Лин Флюълинг
Скритият воин (43)

Глава четиридесет и втора

Звездите още бледнееха, когато Аркониел и останалите магьосници поеха на път. Хейн накара децата да скочат отзад в колата, останалите яздеха. Витнир яздеше зад гърба на наставника си, поставил скромното си вързопче пред себе си.

— Къде отвежда този път, учителю? — попита той.

— Към миньорските градове на север, а после към крайбрежието, западно от провлака — отвърна Аркониел. Залежите от желязо, калай, сребро и олово бяха отвели скалански заселници в планините преди векове. Някои от мините все още работеха.

Той пропусна да спомене нещата, които Лел му бе разказала: как скаланските войници — сред които и предците на Тобин — бяха използвали този път, за да воюват срещу народа й. Рета’нои били страховити бойци, ала тяхната магия била още по-опасна и страховита. Онези от тях, които оцелели, били обявени за некроманти и прогонени в планините. Веднъж прогонени от плодородните си крайбрежни земи, те вече не били преследвани. Но бяха запазили враждебността си към нашествениците — враждебност, която Айя и Аркониел ясно бяха доловили, докато бяха претърсвали планините за вещица.

Магьосникът бе последвал заръката на вещицата — не им каза нищо за нея, спомена единствено, че по пътя щели да бъдат пресрещнати от водач.

Натъкнаха се на нея малко след разсъмване. Тя ги изчакваше върху една крайпътна канара.

Останалите рязко дръпнаха юздите си. Малканус бръкна в торбата на пояса си, вече подготвящ заклинание, но Аркониел насочи коня си напред.

— Почакай! Това е водачката ни!

— Това? — възкликна Малканус. — Някаква мръсна планинска вещица?

Лел скръсти ръце и намръщено погледна към тях.

— Това е Лел, приятелка на Айя. И моя приятелка. Очаквам да се държите с нея почтително. Илиор ни я доведе още преди години. Тя също е зърнала видението ни.

— Айя одобрява това? — попита Лиан, която бе достатъчно стара, за да си спомня нападенията.

— Разбира се. Моля ви, приятели, Лел предложи помощта си, а ние се нуждаем от нея. Мога да гарантирам за добронамереността й.

 

 

Но уверенията на Аркониел не успяха да отстранят напрежението и на двете страни. Лел неохотно се настани на капрата до Хейн, който се измести в самия край, отбягвайки я като чумава.

Още същия ден навлязоха в първия планински проход и поеха нагоре сред стръмнините. Въздухът ставаше все по-студен. Върховете, издигащи се от двете страни на пътя, белееха, покрити със сняг. Дървета почти не се виждаха, а рядко срещаните бяха превити от безпощадните вихри, които царуваха по тези места. През нощта недалеч от пътниците виеха вълци. На няколко пъти дочуха и воя на дива котка да се носи сред върховете.

Децата спяха в колата, споделяйки одеяла, а по-възрастните магьосници бдяха около огньовете. Кашлицата на Тотмус се влоши. Той непрекъснато се задавяше и отново задрямваше, но не можеше да заспи. Под подозрителните погледи на останалите Лел му свари чай и го накара да го изпие. Детето изкашля някакви отвратителни храчки зелена флегма и веднага придоби по-добър вид. На третата нощ малкият вече се смееше с останалите.

Магьосниците останаха нащрек, но децата по-лесно се сприятелиха с вещицата. По време на дългите, мудни часове пътуване, Лел им разказваше истории на разваления си език и ги развеселяваше с дребни заклинания. Всяка вечер при спирането тя изчезваше в мрака, за да изникне с гъби и билки за принос към вечерята.

 

 

На третия ден пътниците подеха спускане по ръба на пролом. Гората отново изникна насреща им. Далеч на дъното се мятаха вълните на синьо-зелена река, вклещени между скалните стени. Малко след като отминаха руините на изоставено село, магьосниците продължиха на запад успоредно на един от притоците. Той ги отведе до малка долина, където дърветата растяха още по-нагъсто.

Път нямаше. Лел ги поведе край брега на реката. Скоро иглолистната гора стана прекалено непроходима за колата, затова те продължиха пеш. Водите на по-малък поток ги отведоха до голяма поляна сред дърветата.

Издигалото се тук поселище не бе дело на скалански ръце. Малки и кръгли каменни хижи без покриви стояха край водата. Нито една от тях не надвишаваше големината на килер. Много от постройките бяха рухнали под набезите на мъха, но други все още стояха.

Няколко безнадеждно изкривени кола бяха вбити край ръба на поляната — остатък от палисадата, някога отбранявала селото от вълци и диви котки, може би и от скалански нашественици.

— Това добро място — каза им Лел. — Вода, дърва, храна. Но трябва строи бързо. — Тя посочи към небето, което бавно се изпълваше със сиви облаци. Днес бе осезаемо по-хладно, дъхът им бе видим във въздуха. — Скоро завали сняг. Деца трябва имат топло място спи.

Тя се приближи до една от колибите и им показа как да укрепят покрива.

— Ще останеш ли с нас? — попита Данил, стиснал дясната ръка на вещицата. Вчера Лел му бе показала как да привиква полски мишки, нещо, което дори Аркониел не бе смятал, че може да бъде усвоено от детето. Оттогава Данил не се отделяше от нея.

— Известно време — отвърна Лел и го потупа по ръката. — Може би научи те още магия?

— Може ли и аз да се уча? — попита Тотмус, бършейки нос в ръкава си.

— И ние! — развълнувано изчуруликаха близначките.

Лел не обърна внимание на мрачните погледи, хвърляни й от останалите магьосници.

— Да, малките ми. Всички вие научи. — Тя се усмихна към Аркониел, който за пореден път изпита онази странна увереност, че нещата се подреждат точно както би трябвало да се подредят.

Под напътствията на Лел слугите приведоха в обитаемо състояние няколко от колибите, като построиха импровизирани покриви от клони.

А междувременно Малканус, Лиан и Ворнус придърпаха Аркониел встрани.

— Това ли е Третата Ореска? — гневно попита Малканус, сочейки към наобиколилите Лел деца. — Некроманти ли ще ставаме?

— Знаеш, че това е забранено — допълни Ворнус. — Тя не бива да ги учи.

— Запознат съм с историята, но трябва да ви кажа, че тя не е изцяло вярна — отговори Аркониел. — Обучавах се с години при нея и узнах истинските корени на магията й. Моля ви единствено да ме оставите да ви покажа. Тогава и вие ще видите, че това е истина. Илиор никога не би я отвела при нас, ако не бяхме орисани да се научим от нея. Как е възможно това да не е знак?

— Но магията, която ние практикуваме, е чиста! — каза Лиан.

— На нас ни е приятно да си мислим така, само че ауренфеите поклащат глави към много от заклинанията ни. Освен това не забравяйте, че магията, която използваме сега, също не е нещо обичайно за народа ни. Трябвало е да смесим кръвта си с тази на жителите на Ауренен, за да се сдобием с магия. Може би е време да влеем нова кръв, скаланска. Планинските жители са обитавали тези земи много преди нашите деди да пристигнат.

— И са убили стотици от нас — остро каза Малканус.

Аркониел сви рамене:

— Отбранявали са се срещу нашественици. Нима на тяхно място ние бихме постъпили различно? Вярвам, че помиряването ни с тях е предречено. Но това тепърва предстои. За момента е достатъчно да ми повярвате, че се нуждаем от магията на Лел. Говорете с нея. С отворени сърца се вслушайте в думите й, както направих аз. Тя притежава огромно могъщество.

— Усещам — каза приближилата се по някое време Серана. — И точно това ме притеснява.

 

 

Думите на Аркониел нямаха ефект — останалите се разотидоха, клатейки глави.

Лел се приближи до него и каза:

— Ела, ще те науча на нещо ново.

От колата тя извади меден леген, после поведе Аркониел навътре в гората. Тук земята ставаше стръмна, бреговете на потока бяха покрити с папрат и горски плодове. Стръкове папур се поклащаха край водата. Тя изтръгна един и обели белезникавия му корен. По това време на годината той бе влакнест и сух, но пак ставаше за ядене.

— Тук храна не липсва — продължи Лел. От един гниещ дънер тя отчупи голяма жълтеникава гъба и му предложи да отхапе. — Трябва да натрупате запаси от месо, преди да е паднал снегът. Трябва и да съберете дърва. Презимуването ще бъде тежко, не съм сигурна, че всички деца ще доживеят пролетта. Тотмус няма да изкара зимата.

— Но нали ти го излекува! — викна Аркониел. Той вече се бе привързал към момчето.

Вещицата сви рамене:

— Направих всичко, което можах, ала болестта се е вкоренила дълбоко в дробовете му. — Тя замълча. — Зная какво казаха останалите за мен. Ти ме защити и ти благодаря, но трябва да знаеш, че те са прави. Ти не познаваш истинското ми могъщество.

— Някога ще го позная ли?

— Моли се това никога да не стане. Сега ще ти покажа онова, което обещах, но първо искам да се закълнеш, че ще запазиш знанието само за себе си.

— Кълна се в ръцете, сърцето и очите си.

— Добре. Започваме.

Лел допря шепи до устата си и нададе отсечен, блеещ зов, след който се заслуша. Аркониел дочуваше единствено шумоленето на вятъра и клокоченето на потока.

Вещицата се извърна и отново повтори повика, този път към отсрещния бряг. Различната посока донесе отговор, а после и друг, по-гръмък. Голям елен изникна изсред дърветата, подозрително подушващ въздуха. Той бе голям колкото кон. Великолепните му рога се разливаха в десет разклонения от всяка страна.

— Сега е размножителният им сезон — напомни Аркониел. Един елен в разцвета на силите си бе опасен противник по това време на годината.

А Лел не изглеждаше притеснена. Тя повдигна ръка в приветствие и започна да напява с онзи глух глас, с който понякога си служеше. Еленът шумно изпръхтя и тръсна глава. Няколко къса вещество се отлюспиха от рога му и паднаха на земята. Аркониел си отбеляза мястото — ако оживееше, можеше да ги използва за няколко еликсира.

Лел продължаваше да пее, привличайки животното. То прекоси потока, излезе на техния бряг и застана неподвижно, леко разклащайки глава. Вещицата се усмихна към Аркониел и почеса елена между рогата като питомен. Без да спира напева, със свободната си ръка тя изтегли сребърния си нож и с умело движение преряза голямата вена под челюстта на животното. Бликна мощна струя кръв, която тя улови в съда си. Когато купата се изпълни с два пръста кръв, Лел я подаде на Аркониел и притисна ръце върху раната, спирайки кръвта.

— Сега се отдръпни — промърмори тя. Когато и двамата се отдалечиха на безопасно разстояние, вещицата плесна с ръце и изкрещя: — Освобождавам те!

Еленът тръсна глава, разсичайки въздуха, сетне изчезна обратно сред дърветата.

— Сега какво? — попита магьосникът. Ароматът на прясна дива кръв се издигаше от съда, донесъл със себе си и усет за силата на обградената от метал течност.

Лел се усмихна широко.

— Сега ще ти покажа онова, което толкова дълго искаше да узнаеш. Остави съда на земята.

Тя приклекна край купата и подкани Аркониел да стори същото. От врата си тя откачи кожена кесия и му я подаде. Вътре той откри няколко вързопчета. Под напътствията на Лел магьосникът нарони в съда малко поветица и лиственица, а също и щипка сяра, смляна кост и охра, която оръждави пръстите му.

— Разбъркай с първата клонка, която ти попадне — продължаваше вещицата.

Аркониел откри къса, побеляла пръчица. Кръвта все още димеше, но след разбъркването миришеше различно.

Лел извади едно от огнените късчета, които магьосникът й бе дал, и го използва, за да запали стиска ароматно сено. Тя духна разнеслия се дим към повърхността на течността. Кръвта се завъртя и промени цвета си в черен.

— Сега повтаряй след мен. — Лел поде дълга и напевна поредица от срички, а Аркониел се помъчи да ги пресъздаде. Вещицата не преведе заклинанието, но поправи произношението на спътника си и го накара да повтори, за да се убеди, че го е запомнил. — Добре. Сега ще построим защитата. Донеси купата.

— Така си скрила лагера си, нали?

В отговор тя намигна.

Вещицата го отведе до една стара бреза и му показа как да намаже дланта си с кръв и да бележи дървото, напявайки заклинанието.

Аркониел леко потръпна, когато лепкавата течност се разля върху ръката му. Повтаряйки запомнената последователност, той притисна ръка до белещата се бяла кора. За момент отпечатъкът остана да се вижда, сетне изчезна напълно. Не остана и следа от цветната влага.

— Удивително!

— Това е само началото. Един белег не е достатъчен.

Лел го отведе до голям камък, където магьосникът повтори процедурата. Кръвта изчезна със същата бързина.

Докато слънцето залезе и сенките изстинат, двамата бяха описали обширен кръг около лагера, издигайки магическа стена, която щеше да обърка сетивата на всеки, озовал се в близост до нея. Само онези, които знаеха нужното слово — алака (проход) — можеха да я преодолеят.

— Понякога наблюдавах как вие с момчетата ме търсите — засмя се Лел. — Случваше се да гледате право в мен, а да не ме виждате.

— Това заклинание би ли проработило за скриването на цял град? Или армия в полето? — попита Аркониел, но тя само сви рамене.

 

 

Под издигащата се пълна луна двамата приключиха със заклинанието и по сиянието на лагерните огньове се върнаха обратно на поляната. Междувременно останалите не си бяха губили времето. Две от каменните колиби разполагаха с отлични покриви, а част от припасите вече бяха пренесени. Сухи дърва бяха струпани край издълбаното огнище, а Иоли сечеше още, предимно големи паднали клони, които децата бяха довлекли от гората. Край водата Норил и Семион почистваха едра кошута.

— Това е добра поличба — отбеляза Норил, докато одираше кожата. — Дална я изпрати в лагера, докато правехме втория покрив.

Скоро Дар и Етни бяха хвърлили парчета месо и карантиите да се пекат върху огъня редом с хляба. Докато вечерята стане готова, Аркониел обясни за защитното заклинание и им съобщи думата. Серана и Малканус се спогледаха с подозрение, а Иоли и децата отърчаха да го изпробват.

Началото изглеждаше добро — имаше предостатъчно месо и хляб. След вечерята Каулин и Ворнус извадиха лули и ги споделиха с останалите. Приятно беше да седят мълчаливо, заслушани в звуците на нощта. Вече бе прекалено студено за щурци и жаби, но из гората все още щъкаха дребни създания. Голям бял бухал прелетя над поляната, надавайки зов.

— Още една добра поличба — каза Лиан. — Илиор изпраща своя вестител, за да благослови новия ни дом.

— Дом! — изсумтя Малканус и наметна рамене с втори плащ. — Насред пустошта, без истинска храна и камини.

Мелисандра дръпна дълбоко от лулата и изпусна сияещ червен кон, който дважди обиколи огъня, преди да изчезне над главата на Етни.

— Някои от нас са свикнали да се задоволяват и с много по-малко — отбеляза тя, след което издуха две сини птици към Рала и Илина. — Имаме прясна вода, прясно месо и подслон. — Магьосницата кимна към Лел. — Благодаря ти. Мястото е добро.

— Колко дълго ще останем тук? — обърна се Ворнус към Аркониел.

— Все още не зная. Но ще е добре да си построим по-стабилен заслон, преди да е завалял сняг.

— Сега и дърводелство ли трябва да учим? — простена Малканус. — Все едно цял живот съм строил колиби.

— Ние ще се погрижим за това, господарю — увери го Кимей.

— За някои магьосници честният труд не е чужд — добави Каулин. — При повече ръце има по-малко работа, както е казал народът.

— Благодаря ти, Каулин, благодаря и на вас. — Аркониел се поклони на Дар и останалите слуги. — Всички вие безропотно сте последвали господарите и господарките си, а сега направихте престоя ни по-уютен. Чували сте ни да говорим за Третата Ореска. Сега разбирам, че вие сте не по-малка част от нея. Сега ние строим прости колиби сред гората, принудени да се крием, но ви обещавам, че ако запазим вярата си в Илиор и изпълним задачата, поставена пред нас, един ден ще имаме собствен дворец, който по нищо няма да отстъпва на палатите в Еро.

Каулин посочи Малканус с палец:

— Чу ли, момче? Бъди спокоен, скоро отново ще живееш сред лукс.

Задрямал в ръцете на Етни, Тотмус се изкашля хрипливо.