Лин Флюълинг
Скритият воин (60)

Глава петдесет и девета

Дъждът и битката приключиха малко преди разсъмване. И последните врагове побягнаха от Дворцовия кръг, за да бъдат посечени от скаланците, завладели долната част на града. По-късно лорд Джорвай изчисли, че дори и с помощта на южните бойци, скаланци са били тройно по-малко от противниците си. Но яростта ги бе отвела до победа. Никаква милост не бе проявявана към пленените врагове. Изгревът завари чумното гробище край града пълно с вражески трупове. Няколко от черните кораби бяха успели да избягат, за да отнесат вестта за поражението в Беншал, но повечето бяха изгорени. Край скалистия бряг все още се поклащаха димящите им корпуси. На повърхността на водата сред отломките се поклащаха и трупове, с които акулите пируваха.

В столицата вече започваха да се стичат вестоносци от околните региони. Земите на юг и запад от Еро бяха недокоснати, но на север житниците бяха опожарени, също като в града. Тъй като имаше слухове за вражески войници, успели да се оттеглят навътре в сушата, Тобин изпрати лорд Киман след тях.

Бежанците също пристигаха обратно, а онези, които по някакъв начин бяха успели да преживеят обсадата, изникваха от скривалищата си със смях, ридания и ругатни. Те повече приличаха на призраци, отколкото на хора, докато сновяха из улиците, събличаха мъртвите и се нахвърляха върху ранените.

 

 

От Дворцовия кръг не бе останало почти нищо. Приседнала на храмовите стълби заедно с Тарин и Ки, Тобин уморено се оглеждаше. В подножието войниците й и бойкините на Граниа стояха на пост — все още не се знаеше колко от скаланци остават верни на Корин.

Носещият се дим придаваше здрачна нотка на деня, а вонята на мърша вече се надигаше. Стотици тела все още задръстваха тесните улици: войници и граждани, скаланци и пленимарци, нахвърляни едни до други.

Тялото на краля бе открито в наблюдателната кула над портата. Той все още носеше мантията си, но короната и мечът на Герилейн ги нямаше. Също нямаше и следа от Корин и компаньоните. Тобин бе наредила на част от хората си да ги търсят сред мъртвите.

Риско оставаше в неизвестност. Не бяха открили канцлер Хайлус, а Айя и останалите магьосници, подели атаката, също бяха изчезнали. Принцесата бе възложила на Аркониел откриването им. Сега й оставаше единствено да чака.

Войници и дризиани вече пренасяха ранените към стария дворец, макар да изглеждаше, че не са в състояние да смогнат. Ята гарвани се бяха спуснали от небето и сега подскачаха сред труповете, примесвайки дрезгави крясъци на доволство със стенанията на ранените.

Новият дворец продължаваше да гори — щеше да продължи да пламти с дни. Съкровищницата не беше обрана, но за момента оставаше изгубена под пламъци и отломки. Стотици прекрасни домове — сред които и този на Тобин — бяха изгорели до основи, а онези, които не бяха рухнали, оставаха потъмнели от сажди. Великолепните брястове, следвали алеята зад Стария дворец, бяха изчезнали. Неравните им пънове стърчаха като не дочупени зъби. Свещената гора на Дална бе почти изцяло унищожена от брадва и пламък. Старият дворец също бе пострадал от пожарите, но в далеч по-малка степен. Тренировъчният двор на компаньоните, станал свидетел на множество мними сражения, бе покрит с истински трупове. Езерото бе почервеняло.

Ки поклати глава.

— Билайри да ме тръшне! Изобщо спасихме ли нещо?

— Бъди благодарен, че в този момент ние стоим тук, а не враговете — каза му Тарин.

Макар и пропита от изтощение, Тобин намери сили да се изправи на крака.

— Да вървим да видим кой е оцелял.

 

 

Близо до Стария дворец генерал от бранителите на Дворцовия кръг разпозна табарда й и се отпусна на едно коляно.

— Генерал Сконис, Ваше Височество — каза той, учудено загледан в лицето й. — Поздравявам ви за победата.

— Благодаря, генерале. Съжалявам, че не успяхме да предотвратим цялото това разрушение. Има ли някакви новини от братовчед ми?

Военният сведе глава.

— Кралят напусна столицата, Ваше Височество.

— Кралят? — остро попита Тарин. — Намерили са време за коронация?

— Не, милорд, но у него е мечът на…

— Остави това — прекъсна го Тобин. — Казваш, че е напуснал Еро?

— Да, Ваше Височество. Веднага щом портите рухнаха, компаньоните и лорд Нирин го отведоха.

— Избягал е? — невярващо каза Ки.

— Бе отведен на безопасно място, милорд — гневно отвърна генералът. Още по-силен гняв пролича и в погледа му. Ясно беше кому е верен.

— И кое е това място? — осведоми се Тарин.

— Лорд Нирин каза, че щял да изпрати вест. — Военният дръзко погледна към Тобин. — У него са короната и мечът. Той е наследникът.

Ки гневно пристъпи към него, но Тарин го хвана за ръката и каза:

— Истинската наследница стои пред теб, Скорус. Върви и разпространи вестите. Никой верен скаланец няма основания да се бои от нея.

Онзи отново отдаде чест и се отдалечи.

— Това не ми харесва — изръмжа Тарин. — Трябва бързо да провъзгласиш присъствието си.

— Да. — Тобин се огледа. — Старата зала за аудиенции е непокътната. Разпрати съобщение, че всеки, който е способен да ходи, трябва незабавно да се яви там. Ще се обърна към поданиците си.

— Ще са ти нужни и повече стражи. Граниа, събери гвардия от шестстотин бойци. Нека се строят в предната градина.

Граниа веднага се отправи да изпълни нареждането.

Тобин понечи да тръгне към двореца, но спря, защото зърна две познати окървавени фигури да се приближават откъм градините. Това бяха Риско и Уна.

— Ето те! — възкликна Уна. Тя се приближи до Тобин, огледа я и засрамено сведе поглед. — Риско се опита да ми обясни, но аз не можех да си представя…

— Съжалявам — искрено отвърна Тобин. Можа да види, че Уна все още носи на врата си златния меч. — Преди нямаше как да ти кажа. Не исках да те заблуждавам с напразни надежди.

Уна успя да се усмихне криво.

— Зная. Просто… Няма значение.

— Значи това е момичето, породило онзи скандал? — каза Тарин и протегна ръка към нея. — Радвам се да ви видя отново, лейди Уна.

— Сега съм конник Уна — гордо каза тя. — Тобин и Ки успяха да направят воин от мен. — Тя замълча и се загледа в дима, издигащ се от единия край на Стария дворец. — Предполагам не си чувал новини за близките ми?

— Не — каза Тобин. — Да ги потърсиш ли си дошла?

Уна кимна.

— Късмет тогава. И… Уна? Нуждая се от още хора за стражата си. Когато се върнеш, попитай Ахра дали би искала да се присъедини. А аз ще говоря с Джорвай.

— Ще го сторя. И ти благодаря. — Уна забърза по посока на дима.

— Какво стана с теб, Риско? — попита Ки.

— Нищо — мрачно отвърна другият оръженосец. — След като се оказахме разделени, се натъкнах на хората на Ахра отвъд портите.

— Радвам се, че се върна. Боях се, че сме те изгубили — каза му Тобин.

Риско кимна.

— Опожарихме сградата на Гоначите.

— На това му казвам аз добре прекарана нощ! — възкликна Ки. — А вътре имаше ли магьосници?

— Не, за съжаление. Убихме всички сиви униформи, които намерихме, но белоробите си бяха отишли. Ахра и бойците й изнесоха сандъчетата със злато, освободиха затворниците и подпалиха мястото.

— Едно от малкото места в града, които заслужаваха да изгорят — отбеляза Ки.

 

 

Коридорите и помещенията на някогашния им дом ехтяха от настойчивите викове на ранените — викове за помощ, за вода, за облекчението на смъртта. Тобин и останалите трябваше да си подбират пътя внимателно, за да не стъпчат лежащите, разположени по пода в почти непроходима гъстота. Някои лежаха върху матраци, сламеници, купчини дрехи или завеси. За други импровизираните постели не бяха стигнали и те се бяха разположили направо на земята.

Възрастна целителка в изцапана роба коленичи пред Тобин.

— Вие сте онази, за която говореха жреците на Илиор, нали?

— Да, стара майко, аз съм — отвърна принцесата. Ръцете на жрицата също бяха окървавени до лактите, но от лекуване, а не от убиване. Внезапно Тобин бе обзета от силно желание да се измие. — Огънят може да се разпространи. Добре ще е всички, за които това е възможно, да бъдат пренесени долу в града. Ще изпратя коли.

— Боговете да ви благословят, кралице! — каза жената и бързо се отдалечи.

— Не можеш да се измъкнеш от титлата — отбеляза Ки.

— Така е, само че Корин вече си я е присвоил.

При влизането им в компаньонското крило някой извика името й. Тобин последва слабия глас и откри Никидес да лежи на мръсен сламеник близо до вратата на трапезарията. Той бе гол до кръста, а ребрата от лявата му страна бяха превързани с потъмнял плат. Лицето му беше пребледняло, а дъхът му излизаше накъсан.

— Тобин… Това наистина ли си ти?

— Ник! Смятах те за мъртъв! — Тобин коленичи и допря манерката си до устните му. — Да, аз съм. Ки и Риско също са тук.

За момент Никидес се вгледа в нея, а после затвори очи.

— В името на светлината, истина е. Смятахме, че Двубрадко лъже, а излиза… Никога не бих си помислил…

Тя отдръпна манерката и притисна студената му ръка между дланите си.

— Промяната е по-малка, отколкото си мислиш. А ти как си? Кога те раниха?

— Корин ни нареди — Той замълча и простена болезнено. — Стигнахме до вратата, но тогава се натъкнахме на многоброен… — Никидес отново замълча, сетне прошепна: — Никога не съм бил сносен боец.

— Жив си. Единствено това е от значение — каза Ки и също се отпусна на колене, за да повдигне главата на приятеля си. — Къде са Лута и другите?

— Той и Бариеус ме намериха… После не съм ги виждал. Сигурно са отишли с Корин. Той напусна столицата.

— Узнахме — рече Тобин.

Никидес се навъси:

— Това беше работа на Нирин. Той не спираше да… — След нов хриплив дъх Ник сгърчи лице. — Дядо е мъртъв. Не успя да избяга от пожара в Новия дворец. — Момчето стисна ръката й по-силно. — Мъчно ми е, че той не доживя да види… Ти наистина ли си момиче? — Лека червенина изникна по бледите му страни. — Имам предвид…

— Да, доколкото мога да потвърдя. Сега да се погрижим за теб. Раната ти позволява ли да бъдеш преместван?

Ник кимна:

— Простреляха ме, но не сериозно. Дризианите казаха, че ще оздравея.

— Разбира се, че ще оздравееш. Ки, помогни ми да го пренесем в старата ни стая.

 

 

Драпериите и чаршафите ги нямаше, но леглото все още бе използваемо. След като отпуснаха Никидес върху матрака, Тарин отиде да донесе вода.

— Принц Тобин? — плахо попита глас откъм гардеробната. Балдус надникна откъм прага, сетне притича до Тобин и ридаещ се хвърли в прегръдките й. Не изглеждаше ранен.

— Всичко е наред — каза тя и неловко го потупа по гърба. — Свърши. Победихме.

Балдус изхълца и се отдръпна, поглеждайки я с насълзено лице.

— Молай ми каза да се скрия. Пуснахме соколите на свобода и скрихме скъпоценностите ви, после той ме сложи в големия сандък с дрехи и ми каза да не излизам, докато той не се появи. Но той не се появи. Никой не се появи. И после ви чух… Къде ли е отишъл?

— Сигурно е отишъл да помогне на сражаващите се. Но битката вече свърши и скоро Молай трябва да се върне — рече тя, макар сама да не вярваше на думите си. — Вземи манерката ми. Изпий я цялата, сигурно си жаден. Върви да потърсиш Молай сред ранените, ако желаеш. Веднага щом го откриеш или намериш някой друг познат, върни се да ми кажеш.

Балдус обърса лице и се поизправи.

— Да, принце. Толкова се радвам, че се върнахте невредим!

И момчето отърча, а Ки поклати глава.

— Той дори не забеляза.

 

 

Звукът на познат глас събуди Айя.

— Айя? Айя, чуваш ли ме?

Тя отвори очи и видя коленичилия над нея Аркониел. Беше ден. Цялото тяло я болеше, беше й много студено, но поне беше жива.

С негова помощ тя се изправи и установи, че е лежала встрани от пътя близо до мястото, където снощи бяха нападнали стената. Някой я бе издърпал от канавката и я бе увил в плащ. Саруел и Дилиас седяха до нея. Малко по-далеч тя видя и други магьосници, които й се усмихваха с видимо облекчение.

— Добро утро — каза Аркониел, но усмивката му бе насилена.

— Какво стана?

Нямаше и следа от врага. Скалански войници охраняваха стените, а през портата влизаха цивилни.

— Какво е станало? — засмя се Саруел. — Успяхме, но едва не те убихме.

Не ще влезеш.

Защо думите на брата изникнаха точно сега в съзнанието й? Нали бе оцеляла.

— А Тобин? Тя…

— Джорвай намина по-рано днес и каза, че е останала невредима. Уверен е, че боговете я покровителстват. И изглежда е прав в убеждението си.

Айя бавно се изправи. Беше се схванала, но не изглеждаше да е пострадала сериозно.

Конен хералд изникна от портата и препусна надолу по пътя, крещейки:

— Вървете в тронната зала на Стария дворец. Всички скаланци да се отправят към тронната зала на Стария дворец.

Дилиас я хвана за ръката и се усмихна широко.

— Ела. Младата кралица ни зове.

— Това са най-приятните думи, които съм чувала в последно време. — Айя се засмя, сякаш отърсила се от сковаността и болката. — Да вървим. Третата Ореска трябва да присъства на първото обръщение на кралицата.

Точно тогава Саруел я хвана за ръката.

— Погледни! Долу в пристанището!

Малък кораб се носеше към опустошените кейове. Квадратното му платно се отличаваше с непогрешим тъмночервен оттенък и носеше образа на голямо бяло око над извърнат към него полумесец.

Айя почтително докосна сърцето и клепачите си.

— Изглежда Илиор има ново послание за нас, и то неотложно, щом самият Оракул пристига, за да го донесе.

— Но как? Откъде е знаел? — удиви се Аркониел.

Айя го потупа по ръката.

— Що за Оракул не би знаел, момчето ми?

 

 

Златните врати на тронната зала бяха разтворени широко. Влизайки, придружена от гвардейците си, Тобин завари помещението препълнено. Събраните войници и граждани мълчаливо се отдръпнаха, за да направят път. Към принцесата бяха насочени стотици погледи.

Мълчанието се отличаваше от онова в Атион. Тукашното изглеждаше заредено със съмнение и известна заплаха. Тобин бе наредила на телохранителите си да вървят с прибрани оръжия. Тарин неохотно се бе съгласил, но двамата с Ки не спираха да оглеждат тълпата.

Някои от кепенците бяха свалени и следобедната светлина нахлуваше през прашните прозорци. Открити мангали от двете страни на каменния престол хвърляха червеникаво сияние върху белия мрамор на стъпалата. Там бяха струпани жреци, очакващи Тобин. Сред тях тя разпозна придружаващите я от Атион. Калия стоеше на челно място, без маска. От магьосниците все още нямаше и следа.

Каменният трон бе почистен от разположените по него гнезда и покрит с кадифени възглавнички. Сигурно по времето на някогашните кралици бе изглеждал точно така. Но Тобин се чувстваше прекалено нервна, за да сяда.

За момент тя остана смълчана, припомнила си подозрението, което бе зърнала в погледа на генерал Сконис. Ала вече нямаше връщане назад.

— Ки, помогни ми — каза накрая тя и започна да разкопчава колана на меча си. С негова помощ тя свали табарда, ризницата и подплатата. Накрая Тобин разпусна косата си и призова столичните жреци. — Погледнете ме. Докоснете ме, за да потвърдите пред събраното множество, че съм жена.

Един от жреците на Дална прокара ръце по раменете и гръдта й, сетне допря длан до сърцето й. Прониза я усещане, напомнящо топъл летен бриз.

— Тя е жена и носи кръвта на династията — обяви той.

— Така казваш ти! — извика някой в тълпата. Други подеха вика.

— Така казва Африйският оракул! — прогърмя дълбок глас от входа на залата. Айя и Аркониел стояха на прага, обградили мъж в зацапано наметало.

Тълпата отново се раздели, за да направи път на новодошлите. Айя се поклони дълбоко. Тобин видя, че магьосницата се усмихва.

А мъжът отметна наметалото си. Под него той носеше тъмночервена роба. Изпод нея той извади сребърна жреческа маска и я постави пред лицето си.

— Аз съм Имонус, върховен жрец от Афра и пратеник на Оракула — оповести той.

Илиорските жреци покриха лица с ръцете си и коленичиха.

— Носиш ли белезите? — обърна се той към Тобин.

— Да. — Принцесата нави ръкава си. Жрецът се изкачи до върха на подиума и огледа ръката и брадичката й.

— Това е Тамир, кралицата на Илиор, която бе показана на тази магьосница във видение — обяви свещенослужителят.

Айя се присъедини към тях и положи ръка върху рамото на Тобин.

— Бях там в деня, когато Оракулът разкри образа пред нея. Аз бях този, който вписа видението й в свещените свитъци. Днес съм дошъл, за да донеса дар за новата ни кралица. Ваше Величество, през всичките тези години съхранявахме това за вас.

Имонус повдигна ръка. Други двама жреци в червени роби влязоха в залата, понесли нещо върху дълга носилка. След тях крачеха неколцина люде в дрипави одежди.

— Магьосниците на Еро — каза Айя.

Двамата жреци отнесоха товара си в подножието на подиума и го оставиха на пода. Нещо голямо и плоско лежеше върху носилката. Бе увито в тъмночервен плат, върху който беше избродирано сребърно око.

Самият Имонус слезе по стълбите, за да разгърне плата. Лъскаво злато улови светлината на пламъците. Застаналите най-близо възкликнаха удивено — в подножието на трона изникна тънка златна плоча с човешки бой. Върху него бяха гравирани думи в стария писмен стил, достатъчно големи, за да бъдат разчетени от всички присъстващи в залата — двамата жреци изправиха плочата.

Дордето Телатимида властвува, Скала нивга не ще бъде сразена.

Тобин благоговейно докосна сърцето и дръжката на меча си.

— Плочата на Герилейн!

Жрецът кимна.

— Ериус нареди тя да бъде разрушена, също както нареди унищожението на стелите, които някога се издигаха на видни места — продължи той с боботещия си глас. — Но жреците от столичния храм я запазиха и тайно я отнесоха в Афра, където тя остана скрита, за да очаква завръщането на истинска кралица.

Чуйте ме, жители на Еро, вие, които стоите сред руините на града си. Сама по себе си тази плоча не представлява нищо. Но думите, които тя носи върху себе си, са записали самата повеля на Илиор, увековечена от първата нейна кралица. Пророчеството се изпълни — същото, което бе останало да живее в сърцата на вярващите, макар и трепнали в дълга си.

Чуй ме, народе на Скала. На този подиум стои Тамир, дъщеря на Ариани и всички кралици, властвали преди нея, дори самата Герилейн. Оракулът не спи и не се лъже. Оракулът не би изпратил този дар на една изменница. Тамир бе показана във видение още преди да бъде зачената, преди Ериус да узурпира мястото на сестра си, преди Агналейн да потъне в мрака на безумието. Онзи, който се усъмнява в думите ми и този дар, изразява съмнение към Светлата. Вие спяхте, скаланци. Събудете се и погледнете. Истинската кралица ви освободи, а сега е застанала пред вас, за да разкрие истинското си лице и истинското си име.

Тобин настръхна, когато неясната фигура на жена бавно започна да се оформя край нея. След натрупалата се солидност тя можа да види, че духът е момиче на нейните години, облечен в дълга синя рокля. Над нея призрачната девойка носеше кожена броня, на която бе поставена древната скаланска емблема с полумесец и пламък. Мечът на Герилейн, който образът стискаше пред лицето си, изглеждаше съвсем нов. Кичурите на косата й бяха черни, а очите й се отличаваха с познат син цвят.

— Герилейн? — прошепна Тобин.

Призрачното момиче започна да старее пред очите й. То се превърна в жена със стоманеносива коса и бръчки на грижа, обградили устата и очите.

Дъще.

Сега мечът бе нащърбен и потъмнял от кръв, но сияеше по-ярко. Тя го протегна към Тобин, точно както бе постъпил и призракът на Тамир, а в очите й блестеше предизвикателство. Той ти принадлежи. Вземи го.

Когато Тобин протегна ръка, призракът изчезна. Погледът на принцесата остана насочен към един от прозорците. От него се откриваше гледка към димящите градини, руините на града и обсипаното с отломки пристанище.

Дордето Телатимида властвува…

— Тоб?

Разтревоженият шепот на Ки я сепна. Приятелите й я наблюдаваха притеснено. Лицето на африйския жрец все още бе скрито зад маската, но в тъмните му очи блестеше същото предизвикателство.

— Тобин, добре ли си? — отново попита Ки.

С ръка, която не усещаше тежестта на меча, тя издигна оръжие към тълпата и се провикна:

— Заклевам се в тази плоча и в меча, който не е тук, че ще служа вярно на Скала. Аз съм Тамир!