Лин Флюълинг
Скритият воин (34)

Глава тридесет и трета

Беше още тъмно, когато Порион и Тарин ги събудиха, но през прозореца долиташе утринен вятър. Сега, по време на приготвянето, никой не се надуваше. Тобин се спогледа с Ки, докато последният му помагаше да се облече, и в неговите очи видя отразени собствените си страх и вълнение. Едва облечен, принцът вече бе започнал да се поти.

Готов, Тобин се обърна към вратата и видя, че Корин си е окачил и нов амулет, редом с конската фигурка, която той му бе подарил.

— Какво е това? — попита той, привеждайки се да огледа украшението на братовчед си: парченце рог в златен обков.

— Татко ми го даде. Носи щастие — отвърна Корин и целуна амулета.

За пръв път от много време насам Тобин изпита копнеж и завист. Какво ли щеше да му каже или даде Риус преди първата му битка?

 

 

Долу не се виждаха никакви следи от приготвяне на закуска. Деца и животни наблюдаваха от сенките как компаньоните излизат на двора. Тримата най-големи братя вече ги чакаха. Ахра и нейните конници също се бяха появили. По дрехите им личеше, че са яздили цяла нощ, за да пристигнат навреме — и изглежда бяха пристигнали съвсем неотдавна. До Ахра стоеше момиче на около дванадесет, босо и облечено в окаляна туника, възседнало също толкова окалян кон. И двете слязоха, за да прегърнат Ки, сетне Ахра се поклони ниско на Корин и Тобин.

— Простете закъснението ми, принцове. Татко изпрати Корли да ме повика, но тя се забавила по пътя.

— Извинения, Височества — срамежливо промърмори момичето и направи несръчен реверанс. — Здравей, Ки!

Ки бързо я целуна.

Тобин я разглеждаше с интерес, защото от всички роднини, които бе видял досега, тя споделяше най-голяма прилика с приятеля му. Корли имаше сходни с неговите черти. Дори усмивката, насочена в отговор на погледа на принца, бе подобна.

— Тя пълнокръвна сестра ли ти е? — обърна се той към Ки, който се бе заел с оседлаването на конете им. Струваше му се странно, че приятелят му не я е споменавал.

— Корли? Не, тя е от копелетата. — Ки поспря и я погледна. — Определено е пораснала.

— Тя прилича на теб.

— Мислиш ли? — Оръженосецът се отдалечи към конюшните.

Изненадан от реакцията му, Тобин отново погледна към момичето крадешком. Корли бе по-слаба от Ки, но имаше същите кафяви очи и мека, права коса. И същата гладка, златиста кожа. Чертите й бяха малко по-меки и заоблени…

Като другото ми лице, което зърнах в езерото.

Побиха го тръпки и той побърза да се извърне. Струваше му се, че е видял привидение.

Ахра бе довела двадесет души със себе си — корави бойци, една трета от които бяха жени. Повечето от мъжете бяха или съвсем млади, или ветерани. Най-добрите бойци се намираха в полковете. Оглеждащ се за Ки, Тобин видя едно от момчетата да му прави знак. Принцът се поколеба, решавайки, че му се е привидяло, но конникът повтори движението. Заинтригуван, Тобин се приближи.

Момчето бе безбрадо, на неговата възраст. Лицето, изникващо изпод шлема и воински сплетената коса, бе изцапано с кал. Но очите му изглеждаха някак познати. А по усмивката личеше, че войникът определено познава Тобин.

— Не ме ли позна, принце?

Това изобщо не беше момче.

Сърцето на Тобин подскочи, а тя го поведе към една купа сено.

— Уна!

Девойката свали шлема си и разтърси коса.

— Да. Не исках да рискувам да се показвам пред Корин и останалите, но зная, че ти ще запазиш тайната ми.

Нямаше и следа от изтънчената млада дама, която Тобин бе познавал. Уна носеше обикновена броня, покрита с белези, но мечът на хълбока й представляваше прекрасно произведение на някогашното оръжейно изкуство.

— Мечът на баба ти? — попита принцът, сочейки с очи.

— Казах ти, че един ден ще го окача на колана си. Не си бях и помисляла, че този ден ще настъпи толкова скоро. Както ти самият не си очаквал, че аз ще вляза в битка преди теб.

— Така е. Но какво правиш тук?

— Къде смяташе, че ще отида, след всички онези истории на Ки?

— Не зная. Ние с него… се опасявахме, че… — Той замълча, тъй като не искаше да споменава слуховете за убийството й, заръчано от краля. — Радвам се, че си тук. Уби ли вече първия си противник?

— Да. Ти беше добър учител. — Тя се поколеба и го погледна в очите. — Значи не ме мразиш?

— Защо бих те мразил?

— Обучаването на момичетата беше моя идея. Татко каза, че си загазил страшно заради това. Чух, че Аренгил бил изпратен обратно в Ауренен.

— Разбира се, че не те мразя. Вината не беше твоя.

— Всички по конете! — викна Корин.

Тобин стисна ръката й във воински поздрав.

— Нека пламъкът на Сакор те пази, Уна. Ще кажа на Ки!

Уна се усмихна широко и отдаде чест.

— Ще бъда зад теб, принце.

 

 

С храбро развети знамена групата напусна стените на крепостта. Не носеха факли. Инис и Ахра поеха напред, за да ги поведат през долината. Амин и Димиас яздеха край Тобин, който не можа да не се възхити на лекотата, с която двамата се поклащаха върху конете си. Тарин и капитан Мелнот бяха заели позиция най-отзад.

След няколко мили напуснаха пътя и навлязоха сред гората, накъсвана от поляни. Достигнаха първото селце скоро — мразовитите мъгли все още се диплеха ниско над земята. Освен това бе прекалено тъмно, за да се различи нещо повече от няколко сламени покрива, стърчащи над дървената палисада. След приближаване ги посрещна миризмата на пепел и овъглена плът, позната им от масовите клади край Еро.

— Бандити? — попита Корин.

— Не — отвърна Ахра. — Чума.

Но поселището, на което се натъкнаха след още няколко мили, действително бе опожарено от разбойници. Небето бе посивяло достатъчно, за да може Тобин да различи саждите по останките от каменните комини. Зърна и някаква дървена кукла, захвърлена в калта.

— Това се случи преди няколко седмици — каза им Инис. — Открихме само мъжки трупове.

— Изглежда са се укрепили добре, щом са започнали да си вземат момичета — поклати глава Тарин. — Още колко остава?

Инис посочи към хълмовете пред тях, където няколко колони дим се издигаха сред дърветата.

Тобин потръпна, представяйки си как пленените жени приготвят закуска.

— Не се притеснявайте, ще ги освободим — казваше в този момент Корин.

Инис сви рамене:

— Вече няма голяма полза.

— Стоката вече е безполезна, нали? Направо да измират? — изръмжа Ахра.

Инис посочи с палец към руините.

— Вече нищо не ги очаква.

Ахра не каза нищо и смръщено ги поведе на запад, следвайки животинска пътечка.

— Всички да мълчат. Предайте и на останалите — прошепна тя. Сетне се обърна към Корин и другите, намиращи се зад нея. — Старайте се да не позволявате на оръжията си да дрънчат. Все още ни остават няколко мили, но е възможно да са оставили съгледвачи.

Всички прегледаха ножниците и колчаните си. Тобин се приведе и мушна свободния край от ремъка под седлото, като го притисна с бедро. До него Ки стори същото със своя кон.

Слънцето вече изгряваше, но под дърветата в долината бе все още мрачно. Навсякъде около тях се издигаха ели. Каменистата твърд бе осеяна с паднали дървета.

— Теренът не е подходящ за устремна атака — тихо каза Корин към Ахра.

— Така е. Но е добър за изненадващо нападение. Да изпратя ли разузнавачи?

— Да отидем ние? — предложи Димиас.

Но Ахра поклати глава и изпрати двама от хората си.

Тобин леко се надигна в седлото, опитвайки се да открие вражески наблюдатели сред сенките. Не беше точно изплашен, но му се струваше, че под сърцето му се е образувала някаква празнина.

При огледа си установи, че и останалите се чувстват по подобен начин. Лицето на Корин изглеждаше прекалено сковано, за да е истинска решителността му, а Танил броеше стрелите в колчана си. Останалите компаньони също проверяваха въоръжението си или неспокойно се оглеждаха. Ки улови погледа на приятеля си и се усмихна.

Дали Уна се страхуваше, чудеше се Тобин, или първото сражение прогонваше страха от следващите? Съжаляваше, че не се бе сетил да попита.

 

 

След няма и миля притихнал напредък Ки долови миризмата на готварски огньове. Въздухът бе влажен и пренасяше дима ниско. Скоро диплите му можеха да бъдат различени сред клоните. Оръженосецът започна да оглежда дърветата още по-внимателно, неспособен да се отърси от образа на нечии остри очи, следящи го над върха на насочвана стрела.

Но нищо не се случи. Чуваше се единствено мекото потупване на копитата сред горския мъх, преплетено с песента на птиците.

Скоро достигнаха поляна, където слязоха от седлата. Офицерите и компаньоните се събраха около Ахра, а оръженосците се заеха с конете.

— Малко остава — прошепна сестрата на Ки и посочи продължението от пътеката на изток. — Лагерът им се намира на по-малко от половин миля в една долчинка.

Всички погледи се насочиха към Корин. Той се посъветва с Ахра и капитаните, сетне нареди:

— Тобин, ти ще останеш тук заедно с войниците си. Ник, Лута, Куирион, вие оставате с тях. — Последният понечи да протестира, но Корин го спря. — Вие ще пазите фланга ни. Ще изпратя вестоносец, ако имаме нужда от помощ.

— Вие двамата ще останете с тях, защото познавате земята и при нужда ще послужите за водачи — каза Ахра на братята си.

Престолонаследникът стисна новия си амулет, сетне погледна към Порион, който кимна.

— Това е. Вадете оръжия и ме последвайте.

— Ами разузнавачите ни, принце? Не трябва ли да изчакаме завръщането им? — попита Ахра.

— И без това вече става късно. — Корин погледна към просветляващото небе. — Ако са се изгубили, ще се лишим от малкия си шанс за изненада. Хайде.

Той широко размаха меча си и останалите от отряда му го последваха.

— Чухте принца — прошепна Тобин, когато звукът от отдалечаващите се коне утихна.

Оръженосците и хората на Тарин се заеха да връзват конете.

— Връзвайте ги с примка, момчета — тихо подвикна Тарин и развърза стегнатия възел, който Руан бе направил. — Трябва да можем да се измъкнем бързо, ако ни се наложи.

Сетне им оставаше единствено да чакат. И да се ослушват. Нямаше причина да стоят прави, но никой не приседна. С ръце върху дръжките на мечовете или пъхнати в коланите, компаньоните се бяха струпали и наблюдаваха пътеката. Някои от хората на Тарин се разпръснаха, за да обхождат краищата на поляната.

— Чакането винаги е най-трудната част — промърмори Амин.

— В колко сражения си участвал? — попита Лута.

Аминовата напереност отстъпи пред срамежлива усмивка.

— Само две с истински бой, но пък съм чакал доста!

Слънцето бе започнало да наднича над короните на дърветата, когато дочуха първите далечни викове.

Тарин се покатери върху голяма канара в края на поляната, заслуша се и се усмихна.

— Изглежда все пак са успели да ги нападнат изневиделица.

— Всичко ще свърши, без ние да сме помирисали битка — изръмжа Амин. — Защо не идва вестоносецът?

Виковете продължаваха да се разнасят, но изникналият вятър отчасти ги заглуши с шуменето си сред клоните. Тарин остана върху камъка и загледан в пътя. Приличаше на вярно куче, очакващо завръщането на господаря си.

Той беше първият повален.