Лин Флюълинг
Скритият воин (44)

Глава четиридесет и трета

Тобин преодоля последната миля в галоп, преливащ от радост най-сетне да се прибере у дома. Изниквайки в подножието на поляната, той рязко спря коня си и се огледа изненадано.

— Проклятие! — възкликна спрелият до него Ки. — Изглежда кралят е пренесъл тук половин Еро!

Пожълтялата поляна отвъд реката се бе превърнала в малко градче от шатри и сергии. Тобин бе искал скромно посрещане, а това тук приличаше на панаир. Присъстваха представители на почти всички търговски и занаятчийски гилдии — от пекари до кожари. Не липсваха и актьори, разбира се, сред които бе и трупата от прословутия Златокрак театър.

— Градът е далеч — засмя се Ериус, привел се на седлото си. — Исках да се уверя, че няма да ви липсват подходящи забавления.

— Благодаря ти, вуйчо — отвърна Тобин. Той вече бе смогнал да преброи пет менестрелски знамена и шест сладкарски. Как ли щеше да реагира готвачката, ако някой от сладкарите се опиташе да нахлуе в кухнята й? Все пак тя бе воювала и не търпеше намеси в готвенето си.

— Погледнете! — възкликна Ки и протегна ръка към къщата. Нари им бе писала за пожара, но видът на обгорелите прозорци все пак ги шокира. Какво ли бе правил магьосникът? Във всеки случай Тобин нямаше намерение да споделя удивлението си гласно. Присъствието на Аркониел все още си оставаше тайна. Сигурно в момента се криеше в лагера на Лел.

Нари и готвачката излязоха да ги посрещнат и дълго се суетиха около Корин.

— Я се погледнете! — каза Нари, докато се повдигаше на пръсти, за да целуне Тобин и Ки. — Как сте се издължили!

Тобин се изненада колко ниска му се струваше дойката сега. Преди винаги я бе смятал за висока.

Докато развеждаше компаньоните из имението, принцът откри и други промени, забележими единствено за някой предишен обитател. Разширените билкови лехи зад казармата, например, и фактът, че кухненската градина бе тройно уголемена. С изключение на новото конярче, обитателите на дома си бяха останали същите.

Освен това самият дом изглеждаше по-оживен и уютен, но това се дължеше на старанията на Нари. Тя бе почистила стаите и бе извадила най-красивите чаршафи, гоблени и украшения. На дневна светлина дори третият етаж изглеждаше приветлив — в стаите от лявата страна на коридора вече бяха постлани сламеници за слугите на гостите. Стаите на Аркониел бяха зазидани до поправката.

След залез, докато останалите се подготвяха да вечерят, Тобин отново се изкачи на последния етаж и бавно се отправи към края на коридора. Вратата на кулата бе заключена, месинговата дръжка бе потъмняла от немара. Принцът я обви с пръсти, чудейки се дали Нари още пази ключа. Присъствието тук му напомни за някогашния страх, че призракът на майка му стои от другата страна на вратата. Сега този страх отсъстваше.

Пронизан от копнеж, Тобин отпусна чело върху гладкото дърво и прошепна:

— Там ли си, майко?

— Тобин?

Той подскочи, но повикът бе долетял откъм Ки, застанал на върха на стълбището.

— Ето къде си. Готвачката иска да опиташ супата, а ти дори още не си се преоблякъл за… Какво има?

— Нищо. Просто се разхождах.

Ки не остана заблуден, разбира се. Той се приближи и внимателно докосна вратата.

— Бях забравил. Тя вътре ли е?

— Не мисля.

Оръженосецът се облегна на стената.

— Тя липсва ли ти?

Принцът сви рамене.

— Не точно. Спомних си как се държеше тя в добрите си дни, преди… Преди последния ден. Тогава тя бе почти като истинска майка. — Той извади верижката изпод дрехата си и му показа спокойния профил върху пръстена. — Така е изглеждала преди братът и аз да се родим.

Ки не каза нищо, но се облегна на приятеля си.

Тобин въздъхна.

— В последно време размишлявах и реших да оставя куклата тук.

— Но тя каза да я задържиш, нали?

— Куклата вече не ми е нужна. Братът ме открива навсякъде, без значение къде съм я оставил. Уморих се, Ки. Уморих се да я крия. Уморих се да крия и него. — Уморих се да крия и себе си, искаше да добави, но не посмя. Вместо това се огледа и се изсмя кухо. — Отдавна не съм идвал тук. Сега всичко ми изглежда по съвсем различен начин. Преди ми се струваше мрачно и огромно, дори и след като ти дойде да живееш тук.

— Наедрели сме. — Ки ухилено поведе приятеля си. — Ела, ще ти докажа.

Нари бе запазила спалнята им непокътната. В съседната стая за играчки всичко прашасваше на същите места, където го бяха оставили. Ризницата, която бащата на Тобин му бе дал, все още висеше окачена в ъгъла.

— Хайде — подкани го оръженосецът. — Не си я пробвал от много време.

Принцът нахлузи ризницата над главата си и се навъси към отражението.

— Татко каза, че когато ризницата ми стане по мярка, ще мога да отида на война с него.

— Вече си достатъчно висок — рече Ки.

Това беше така, само че Тобин все още оставаше прекалено слаб. Раменете увисваха почти до лактите му, а ръкавите отново скриха пръстите. Койфът също непрекъснато се спускаше над очите му.

— Просто още не си се налял. — Ки постави шлема върху главата му и потропа с кокалче. — Поне това ти е по мярка. По-бодро! Кралят каза, че ще ни позволи да се включим в крайбрежните патрули, когато се върнем. Пиратите и бандитите пак са за предпочитане пред нищо, нали?

— Щом казваш.

С крайчеца на окото си Тобин забеляза движение и се обърна, за да види как братът го наблюдава от сенките. Призракът носеше същата ризница, само че неговата му беше по мярка.

Принцът свали ризницата си и я окачи обратно. Когато се обърна отново, духът бе изчезнал.

За пръв път Тобин виждаше залата изпълнена с посетители, музика и смях. В камината оживено пропукваше огън, чиято светлина падаше върху отрупаните маси и размяташе сенки върху стените. Акробати демонстрираха умението си сред трапезите, а менестрелската галерия бе изпълнена с музиканти. Цялата къща кънтеше от веселието.

Очевидно готвачката бе постигнала някакво споразумение с новодошлите кулинари, защото с гордост помагаше в поднасянето на великолепните блюда. Облечена в чисто нова рокля от кафява вълна, Нари бе влязла в ролята на икономка. Единствените други жени се виждаха сред слугите и актьорите. Отново заченала, Алия си бе останала у дома, грижливо наблюдавана от дризианите.

Седнал на почетно място край Тобин, Тарин се огледа почти с печал.

— От детството си не бях виждал подобно веселие тук.

— Още си спомням посещенията си! — добави кралят, удряйки чашата си в тази на Тобин. — Дядо ти уреждаше прекрасен лов — елени, мечки, дори диви котки! Нямам търпение да дойде утре.

— Освен това сме планирали специален подарък — рече Корин и намигна заедно с баща си.

Дружелюбната обстановка предразположи Тобин, който весело се включи в песните и надпиванията. Към среднощ той бе пиян почти колкото Корин. Заобиколен от приятели и музика, поне за малко той можеше да си позволи да забрави пророчествата и мъките. Най-сетне той бе господар на този дом.

— Ние винаги ще си останем приятели, нали? — попита той, облегнал се на рамото на Корин.

— Приятели? — засмя се престолонаследникът. — Ние сме като братя! Тост за здравето на малкия ми брат!

Всички възторжено повдигнаха чаши. Принцът също се присъедини, ала кикотът замря в гърлото му, когато зърна двата тъмни силуета, застанали в един сенчест ъгъл на музикантската галерия. Те пристъпиха напред, без да обръщат внимание на разгорещилите се край тях цигулари. Това бяха братът и Ариани.

Тобин изстина при вида й. Това не беше милата жена, научила го да пише и рисува. С окървавено лице и очи, изгарящи от омраза, тя протегна обвиняващ пръст. Сетне призраците изчезнаха, но междувременно Тобин бе успял да различи какво носи тя под мишница.

След това той не помнеше почти нищо от празненството. Когато и последният десерт бе опустошен, принцът се оправда с умора и бързо се качи горе. Пътническият му сандък все още бе заключен, но когато го отвори и се разрови вътре, куклата наистина я нямаше. Точно както се бе опасявал.

— Още по-добре! Радвам се! — озъби се той към празната стая. — Остани си тук!

Тобин говореше сериозно и не можеше да проумее изникналите си сълзи.