престолонаследникът се бе оттеглил зад стените на Дворцовия кръг и подготвяше отбраната му. Отвъд все още имаше скалански войници, които се сражаваха, но те не бяха достатъчни, за да отблъснат нашествениците. Хиляди вражески войници започваха да обграждат Дворцовия кръг, да блъскат портите и да запращат запалителни снаряди с катапултите си. Войници и бежанци непрекъснато сновяха между фонтаните и цистерните, стараейки се да потушат пожарите, но пламъците се разпръскваха. От покрива на Новия дворец вече се издигаше дим.

Нириновите магьосници се бяха сражавали храбро, ала дори и те не смогваха да противостоят на вражеските некроманти. Малцината Гоначи, избегнали смъртта, се изпокриха. Освен това бяха започнали да пристигат и доклади, съобщаващи за наличието на скалански магьосници. Информацията за тях бе противоречива: Нирин твърдеше, че те нападали собствените си сънародници, а други свидетели настояваха, че въпросните предатели се сражавали на страната на Скала. Говореше се, че те притежавали контрол над елементите и дори запращали срещу враговете пълчища плъхове. На тези приказки Нирин не вярваше — никой скалански магьосник не обладаваше такава сила.

През целия ден Ериус не бе откъсвал поглед от пътищата, отвеждащи на север. Все още бе прекалено рано да се надява, дори и ако Тобин бе успял да достигне Атион, и все пак той не можеше да се спре.

Освен това не можеше да не почувства липсата на Риус. Изглеждаше, че настоящите обстоятелства бяха придружени от присмеха на някогашния му приятел и компаньон. Ако херцогът все още бе жив, мощта на Атион отдавна щеше да се намира край Еро и да е отблъснала неочакваното нападение. Ала Риус бе го предал. Само едно невръстно момче бе останало да доведе Солари.

Настъпи здрач, а после и мрак, без да е пристигнало никакво предупреждение — нито вестоносец, нито гълъб. Ериус отказа да пие отварите, донесени му от дризианите, и прогони всички, продължавайки бдението си сам.

От облегнатата на перваза дрямка го откъсна отварянето на вратата. Лампите бяха угаснали, но светлината на пожарите бе достатъчна, за да отдели очертанията на слабата фигура, застанала на прага.

Сърцето на Ериус се сви.

— Тобин, как така си се върнал толкова рано? Не си успял да достигнеш Атион?

— Напротив, вуйчо, стигнах — шепнешком отговори Тобин и бавно се приближи към него.

— Но това е невъзможно! Не и толкова бързо. А и къде са войниците ти?

— Идват, вуйчо.

Тобин бе застанал досами него. Лицето му оставаше скрито в сянка. Внезапно Ериус усети ужасен мраз.

Момчето се приведе и докосна владетеля по рамото. Мразът започна да се разлива из тялото на Ериус, сковавайки го по подобие на отрова. Когато Тобин се приведе още по-ниско и светлината най-сетне откри лицето му, Ериус бе неспособен да помръдне или извика.

— О, да, те ще дойдат — просъска братът, позволявайки на ужасения крал да огледа истинското му лице. — Но не за да те спасят, старче. Те идват, за да помогнат на сестра ми.

Парализираният Ериус се бе вторачил неразбиращо в стоящия насреща му демон. Тогава въздухът трепна — окървавеният призрак на Ариани изникна до образа и с майчина привързаност погали разлагащата се глава. Едва тогава кралят разбра — прекалено късно. Пръстите му конвулсивно се обвиха около дръжката на меча, докато братът спираше сърцето му.

По-късно се наложи Корин да строши пръстите на баща си, за да снеме оръжието от мъртвата му ръка.