Лин Флюълинг
Скритият воин (40)

Глава тридесет и девета

Айя пристигна в имението в разгара на лятото, водейки още трима магьосници, които да се присъединят към шайката на Аркониел. Тя остана изключително доволна от напредъка му, особено когато научи, че двамата с Иоли са усвоили заклинанието на Лиан за изпращане на съобщения.

Сега нощите бяха топли и на втората вечер Айя и Аркониел излязоха да се разхождат край реката. Зад тях прозорците на имението сияеха под светлината на свещите.

Придошлите води бяха изхвърлили на брега голям дънер, на който двамата приседнаха и провесиха босите си крака във водата. Аркониел изпрати весело съобщение до Лиан, съдържащо се в синкаво кълбо светлина. След миг смехът й долетя в отговор, обвит в зелена искра.

— Удивително! — възкликна Айя.

— Всъщност заклинанието не е трудно, след като усвоиш последователностите.

— Нямах това предвид. Ти си още млад, Аркониел, и си прекарал по-голямата част от живота си в изпълнението на моите планове. Не помниш ли какво беше преди? Магьосниците рядко живееха заедно и още по-рядко споделяха знанието си. Помниш ли колко обиден се чувстваше, когато някой ти покажеше интересно заклинание, но отказваше да сподели как работи?

— Да. А ти ми каза, че е невъзпитано да разпитвам.

— Така беше. Но тогава времената бяха различни. Трудностите, срещу които сме изправени, ни сближават — говоря както за тези магьосници, така и за онези в Еро.

— Магьосниците от Червейната дупка? — засмя се Аркониел.

— Да. Колко ли подобни групи има из Скала?

— Не забравяй Гоначите. Те бяха първи.

Айя отвратено скриви устни.

— Да, може да се каже. Когато научих за тях, си помислих, че те ще бъдат последните, постигнали обединение. А явно съм грешала. — Тя поклати глава. — Времената се променят.

Аркониел погледна към осветените прозорци.

— Харесва ми, Айя. Приятно ми е да виждам толкова деца на едно място и да ги обучавам. Доставя ми удоволствие и да споделям магиите си с другите.

Тя го потупа по ръката и се надигна.

— Това е и призванието ти.

— Какво искаш да кажеш? Щом приключим задачата ти, всичко ще тръгне както преди.

— Аз не съм толкова сигурна. Помниш ли видението, което ми показа Африйският оракул?

— Разбира се.

— Не ти разкрих цялото видение. Видях и теб.

— И мен?

— Да, застанал в огромен, сияещ бял дом, изпълнен с магьосници. Край теб имаше и чирак.

— Витнир?

— Не, във видението ми ти беше много стар. Сигурно векове по-късно. Освен това детето беше много малко. Тогава нямах представа какво означава образът, но сега започвам да разбирам.

Аркониел отново се обърна към крепостта и поклати глава.

— Това не е сияен дворец.

— Не е, но пък и ти още не си стар. Не, мисля, че това е началото на пътя, който ще оформи живота ти.

— И твоя.

— Мисля, че не.

Думите й го пронизаха.

— Нямам представа за какво намекваш, Айя, но, повярвай ми, ти ще бъдеш добре дошла, където и да ида. Сигурно ти ще бъдеш тази, която ще построи белия дом. Просто си видяла прекалено далеч в бъдещето.

Айя го хвана под ръка и двамата се отправиха обратно.

— Може и да е така. Важното е, че вече разбирам какво съм видяла. И съм доволна.

Известно време и двамата мълчаха. Докато правеше първата си крачка върху моста, възрастната жена попита:

— Как върви работата с порталите? Виждам, че все още си си запазил пръстите.

— Мога да съобщя за вълнуващ напредък. Показах го на Ворнус, който каза, че е виждал кентавър в планините на Нимра да прави нещо подобно. Каза, че това било заклинание на транслокация. Това название ми се струва по-подходящо. С помощта на Ворнус можах да разбера, че магията засмуква предметите като водовъртеж. Проблемът е, че този водовъртеж се движи прекалено бързо. Ако успея да го забавя, ще мога да пренасям и хора.

— Бъди внимателен, момчето ми. Тръгнал си по опасен път. Не съм спряла да се притеснявам още от мига, в който ми направи първата си демонстрация.

— Не се притеснявай, използваме мишки и плъхове. — Той се подсмихна кисело. — Мисля, че ще очистим имението от вредители, докато успеем. И все пак оставам обнадежден.

— Това не е единствената опасност, за която си мислех. Никога не трябва да забравяш последиците от притежаването на подобна сила. Обещай ми, че за момента ще го запазиш в тайна.

— Така ще сторя. Имам доверие на Ворнус и Лиан, но за Малканус не съм сигурен. Той и сега притежава голямо могъщество, на което видимо се наслаждава.

— Винаги съм знаела, че имаш сърце, което умее да познава хората, Аркониел. Ако не допускаш на жалостта да те заслепява, то винаги ще ти служи добре.

Магьосникът трепна заради укора, скрит зад думите й. Макар никога да не бе казвала открито, Аркониел знаеше, че тя така и не му е простила напълно за пощадяването на Ки.