Лин Флюълинг
Скритият воин (51)

Глава петдесета

Никой не подозря проявата им, дори онези сред нас, които бяха отдали призванието си да бъдат пазители. Кой би очаквал атака в подобна нощ? Кой капитан би прекосил Вътрешното море по това време на годината?

В онази нощ вихрите издигаха огромни вълни край устието на пристанището и струпваха нови и нови облачни късове пред лика на луната. Никой не би могъл да вини постовите за пропуска им: в подобен мрак човек не би могъл да види събеседника си.

Раираните пленимарски платна изникнаха от самата паст на бурята и изненадаха Еро. Последните няколко мили бяха преплавали с угасени фенери — постижение, коствало им кораби и моряци, ала спечелило им изненадата. Деветнадесет рухнали съда щяха да бъдат наброени впоследствие. Бройката на онези, достигнали брега на Еро, така и не бе разбрана. Ала изскочилите от тях войници наброяваха хиляди. Изненадвайки постовете, те изколиха всички скаланци, изникнали на пътя им, и се озоваха пред градските порти още преди обявяването на тревогата.

Половината град бе погинал от шарка. Почти не бяха останали войници, които да отбраняват стените.

Лиман Младия, първи хроникьор на Третата Ореска

Онази нощ бурята бе толкова силна, че стражите на Дворцовия кръг не чуха тревогата в града. Новините бяха донесени от вестоносци, чието пристигане разпали всеобща паника.

Екотът на гонгове и крясъците събудиха Ки. В първия миг той си помисли, че все още сънува за фестивала на Сакор. Канеше се да притисне възглавницата върху главата си, когато Тобин скочи от леглото, отнасяйки завивката със себе си.

— Тревога, Ки! Ставай! — извика принцът, докато се обличаше под слабата светлина на нощната лампа. Ки скочи от леглото и грабна първата попаднала му туника.

Молай нахлу вътре, облечен само по нощна риза.

— Нападнати сме, принце! Въоръжете се! Кралят нареди всички мъже да се съберат в залата за аудиенции!

— Пленимар? — попита Тобин.

— Така чух, принце. Вестоносецът твърди, че териториите отвъд стената горят от Бийкън Хед чак до Моста на просяците.

— Върви да събудиш Лута и Ни…

— Тук сме! — възкликна Лута. Двамата приятели бяха дотичали с оръженосците си.

— Вървете да се въоръжите и ще се срещнем в залата — нареди Тобин. — Молай, къде е Корин?

— Не…

— Остави! Повикай Тарин и войниците ми!

С треперещи ръце Ки помагаше на Тобин да си облече бронята.

— Този път няма да си имаме работа с бандити — промърмори той, стараейки се да прозвучи весело. — Тобин? — За момент му се стори, че приятелят му не е чул.

— Нищо ми няма. Просто не си представях първата истинска битка по такъв начин. — Принцът стисна ръката му във воински поздрав. — Мога да разчитам на теб, нали? Каквото и да става?

— Разбира се! — Оръженосецът отново се загледа в лицето на принца. — Сигурен ли си, че си добре?

Тобин стисна ръката му по-силно.

— Да. Да вървим.

 

 

Айя стоеше върху покрива на дома, скриващ Червейната дупка, и ожесточено ругаеше вятъра. Той духаше откъм морето, понесъл миризмата на дим. Пристанищата горяха, вражески кораби бяха изпълнили залива. Скаланските кораби в сухите докове бяха подпалени, а онези във водата бяха освободени от котвите си.

Враговете все още не бяха преодолели градските стени, ала това бе само въпрос на време. Магьосницата вече бе огледала редиците им и бе открила некроманти и сапьори, пристъпили към работа. Освен това пленимарци бяха докарали и катапулти, с които изстрелваха запалителни снаряди над източната стена. Откъм улицата на бояджиите вече се издигаше дим.

Улиците под нея бяха непроходими. Награбили всевъзможни неща, тълпи търчаха в паника. Имаше и такива, които се опитваха да преодолеят множеството, нахвърляли част от принадлежностите си в количка. Те не осъзнаваха, че бягството е невъзможно — враговете бяха обсадили всички порти.

Но това не се отнасяше до Айя. Тя вече бе потърсила момчетата, за да открие, че двамата са оставили изпратените им амулети в стаята си. Затваряйки очи срещу вятъра, магьосницата се съсредоточи и поде друго заклинание, макар вече да подозираше мястото им. Зад клепачите й пламна огън, болка пулсираше в слепоочията й, но накрая тя ги откри.

— Проклятие! — изпищя Айя, размахала юмруци към небето.

 

 

Не можеше да става и дума за задържането на компаньоните. Половината градски гарнизон бе погинал от чумата, а пленимарските тарани кънтяха по всички порти — никой воин не можеше да бъде пощаден. Въоръжени с лъкове и мечове, момчетата застанаха начело на колоната, събрана на плаца. Кралят яхна черния си жребец и издигна меча на Герилейн. Крещейки, за да надвика вятъра, той заяви:

— Сега няма време за дълги речи. Току-що узнах, че край източната порта има некроманти. Нека Сакор накаже враговете ни за страхливостта им и ни поведе към победа. Да ги ударим, воини на Скала, да отблъснем мародерите от бреговете си! Всички порти трябва да бъдат удържани! Не бива да ги допускаме отвъд стените!

След това той пришпори коня си и препусна напред.

Останалите с бърза крачка се отправиха след него. Тобин погледна назад, за да види Тарин и войниците си. Те носеха знамето на Атион. Нахлузил допълнителни колчани на гърба си, Ки решително крачеше до своя господар.

Когато напуснаха Дворцовия кръг, Тобин затаи дъх. В сивотата на настъпващото утро можеше да различи стълбовете дим, издигащи се от руините пред градските стени. Върху стените вече се бяха изкачили защитници, ала те бяха прекалено малко и разположени нарядко.

Страховитата причина за това скоро се изясни. Тъй като компаньоните не бяха допускани да слизат в града, до този момент те не бяха получавали представа за истинските мащаби на епидемията. Еро приличаше на гробница.

Из всички улици лежаха трупове, прекалено многобройни, за да бъдат отнесени от извозваните на тела. Може би самите извозвани отдавна бяха мъртви. Тобин изтръпна, когато минаха край две прасета, заровили зурли в тялото на младо момиче. Навсякъде около него живите прекрачваха трупове. Дори и мразовитият вятър не скриваше вонята на разложение.

— Ако пленимарци не ни довършат, шарката със сигурност ще го стори! — промърмори Ки иззад шепа.

Парцалива жена бе коленичила над тялото на болното си дете. Тя повдигна глава при преминаването им.

— Ти си прокълнат, сине на Агналейн, заедно с целия си род! Ти докара проклятието на Илиор върху ни!

Тобин побърза да извърне поглед, защото един от войниците замахна с оръжие към нея. Ериус не показа да е чул, но Корин трепна.

Улиците край източната порта бяха почти непроходими, задръстени с паникьосани жители, колички и всякакви обезумели животни. С помощта на палки телохранителите на Ериус се заеха да разчистват път.

Но край стените се бяха струпали мъже, жени и дори деца, готови да отблъснат нашествениците. Пред погледа на Тобин неколцина от вражеските войници изникнаха над върха на стената, но бяха отблъснати ожесточено. Съскаха стрели, някои от които попаднаха в целта. Скалански воини полетяха надолу, за да се присъединят към купчините мъртви и умиращи.

— Погледни — каза Ки, сочейки към една купчина тела. Двама мъртви пленимарци лежаха сред останалите. И двамата носеха черни туники над ризниците си, а черните им бради бяха сплетени. Това бяха първите врагове, които Тобин и оръженосецът му виждаха.

— Към стената! — изкрещя Ериус, скочи на земята и отново размаха меча си.

— След мен, компаньони! — провикна се Корин. Братовчед му и останалите го последваха към върха на стената.

От това място Тобин можеше да огледа през бойниците обсаждащите града редици. Бранителите хвърляха камъни и изливаха нагорещено олио, ала образувалите се празнини биваха запълнени веднага. Пленимарци вече бяха издигнали стотици дървени щитове, за да защитават стрелците си, които от своя страна не спираха да засипват стените. А до самите порти врагът бе долепил сапьорски навес, изпод който се разнасяше ритмичният тътен на таран.

Застанал редом с Ки и Тарин, Тобин повдигна лъка си и се прицели към струпалите се в подножието пълчища. Когато стрелите им свършиха, тримата се присъединиха към избутването на камъни и блъсването на опрените стълби. Ала враговете бяха прекалено многобройни и някои все пак успяваха да се покатерят върху стената, където атакуваха бранителите.

Ки не се отделяше от господаря си. В началото Тобин зърваше и другите момчета около себе си, но с напредването на битката, наложило непрекъснато притичване насам-натам, те се оказаха разделени. Принцът престана да вижда и Корин. Но Тарин и Ки бяха неизменно край него.

Изглеждаше, че битката няма да има край. Бранителите събираха запратените насреща им стрели и започнаха да си служат с дълги пръти, за да изравнят неравенството в силите срещу непрекъснато издиганите стълби. Тобин и Ки тъкмо бяха повалили поредната стълба, запращайки шестима пленимарци обратно върху другарите им, когато стрела удари шлема на принца. Втора потъна в дясното му рамо, пробивайки ризницата и подплънките. Ки и Тарин веднага го издърпаха зад прикритието на дървената стена.

— Зле ли е? — попита Тарин, откъсвайки разпрания ръкав на Тобиновия табард.

Принцът не успя да му отговори — катапултен снаряд разтроши стената на няколко крачки от тях. Ударната вълна ги блъсна.

Миг по-късно оглушителен рев се разнесе от лявата им страна, а камъкът под тях се разтърси. Разнесоха се писъци. Наоколо започнаха да тичат бранители, които крещяха:

— Враговете нахлуват!

Тобин скочи на крака и долепи око до една бойница. На мястото на портата се издигаше димяща купчина дърво и камък. Пленимарци се вливаха в изникналия отвор.

— Това е работа на некромантите им! — промълви Тарин. — Таранът е целял единствено да ни отвлече вниманието!

Калиел и Корин притичаха край тях.

— Зустра и Чилнир са мъртви! — извика Калиел. Тобин и хората му последваха престолонаследника.

Няколко ярда по-надолу се натъкнаха на Риско, който се опитваше да предпази с тялото си рухналия Орниъс. И двамата бяха окървавени. Чернопереста стрела стърчеше от гърлото на благородника. Главата му бе отпусната, а очите се бяха изпълнили с празен и невиждащ поглед. Риско захвърли шлема си и се опита да го повдигне.

— Остави го, мъртъв е! — нареди Корин, докато минаваше край тях.

— Не! — провикна се Риско.

— Вече с нищо не можеш да му помогнеш! — изкрещя Тарин. Той сграбчи ридаещия оръженосец, издигна го на крака, блъсна шлема обратно върху главата му и го тласна пред себе си.

Наложи им се да си пробият път с бой, за да достигнат до краля. Владетелят лежеше по гръб, а край него бе коленичил генерал Рейнарис. Останал без шлем, с разцепено чело, Ериус все пак беше жив. И побеснял. Със залитане той се изправи на крака и разблъска наобиколилите го.

— Нищо ми няма, проклетници! Махнете се и вървете да изпълнявате дълга си. Нашествениците пробиха! Корин, свали хората си по стълбището край улица Водна и обходи негодниците. Всички вървете с него! Отблъснете ги.

Край празната улица скаланци спряха, за да се прегрупират. Тобин с тревога установи, че Лута и Никидес не са с тях.

— Още преди около час ги изгубих от очи — каза им Урманис, облягайки се на Гарол. Десницата му бе увиснала безпомощно в импровизиран клуп.

— Аз ги видях точно преди портите да рухнат — рече Олбън. — Бяха край Зустра.

— Проклятие! Калиел, ти виждал ли си ги? — попита Ки.

— Не, но ако са се намирали около мястото, където ги видях последно… — Запитаният замълча.

Тарин, Мелнот и Порион преброиха бойците и установиха, че разполагат с по-малко от четиридесет души. Тобин разтревожено потърси войниците си и с радост откри, че повечето от тях още са с него. Кони уморено му отдаде чест.

— Сега не можем да си позволим да се тревожим за липсващите — каза капитан Мелнот. — Принц Корин, какво ще заповядате?

— Не се притеснявай — тихо се обърна Тарин към Тобин. — Ако Никидес и Лута са живи, те ще ни намерят.

Корин оставаше загледан в посоката, от която долитаха звуците на битка.

Порион пристъпи към престолонаследника:

— Чакаме нарежданията ви, принце.

Тобин ясно разчете страха върху лицето на братовчед си. Явно Ахра бе видяла същото по време на злощастното нападение. Корин умоляващо се вгледа в наставника си. Мелнот се извърна, за да скрие отвращението си.

— Принце, познавам добре тази част на града — каза Тарин. — Най-добре би било да поемем по тази уличка. Така ще можем да се погрижим за евентуалните им разузнавачи.

Корин бавно кимна.

— Да… Да, така ще направим.

Ки и Тобин се спогледаха притеснено, докато изтегляха мечовете си.

Наистина се сблъскаха с две малки разузнавателни групи, които съумяха да унищожат почти изцяло. Но впоследствие едва не бяха премазани от огромен отряд, който имаше за цел да подпали града. Не им оставаше друго, освен да избягат.

— Насам! — изкрещя Корин и се стрелна в една странична уличка.

— Не, не там! — извика Тарин, само че престолонаследникът вече бе изтичал напред. Бяха принудени да го последват.

След последния завой на уличката компаньоните се оказаха притиснати в малък пазарен площад. Улицата, по която бяха дошли, представляваше единственият път насам, а околните сгради вече горяха. Бранителите се стрелнаха през най-близката врата, за да подирят укритие. Ала задният вход на въпросната странноприемница също се оказа обгърнат от пламъци.

Тобин изтича обратно до предната част на сградата и надникна през един пукнат кепенк.

— Проклятие, Кор, попаднахме в капан.

Враговете ги бяха последвали. Поне шестдесет пленимарци изчакваха отвън и разговаряха на гърления си език. Неколцина от тях пристъпиха напред и хвърлиха факлите си върху покрива на странноприемницата. Стрелците им бяха опънали лъкове, готови да прострелят всеки изникнал.

— Ще трябва да си проправим път — каза Ки.

— Прекалено много са! — тросна се Корин. — Лудост е да излизаме.

— А тук ни очаква единствено смърт — каза му Порион. — Ако поставим вашите телохранители най-отпред и войниците на принц Тобин зад тях, може и да успеем да пробием. — Той се усмихна мрачно. — Точно за подобни неща ви обучавах, момчета.

Всички осъзнаваха незначителната надежда, но бързо се подредиха. Компаньоните се струпаха около Корин. Всички изглеждаха уплашени. Само Риско представляваше изключение — след слизането от стената той не бе промълвил нито дума. Стискащият меча си оръженосец забеляза погледа на Тобин и леко се поклони, сякаш в сбогуване.

Тобин улови погледа на Ки и стори същото, но приятелят му само стисна зъби и тръсна глава в отказ. Зад тях Тарин промърмори нещо, което звучеше като съжаление, докато прогонваше дима от очите си.

— По ваш знак, принце — прошепна Мелнот.

Тобин с гордост видя, че този път Корин не се поколеба.

Но преди да са успели да изскочат, откъм улицата долетяха викове на болка.

Те притичаха обратно до прозорците и видяха вражеските войници да се гърчат на земята, обгърнати от синьо-бял пламък. Огънят се разпростираше към всички, които се опитваха да помогнат на другарите си. Някои от пленимарците вече побягваха.

— Гоначите! — възкликна Корин.

Тобин предполагаше същото, но видя само неколцина парцаливи на вид люде да притичват към странноприемницата. След тях самотна фигура изникна от сенките.

— Принц Тобин, тук ли си?

Айя.

— Да! — извика в отговор въпросният.

— За момента е безопасно, но не бива да губим нито миг — провикна се тя.

Мелнот го сграбчи за ръката.

— Познавате ли я?

— Да. Тя е приятелка на баща ми. И е магьосница — добави Тобин, сякаш последното не бе очевидно.

Когато излязоха, Айя се поклони на Корин.

— Ранен ли сте, Ваше Височество?

— Не.

Тобин се взираше в овъглените тела, останали да лежат върху площада.

— Не знаех, че… че умееш да…

— Получих малко помощ. Останалите магьосници се отправиха да помогнат срещу нашествениците. Но се страхувам, че надеждата е малка. Принц Корин, баща ви беше ранен и отнесен обратно в Дворцовия кръг. Предполагам би било най-разумно да го посетите веднага. Елате, зная безопасен път. Пленимарците все още не са пробили в горната част на града.

 

 

Нощта наближаваше, донесла със себе си леден дъждец, който бързо ги измокри до кости по пътя им към Дворцовия кръг. Тежка летаргия обхвана Тобин. Останалите момчета също мълчаха. Това не се изчерпваше с изтощение или глад. Съвсем неотдавна всички те бяха погледнали Билайри в очите. Ако не беше появата на Айя и мистериозните й помощници, в този момент престолонаследникът и бойците му щяха да лежат опечени в странноприемницата.

На места пътят им бе запречен от барикади — коли, мебели, парчета дърво, кафези — всичко, което обхванатите от паника бранители бяха смогнали да докопат. В една от улиците им се наложи да пропълзяват под каруца, натоварена с шаркави трупове.

Тук беше тихо, но провежданите сражения личаха. Бойци и от двете страни лежаха из улиците. Сред мъртвите Тобин различи неколцина белороби магьосници и сивите им стражи.

— Не мислех, че е възможно да бъдат убити! — възкликна Олбън, заобикаляйки един магьоснически труп.

— Повечето магьосници могат да бъдат убити лесно. — Айя поспря и за момент протегна ръка над обезобразеното лице на мъртвия. След миг тя презрително поклати глава. — Повечето от тези бели роби са побойници, привикнали да се движат по групи. Те заплашват и измъчват само по-слабите от тях. За друго не ги бива. Като вълци са, нахвърлящи се върху болен елен.

— Подобни приказки са чиста измяна — предупреди Корин. — Казвам ти това като човек, който ти дължи живота си, но трябва да бъдеш предпазлива.

— Простете, принце. — Айя потупа брошката си. — Самата аз съм отлично запозната колко е опасно да се говори срещу магьосниците на баща ви. Но още веднъж ще си позволя да говоря открито и ще ви кажа, че страховете му са били неоснователни. Магьосниците и жреците, които умряха като предатели, споделяха същата вярност към Скала, която изпитваме ние двамата с вас. Дори и сега преследваните магьосници се сражават за Еро. Надявам се, че в определен момент ще си припомните това.

Корин кимна отсечено, но не каза нищо.

Високите части на града действително бяха незасегнати, ала от тази позиция Тобин видя, че огънят бързо се разпростира из града, не и без помощта на ветровитото време.

Когато портите на Дворцовия кръг изникнаха пред тях, Айя направи знак на Ки да продължи напред и придърпа Тобин встрани.

— Стой близо до приятелите си — прошепна тя. — Това е знакът за наближаващия ти час. Африйският оракул ми показа, макар тогава да не разбирах. Дръж куклата у себе си. Не се разделяй с нея!

Тобин преглътна мъчително.

— Тя остана в имението.

— Моля? Тобин, какво те е прихва…

— Майка ми си я взе.

Айя поклати глава.

— Разбирам. Ще видя какво мога да направя. — Тя бързо се огледа и прошепна: — На всяка цена дръж Кони близо до себе си. Не се отделяй от него, чу ли?

— Кони?

Младият войник бе един от най-близките приятели на Тобин сред телохранителите му, но до този момент Айя не бе проявявала никакъв интерес към него.

— Сега трябва да те оставя. Запомни думите ми.

И след това тя просто изчезна.

— Айя? — прошепна принцът, оглеждайки се разтревожено. — Айя, не зная дали съм готов. Не зная какво да правя!

Но магьосницата не се появи отново. Някои вече се обръщаха назад, за да видят защо принцът е изостанал.

— Странно как тя се появи точно когато имахме нужда от нея — каза Ки.

— Ето къде си! — възкликна Кони, изравнявайки се с тях. Тобин искаше да го попита за Айя, но не смееше да го стори пред останалите. — На стената те изгубих за момент. Но повече няма да се повтори.

— Същото важи и за мен — рече Тарин. Тобин никога не бе го виждал толкова притеснен. — За малко ни се размина одеве. — Той снижи глас и крадешком погледна към Корин. — В следващата битка стой с мен.

— Ще го сторя — обеща Тобин. Все още му беше неприятно да си мисли лоши неща за братовчед си, но не можеше да отрече онова, което бе зърнал с очите си. Колебанието на престолонаследника, за което му бе разказала и Ахра, едва не бе ги погубило.