Лин Флюълинг
Скритият воин (4)

Глава трета

На следващия ден Ки все още се чувстваше прекалено слаб и замаян, за да се изправи, затова готвачката поднесе медните сладкиши от пропуснатия рожден ден в стаята му. Всички се събраха там, за да изядат полагащите им се парчета. От Нари Тобин получи нов пуловер и чифт лично изплетени от нея чорапи, а Кони му връчи шест нови стрели. Подаръкът на Ларис представляваше свирка от кост, а Ки и Аркониел срамежливо му поднесоха специална кесия за пренасяне на огнени късчета.

— Страхувам се, че моят подарък остана в Еро — каза му Тарин.

— Моят също — с пълна уста заяви Ки, обяснявайки присламчването си към дара на Аркониел. Главата на оръженосеца все още не бе зараснала, но апетитът му определено се възвръщаше.

За пръв път от много време насам Тобин отново се чувстваше в безопасност. Беше му толкова приятно отново да се намира у дома, и то сред подобно веселие. Единствено присъствието на Айя правеше празненството по-различно от всички предишни.

 

 

На следващия ден Ки се бе възстановил достатъчно, за да не го свърта в леглото, само че Нари не искаше и да чуе. Той се нацупи и не спря да се оплаква, принуждавайки дойката да скрие дрехите му, за да предотврати измъкване.

Едрата жена още не бе затворила вратата, когато Ки вече се надигаше, омотал одеяло около себе си.

— Поне вече не лежа — промърмори той. Само след миг започна да му прилошава, ала той не искаше да признае правотата й. Напук на главозамайването той настоя за игра на бакши, ала след няколко хвърляния започна да вижда двойно и позволи на Тобин да го отведе обратно в леглото. — Моля те, не й казвай — помоли Ки и затвори очи. Объркваше го да вижда двама мръщещи се насреща му Тобиновци.

— Няма, но ти по-добре я послушай. — Оръженосецът чу как приятелят му се настанява до леглото. — Все още изглеждаш слаб.

— Утре ще се оправя — убедително отвърна Ки, повече от всичко желаещ думите му да се превърнат в истина.

 

 

Започна да застудява. Все по-често от неясното небе се спускаха снежинки. Мъртвата трева в поляната всяка сутрин осъмваше сред слана.

Ки омиташе всичко, което готвачката му изпращаше — бульон, крем карамел, печени ябълки — и много скоро поднови настояванията си за месо. И освен това не спираше да се оплаква от пленничеството си. Той се стараеше да се представи за възстановен, ала Тобин виждаше, че приятелят му все още е далеч от оздравяването — уморяваше се бързо, освен това очите все още му погаждаха номера.

Игрите отдавна им бяха омръзнали, но тъй като състоянието на Ки все още не позволяваше да възобновят дуелите с тренировъчни мечове, Тобин измисли нови забавления. Той разположи купчина завивки и възглавници около модела на града, от която позиция двамата разглеждаха познатите улици и се опитваха да отгатнат къде са в момента спътниците на принц Корин, останали в Еро.

Ки повдигна покрива на кутията, изобразяваща Стария дворец, и извади малката златна плоча, поставена до дървеното тронче. Обърна я към светлината и присви очи към дребните букви, инкрустирани върху метала.

— Очите ми се възстановяват. Вече мога да разчета. Дордето Телатимида властвува, Скала нивга не ще бъде сразена. Всъщност това е първият път, в който поглеждам към нея, откакто Аркониел ни научи да четем. — Гъстите му вежди се сключиха в смръщване. — Някога замислял ли си се как би реагирал вуйчо ти, ако узнае за този модел? Същинската плоча вече я няма. Татко казваше, че Ериус я стопил, а всички каменни копия, стоящи по кръстопътищата, разрушил.

— Прав си. — Всъщност Тобин не се бе замислял по-рано. Но сега заплахата му се струваше далеч по-голяма. Той се огледа, чудейки се къде ли би могъл да я прибере. Този модел бе опасен, но пак си оставаше дар от баща му.

И не само дар, а и съобщение. Едва сега той осъзна, че моделът на града не е целял единствено да го развеселява. Баща му го бе подготвял за деня…

— Тоб, добре ли си?

Тобин стисна плочката и се изправи.

— Да. Просто се бях замислил за баща си. — Той отново се огледа. И тогава го споходи вдъхновение. — Сетих се.

Следван от Ки, Тобин бързо отиде в собствената си стая и отвори сандъка си с дрехи. След захвърлянето на куклата той не я бе докосвал, но сега я извади и откри достатъчно голям процеп между шевовете, в който да мушне плочката. След това той разтърси куклата, за да се убеди, че скритото няма да се изхлузи. Приключил, Тобин я прибра обратно и с усмивка се обърна към приятеля си.

— Готово. Нея вече съм свикнал да крия.

 

 

Покоят на следващото утро бе натрошен от звука на копита, задаващи се откъм Алистънския път. Момчетата изоставиха играта си и забързаха към прозореца.

— Поредният вестоносец на лорд Орун — каза Тобин, мръщейки се към жълтата ливрея на конника. Сифъс и Кадмен го посрещнаха на портата.

Ки го погледна.

— Поредният? Имало е и друг? Тобин?

Тобин отчопляше лишей от каменния перваз.

— Той бе донесъл съобщение да се върна в Еро, но Тарин бе писал, че съм прекалено зле, за да яздя.

— И това е всичко?

— Не — призна Тобин. — Орун пишеше още, че щял да уведоми краля.

— За мен?

Тобин мрачно кимна.

Ки не каза нищо, а отново се загледа навън. Но тревогата в очите му личеше.

 

 

Тарин беше този, който им донесе новините.

— Същото като преди. Твоят опекун очаква завръщането ти.

— И бърза да се отърве от мен — допълни го Ки.

— Боя се, че е така.

Оръженосецът оклюма.

— Аз съм виновен, нали, Тарин? Предоставих му причина. Трябваше да те потърся веднага щом разбрах, че Тобин е изчезнал. Не зная защо послушах… — Той разсеяно потърка цицината на челото си и печално погледна към Тобин. — Мислех единствено как да те настигна. А погледни какво направих!

— Няма да му позволя да те отпрати. Какво точно пише в писмото?

Тарин му подаде свитъка и Тобин бързо го прегледа.

— Иска да тръгна още днес! Но Ки още не е в състояние да язди.

Мъжът се усмихна кисело:

— Не мисля, че лорд Орун се интересува от състоянието на Ки. Но ти не се притеснявай. В момента Нари обяснява на вестоносеца, че треската ти все още не е отминала. Препоръчвам ти да се оттеглиш в стаята си, докато той си иде. Не бих се изненадал, ако лакеят поиска лично да провери.

— Нито пък аз — отбеляза Айя, изникнала на прага. — Но преди да се скриеш, би ли дошъл горе? Трябва да ти покажа нещо. Само на теб — додаде тя, когато Ки понечи да ги последва.

Тобин го погледна безпомощно и последва магьосницата.

— За какво става въпрос? — попита той веднага щом двамата се озоваха в коридора.

— Има неща, за които трябва да поговорим, докато все още има време. — Тя поспря. — Донеси и куклата, ако обичаш.

Тобин изпълни молбата й. Аркониел ги посрещна в кабинета си. Той не беше сам — Лел също присъстваше. Нейната поява изненада принца, но го зарадва, въпреки сериозния й вид.

— Ти викал брат? — попита вещицата. Тобин предположи, че тя вече знае отговора.

— Не — призна момчето.

— Повика.

Тобин се поколеба, сетне бързо изрече словата.

Призракът изникна в най-далечния от вратата ъгъл. Изглеждаше слаб и окъсан, но хладината на присъствието му се усещаше из цялото помещение.

— Е, какво мислиш? — попита Айя.

Лел се втренчи в духа, а после сви рамене.

— Казала: обвързване по-силно. И той по-силен.

— Интересно дали Ки ще е в състояние да го вижда? — промърмори Аркониел.

— Няма да му позволя да се навърта около Ки! — гневно заяви Тобин и се обърна към брат си. — Вече никога, никога няма да те призовавам, освен ако не обещаеш, че вече няма да го нараняваш! Не ме е грижа какво казва Лел! — Той заплашително разклати куклата. — Обещай, иначе ще те оставя да умреш от глад.

В черните очи на призрака блесна омраза, но тя бе насочена към магьосниците, а не към Тобин.

— Никой не го видя в стаята на Тобин — казваше в този момент Айя, която не обръщаше никакво внимание на избухването му.

— Онези, кои могат, вижда го сега по-ясно — рече вещицата. — Пред останали той също може показва се.

Тобин отново се вгледа в брат си. Сега отблясъкът на лампата падаше върху него по същия начин, както и върху останалите в стаята. Преди не бе изглеждало така.

— Сега той изглежда… по-истински.

— Бъде по-трудно раздели ви, кога дойде време, но няма как.

За момент любопитството надви гнева му.

— Ела тук — обърна се Тобин към призрака и протегна ръка да го докосне. Но ръката му срещна само въздух, както преди. Братът се усмихна широко. Приличаше повече на животно, оголващо зъби. — Върви си!

Момчето изпита облекчение, когато озлобеният дух се оттегли.

— Сега свободен ли съм?

— Само още минутка — спря го Аркониел. — Помниш, че ти обещах да те науча да защитаваш мислите си, нали? Време е за този урок.

— Но то не е магия. Ти спомена и това.

— Защо толкова се страхуваш от магията, Тобин? — попита Айя. — Точно тя те е защитавала през всички тези години. Освен това тя поражда прекрасни неща. Сам си имал възможност да се убедиш в това. С един жест мога да създам огън без гориво или храна в пустошта. Защо я ненавиждаш?

Защото магията означаваше изненади, страх, мъка и опасност, помисли си Тобин. Само че той нямаше намерение да им казва това. Не искаше да им предостави подобно превъзходство. И просто сви рамене в отговор.

— Има много магии, кийса — тихо каза Лел. За момент върху страните й затанцуваха скритите символи. — Ти стори добре уважава. Някоя магия добра, друга магия лоша. Но ние зло не причинили теб, кийса. Ние защитили.

— И това не е истинска магия, просто е защита срещу магия — увери го отново Аркониел. — От теб се иска единствено да си представиш нещо. Би ли могъл да си представиш морето?

Тобин се замисли за пристанището в Еро, с огромните търговски кораби, спуснали котва, край които се поклащат малки рибарски лодки.

Той усети лек хладен допир върху челото си, макар че никой не бе помръднал.

Айя се усмихна:

— Това беше много добре.

— Казала ви — рече Лел.

Тобин отвори очи.

— Това ли е всичко?

— Това беше началото, и то отлично начало — отвърна Аркониел. — Но трябва да се упражняваш при всяка възможност. И да го правиш всеки път, когато Нирин или някой от Гоначите е наблизо. Трудността е да не личи, че полагаш умишлени усилия да мислиш точно за това.

— В началото Аркониел кривеше лице като паралитик — отбеляза Айя и с привързаност погледна към ученика си. Същия поглед понякога Нари отправяше към Тобин. — Но не бива всеки път да мислиш за едно и също нещо. Най-безопасно е да използваш нещо, което си правил току-що. Например, ако се връщаш от лов със соколи, мисли за ремъци, белези, звъна на камбанките…

Тобин опита отново, размишлявайки за неотдавнашната игра с Ки.

— Отново отлично! — каза Аркониел. — Но помни, най-добрата ти защита срещу Нирин и подобните му е никога да не им даваш повод да надничат в главата ти.

 

 

На следващия ден Тобиновите извинения поеха към Еро. От прозореца на Ки момчетата се плезеха към оттеглящия се пратеник.

Ки най-сетне се чувстваше достатъчно добре, за да избегне задушаващите ограничения на Нари. Двамата се разхождаха из имението, а после наминаха и в казармените помещения. Ки искаше да посети и Аркониел, само че на почукването на вратата му не последва отговор.

Приятелите поеха обратно по коридора. Ки бе останал странно умърлушен от неявяването на магьосника.

— Къде ли може да е?

— Ще се появи — сви рамене Тобин. — Даже вчера вечерта го видях. Защо се интересуваш толкова?

— Не съм го виждал от празненството — напомни му Ки. — Започвам да си мисля, че той ме отбягва.

Тобин леко го удари по рамото.

— Че защо би правил това?

 

 

Ки остана неприятно изненадан от скоростта, с която новопостъпилата енергия го напусна. Към средата на следобеда той се чувстваше изтощен и отново започваше да вижда двойно. Това го ужаси, защото Айя го бе уверила, че тези прояви скоро ще изчезнат. Мисълта за евентуална нейна заблуда бе прекалено ужасяваща, за да бъде проследявана. Кой би искал сляп оръженосец?

Както винаги, Тобин усети как се чувства приятелят му и помоли да им донесат ранна вечеря.

Тази нощ двамата спаха в стаята на Тобин. Ки въздъхна удовлетворено, когато се отпусна между завивките. Макар че това щеше да продължи само още няколко дни, хубаво беше да се завърне към приятното минало. От дни не се бе замислял за Еро или за тамошните си врагове.

 

 

Из главата на загледания в тавана Тобин се въртяха сходни мисли. Част от него тъгуваше за Корин и вълнението в двореца. Но гневните послания на Орун помрачаваха всичко това. Не за пръв път му се прииска нещата никога да не се бяха променяли.

— Проклетото чело отново ме сърби — оплака се Ки и обърна лицето си към Тобин. — Как изглежда?

Тобин отмести перчема му. Над дясното око на приятеля му все още се издигаше подута рана, започваща досами косата. Цицината бе започнала да позеленява.

— Сигурно си се ударил в някакъв камък, когато си паднал. Още ли боли?

Ки се засмя.

— Не започвай и ти да се паникьосваш! Имам чувството, че щях да се възстановя по-бързо, ако не ме принуждаваха да лежа толкова дълго. Дъртият никога не би ми позволил да лежа така. — Той отново говореше с предишния си диалект, очевидно под влияние на спомените. — Освен ако не си си строшил крак или не си изкормен, нямаш оправдание да не си изпълняваш задълженията.

— Още ли ти е мъчно за близките?

Ки сключи ръце над гърдите си.

— Неколцина от тях. Ахра и двама-трима от братята.

— След като оправим нещата в Еро, бихме могли да ги посетим — предложи Тобин. — Бих искал да видя дома ти.

Ки се извърна.

— Не, не би искал.

— Защо?

— Повярвай ми. — Той се ухили към приятеля си. — Билайри да ме тръшне, та аз самият не искам да се връщам там. На теб пък защо ти е дотрябвало?

Тобин изостави темата. Нека Ки запази и своите тайни. Той отново зарови пръсти в косата на Ки, преструвайки се, че оглежда раната.

— Поне ще остави хубав белег.

— Но не и история, с която да се гордея — изръмжа Ки. — Дали момичетата ще повярват, ако кажа, че по пътя сме срещнали пленимарци? А може би разбойници? Бас ловя, че Уна и Марили ще повярват.

Тобин се засмя, но в същото време бе прободен и от позната ревност. Немалко истории бе изслушал за похотливостта на рода, към който принадлежеше приятелят му. Самият Ки също бе започнал да проявява засилен интерес към всичко, облечено в рокля.

Собствената му свенливост в това отношение му бе спечелила значителни подигравки от останалите компаньони. Дори Ки понякога си позволяваше някое и друго шеговито подмятане. Всички — включително Тобин — го бяха отдавали на стеснителност.

До този момент.

Все още заровил пръсти в косата на приятеля си, Тобин осъзна какво означава изпълнилото го гневно чувство. Той отдръпна ръка и се отпусна по гръб, придърпвайки завивка до брадичката си.

Не харесвам момичетата по такъв начин, защото…

Тобин опря лакът върху челото си, за да скрие изникналата по страните му червенина, и усилено приложи номера, на който го бе научил Аркониел. Замисли се за зимната козина на Госи, за студените дъждовни капки, стичали се по врата му, за силното вкопчване на соколови нокти върху юмрука му — стараеше се да мисли за всичко друго, но не и за гузната разпаленост, която се бе разнесла из него. За всичко друго, но не и за начина, по който пръстите му бяха запомнили допира на меката коса.

Аз съм момче. Ки никога не би…

Ки бе притихнал. Тобин най-сетне се осмели да отдръпне ръка от челото си и го видя да се взира към гредите. След миг оръженосецът въздъхна:

— Какво ще правим с Орун? Ами ако този път той успее да накара вуйчо ти да ме отпрати?

— Казах ти, няма да позволя.

— Зная. — Ки се усмихна широко и хвана ръката на Тобин, но пак оставаше притеснен. — Каквото и да стане, Тоб, винаги ще те подкрепям, дори и като прост войник от свитата ти. — Вече бе престанал да се усмихва, говореше сериозно и искрено. — Каквото и да става, ще можеш да разчиташ на мен.

— Същото се отнася и за теб — смотолеви Тобин, разкъсван между вина и благодарност. — Сега заспивай, преди Нари да е довтасала и да те е принудила да спиш отделно.

 

 

На следващия ден пристигна трети вестоносец. Без да се замисля, Тобин отиде да види какви новини е донесъл пратеникът. Тарин, който разговаряше с вестоносеца в залата, изненадано погледна към слизащия Тобин. Но в момента принцът бе прекалено разсеян, за да осъзнае хвърления насреща му поглед.

Посетителят им се оказа личният прислужник на лорд Орун — Бисир. Той бе тих и скромен, с приятния външен вид, споделян от всички млади мъже на служба при канцлера. С големите си тъмни очи и неспокойни ръце той винаги бе напомнял на Тобин за заек. Принцът бе имал основание да запомни Бисир, защото последният бе един от малцината слуги на Орун, отнасяли се добре към него. И, по-важно, към Ки.

— Нося ви писмо от лорд Орун, принце — каза Бисир с тон, по-подходящ за извинение, сетне протегна запечатан свитък. — Позволете да кажа, че се радвам да ви видя на крака. От предишното писмо на капитан Тарин господарят ми бе останал с впечатлението, че здравето ви е изложено на голяма опасност.

Едва сега Тобин осъзна грешката си. Току-що се бе лишил от оправдание. Той разчупи печатите и разгърна писмото, за да види, че грешката му не е била от значение. Орун му повеляваше да се прибира незабавно, дори и ако трябваше да поеме с кола.

 

 

— Всичко е наред — уверяваше го Ки. — Вече мога да яздя.

Но Айя не беше толкова сигурна. Тази вечер всички си легнаха унили. Тобин дълго не можа да заспи и отправи гореща молитва към Сакор и Илиор. А после се зачуди дали боговете биха обърнали внимание на молба, която не е била придружена от дима на изгорен оброк.

Първото нещо, което Тобин забеляза след събуждането си на следващата сутрин, бе белотата върху пода. Сняг. През нощта един от прозорците се бе отворил под вятъра, който и сега продължаваше да навява снежинки. Принцът скочи от леглото и изтича до прозореца, за да се приведе навън, смеейки се.

Поляната бе изчезнала, покрита от дълбоки преспи. Покривът на казармата можеше да бъде различен сред преспите, но мостът не личеше.

Тобин загреба шепа сняг и замери все още спящия си приятел. Изглежда боговете все пак бяха проявили щедрост.

 

 

Бурята трая три дни, принуждавайки и Бисир да остане с тях. Това доведе до известни затруднения — Аркониел трябваше да остане скрит на горния етаж, за да не бъде забелязан.

В началото младият лакей бе много неспокоен. Определено не се чувстваше на мястото си сред подобно провинциално домакинство. Тук за него нямаше работа, нямаше кому да прислужва. Тъй като жените не го искаха в къщата, Кони и още неколцина от по-младите войници се нагърбиха с отговорността за него и го отведоха в своята постройка. Крачещ сред грубите войници, той приличаше на човек, отправен към бесилото.

Тобин и Ки го видяха едва на следващата сутрин. Макар с необичайно смачкани дрехи, той се смееше заедно с войниците — нещо, което Тобин трудно би могъл да си представи за него.

 

 

Дори и след края на бурята пътищата останаха затрупани. В продължение на три блажени седмици момчетата живяха така, сякаш изобщо не бяха посещавали Еро.

Снегът не позволяваше езда, само че те си намираха множество други занимания — стреляха с лък, устройваха сражения със снежни топки, издигаха цели ескадрони от снежни човеци и се упражняваха с мечове. Кони успя да убеди и Бисир да вземе участие в тези начинания, но лакеят, очаквано, се оказа слаб боец.

В редките случаи, когато Ки и Тобин успееха да се измъкнат, двамата отиваха да търсят Лел из краищата на гората. Само че вещицата или бе пленена някъде под преспите, или отказваше да се покаже.

 

 

Ки бе възвърнал предишната си сила, но все още изпитваше затруднения с очите, когато се прицелваше. Смяташе да потърси съвета на Тарин, но вместо това една вечер, когато Тобин заспа, той се озова пред вратата на Айя. В началото оръженосецът се чувстваше неловко край нея, макар магьосницата да го посрещна приветливо и дори го почерпи с греяно вино. Накрая Ки все пак се престраши да обясни причината за идването си. Айя изглеждаше облекчена.

— Очите? Ще видя какво мога да направя.

Възрастната жена се приведе над него и притисна ръка до челото му. Няколко минути тя остана така, притворила очи, сякаш заслушана. Ки усети хладен гъдел да се разлива по кожата му. Усещането не беше неприятно.

— Не сте ми казвали, че сте целителка.

— Поназнайвам някои неща — промърмори магьосницата. Скоро отдръпна ръка и с удовлетворено изражение заяви: — Няма основание за притеснение. Раната ти все още не се е излекувала напълно. Убедена съм, че скоро проявленията й ще изчезнат окончателно.

— Надявам се. Защото когато се върна…

— Ще трябва отново да се доказваш — с обичайната си мъдрост отгатна тя. — Твоите приятели вече познават същината ти. А мнението на враговете си няма да промениш, каквото и да правиш.

— Моите приятели — промърмори Ки, мислейки си за Аркониел. Колкото и да го убеждаваше Тобин, оръженосецът бе уверен, че магьосникът го отбягва. Последният го бе посетил съвсем за кратко по време на оздравяването му, а впоследствие бе изчезнал изцяло. Тази внезапна и неочаквана студенина бе трудна за понасяне.

Ки не се бе осмелил да пита Тарин, защото се страхуваше от отговора. Само че сега не можеше да се сдържа повече. Айя познаваше Аркониел по-добре от всички останали.

— Аркониел сърди ли ми се, задето позволих на Тобин да избяга?

Айя повдигна вежда.

— Да ти се сърди? Защо реши така? Той се крие, за да не бъде видян от принудителния ни гост.

— Но той ме отбягва много преди появата на Бисир.

— Той непрекъснато пита за теб.

Ки премигна.

— Така ли?

— Да.

— Но аз не съм го виждал.

Айя приглади робата си.

— Погълнат е от работа над поредното си заклинание. Това отнема почти цялото му време.

Ки въздъхна. Очевидно тази заетост не бе попречила на Аркониел да призовава при себе си Тобин.

Изглежда магьосницата разпозна съмнението в очите му, а може би бе докоснала ума му. Във всеки случай тя се усмихна.

— Не се притеснявай за това, дете. Болестта ти го уплаши повече, отколкото той би искал да признае. Може да го показва по странен начин, но той е много привързан към теб. Ще говоря с него.

Ки направи дълбок поклон. Все още изпитваше прекалено страхопочитание към нея, за да я прегърне.

— Благодаря ви, господарке. Щеше да ми стане много мъчно, ако той бе престанал да ме харесва.

Ръката й неочаквано го помилва по бузата.

— Дори не бива да си мислиш подобни неща, дете.