Лин Флюълинг
Скритият воин (10)

Глава девета

Аркониел разкърши рамене и се приближи до прозореца на кабинета си, където бавно започна да препрочита писмата, донесени от Кони по-рано днес.

Вън бързо настъпваше привечер. Сянката на кулата се простираше като нечий протегнат пръст върху снега, покрил поляната. С изключение на пъртината, оставена от коня на Кони, мразовитото покривало бе съвършено гладко. Вече нямаше снежни човеци или крепости, нямаше следи от дири, отправящи се към гората.

И никакъв заразителен смях не се разнасяше пред вратата му, мрачно си помисли Аркониел. Никога не се бе чувствал по-самотен. Понастоящем в имението бяха останали единствено той, Нари и готвачката. Три зара, разклащани в огромна дървена чаша.

Магьосникът въздъхна и отново насочи вниманието си към писмата. Присъствието му тук трябваше да остане в тайна, затова те бяха невинно адресирани до Нари. Аркониел приглади първия пергамент върху перваза, разсеяно прокарващ палец над счупения печат. И двете момчета му съобщаваха за смъртта на Орун. Айя му бе писала по-рано, така че новината не го изненада. Но техните версии го интересуваха повече.

Тобин бе кратък: заради лоши вести Орун получил някакъв пристъп. Ки бе по-изчерпателен и полезен, макар да не бе присъствал на случилото се. Аркониел се усмихна, когато разгърна двата листа. В началото Ки не бе проявявал голям интерес към писането, а почеркът му и сега си оставаше грозноват, но думите се лееха изпод ръката му със същата лекота, с която се отронваха и от устните. Неговите писма винаги бяха по-подробни. Той разказваше за белезите по врата на Тобин и за факта, че бил донесен в безсъзнание. И, най-странното, приключваше писмото си така: Тобин все още се чувства виновен за станалото. Айя не бе споменавала угризения в писмото си. Но Аркониел бе уверен, че това не се дължи на ленивост или премълчаване от нейна страна. Ки познаваше Тобин по-добре от всеки друг. И освен това бе споделял ненавистта към опекуна. Защо принцът би се чувствал зле за смъртта му?

Аркониел прибра писмото на Тобин в ръкава си, за да го отнесе обратно до Нари, а посланието на Ки постави върху купчината на бюрото си.

Едва не го убих, но не го сторих, напомни си той, както правеше при прибавянето на всяко ново писмо. Не бе сигурен за точната причина, поради която събира писмата на Ки, може би, за да отблъсне с тяхна помощ кошмарите, които все още го измъчваха. Сънища, в които той не се поколебаваше, а Ки никога повече не идваше в съзнание.

Магьосникът побърза да прогони неприятния спомен и погледна към слънцето, за да види колко остава от деня. Вчера бе стоял до много късно.

При идването си тук той бе заварил не имение, а гробница на живи и мъртви. Двамата с Айя бяха убедили херцог Риус да ремонтира зданието, да го превърне в нещо, наподобяващо дом. За известен период след ремонта това действително бе станало така. Замъкът се бе превърнал в дом и за Аркониел, първи дом след напускането на бащиния.

Но сега мястото отново се връщаше към предишната си гнилост и разруха. Новите гоблени и прясната мазилка бързо ставаха захабени. Коридорите, по които не бродеше почти никой, бързо гаснеха в немара, паяци бяха подновили властта си над таванските греди. В повечето стаи не горяха огньове, които да държат влагата настрана. И тя се завръщаше, водейки със себе си старите си познати — студ и мрачина. Сякаш с напускането си момчетата бяха отнесли самия живот на имението.

С въздишка той се обърна към бюрото си, за да приключи със записките за днес. Заключил бележките си, магьосникът се зае да разчиства поредния провален експеримент.

Близо до приключването нещо тихо докосна вратата, почти с мекотата на мишка. Аркониел затаи дъх. Стъклената тръба, която почистваше, се отрони от пръстите му и се пръсна пред краката му.

Било е плъх. Още е прекалено рано. Златиста светлина все още изпълваше източното небе. Тя никога не слиза толкова рано.

Настръхнал, той запали свещ и бавно се приближи към вратата. Ръката му трепереше, струйка горещ восък вкорави опакото на дланта.

Там няма нищо. Там няма нищо, повтаряше си той подобно на изплашено дете.

По време на Тобиновия престой Аркониел бе смогвал да обуздава страха си, дори и когато неочакваната поява на Бисир го бе принудила да прекарва дни в стаята си. Когато в околните стаи имаше хора, той бе съумявал да отдава на тяхното присъствие полудочутите звуци.

Но сега вторият етаж на имението бе празен. И помещенията на Аркониел се бяха оказали прекалено далеч от топлата кухня и прекалено близо до вратата на кулата. След смъртта на Ариани тази врата стоеше непрекъснато заключена, ала това не спираше неуморния дух на принцесата.

След първата си среща с духа й Аркониел се бе изкачвал в кулата само още веднъж. Тласкан от любопитство и вина, той бе влязъл там в деня след първото заминаване на Тобин. Но не бе изпитал нищо. Облекчен, но и с неудовлетворено любопитство, магьосникът бе събрал храбростта да се върне в полунощ — и тогава съвсем отчетливо бе чул риданията на Ариани. В мъка и страх той бе избягал, за да прекара нощта в кухнята, стиснал ключа от вратата на кулата като талисман. На следващата сутрин бе го хвърлил в реката и се бе преместил да спи в стаята с играчки на долния етаж. Би преместил и кабинета си там, само че мебелите бяха прекалено тежки. Пренасянето на натрупаните книги и инструменти също щеше да му отнеме прекалено много време. Затова той се бе ограничил да работи единствено по светло.

Но и днес се бе залисал в работа. Поемайки дъх, той стисна дръжката и рязко отвори вратата.

Ариани стоеше в края на коридора, с окървавено лице, по което се стичаха сълзи. Устните й се движеха. Застиналият на прага Аркониел напрегна слух, но не долови нищо.

И макар че при първия им сблъсък тя го бе нападнала, магьосникът стоеше неподвижен, изчакващ да чуе думите й. Но тогава принцесата направи крачка към него, окривявайки лице в гняв. Тук храбростта му го напусна.

Свещта разхвърля трескави сенки наоколо в първите мигове на бягството, сетне угасна. Сред неочаквания мрак Аркониел се понесе по стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж. Очакваното препъване не закъсня — той прелетя оставащите стъпала, за да се приземи тежко върху благодатната осветена площадка. И като потисна желанието си да погледне назад, той бързо закуца надолу.

Ако продължаваше така, много скоро самият той щеше да се превърне в призрак.