Лин Флюълинг
Скритият воин (25)

Глава двадесет и четвърта

— Може и да са предатели, но това пак не ми харесва — промърмори Ки, докато помагаше на Тобин да се облече. — Не е на добро да се убиват жреци. Баща ми казваше, че именно това е докарало всички болести и бедствия: кралят, който…

Оръженосецът си прехапа езика и бързо погледна към Тобин, за да подири признаци на обида — все пак Ериус бе негов вуйчо, макар Ки непрекъснато да забравяше това.

Но Тобин бе придобил онова занесено изражение, което бе започнало да го спохожда след заболяването. Киротиус дори не бе сигурен, че приятелят му го е чул.

Принцът намести новата си одежда и въздъхна тежко.

— Не зная какво да мисля, Ки. Аз също съм дал клетва да се боря с всички предатели, заплашващи Скала, и смятам да удържа на думата си. Но видя ли как кралят гледаше към Хайлус? — Той поклати глава. — Израснах сред лудостта на майка си, много добре помня как изглеждаше тя в тези моменти. Мога да се закълна, че същата лудост блестеше в очите на краля, докато крещеше към клетия старец. И никой не каза нищо! Всички се държаха така, сякаш не се случва нищо. Дори Корин.

— Дори и той наистина да е луд, кой би се осмелил да каже нещо? Ериус пак си остава крал — напомни приятелят му. — Ами Нирин? Мисля, че той изглеждаше изключително доволен.

След тихо почукване на вратата вътре пристъпиха Никидес и Руан. Ки с тревога установи, че Ник е на път да се разплаче.

— Какво е станало? — попита Тобин, докато го отвеждаше към едно от креслата.

Но Никидес бе прекалено разстроен, за да отговори.

— Не чухте ли слуховете? — рече Руан.

— Не — отвърна Ки. — Какви слухове?

Едва тогава Никидес успя да промълви:

— Арестували са дядо! За измяна! Задето зададе въпрос! — Той се задави, тресящ се от гняв. — Дядо зададе обикновен въпрос! Всички вие го чухте. И самият крал много добре знае, че зад крепостните стени никога не е била провеждана екзекуция, освен… Знаете.

— Освен по времето на кралица Агналейн — довърши Руан. — Предварително моля да ме извиниш, принце, но баба ти е вършила доста мрачни неща.

— Не е нужно да ми се извиняваш. Тя наистина е била луда, също като майка ми.

— Не говори така, Тоб — примоли се Ки. В последно време приятелят му прекалено често си мислеше за майка си. — Майка ти никога не е вършила неща като лудата Агналейн. — Или като краля, добави мислено той. — Не може да е истина — продължи оръженосецът, обръщайки се към Ник. — Всеизвестно е, че в Скала трудно ще се намери по-мъдър и лоялен човек от канцлер Хайлус. Знаеш как е при слуховете.

— Ами ако е истина? — възрази Никидес, потискайки пореден изблик на сълзи. — Ами ако тази вечер екзекутират и него? — Той умоляващо се вгледа в Тобин. — Как бих могъл да стоя и да гледам?

— Елате. Корин сигурно ще знае — каза Тобин и ги поведе към стаята на братовчед си.

На почукването им се отзова Танил.

— Стана ли време? — Оръженосецът вече се бе оборудвал с най-пищната си броня, но ботушите му още бяха развързани.

— Не, трябва да говорим с Корин — отвърна принцът.

Престолонаследникът стоеше пред огромното си огледало. Кирасата му все още не бе закопчана изцяло. Конският талисман на Сакор, който Тобин му бе подарил, се поклащаше над нея, докато Танил се бореше с упоритите закопчалки. Междувременно двама лакеи бяха заети да подготвят церемониални плащове, от които Корин да си избере един, и да излъскват до блясък златния му шлем.

Тази гледка породи известна вина у Ки. Тобин все още се обличаше сам, като караше оръженосеца си да му помага единствено със закопчалките, които сам не можеше да достигне. Ки одобряваше привичките на приятеля си, но имаше и моменти, в които смяташе, че Тобин трябва да си позволи да живее като принц.

Тобин обясни причината за идването им, но Корин само сви рамене.

— Не съм чул нищо подобно. Не обръщай внимание на татко, Ник. Знаеш колко избухлив може да бъде, особено когато е изморен. Заради проклетата горещина е! — Той отново се обърна към огледалото, за да се убеди, че Танил ще прикачи правилно червено-златното наметало над плещите му. — Но Хайлус не трябваше да се обръща към него по такъв начин!

Ки знаеше, че всеки син е склонен да защитава баща си, самият той често бе постъпвал така. И все пак в гласа на Корин бе прозвучала заповедническа нотка, която в последно време бе започнала да се проявява все по-често. Този отзвук притесняваше оръженосеца. Както го притесняваше и измъченият вид на клетия Никидес.

— Мислех, че ролята на главния канцлер е да съветва краля — тихо каза Тобин.

Корин се обърна и разроши косата му.

— Съветникът също трябва да показва подобаващото уважение, братовчеде.

Тобин понечи да отвърне, но Ки улови погледа му и леко поклати глава. Нервният поглед на Никидес потвърди разумността на премълчаването. И показа колко много се бе променил животът в кралския двор след завръщането на Ериус.

 

 

Компаньоните се събраха в столовата, за да бъдат огледани от учителя Порион. През цялото време Тобин остана близо до Никидес.

Ки също остана с тях, само че той наблюдаваше Корин. Престолонаследникът бе в отлично настроение и небрежно разговаряше с по-възрастните момчета, сякаш предстоеше да посетят някакъв фестивал. Някои от тях бяха виждали обесвания, но не и изгарянето на магьосници!

— Чувал съм, че почернявали и се сгърчвали като паяци — казваше в този момент Олбън, очевидно нетърпелив.

— А пък аз съм чувал, че избухвали в пъстроцветен дим — не остана по-назад Орниъс.

— Ще им покажем какво се случва с предателите в Еро! — заяви Зустра и размаха меча си. — Като че са ни малко враговете отвъд морето, та трябва да се пазим и от тези усойници у дома!

Думите му бяха приветствани шумно.

— Магьосниците с техните заклинания и ритуали са най-опасните предатели — заяви Орниъс. Ки си спомни, че бе чувал бащата на Орниъс да изрича подобни думи.

— Жреците почти не им отстъпват. Като онзи негодник, който нападна Корин — включи се Урманис. — Да не говорим за онези проклети илиорци, които все още твърдят, че само жена имала право да управлява Скала! Та те заплюват победите на крал Ериус.

— Баща ми казва, че всички следовници на Илиор тайно вярват в това — рече Олбън. — Неблагодарници. Крал Ериус е спасителят на тази земя!

Ки забеляза, че Риско мълчи. Това само по себе си не бе необичайно, но оръженосецът си спомни споменаването му за някакъв чичо, който бил магьосник. Очевидно Риско също се притесняваше да не зърне познато лице тази вечер.

— Жреци, магьосници — все побъркани — заяви Зустра, удължавайки последните срички на първите две думи. — Сакор е този, който влага сила в мишците ни.

В този момент наставникът им влезе в помещението. Изглеждаше много смръщен. С един скок той се озова върху масата и им кресна да млъкнат.

За пръв път Ки виждаше учителя им в пълна броня. Доспехът му лъщеше, почистен и смазан, и носеше следите от множество битки. Същото важеше за ножницата, поклащаща се край хълбока му, и за шлема, почиващ в сгъвката на мишницата.

— Стройте се! — кресна той и ги изгледа изпод свъсени вежди. — Сега ме чуйте добре, момчета. Тази вечер не отиваме на празник, така че не искам да чувам повече такива приказки! Чувате се от другия край на коридора.

Той положи шлема си и скръсти ръце.

— Предатели или не, мъжете и жените, които ще умрат тази нощ, са скаланци. Някои от тях ще имат поддръжници сред тълпата — приятели, роднини и прочие. Както знаете, това е първият път от много време насам, в който екзекуция бива провеждана в града, а не върху Хълма на предателите. Не е моя работа да се произнасям доколко мъдро и правилно е това, но мога да ви кажа, че в Еро има хора, които не са във възторг. Затова си дръжте устите затворени, отваряйте си очите и не се отпускайте нито за миг. Тази вечер, компаньони, ще бъдете сами. Какво е вашето призвание?

— Да охраняваме принц Корин! — отвърна Калиел.

— Точно така. Били сте обучавани именно за това и тази вечер от вас ще се иска да изпълните дадената клетва. Ние ще яздим пред краля, обградени от кралски гвардейци. При най-малкия знак за неприятности обгръщаме плътно Корин и го придружаваме обратно тук. Кралските стражи може и да ни помогнат, но честта и дългът са наши.

— Ами татко? — попита Корин. — Няма да позволя да ме отнасяте като багаж, докато той е в опасност!

— Кралят ще бъде добре защитен. Вашата задача, принце, е да останете жив, за да го наследите. Затова никакви геройства тази вечер, разбрахте ли? — Той не отмести поглед от лицето на Корин, докато престолонаследникът не кимна, сетне премести мрачината си към останалите. — И без повече нетърпеливи подскачания. Вие сте най-близките пазители на принца, а не момиченца, отиващи на пикник! Дръжте се по-сериозно!

За момент той замълча, потривайки прошарената си брада.

— Освен това тази нощ ще бъде рисковано. В столицата ще бъде пролята кръв, кръвта на жреци. Каквито и да са престъпленията им, това носи нещастие, затова стойте нащрек и не смалявайте бдителността си, докато не се озовем обратно сред тези стени.

Порион скочи долу и с парче тебешир се зае да скицира върху пода.

— Най-силно съм притеснен за пазарния площад. Там тълпата ще бъде най-гъста. Ние ще се намираме тук, пред платформата. Корин, вие и благородниците ще застанете от дясната страна на краля. Оръженосци, всеки от вас ще заеме позиция зад коня на своя господар. Не се зазяпвайте в екзекуцията, а непрекъснато оглеждайте тълпата. Ако се случи най-лошото, дръжте се близо до Корин, за да си проправим път заедно. Ясно ли е?

— Да, учителю! — отвърнаха всички.

Той отново помълча, за да ги огледа.

— Добре. Тази вечер важи правилото на войната. Всеки, който се паникьоса и изостави принца, ще убия собственоръчно.

— Да, учителю! — изкрещя Ки едновременно с останалите. Той знаеше, че наставникът им говори сериозно.

На излизане оръженосецът стисна китката на Тобин.

— Готов ли си?

Принцът го погледна спокойно.

— Разбира се. А ти?

Ки кимна и се усмихна. Той също не се страхуваше, но тайно се бе заклел, че ако изникнат неприятности, първата му мисъл няма да бъде за Корин.

 

 

Жълто пълнолуние разливаше злато над града и пристанището. Столицата бе притихнала, сякаш затаила дъх. Никакъв бриз не долиташе откъм морето, за да разнесе лятното зловоние. Факлата, която Ки носеше, почти не трепваше. Надвисналите над улицата високи каменни постройки запращаха обратно ехото на копита и тежки барабани.

Тобин яздеше редом с Корин и Порион, разбира се, което оставяше за спътници на Ки Калиел, Милирин и Танил. Кралските стражници ги бяха обградили от двете страни, защитаваха и тила им. Тази вечер оръженосецът на Тобин особено се радваше на червените им униформи — внезапно отгоре му се бе стоварила цялата тежест на отговорността, за която ги бе подготвяло обучението им.

Той погледна назад и зад главите на останалите компаньони можа да различи краля. Факелната светлина обгръщаше в огън челото на владетеля и отскачаше от повдигнатия му меч.

— Прилича на самия Сакор, нали? — възхитено прошепна Милирин, проследявайки погледа на Ки.

Ки кимна, разсеян от проблясъка на сребърно и бяло до владетеля. Лорд Нирин яздеше от дясната страна на краля.

Тълпите бяха по-малки от очакваното и по-тихи. Но при преминаването през квартал, населяван главно от ауренфейски благородници и богати търговци, Ки се огледа нервно. Макар да не беше късно, почти никъде не светеше.

Начело на колоната яздеше хералд, който обявяваше:

— Кралското правосъдие ще бъде въздадено! Да живее крал Ериус!

Неколцина от минувачите отвърнаха на вика му, но много други се отдръпваха в сенките и мълчаливо наблюдаваха преминаващите редици. Ки погледна нагоре и видя застаналите по прозорците хора. Оръженосецът се приготви за още хвърлени зеленчуци.

— Убиец на жреци! — изкрещя самотен глас от мрака. Някои от стражите се огледаха, дирейки виновника, а Ки бе споходен от усещане за нереалност. Тези улици, сред които бе яздил толкова свободно, внезапно се бяха превърнали във вражеска територия.

Тобин и Корин яздеха изпънати, сковани. Тобин се оглеждаше непрекъснато, следящ за опасност. На Ки му се искаше да може да зърне лицето на приятеля си, да разчете мислите му в сините очи. В този момент оръженосецът повече от всякога осъзнаваше пропастта, която ги делеше — не богатство, а кръв, история и статус.

Близо до Източния пазар тълпите се сгъстяваха. Много от присъстващите държаха факли, за да осветяват пътя на краля, и Ки можеше да види лицата им: някои изглеждаха тъжни, други се усмихваха и махаха. Тук и там се виждаха ридаещи хора.

Оръженосецът се напрегна, дирейки да зърне из множеството познатия метален отблясък или извивката на лък. Той потръпна със смесица от облекчение и ужас, когато площадът най-сетне изникна пред тях. Вече се чуваше глъчката на събраните.

Това бе най-големият площад в Еро. Разположен по средата между Дворцовия кръг и пристанището, той бе ограден от три страни с високи сгради, сред които бе и театър, често посещаван от компаньоните. Под лек наклон на изток паветата отвеждаха до нисък парапет, отвъд който се простираше малък парк, а още по-надолу — и пристанището.

Тази вечер Ки почти не можеше да познае мястото. Всички сергии бяха разчистени и пространството им бе запълнено от хора, сред които сивите стражници на Нирин бяха образували коридор. Дори светилището на Квартата го нямаше. Това отсъствие породи у него неприятно усещане, засенчило дори неприязънта към сивите униформи.

В средата на площада бе издигната широка, обвита със знамена платформа — остров сред морето от лица. Тя също бе обградена със сивите войници, въоръжени с брадви и мечове. Осем магьосници с бели роби изчакваха край тях. В четирите ъгъла на платформата бяха забодени факли, осветяващи сребърните нишки на магьосническите роби и двете огромни дървени рамки, издигащи се над дъските.

Приличат на изправени рамки на легла или на каси без врати и стени, помисли си Ки. От чутите вече истории можеше да отгатне целта на дървеното приспособление. Точно зад тях се издигаха и по-познатите очертания на бесило. На него вече бяха подпрени стълби. Ки наброи петнадесет примки.

Министри и благородници вече бяха заели местата си пред платформата. Ки с радост видя лорд Хайлус сред тях. Сигурно в този момент Никидес също си отдъхваше, макар че дядо му изглеждаше остарял с десет години само в рамките на една нощ.

Тълпата утихна при приближаването на краля. Единствено барабаните и кънтенето на копитата останаха да се чуват.

Корин и компаньоните се подредиха от дясната страна на владетеля, както им бе наредено. Ки зае мястото си зад Тобин, спря коня си и положи ръка върху дръжката на меча.

Нирин слезе от седлото и последва херолда до платформата. Барабанчиците отдръпнаха палки и за момент оръженосецът на Тобин можа да чуе морето. Белоробите магьосници се поклониха ниско на краля, после оформиха полукръг зад господаря си.

— Нека всички, които са се събрали тук, станат свидетели на святата кралска справедливост! — провикна се херолдът. — По заповед на крал Ериус, наследник на Герилейн, носител на Меча, закрилник на Скала, тези врагове ще бъдат погубени пред очите на всички събрани свидетели и божествата от Квартата. Нека се знае, че тези, които ще умрат тази вечер, са изменници срещу короната и всички чисти люде.

Някои посрещнаха прокламацията с одобрителни викове, ала други замърмориха тихо помежду си. Долетя нечий далечен гневен вик, но той се изгуби сред останалите гласове.

Херолдът разгърна натежал от печати свитък и започна да изчита имената на осъдените и престъпленията им. Младият жрец, замерил Корин, бе четвърти. Той се казваше Теланор и бе обвинен в измяна, подклаждане към бунт и посегателство върху особата на престолонаследника. Устата на младежа вече бе дамгосана с обичайното П, запазено за предатели и еретици. Стражите предадоха осъдените на изчакващите екзекутори.

Осъдените бяха облечени в дълги муселинови туники без ръкави. Сред тях имаше и няколко жени, но момчетата и мъжете преобладаваха. Повечето носеха предателската дамга върху челата си, почти всички бяха със запушени усти. Само още двама, старец и старица със сиви коси и сбръчкани лица, бяха белязани през устата по подобие на Теланор. Изблъсквани от палачите, те вървяха с изправени глави.

Заедно със семейството си Ки бе ходил да наблюдава екзекуции в Колат. Тогава тълпите бяха крещели и бяха замервали осъдените крадци и бандити с каквото им попадне. Ки, братята и сестрите му бяха намерили начинанието за много забавно и с възторг се бяха надпреварвали да търсят гнили ябълки и камъни. Баща им им беше дал по един медник за всеки уцелен престъпник.

Сега неспокойствието на оръженосеца нарастваше. Само неколцина, и то възрастни, замеряха осъдените. Деца се виждаха единствено сред осъдените. Едно от момчетата върху платформата страшно приличаше на брат му Амин. Едва след изчитането на чуждото име Ки се успокои.

Барабанчиците отново влязоха в ритъм, този път по-настойчив. Войниците опряха стълбите и започнаха да избутват осъдените. Повечето от компаньоните заликуваха, когато първият предател увисна във въздуха.

Корин размаха меча си и изрева:

— Смърт за враговете на Скала! Да живее кралят!

Останалите побързаха да последват примера му. Орниъс първи кресна и веднага погледна, за да се убеди, че престолонаследникът е забелязал предаността му. Ки почувства отвращение.

Тобин също бе изтеглил меча си, но не го размахваше и не крещеше. Самият Ки също не бе особено ентусиазиран.

Вторият осъден започна да крещи и отказваше да се отдели от стълбата, затова се наложи да бъде блъснат. Това породи паника у някои от оставащите осъдени и за момент изглеждаше, че ще се наложи войниците да заемат по-дейно участие.

Тълпата се разгорещяваше. Дъждът от гнили зеленчуци се усили.

Следващата обесена бе жена, а след нея дойде редът на Теланор. Той се опита да изкрещи нещо през запушената си уста, но и да бе успял, никой нямаше да го чуе сред суматохата. Младият жрец посрещна смъртта си храбро, скачайки от стълбата сам, без да изчаква намесата на палачите.

Още неколцина от осъдените не искаха да се изкачват, но повечето проявиха храброст, може би засрамени от примера на младия свещеник. Един от тях се опита да отправи воински поздрав със завързаните си ръце, преди да скочи. Ревът на тълпата утихна за момент, сетне гръмна още по-силно, защото следващият мъж страхливо отказваше да откопчи пръсти от стълбата. Младите момчета и жените се изкачваха сред по-голяма тишина.

Накрая дойде редът на възрастните жреци. Те не се поколебаха и за миг, спряха единствено за да повдигнат вързаните си ръце към сърцата и челата си, преди да се покатерят. Постъпката им впечатли дори най-долнопробните сред присъстващите и от тълпата не полетя нищо.

Сега събраните постепенно притихваха. Ки долавяше ридания. Възрастните бяха умрели бързо — чупливите им кости се бяха пречупили веднага. Но жените и децата бяха леки, а воините имаха яки шии. Повечето от тях се мъчиха дълго, преди Билайри да ги отнесе. Ки се насилваше да гледа, защото не искаше да засрами Тобин. По принцип палачите помагаха на агонизиращите, като започваха да ги дърпат за краката, само че тази вечер никой не го стори.

Когато най-сетне и последният обесен престана да се мята, барабаните се разнесоха отново в отсечен ритъм. Голяма кола бе изкарана на площада, теглена от два черни вола. Обграждаха я сиви войници с щитове и издигнати мечове. Шестима белороби магьосници стояха в задната й част, сключили ръце.

Никой не се осмели да хвърли нещо към тях, но заплашителното мърморене прерасна в гневен рев. Ки потръпна, блъснат от вълната на внезапна ярост. Но не можеше да определи към кого е насочен гневът — Гоначите или пленниците им.

 

 

До този момент Тобин не бе присъствал на екзекуция. Нужна му бе цялата налична воля, за да не сръчка Госи и избяга. Малкото храна, която бе успял да погълне на вечеря, вече напираше в гърлото му. Принцът потръпна, надявайки се, че Порион и Корин няма да забележат слабостта му. Останалите компаньони не изглеждаха притеснени от съзираната гибел, а поведението на Корин би съответствало на интригуващ спектакъл. Заедно с неколцина от по-големите той шепнешком се обзалагаше кой от обесените ще издържи най-дълго.

Когато колата достигна платформата, Тобин бе обзет от внезапен и вцепеняващ страх. Ами ако от нея изникнеше Аркониел? Или Айя? Принцът стисна юздите, докато гледаше как двама голи затворници биват извлечени от колата.

Не са те! Облекчението го замая. И двамата магьосници бяха мъже, никой от които не приличаше на Аркониел. Сега Тобин осъзна, че не бе имал причина да очаква залавянето му, но за момент възможността бе изглеждала прекалено реална.

Гърдите и на двамата бяха покрити с червени очертания, а върху лицата им бяха привързани железни маски. Металните лица бяха напълно схематични, с тесни цепки за очите и носа. Те придаваха на затворниците зъл, нечовешки вид. Окови стягаха китките им.

Войниците ги принудиха да коленичат. Нирин изникна зад тях, повдигайки ръце над главите им. Той никога не бе изглеждал особено внушително, но сега на Тобин му се стори, че магьосникът се извисява над осъдените.

— Погледнете скаланските врагове! — ревна той с глас, понесъл се до най-отдалечените кътчета на площада. Магьосникът изчака подновилият се рев да утихне, преди да продължи. — Вижте тези подобия на магьосници, заканвали се да свалят законния скалански владетел. Знахари! Тези покварители на души и подстрекатели подвеждат невинните около себе си, за да ги тласнат към гибел. Те сквернят святото име на Илиор с гнусните си магии и заплашват земята ни.

Тобин потръпна. Обвиненията, които магьосникът изреждаше, бяха изключително сериозни. Но обвиняваните магьосници изглеждаха напълно безпомощни и обикновени. Трудно му беше да си ги представи в описваната светлина.

Нирин притисна ръце до челото и сърцето си, а после се поклони ниско на владетеля.

— Какво ще повелите, кралю?

Ериус слезе от коня си и на свой ред се покатери върху платформата. Обърнат към тълпата, той изтегли меча на Герилейн и опря върха му между стъпалата си, а ръцете отпусна около дръжката.

— Прочистете земята, верни магове — изрева той. — Защитете поданиците ми.

Този път войниците останаха неподвижни. Белоробите магьосници завлякоха окованите до двете рамки. Трима от Гоначите леко се отдръпнаха, подели заклинания. Затворниците бяха освободени от оковите си и бързо бяха привързани към четирите краища на рамката с помощта на сребърни въжета.

Единият от осъдените изглеждаше упоен или болен. Краката не го държаха, затова трябваше да бъде придържан по време на привързването. Другият не стоя пасивен. Точно когато магьосниците посягаха да завържат ръцете му, той внезапно се изви и залитна напред. Със свободните си ръце той сграбчи маската си, пръснала се сред облак дим и искри. Кръв плисна по робите на околните магове. Вцепененият от ужас Тобин не можеше да откъсне очи. Окървавеното лице на осъдения бе ужасно разкъсано и сгърчено в агония. Натрошените зъби блеснаха сред лига и червенина.

— Глупци! Слепи добичета! — кресна той, размахал юмрук към площада.

Нириновите магьосници се нахвърлиха отгоре му, но осъденият се съпротивляваше ожесточено и успя да ги изблъска встрани.

— И твоят край ще дойде! — изкрещя мъжът, сочейки към краля. — Истинската кралица вече е тук, сред нас…

Той се измъкна от ръцете на посегналия да го улови магьосник и внезапно се вторачи право в Тобин.

Принцът зърна искрица на осъзнаване в лудешките очи. Странен гъдел се разнесе сред тялото му. Струваше му се, че двамата с мъжа останаха дълго вгледани един в друг.

Той ме вижда! Вижда истинското ми лице! — помисли си Тобин, защото в погледа на осъдения изникна подобие на радост. В следващия миг магьосниците екзекутори се нахвърлиха вкупом отгоре му и го повлякоха обратно към рамката.

Най-сетне освободен от втренчения му поглед, принцът уплашено се огледа, чудейки се дали тълпата би му позволила да избяга, ако Нирин обявеше и него за предател. С крайчеца на окото си той зърна магьосника и краля, но не се осмели да погледне директно към тях. Дали бяха разбрали?

Но когато най-сетне се престраши да извърне очи към тях, Нирин и Ериус наблюдаваха екзекуцията.

Белоробите магове завлякоха борещия се мъж обратно. Един от тях се приготви да запуши устата му.

— Онази, която донася светлина, няма да допусне гавра! — успя да кресне той, преди между зъбите му да бъде натикан възел сребърно въже. Дори и тогава осъденият продължи да се мята. Вцепененият Тобин дори не бе забелязал раздвижването на краля, до момента, в който Ериус не заби меча на Герилейн в стомаха на обречения.

— Не! — прошепна Тобин, отвратен да види благородното острие осквернено с кръвта на затворник. Осъденият потръпна още веднъж, а после се отпусна. Кралят изтегли оръжието си.

Магьосниците отново изправиха пленника, а Нирин притисна ръка до челото му. Все още жив, затворникът го заплю, оставяйки ясно червено петно върху бялата му роба. Придворният магьосник не обърна внимание на обидата и започна беззвучно да напява.

Очите на осъдения се подбелиха, краката му омекнаха. Сега привързването му беше лесно.

— Продължете — нареди Ериус, спокойно почистващ оръжие.

Магьосниците се подредиха около двете дървени рамки и подеха ново заклинание. Гласовете им ставаха все по-силни, докато със звученето си не призоваха бели пламъци — по-бели от всичко, което Тобин бе съзирал — около телата на осъдените. Нямаше дим, отсъстваше и миризмата, понякога долитаща от масовите клади отвъд градските стени. Обречените магове се гърчиха няколко мига, а после бяха погълнати изцяло — насекоми, попаднали в пламъка на свещ. Скоро от тях останаха единствено овъглените им крайници, привързани в ъглите на потъмнелите дървени рамки.

Ослепителната светлина прободе взора на принца. Тобин напразно опита да прогони болката с премигване, останал загледан в лявата лобна рамка. Все още помнеше погледа на радост и надежда, който бе зърнал сред сгърченото от болка лице. После светът се завъртя лудешки около него. Площадът, ревящата тълпа, жалките останки върху платформата — всичко това изчезна. Пред Тобин изникна сияещ златен град, издигащ се високо над морето.

 

 

Единствено Ки се намираше достатъчно близо, за да чуе слабия вик на припадащия Тобин. Но оръженосецът не разбра изтръгналата се от приятеля му дума, а самият Тобин дълго нямаше да си я спомня.

— Римини!

 

 

Никой, дори Нирин, не забеляза дребното овъглено камъче, останало да лежи сред пепелта.

 

 

На двадесет мили от екзекуцията, под същата луна, Айя бе отпуснала глава върху масата, защото познатият бял огън отново бе залял зрението й. Сред него тя различи друго обречено лице, кривящо се от болка. Кириар. Кириар от Мийдфорд. Онази вечер в убежището тя му бе дала камъче.

Болката отмина бързо, но я остави зле разтърсена.

— О, Илиор, не и него! — простена тя. Дали го бяха измъчвали, дали бяха научили за малката група магьосници, криеща се под нозете им?

Постепенно глъчката на пивницата достигна обратно до нея.

— Ти си ранена. Позволи ми да ти помогна, стара майко.

Дризианската целителка, която Айя бе забелязала по-рано днес да лекува деца край светилището, бе седнала на масата й.

Айя сведе поглед към ръката си. Глинената чаша, от която бе отпивала, се бе пръснала в ръката й. Късовете бяха срязали дланта, покривайки с нови черти избелелия белег, оставен й от призрака в нощта, когато бе довела Ки. Едно парче все още оставаше забодено точно под палеца. Прекалено слаба, за да отговори, Айя позволи на целителката да промие раната.

Когато приключи, непознатата жена отпусна ръка върху главата на Айя и насочи вълна успокояваща енергия през нея. Магьосницата усети аромата на разлистваща се зеленина. Вкусът на изворна вода изпълни пресъхналата й уста.

— Тази нощ си добре дошла да спиш под моя покрив.

— Благодаря ти. — Наистина беше за предпочитане тази нощ да спи под стряхата на Дална, отколкото тук, където някои любопитни посетители все още не откъсваха очи от лудата старица, за да не пропуснат следващото й изпълнение. А и щеше да е добре да остане край целителка, ако ужасната болка се завърнеше. Кой знае колко магьосници се канеше да изпепели Нирин тази нощ?

Жрицата я отведе до малка колиба в края на селцето и я сложи да легне на меко легло край огъня. Не се представи и не попита за името на гостенката си.

Айя се радваше да лежи под защитата на символите, вложени в гредите. В Скала Сакор можеше и да воюва с Илиор, но Дална Творител все още бдеше над всички.

Ала сънят й пак не бе спокоен. Всеки път, когато се унесеше, я посещаваше образът на сибилата от Афра. Момичето я поглеждаше със сияещи бели очи и говореше с гласа на Светлата.

Това трябва да спре.

А в съновидението си Айя падаше ничком пред нея, ридаейки.