Лин Флюълинг
Скритият воин (3)

Глава втора

Тобин се събуди във фотьойла, със слънце, блестящо в лицето му, и с наметалото на Тарин, внимателно обвито около тялото му. Той се протегна и насочи поглед към леглото на приятеля си.

Ки не беше помръднал, но бузите му изглеждаха далеч по-розови от преди. Тобин пъхна длан под завивките и откри ръката му. Тя бе топла, друг окуражаващ признак.

— Чуваш ли ме, Ки? Спиш цяла вечност. Денят е прекрасен, само за езда. Събуди се, моля те.

— Остави го спи, кийса.

— Лел? — Тобин се извърна изненадано към вратата. Но тя оставаше затворена. Вещицата се намираше точно зад него, обградена от овал странна светлина. Зад нея се виждаха дървета, храсти и преспи. Наоколо прелитаха снежинки, отпускащи се в гъстата й коса и върху роклята й. Сякаш принцът гледаше към нея през прозорец. Отвъд овалния образ стаята изглеждаше непроменена.

Удивен, Тобин протегна ръка, но очертанията бързо се отдръпнаха от допира му и се свиха. Единствено лицето на вещицата остана да се вижда.

— Не! Не докосва — предупреди тя. — Аркониел те доведе. Остави Ки почива.

Лел изчезна, оставяйки Тобин с отворена уста. Той не разбираше какво е зърнал току-що, но побърза да последва заръката й.

— Скоро ще се върна — обеща той и се приведе над спящия, за да го целуне леко по превързаното чело. Засрамен от неочаквания си импулс, Тобин бързо излезе и се отправи към стаята на Аркониел, като прескачаше по две стъпала.

 

 

На дневна светлина коридорът изглеждаше съвсем нормален. Вратата към кулата по нищо не се отличаваше от останалите двери. Вратата на работния кабинет стоеше отворена, а от вътрешността му долитаха гласовете на Аркониел и Айя.

Тобин завари магьосника да оформя плетеница от светлина над масата. Нещо удари стената близо до главата на момчето и тупна на пода. Сепнат, принцът сведе поглед, за да установи, че нещото е обикновено бобово зърно.

— И това е най-големият ми напредък — оплака се Аркониел. Изглеждаше уморен. Когато зърна Тобин, бръчките му на притеснение се изостриха. — Какво има? Да не би Ки…

— Той спи. Искам да отида при Лел. Тя ме повика. Каза, че трябва да ме заведеш.

— Казала? — Аркониел се спогледа с наставницата си, сетне кимна. — Да, ще те заведа.

 

 

Навън валеше сняг, досущ като в образа, който вещицата му беше показала. Едрите снежинки се стопяваха почти веднага при допира си със земята, но оставаха полепнали като глазура по клоните.

В студа Тобин можеше да види дъха си. Пътят зад имението бе покрит със засъхнали листа, червено-жълт килим, който хрущеше под копитата на Госи. Далеч пред тях върховете блестяха на фона на сивото небе.

Пътьом, той се опита да обясни на Аркониел видяното.

— Да, това е нейното прозоречно заклинание, както го нарича — отвърна магьосникът, за когото чутото не представляваше изненада.

Мърлява, с редеещи зъби, облечена в безформена кафява рокля, украсена с еленови зъби, Лел приличаше по-скоро на просякиня, отколкото на вещица. Тя ги посрещна с широка усмивка:

— Кийси още не закусвали. Елате, аз ви нахраня.

Сякаш никоя от онези странности не се бяха случвали, тя просто се обърна и пое сред дърветата. Тобин и Аркониел привързаха конете си и я последваха.

Убежището на Лел също бе охранявано с магия. За цялото време, през което Тобин я познаваше, той нито веднъж не бе могъл да разбере къде точно в гората се е приютила тя. Интересно дали Аркониел знаеше?

Лъкатушещият път най-сетне ги отведе до поляната, където се намираше дъбът й. Баба дъб, както вещицата наричаше дървото. Тобин бе забравил колко е голям. Дънерът бе с големината на малка колиба. Огромният ствол се бе разпукал в кухина, която не го бе убила. Самотни червеникави листа все още се поклащаха сред клоните му. Земята под него бе осеяна с жълъди. Близо до отвора, служещ за врата, проблясваше огън. За момент вещицата се скри вътре, за да изникне с купа сушено месо и няколко ябълки.

Тобин не проявяваше интерес към храната, но Лел постави дървената съдина в ръцете му и отказа да промълви, докато той и Аркониел не се подкрепиха.

— Сега влезе — каза тя и отново потъна в ствола. Магьосникът се надигна да ги последва, само че вещицата го спря с поглед.

В средата на естественото помещение гореше втори огън. Лел спусна еленовата кожа, служеща за врата, и се настани на сламеника край огъня, правейки знак на Тобин да седне до нея. Когато принцът го стори, тя обърна лицето му към светлината и го огледа внимателно. Сетне дръпна яката му надолу, за да провери белега.

— Добре — каза вещицата и посочи към скута му. — Виждал още кръв?

Тобин се изчерви и поклати глава.

— Това няма да се случи отново, нали?

— Някой ден след много време. Но ще чувстваш луна в корем.

Тобин си спомни болката между хълбоците, която го бе накарала да избяга от Еро.

— Това не ми е приятно. Боли.

Лел се засмя.

— Никое момиче не харесва.

Тобин потръпна при споменаването на тази дума, а Лел не обърна внимание. Тя протягаше ръка към сенките зад гърба си, за да му подаде малка торбичка със сушени листа.

— Това акош. Ако болка яви се, направи чай с толкова. Не повече. — С два пръста тя защипа от сухите листа и се престори, че ги поръсва над ръба на въображаема чаша.

Принцът прибра торбичката под дрехата си и сключи пръсти.

— Не искам това, Лел. Не искам да бъда момиче. И не искам да бъда… кралица.

И тази дума му беше трудно да изрече.

— Ти не промени съдба, кийса.

— Съдба? Ти си сторила това. Ти и магьосниците!

— Майка богиня и Светлоносеща така рекли. Те прави съдба.

Тобин повдигна очи и видя, че тя го наблюдава с тъжен поглед. А Лел посочи към небето и продължи:

— Богини жестоки към теб. Към теб и брат.

— Аркониел каза ли ти какво е сторил брат ми? Никога повече няма да го призовавам. Никога! Ще ти донеса куклата. Ти го пази.

— Не, ти пази. Трябва ти пази. Ваши души сплетени. — Вещицата показно събра пръсти.

Ръцете на Тобин се свиха в юмруци.

— Мразя го!

— Той нужен ти. — Вещицата взе ръцете му в своите и заговори директно в ума му. — Двамата трябва да бъдете заедно, за да се запази магията. Той е озлобен. Но какъв би могъл да бъде, след като е принуден да гледа как ти живееш живота, предназначен за него? Не ти ли е по-лесно да го разбереш сега, когато вече знаеш истината?

Тобин не искаше да разбира или прощава, само че казаното от нея все пак го засегна.

— Ти го нарани, когато приши онази кост в мен. Той плачеше с кървави сълзи.

Лел сгърчи лице в болка.

— Той не трябваше да остава жив, дете. Сторих всичко, което можех да направя за него, но той не е спирал да тежи на сърцето ми още от самото начало.

— На теб ли тежал? — избухна принцът. — Теб те нямаше, когато той ме нараняваше, нараняваше родителите ми и се нахвърляше върху слугите… И едва не е убил Ки! — изстреля той на един дъх, преди да избухне в плач. — Виждала ли си Ки? Той повече няма да се събуди.

— Ще се събуди. А ти ще запазиш куклата и ще се грижиш за брат си.

Тобин гневно обърса очите си.

— Не е справедливо!

— Тихо, кийса — остро каза тя и отдръпна ръцете си. — Божествата не се интересуват от справедливост. Нима е справедливо аз да стоя тук, далеч от народа си? Нима е справедливо да се свирам в хралупата на дърво? Правя това заради теб. Всички страдаме заради теб.

Принцът потръпна като ударен. Тя никога не бе говорила с него по такъв начин. Никой не му бе казвал подобни неща.

— Ти бъдеш кралица на Скала. Това твоя съдба — продължи гласно тя. — Би ли изоставил народ си? — Вещицата бе възвърнала и предишната си мекота. — Ти млад, кийса. Прекалено млад. Всичко това един ден свърши. Кога махнеш кожа на брат, и двама свободни.

— Но кога ще стане това?

— Аз не вижда. Може би Илиор ти каже?

Лел го помилва по бузата, взе дланта му и я притисна към дясната си гръд. Тя бе мека и тежка под грубия вълнен плат.

— Един ден ти ще бъдеш жена, кийса. — Думите на вещицата отново докосваха съзнанието му. — Виждам страха в сърцето ти — страх, че ще изгубиш силата си. Но жените също притежават могъщество. Защо мислиш, че твоята лунна богиня е поставила кралици начело на Скала? Всички тези кралици са били воини. Не забравяй това. Жените носят луната в кръвта и в сърцата си.

Тя докосна китката над дланта си. Тънкият полумесец на нарастваща луна бе изникнал сред кожата, очертан с фини черни ивици.

— В момента ти си това: зрееща месечина. — Под раздвижения й пръст изникна кръг, докосващ външната извивка на сърпа. — Но когато узрееш в пълнолуние, ще познаеш силата си.

Под Тобиновото око на артист изглеждаше, че рисунъкът е недовършен: образът на пълната луна трябваше да бъде последван от обърнатия в срещуположна посока смаляващ се сърп. Но Лел отдръпна пръста си и внимателно докосна принца по корема.

— Ти ще създадеш велики кралици. — В очите й Тобин видя уважение. — Разкажи им за народа ми, Тобин. Научи и магьосниците си.

— Айя и Аркониел знаят. Потърсили са те, когато са се нуждаели от помощ.

Лел изсумтя и се отдръпна.

— Малко като тях — гласно каза тя. От колана си изтегли сребърен нож, убоде левия си палец и изцеди капка кръв. С нея очерта полумесец върху челото на Тобин, който обгради в кръг. — Богиня майка пази теб, кийса. — Тя целуна знака, който бе очертала. — Сега върви.

Вън Тобин поспря край потока, за да види рисунъка върху челото си. Но над веждите му нямаше нищо — може би очертанията бяха изчезнали под целувката й? За момент той остана загледан във водата, очакващ да види другото лице. Но за негова радост то не се появи.

 

 

Тобин прекара остатъка от деня край Ки, наблюдавайки как Нари и готвачката се суетят около приятеля му, внимателно наливат бульон между устните му и подменят дебелите вълнени одеяла под него, когато се наложеше. Болеше го да вижда оръженосеца си така безпомощен. Ки беше на тринадесет, много над възрастта, оправдаваща подобни грижи.

Повече от всичко принцът искаше да остане сам, ала сега биваше обграден от постоянно внимание. Първо Тарин му донесе восък за моделиране и остана с него. После сержант Ларис и още неколцина от бойците изникнаха с предложения за игра на ашици, само че на Тобин не му се играеше. Всички те се опитваха да го развеселят, шегуваха се и разговаряха с Ки, ала от всичко това принцът само се чувстваше по-зле. В момента не му се говореше за коне или лов, включително и с Тарин. Струваше му се лъжа да разговаря за подобни неща в този момент. Думите на Лел не му даваха покой, караха го да се чувства като непознат в собственото си тяло. Тайните му бяха заседнали като упорити семенца между зъбите и заплашваха да изхвърчат в първия миг на невнимание.

— Само изморявате клетия Тобин! — възкликна Нари, изникнала с пореден кат чаршафи за смяна. — Той съвсем скоро се надигна от леглото. Вървете си и го оставете да почива!

Тя пропъди войниците, но Тарин се задържа.

— Искаш ли да остана, Тобин?

Като никога, не му се искаше.

— Съжалявам. Просто съм уморен.

— Крайно време е да си лягаш — заяви Нари. — Ще ти донеса малко бульон и нагорещена тухла за краката.

— Не. Нека остана при него.

— Тобин може да спи и тук. Онова кресло е добро за подремване. — Смигвайки над рамото си, Тарин внимателно изведе упорстващата Нари.

Принцът се сви във фотьойла и известно време наблюдава гръдния кош на приятеля си, който се повдигаше бавно. Сетне премести поглед към клепачите му, внушавайки им да се отворят. Накрая се отказа и взе восъка, който Тарин му бе донесъл, откъсна парче и започна да го размачква между дланите си, за да омекне. Приятното ухание и познатият допир бързо го успокоиха. Той започна да оформя малък кон — тези фигурки бяха любимите на Ки. Скоро след пристигането на оръженосеца Тобин му беше дал дървена фигурка в подобна форма, която Ки непрекъснато носеше около врата си. Впоследствие Тобин нееднократно бе предлагал да замени подаръка с друг, плод на нарасналото му умение, ала приятелят му отказваше категорично.

По време на оформянето на гривата (с нокът) Тобин усети, че някой е застанал на прага. Айя се усмихна, когато той се обърна към нея. Изглежда магьосницата го беше наблюдавала.

— Може ли да вляза?

Момчето сви рамене в отговор. Тълкувайки това като покана, възрастната жена си придърпа стол и се приведе, за да разгледа изработваната от него фигурка.

— Много е красив. Оброк ли е?

Тобин кимна — възнамеряваше да го дари в домашното светилище. Само че муцуната бе прекалено дълга. Той отщипа част от носа, но пък сега главата стана прекалено къса. В крайна сметка момчето се отказа и смачка цялата фигурка.

— Просто искам да остана такъв, какъвто съм! — прошепна Тобин.

— За още известно време действително ще бъде така.

Принцът докосна лицето си, проследявайки познатите черти. Лицето, показано му от Лел, бе съдържало повече мекота, по-заоблено. Сякаш скулптор бе прибавил малко восък към страните му и ги бе загладил с палец. Но очите си бяха неговите. И сърповидният белег върху брадичката.

— Ти… виждаш ли… я?

Виждаш ли ме бе прекалено тежък въпрос. Тобин нервно започна да мачка восъка.

Айя се засмя.

— Не, в безопасност си.

Тобин знаеше, че тя има предвид безопасност от крал Ериус и маговете му, само че не за тях се интересуваше. Какво щяха да кажат Корин и останалите момчета, ако узнаеха? На момичетата не се разрешаваше да бъдат компаньони.

Айя се надигна да си върви, но спря и погледна към новия кон, оформящ се в ръцете му. От привързана към колана си кесия тя извади няколко меки пера, които му подаде.

— Бухал — каза Тобин, разпознавайки шарките.

— Да. За Илиор. Добре ще е понякога да отправяш дарения към Светлоносната. Просто ги изгори.

Когато тя си отиде, Тобин насипа малко жарава в месинговия съд за дарове и го отнесе до домашното светилище. Там той прошепна молитва към Сакор да помогне на Ки, положи восъчния кон върху въглените и ги раздуха, за да стопи дара. Целият оброк бе погълнат, знак, че богът го е чул. Сетне принцът взе едно от перцата. Не се бе сетил да попита каква молитва е подходяща за този дар, затова просто го остави върху жаравата и прошепна:

— Илиор, помогни ми. Помогни и на Ки.

Перото задимя за момент, сетне пламна и рязко изчезна сред зеленикав проблясък. Неочаквани тръпки изпълниха тялото на Тобин. Бог Сакор никога не се бе отзовавал толкова категорично на молбите му. Повече изплашен, отколкото убеден, Тобин изсипа пепелта обратно в камината и забърза към горния етаж.

 

 

Следващият ден почти не се отличаваше от предния, само дето протече по-бавно. Ки все така спеше. На разтревожения Тобин му се струваше, че приятелят му е пребледнял още повече, макар Нари да твърдеше обратното. Принцът изработи двадесет и три конски фигурки, наблюдава как Ларис тренира войниците в двора, подремна във фотьойла. Дори си поигра с фигурките от миниатюрния град, макар да беше прекалено голям за подобна занимавка и бързо да се отдръпваше, когато доловеше нечие приближаване.

Тарин донесе подноси с вечеря и остана да се храни с него. Тобин все така не бе разговорлив, но и присъствието на Тарин му бе достатъчно. След като се нахраниха, двамата се разположиха на пода, за да играят бакши.

Леко раздвижване на завивките отвлече вниманието на Тобин от играта. Принцът скочи на крака, приведе се над Ки и сграбчи ръката му.

— Чуваш ли ме, Ки? Буден ли си?

Сърцето му подскочи, когато тъмните мигли на приятеля му се раздвижиха.

— Тоб?

— И аз също съм тук — каза Тарин, докосвайки го по главата. Ръката му трепереше, но той се усмихваше.

Оръженосецът немощно се огледа.

— Учителят Порион… кажете му… че съм прекалено изморен, за да тичам днес.

— В момента не си в Еро. — Тобин трябваше да положи усилия, за да не смачка в дланта си сграбчената ръка. — Ти ме последва.

— Какво? Че защо ми е… — Ки се размърда, стараейки се да прогони сънливостта. — А, да. Куклата. — Очите му се разшириха. — Братът! Тобин, видях го.

— Зная. Съжалявам, че той… — Тобин си прехапа езика. Тарин щеше да чуе всичко. Но как да попречи на Ки да изтърси още нещо?

— Какво е станало? — промърмори младият оръженосец. — Защо ме боли главата?

— Не помниш ли? — попита Тарин.

— Куклата… Помня, че яздех… — Ки отново замлъкна и за момент принцът реши, че приятелят му отново е заспал. Но тогава затворилият очи прошепна: — Намерих ли те, Тоб? Не си спомням нищо след Алистън. Получи ли куклата?

Тарин допря опакото на дланта си до бузата на Ки и се навъси.

— Малко е топъл.

— Гладен съм — промърмори Ки.

— Това е добър знак — изправи се мъжът. — Ще ти донеса малко сайдер.

— Месо…

— Ще започнем със сайдер, за да видим как ще ти понесе.

— Съжалявам — хрипкаво каза Киротиус, когато двамата останаха сами. — Не трябваше да споменавам за… него.

— Всичко е наред. Не се притеснявай. — Тобин приседна на леглото и отново взе ръката на приятеля си. — Той нарани ли те?

Погледът на болника се замъгли.

— Не зная. Не помня. — И тогава рязко попита: — Защо никога не си ми казвал?

За един ужасяващ миг Тобин си помисли, че Ки го е видял с Лел и Аркониел и е отгатнал тайната му. И щеше да изтърси истината, ако оръженосецът не бе продължил:

— Никога нямаше да ти се присмея — прошепна Ки. Погледът му бе тъжен и изпълнен с питане.

Тобин погледна към сключените им пръсти.

— В нощта, когато Айя те доведе, духът ми показа видение. Видях как щяха да гледат на мен всички, ако бяха открили куклата. — Той безпомощно сви рамене. — Теб също видях, ти… Страхувах се, че ще си развалиш мнението за мен, ако разбереш.

Ки слабо изсумтя.

— Аз не бих повярвал на нищо, което той ми е показал. — Ки се огледа, сякаш за да се убеди, че призракът не е наблизо, сетне прошепна: — Той е зъл. Зная, че ти е близнак, но сякаш нещо у него липсва. — Пръстите му стиснаха ръката на Тобин. — Преди не разбирах защо искаше да донеса куклата тук, но сега зная. Смятал е, че така ще ни скара, Тоб. Той винаги ме е ненавиждал.

Тобин не можеше да отрече това, не и след случилото се.

— Но и сам бих те последвал — с известно наскърбление продължи оръженосецът. — Защо избяга сам просто така?

Принцът обгърна дланта му между своите.

— Не беше просто така! Помислих, че съм се заразил от Червено-черната смърт. Страхувах се да не заразя теб или Тарин. През целия път насам умирах от страх, че лешокълвачите ще заковат целия дворец и…

Тобин разтревожено млъкна, защото върху бузата на Ки бе изникнала сълза.

— Ако действително се беше разболял… ако беше рухнал някъде на пътя… нямаше да го понеса! — накъсано прошепна оръженосецът. — По-скоро бих умрял, отколкото да живея с тази мисъл. — Той се вкопчи в ръката на Тобин. — Никога повече… Никога повече не го прави!

— Съжалявам, Ки. Няма да се повтори.

— Закълни се, Тоб. Където и да идеш, аз няма да те изоставя. Закълни се в Квартата.

Тобин намести ръцете им във воински поздрав.

— Кълна се в Квартата.

Брат ми е грешал, гневно си помисли той. Или ме е излъгал нарочно.

Успокоен, Ки се опита да извърне глава, за да обърше сълзата си, но не успя. Тобин му помогна с крайчеца на одеялото.

— Благодаря — посрамено каза другият. — Какво в крайна сметка стана?

Тобин му каза каквото можа, макар да нямаше представа как Ки е открил лагера на Лел. Самият Ки също не помнеше.

— Чудя се какво ли ще направи Шкембльо?

— Не се притеснявай. Аз ще обясня случилото се. Вината не е била твоя. — Тъй като приятелят му още не се бе възстановил, Тобин не възнамеряваше да му казва за писмото.

Ки успокоено затвори очи. Принцът остана до него, докато не реши, че приятелят му е заспал. Но когато понечи да отдръпне ръка, пръстите на Ки в просъница се свиха около неговите.

— Никога не бих ти се присмивал, Тоб — промърмори той. — Никога.

Нова сълза изникна между миглите му, за да поеме към ухото.

Тобин я отстрани с връхчето на показалеца си.

— Зная.

— Студено ми е… Ще се вмъкнеш ли?

Тобин срита обувките си и внимателно се покатери под завивките, стараейки се да не разклаща леглото. Ки промърмори нещо и се обърна с лице към него.

Тобин наблюдаваше съня му, докато накрая и собствените му клепачи не започнаха да натежават. Може би по някое време Тарин се бе върнал със сайдера, само че и двете момчета не го усетиха.

 

 

Двамата магьосници срещнаха Тарин в коридора, където воинът им съобщи добрата новина. Аркониел едва не се разплака от двойно облекчение: от възстановяването на Ки и от факта, че оръженосецът не си спомня нищо. Не знаеше кому дължи благодарност — на Лел или на духа — но важното бе, че Ки е в безопасност.

— Мисля, че тази нощ ще имам възможност да спя в леглото на Тобин — каза Тарин, разтъркващ кръста си. — Взех си дозата спане в кресла, а съм убеден, че сега Тобин няма да се отдели от Ки.

— Заслужил си си почивката — каза Айя. — Аз също възнамерявам да се оттегля. Идваш ли, Аркониел?

— Ще поостана.

— Той ще се оправи — окуражително се усмихна тя. — Не се заседявай.

Тарин я последва към стълбището, но на следващата крачка внезапно се обърна към Аркониел.

— Имаш ли представа кого момчетата наричат брат?

Магьосникът изтръпна.

— Къде си чул това?

— Ки промърмори нещо подобно, когато дойде на себе си. Нечий брат му дал куклата. Нищо? — Той здравата се прозина и прокара ръка по наболата си брада. — Ясно. Още не е бил на себе си.

— Несъмнено. — Айя го хвана под ръка и отново го поведе към стълбите. — А може би не си разбрал. Сега ела, преди да си рухнал от умора и да се е наложило да те пренасяме.

 

 

Аркониел изчака домът да утихне, сетне се прокрадна, за да нагледа момчетата. Както бяха предположили, Тобин се бе покатерил в леглото при Ки. Дори и насън той изглеждаше тъжен и изтощен, а Ки се усмихваше. Принцът размърда ръка, дирейки рамото на приятеля си, сякаш за да се увери в присъствието му.

Магьосникът безсилно се отпусна в креслото, защото нямаше доверие на нозете си. Споменът за стореното от него го измъчваше най-силно нощем. А към този спомен неотдавна се бяха прибавили и мислите за нещо, което за малко да стори.

През последните няколко дни бе преживял поне стократно онези ужасяващи мигове в гората. Мятайки се нощем, той отново бе съзирал Ки да се приближава към него сред дърветата, разцъфвайки в усмивка, когато бе разпознал приведения над водата Тобин. А може би се бе усмихвал към самия Аркониел? Към него ли бе повдигал ръка в приветствие? Лел веднага бе покрила голия Тобин, но бе ли успяла да реагира достатъчно бързо?

Аркониел бе останал вкопчен в тази трошица надежда, дори и когато бе протягал ръка, за да изпълни онази клетва, дадена пред Айя и Риус в деня, когато те се бяха съгласили за пристигането на оръженосец. Друго дете, за което самият той бе настоял то да не липсва никому.

Да, магьосникът бе възнамерявал да изпълни клетвата и да убие Ки, само че сърцето му го бе предало и бе го накарало да промени заклинанието. Той бе опитал да го замени със заслепяване, но в объркване и припряност не бе успял. Вместо това бе запратил към оръженосеца нефокусирана експлозия, която бе отхвърлила младия юноша високо във въздуха. И той действително щеше да е умрял, ако Лел с умението си не бе му върнала живота. Тя твърдеше, че е изчистила непосредствените му спомени, влагайки на тяхно място смътните усещания на някаква болест. Само ако Аркониел и Айя бяха знаели, че подобно нещо е възможно…

Но арогантността не им бе позволила да питат.

Колкото и да се радваше, че Ки е оцелял, магьосникът не можеше да избяга от истината. Той не само се бе провалил в изпълнението на дълга си, но и бе предал момчето чрез самия опит да изпълни този дълг.

Години наред той се бе самоубеждавал, че е различен от Айя и Лел. Сега излизаше, че предполагаемото му състрадание всъщност е обикновена слабост.

Изгарящ от срам, той се надигна безшумно и се оттегли в самотната си стая, оставяйки двамата невинни сред покой, какъвто изглежда бе изгубен за него.