Марта Хол Кели
Люляковите момичета (8)

8
Каша

1940-1941 година

Едно нещо трябва да стане ясно: участието в нелегалната организация беше изключително важно за социалния живот на младите хора. След като германците ни окупираха и обявиха херцерските организации за престъпни, ние продължихме дейността си тайно, но вече под името Szare Szeregi, „Сивите отряди“. Отчитахме се пред задграничното правителство в Лондон и почти всички момичета от херцерската организация се включиха. Нашата групичка беше единствената ми връзка с външния свят, защото сестра ми Зузана даваше дълги дежурства в линейките на люблинската „Бърза помощ“ и почти не се прибираше у дома. Освен това така по-лесно понасяхме разочарованието, което ни беше донесла германската окупация.

В херцерската организация бяхме минали доста сериозни обучения за първа помощ, но в „Сивите отряди“ продължихме да се развиваме в тази посока и посещавахме нелегални медицински курсове. По-големите момичета се бореха рамо до рамо с момчетата или работеха като медицински сестри и шивачки, други ръководеха сиропиталища. Някои дори помагаха в освобождаването на хора от немските затвори, във взривяването на мостове и в кражбите на германски военни планове.

Ние, по-младите момичета в моя седемчленен отряд, спасявахме полски книги, за да не ги унищожат немските войници, и водехме тайни учебни занятия. Упражнявахме се също да разшифроваме кодирани съобщения и доставяхме фалшиви документи и бележки. Давахме своята дан в саботажа на нацистите, като размествахме уличните знаци и табели, за да се загубват из града. Нощем се заканвахме на честотата на немските радиоточки по улиците и пускахме полския национален химн. Колкото по-сериозни нарушения ни се разминаваха безнаказано, толкова повече ни се услаждаха, като наркотик. Все пак трябваше да внимаваме, защото немците бяха решили да разположат генералния си щаб в Люблин, но това далеч не беше всичко. Из цяла Полша немските шпиони бяха започнали да разпознават бившите членки на херцерската организация и да ги арестуват.

Освен това „лапанките“ се случваха все по-често. Lapanka беше нещо, което държеше майка ми в постоянен страх: неочакван и безогледен лов на глави, извършван от есесовците. Властите вече не чакаха прикритието на нощта. Прибираха жертвите си — полски граждани, случайни — посред бял ден, на най-неочаквани места. Църкви. Гари. Опашки за дажби. Всеки, който е имал нещастието да го хванат, беше пленяван и отвеждан в някой от затворите. Повечето изпращаха в Германия, където ги караха да работят до смърт. Полските деца с арийски черти също не бяха в безопасност. Започнаха да изчезват на големи групи от градовете в цяла Полша. Веднъж цял влак с такива деца беше отвлечен и изпратен нанякъде. Немците застреляли майките, които тичали след влака. Извън градовете, там, където почти нямаше работници, подпалваха цели села.

Петрик не говореше за това, но баща му, капитан от Полската армия, беше арестуван и отведен заедно с други негови колеги офицери и Петрик беше останал единственият мъж в къщата. Преди войната всеки, който беше завършил университет, задължително подлежеше на мобилизация като офицер от запаса, затова на немските власти им беше много лесно да елиминират най-образованите, като просто арестуват всички офицери в Полската армия. Добре че Петрик все още не беше зачислен в армията, когато започна войната.

Молех Петрик да ми възлага по-тежки задачи, като на по-големите момичета, но понеже беше командир на нашата група, той можеше да изтъкне всякакви причини да не го прави.

— Добре, можеш ли да кажеш, че не се справям с мисиите? — поставих ребром въпроса веднъж, когато Петрик беше у дома. — Нали свърших добра работа, когато трябваше да отида до къщата на Надя?

Петрик ми помагаше да измия няколкото четки, които майка не беше заровила. Тя ги криеше под една от дъските на пода, за да може да рисува нощем. Те не бяха обикновени четки, а „Колински“ — за акварелни бои, със самуров косъм. Почистването им беше истинска чест, а майка ми се доверяваше за тази задача. Беше наследила тези страдивариуси на четките от своята майка и всяка от тях струваше цяло състояние. Имаха си червен памучен калъф, с отделения за всяка една от тях, и всички бяха направени от козина на руски самури, при това само мъжки, а на тегло струваха три пъти по-скъпо от златото.

— Нямам задача за теб, Каша — отвърна Петрик, — в момента има затишие.

Въпреки че имаше ръце, големи дори за момче, Петрик се отнасяше много нежно с четките. Натапяше всяка в сапунената вода и плъзгаше пръст по металната втулка към тънкото снопче самурови косми.

— Ако още един ден прекарам затворена в тази къща, ще полудея.

Петрик остави своята четка до моята на кърпата за сушене на чинии.

— Знаеш правилата, не си достатъчно голяма още. Чети книги.

— Бива ме и за по-сериозни…

— Не, Каша.

— Борбата срещу тях е най-удовлетворяващото занимание, Петрик. Прати ме някъде. Не е нужно да е на много важна мисия.

— Ако те хванат, това, че си красива и млада, няма да те спаси. Разстрелват хубавиците наред с другите.

Красива? Аз? Хубавица?

— Ако не ми дадеш задача, ще отида да работя за свободния печат. Чух, че търсят разносвачи.

— При мен си на по-сигурно.

— Прав си.

Най-после крачка напред!

Петрик обърна лице към мен, изражението му беше ужасно сериозно.

— Е, има една задача, сложна е, затова трябва внимателно, ама много внимателно да слушаш.

— В гетото ли? — попитах аз.

Той кимна.

Още тогава ме хвана страх, но не посмях да се издам. Само един уплашен поглед и край с моите задачи.

— Трябва да отидеш до аптеката на пан Зет. — И млъкна изведнъж. — Не, размислих. Няма да ходиш там.

— Ама кой би се справил по-добре? Преди с Надя често си купувахме сладолед от господин Зауфани. Той идва в нашата църква.

Независимо че аптеката му беше в гетото, нямаше забрана християни да купуват от пан Зет. Там пазаруваха всякакви хора, дори и есесовците, понеже аптекарят и собственик, познат на всички като пан Зет, всъщност беше лекар, който успяваше да зарежда всякакви лекарства, нищо че беше война.

— Можеш ли да отидеш там утре точно в два?

— Някога да съм закъснявала?

— Тогава се сменя караулът, така че ще разполагаш точно с пет минути и през това време няма да има никакви пазачи, които да те спрат. Във всеки случай избягвай доколкото можеш черните ризи. Сложили са допълнителни патрули.

— Ясно — казах и се усмихнах, въпреки че всичката кръв във вените ми се беше смразила.

Нещо ме сви под лъжичката, вътрешният ми глас се опита да ме предупреди да не бързам да приемам задачата, но аз го пренебрегнах.

— Влез вътре и тръгни направо към вратата в дъното — продължи Петрик.

— Тази към мазето ли?

— Да. Слез по стълбите. — Петрик хвана ръката ми и ме погледна в очите. — След като направиш връзка, можеш да останеш само пет минути и нито секунда повече. Трябва да приемеш много важна пратка, Каша, разбираш ли?

Кимнах. С много усилия запазих тона на гласа си спокоен.

— Има ли нещо, което може да гръмне?

— Не, но на излизане не говори с никого. Върни се в киното за смяната си, както обикновено. Версията ти за прикритие е, че си отишла да купиш аспирин.

Колко сериозен беше Петрик, докато ми обясняваше… версия за прикритие! Та това беше истинска мисия и макар да ми трепереха ръцете, щях да я изпълня безпогрешно. Пет минути си бяха цяла вечност, ако задачата ти е само да вземеш някакви неща. В онази нощ почти не спах, през главата ми се нижеше безкрайна върволица от неща, които можеше да се объркат. Гетото. Всеки можеше да бъде арестуван, дори само за това, че се е оказал на неподходящото място. Всеки ден чувахме за съседи и приятели, отведени в щабквартирата на Гестапо, „Под часовника“, в безобидната на вид административна сграда, с килии в мазето, или в още по-страшния замък на Люблин, където разстрелваха затворниците на двора.

Следобед на следващия ден тръгнах към аптеката на пан Зет с разтреперани крака. Денят беше мрачен, вятърът разбутваше тежките сиви облаци по небето. Не трябваше да се страхувам. Точно това можеше да ми довлече неприятности. Нацистите подушват страха отдалече.

Бях стигнала до половината на пътя към Гроздката порта, официалния вход на гетото, когато видях нещо, което ме закова на място. Беше майка — излизаше от Deutche Haus^[1], ресторанта, в който се хранеха всички германци в града, същия онзи ресторант с огромната табела над входа: „FÜR POLEN VERBOTTEN!“^[2]. Есесовците особено много харесваха това място, защото бяха сигурни, че храната е безопасна и почти безплатна, а и не им се налагаше да седят до някой поляк. Носеха се слухове, че вътре е ужасно задимено, а порциите са толкова големи, че често остават недоядени, но никой от познатите ми не беше влизал вътре, или поне така си мислех. А може би не беше излязъл жив, та да разкаже. Нали такива бяха правилата. Забранено за поляци. Само преди седмица нашият зарзаватчия беше заловен в кухнята, докато доставял картофи, и го арестуваха. Така и не се върна.

Такива арести се случваха все по-често. Същата сутрин бях прочела в нелегалния вестник на Зузана, че само за три месеца от началото на войната около петдесет хиляди полски граждани са били арестувани и избити, около седем хиляди от тях — евреи. Повечето бяха видни личности — адвокати, професори, религиозни водачи, всеки, който нарушава правилата или се противопоставя на окупаторите. Нацистите смятаха Католическата църква за опасен враг и затова имаше дълъг списък на арестувани свещеници. Отделни граждани също често бяха обвинявани несправедливо в разни престъпления и изпращани надалече или екзекутирани по площадите, а изстрелите ни будеха нощем.

Затова, след като видях майка да излиза от Deutche Haus, стиснала до гърдите си пакетче, горе-долу колкото хлебче, трябваше непременно да разбера какво е правила там. Беше по обед, улиците гъмжаха от хора, навели глави срещу вятъра. Майка вървеше срещу мен, в противоположната посока, към къщи.

Проправих си път сред тълпата към нея. „Майко!“, извиках. Тя се обърна и щом ме видя, физиономията й мигом замръзна, като че призрак я беше погалил с ледените си длани.

— Каша, не си ли в киното? Ще ти донеса сандвича по-късно.

— Днес поех късната смяна.

Продавах билети на касата на киното, откакто Зузана започна работа като лекар и ми завеща работното си място там. Отстъпихме встрани, за да не се слеем с опашката за дажби вода, която се виеше чак до другата пресечка.

— В Deutche Haus ли си била? Та там не пускат поляци.

— Смятат ме за германка.

Само като си я представих в онова място, ми призля. Вярно беше това за цигарите, усещах миризмата им по нея.

— Как можа?

— Не се гневи, Каша. Отбих се само за…

И двете трябваше да слезем от тротоара, за да направим път на двойка наперени германци, излезли на разходка — такива бяха правилата.

— За какво?

Тя стисна пакетчето и от него се разнесе аромат, тъмен и екзотичен, на палми и на напечената от слънцето далечна Бразилия. Кафе.

— Можеш да ми кажеш, мамо. — Поех си дълбоко въздух, за да разсея паниката. — Нов парфюм ли е това?

Тя отстъпи крачка назад, качи се на тротоара и забърза.

— Остави, Каша.

Вече бях видяла новите копринени чорапи на дъното на чекмеджето й, пъхнати под сгънатите ризи, безжизнени като захвърлена змийска кожа. Изведнъж осъзнах каква е работата и ми се зави свят.

— Не можеш да оставиш нещата така. Трябва да се изповядаш.

Тя отново се спря, притегли ме към себе си и каза, снижила глас:

— „Благослови ме отче, защото пих кафе с есесовец“, това ли искаш да кажа? Ленарт е…

Засмях се.

— Ленарт ли? Името „Ленарт“ значи „смел“, майко. Ленарт Смелия уби нашата Псина, и то с лопата.

През облаците се процедиха слънчеви лъчи и едно малко черно петънце на бузата й улови светлината и проблесна. Въглен.

— Рисувала си ги!

Вдишай дълбоко…

Тя ме придърпа към себе си.

— По-тихо, Каша. Харесват работата ми, а и така съм по-близо.

— Опасно е.

— Да не мислиш, че много ми харесва. Всичко е заради баща ти. Досега да са го застреляли.

— Ако имах съпруг като татко, по-скоро бих умряла, отколкото да му изневеря.

Майка продължи по пътя си, промушваше се сред тълпата. Тръгнах след нея, отвсякъде ме блъскаха хора, забързани в различни посоки.

— Не би могла да разбереш — каза тя.

Дръпнах ръкава на палтото й, но тя избута ръката ми.

— Наричат го оскверняване на расата, майко. Полякиня и германец. Заедно.

Тя се обърна, погледна ме в очите.

— Може ли малко по-тихо? Какво ти става?

Дъхът й миришеше на кафе и „Ангелски крила“^[3].

Дори нямах сили да заплача. Как може да е толкова безразсъдна?

— Всички ще ни приберат, татко също.

— Отивай на работа — каза тя, а от очите й струеше гняв.

Тя забърза да пресече улицата и една скъпа открита кола за малко не я блъсна, пътниците — мъж и жена — й креснаха нещо на немски, докато клаксонът пищеше. Тя стигна до тротоара и се обърна. Дали й беше домъчняло, че така ми се ядоса?

— Ще ти донеса сандвича в киното — извика тя към мен с ръка като фуния на устата. — Ще намина по-рано да ти го оставя.

Като не получи отговор, тя притисна кафето към гърдите си и продължи по пътя си, докато тълпата я погълна.

Стоях там и треперех. На кого можех да кажа? На татко, не. Той би убил Ленарт Смелия и щяха да разстрелят всички ни. Обърнах се назад към Deutche Haus и видях Ленарт да слиза по стълбите с трима други. Човъркаше зъбите си с клечка. Как може майка да се среща с такъв човек?

Насочих мислите си отново към моята мисия. Какво беше мотото на девическата ни херцерска организация? „Внимавай!“ Трябваше да се съсредоточа, за да изпълня безпогрешно мисията на Петрик. По-късно щях да кажа на Зузана. Тя можеше да помогне на майка да си върне здравия разум.

Продължих към гетото, минах през Гроздката порта и изминах разстоянието до аптеката на Зауфани за невероятно кратко време. Дотук беше лесно. Милиони пъти съм ходила там с Надя, но този път, докато слизах по паважа, не можех да се отърся от усещането, че влизам в Дантевия ад.

Старият град преди беше най-оживеният търговски квартал в Люблин, с Надя винаги много се веселяхме, когато за Ханука отивахме да се черпим с топли и поръсени с пудра захар понички или да разглеждаме магазините и сергиите, отрупани с картофи и репи. Тогава по улиците играеха деца на групички, търговците, с черните си шапки и габардинените мантии с широки ръкави, разговаряха с клиентите пред магазините си и държаха вратите широко отворени, за да се вижда стоката им: обувки и пантофи, гребла и вили, клетки с кокошки и патици.

В това далечно време огромната синагога „Хевра Носим“ на улица „Лубартовска“ гъмжеше от мъже с черно-бели молитвени шалове на раменете, които влизаха и излизаха. Често виждахме мъжете на излизане от банята, запътили се към домовете си, а горещият въздух, който лъхаше от тях, се усещаше чак до отсрещния тротоар.

Но сега, откакто дойдоха германците, всяко минаване през гетото навяваше тъжни, ужасни мисли. Замъкът на Люблин, който се издигаше над Стария град, беше реквизиран от нацистите и превърнат в техен главен затвор, и сега, надвиснал над квартала, като че надничаше из витите калдъръмени улички, по които вече не се тълпяха купувачи и не играеха деца. Нацистите бяха отвели повечето млади мъже на някакъв строителен обект да разчистват някаква площ, на която казваха, че ще строят нов трудов лагер, „Майданек“, в околностите на Люблин, на юг от града. Затова на повечето дюкяни бяха сложили капаците, а няколкото дребни търговци, които все пак работеха, не предлагаха кой знае какво. Тук-там се виждаха патрулиращи есесовци, а младите момчета, които все още не бяха изпратени да работят, се събираха на групички и с угрижени лица обсъждаха нещо. Видях няколко жени, скупчени над тава с остатъци от месо, и едно момченце, което продаваше ленти за ръка, всички с щамповани давидови звезди. Прозорците на синагогата бяха заковани с дъски, а на вратата имаше надписи на немски. Банята беше притихнала и от вратите й вече не бълваше топла пара.

Зарадвах се, когато стигнах до аптеката. Тя беше едно от малкото отворени магазинчета и в онзи следобед там беше доста оживено. Носеше се слух, че господин Зауфани подкупва всеки нацист, до когото може да се добере, за да не му спират работата, а и той беше единственият собственик на магазин в гетото, който не беше евреин.

Надзърнах предпазливо през дебелото стъкло на витрината, а по масите вътре седяха мъже с черни шапки, залисани в играта си на шах. Пан Зет стоеше зад аптекарския щанд и обслужваше някаква двойка, които търсеха лекарство.

Завъртях гладката кристална топка на бравата. Вратата се отвори с проскърцване и някои от мъжете вдигнаха глави от дъските. Проследиха ме с поглед, докато се промъквах към дъното, някои ме гледаха доста озадачено. Въпреки че познавах бегло господин Зауфани от нашата църква, той не ме разпозна, когато влязох. Докато се промъквах между масите, долавях части от разговорите им — повечето на идиш, само някои на полски. Щом стигнах до вратата в дъното, хванах топката, завъртях я, но не поддаде. Нима беше заключена? Опитах още веднъж, но дланта ми се хлъзна по метала. Отново не успях. Дали не трябваше да се откажа от мисията?

Извъртях глава и потърсих погледа на господин Зауфани. Той се извини на клиентите си и тръгна към мен.

Точно в този момент един нацист с кафява риза — униформата на СА — сви длани, като че държеше бинокъл, опря ги на стъклото и заоглежда помещението. Той спря поглед върху мен! Дори някои от мъжете по масите забелязаха и се поизправиха в столовете си, като внимателно следяха какво се случва. Повтарях си наум клетвата: Да служа вярно на „Сивите бригади“, да пазя тайните на организацията, да изпълнявам нарежданията, да не се поколебая да жертвам живота си.

Сега обаче частта с жертването на живота изглеждаше съвсем реална.

Господин Зауфани дойде при мен и ме отведе при гишето. Краката ми така трепереха, че едва успях да стигна до там.

— Аспирин ли ти трябва? — попита той.

— Да, имам ужасно главоболие.

Щом онзи с кафявата риза отмина, господин Зауфани ме отведе до вратата. Завъртя топката на бравата, отвори и ме въведе вътре, като че ли това беше съвсем обичайно.

Слязох по стълбите, почуках с юмрук по грубата дъсчена врата и застанах под голата крушка. Побиха ме ледени тръпки. Може би щеше да е по-добре да кажа на Петрик, че това е последната ми задача.

— Кой е — попита женски глас.

— Ивона — отвърнах.

Вратата се отвори.

— Ох, дете ми пращат — каза жената, скрита в сенките.

Влязох, а тя затвори вратата зад гърба ми.

Как така дете? Та аз бях на осемнайсет, а и често ми казваха, че изглеждам по-голяма.

— Дойдох за аспирина, разполагам само с пет минути.

Жената дълго се взира в мен, както човек гледа последната останала риба на сергията, после влезе в една от съседните стаи. Пристъпих навътре в избата. Беше два пъти по-голяма от цялото ни жилище, прозорците бяха покрити с черна хартия, та беше съвсем тъмно. Миризмата на плесен и мръсни чорапи беше доста силна, но помещението беше обзаведено добре: с дълъг диван, кухненска маса и столове, над масата висеше лампа с абажур в яркосиньо и червено, а до далечната стена имаше мивка. От кранчето се проточваха сребристи капки и пльосваха в мивката, а отгоре се чуваше стърженето на столове по пода. Къде ли беше изчезнала тази жена?

Тя се върна след малко, в ръката си държеше дебело пакетче. Пъхнах го в чантата си и погледнах часовника. Бях приключила за по-малко от минута, при това с моткането на госпожа Бавностъпкова. И тогава забелязах момичето на дивана. Седеше сгушено в сенките, с наведена глава.

— Кое е това момиче?

— Не е твоя работа. Трябва да тръгваш.

Приближих се.

— Какво сте й направили?

— Нищо, разбира се. Ана ще отиде да живее при едно семейство на католици. Родителите й мислят, че там ще е в безопасност.

— И ще ходи облечена така, сериозно ли?

Момичето носеше тъмно палто, домашно плетен пуловер, черни ботуши, черни чорапи, косата й беше прибрана и увита като в тюрбан в черно-червен пепитен шал, завързан на възел на върха. Аз, естествено, бях експерт по облеклото на момичетата католички, нали самата аз бях такава, а и благодарение на майка винаги бях първа за неделната служба в църквата. Това момиче нямаше да стигне далече с тези дрехи.

— Никое момиче католичка не би се облякло така — казах и тръгнах да си ходя.

— Имаш ли още минутка да й кажеш какво да облече? — попита жената.

— Ами не знам… — започнах.

Нима тази жена можеше да бъде дружелюбна, когато искаше нещо от мен? Та аз си имах свои проблеми, имах да нося секретна пратка по улиците.

— Това би означавало много за нея — додаде жената. — Съвсем сама е.

— Да, предполагам — съгласих се аз.

Пристъпих към момичето и седнах на дивана до нея.

— Аз съм Каша. — Хванах ръката й, а дланта й беше по-студена и от моята. — Ана, какво прекрасно име. Знаеш ли, то означава „обичана от Бога“?

— Хана. Истинското ми име е Хана — каза момичето, без дори да вдигне очи към мен.

— Ако ще живееш при католици, трябва първо да махнеш този шал.

Хана се поколеба, погледна ме, очите й преливаха от гняв. Едва се сдържах да не стана и да не хукна нагоре по стълбите, и да я зарежа.

Явно й трябваше известно време, но в крайна сметка развърза шала, размота го и гъстата черна коса се разсипа по раменете й.

— Добре. Освен това не бива да носиш черни чорапи и черни ботуши. Ето, ще ги разменим.

Момичето не помръдна.

— Това не мога да направя.

— Но, Хана…

— Имаш още три минути — обади се жената, беше застанала до вратата.

— Трябва да побързаш.

— Не, размислих — каза Хана.

Изправих се и си пригладих полата.

— Добре тогава, аз тръгвам.

— Приятелят ми казва, че за него ще съм мъртва, ако го направя.

Седнах пак до нея. Ех, тези момчета, толкова проблеми създават!

— Приятелят ти ли? Та той ли е най-важен?

— Той, така или иначе, вече ме мрази. Казва, че изоставям родителите си.

— Родителите ти искат това. А и приятелят ти ще разбере, че така е най-добре.

Жената се приближи към нас.

— Приключвайте вече, хайде.

— Отвеждат само мъжете. Ако си остана вкъщи, може би ще е по-добре.

— Да живееш при друго семейство е по-добре, отколкото да те пратят да работиш някъде. Направи както е предвидено по план и ще можеш да им носиш храна…

— Невъзможно е.

— Много хора правят така. Горе главата! Засега това е най-важно. Очите ти не трябва да издават мъката ти. Есесовците само това чакат да видят.

Тя избърса лицето си и се поизправи. Това все пак беше добро начало. Хубаво момиче беше, имаше лунички, нежно посипани по носа.

— Вземи моите обувки, хайде, бързо.

— Две минути — обади се жената от вратата.

— О, не, не мога — каза Хана.

— Налага се. Тези ботуши веднага ще те издадат. Хайде, ще си ги сменим.

Ами ако спрат мен? Е, аз имах легални документи, пък и каквото и да станеше, татко щеше да помогне. Хана изхлузи черните си високи боти и обу моите бели половинки. Аз се намъкнах в нейните. Е, съвсем малко ми стискаха.

— Готово. Сега се обърни. — Набързо, доколкото можех, сплетох буйната й тъмна коса на дебела плитка. — Неомъжените момичета католички носят косата си на една плитка. Знаеш ли „Отче наш“.

Кимна.

— Хубаво. Научи и полския национален химн. Най-често за него питат сега. И помни! Ако някой ти предложи водка, не я пиеш на малки глътки, или я гълташ наведнъж, или изобщо не я пипваш.

— Време е — каза жената.

Огледах с възхищение творението си.

На масата имаше една бяла Библия.

— Хубава Библия — подадох й я. — Но гледай гръбчето поне малко да се пречупи. Да личи, че е отваряна често. И в църквата да коленичиш ето така, на дясно коляно. И да се прекръстваш — показах й как — така. Не, с дясната ръка. Да, просто гледай как правят другите. И не дъвчи нафората. Остави я да се стопи в устата ти.

Тя пое ръката ми.

— Ще трябва ли да ям свинско?

— Кажи просто, че ти прилошава от него и не можеш дори да го гледаш…

— Благодаря ти — каза Хана. — Но аз нямам какво да ти дам.

— Ивона, моля те — каза жената.

— Не се тревожи. И най-важното, не показвай, че се вълнуваш. Говориш полски достатъчно добре. Последно — свалих верижката с кръстчето от врата си и я закопчах на нейния.

Момичето заби поглед в пазвата си.

— Знам, че ще ти е трудно да носиш това, но всяко момиче католичка има такова.

Петрик щеше да разбере.

На вратата се спрях и се обърнах. Хана изглеждаше като обикновено момиче, което отива на неделна служба в католическа църква.

— Минаха повече от пет минути — каза жената. — Дали не е по-добре да почакаш да мръкне?

— Ще се оправя — казах.

Петрик щеше да ме чака.

 

 

Качих се по стълбите, минах през аптеката и излязох на улицата. Чистият въздух навън приятно ме освежи, чувствах се добре, бях свършила добра работа. Докато вървях към киното, си мислех, че това наистина щеше да е последната ми задача, поне за известно време. Погледнах часовника, подранявах за смяната си. Шефът ми щеше да се зарадва. Исках само да се добера до там безпроблемно, а ако имах нужда от помощ, Петрик щеше да ме чака там.

Напредвах бързо, но още преди да изляза от Стария град, усетих, че някой ме следи. Наведох се да стегна връзките на ботите на Хана, хартиеното пакетче изшумоля в чантата ми, хвърлих крадешком поглед назад. Беше онзи с кафявата риза, който ме беше засякъл в аптеката на господин Зауфани: беше се спрял да разпръсне някаква групичка младежи. Дали ме е видял, че влизам в мазето? Разсеях лошите мисли и продължих по пътя си, като почти тичах.

Стигнах до киното пет минути преди започването на смяната ми. Заглавието на филма, изписано на маркизата, гласеше: „Вечният евреин“. Откакто нацистите реквизираха киното, всички филми идваха от щабквартирата им в сградата под часовника и вътре не пускаха поляци, но дори и само от името се разбираше, че е нацистка пропаганда. Пред касата вече се трупаше опашка — клиентите, все германци, се редяха, а по лицата им се беше изписало нетърпеливо очакване на запалени зрители. Другата придобивка, която германците ни бяха наложили насила, беше патриотичната музика, която кънтеше от високоговорителите отвън. Безкрайно се въртеше „Песента на Хорст Весел“^[4], химнът на Нацистката партия (марш, но звучеше по-скоро като погребален заради тромпетите), който отекваше по павирания площад цяла вечер, дори по време на филма.

„Вдигнете знамето високо — пееше немският хор. — Стегнете бойните редици! Уверено и безстрашно напред върви СА.“

Промъкнах се през вратичката на билетната каса и най-сетне си поех въздух. Стаичката беше малка, като тясна баня, и в нея имаше само малко, закрито с картон прозорче за билети и висок стол. Дали някой ме беше проследил? Включих лампата и опрях ръце на хладната гладка каса, за да се успокоя. Трябваше да си опичам акъла, да подредя парите и да не вдигам засега картона от прозорчето.

Къде се губеше майка? Трябваше да е дошла вече със сандвича със сирене, който ми беше обещала. Тъй като беше бивша медицинска сестра, я бяха накарали да работи в болницата в Стария град. Защо закъсняваше точно сега, когато умирах от глад? Мирисът на немските сладкиши ме побъркваше.

Понадигнах картона, погледнах навън и какво да видя! Сякаш мълния мина през мен. Нима беше възможно? Онзи с кафявата риза, който ме беше видял в аптеката, се беше наредил на опашката и си бъбреше с две по-възрастни Hausfrauen.

Страшно се зарадвах, когато Петрик се шмугна в будката за билети и зае обичайното си място на пода, до краката ми, опрял гръб на стената под прозорчето. Бузите му бяха порозовели и очите му изглеждаха още по-сини. Луиза, малката му сестра, която вървеше по петите му, също се вмъкна вътре, опря гръб на стената, плъзна се надолу и седна до него. Тя беше почти пълната му противоположност: неговите очи бяха много светли, а нейните — съвсем тъмни. Той беше сериозен, а тя постоянно усмихната. Беше вече на петнайсет, а не стигаше и до рамото му.

— Как беше разходката до аптеката на Зауфани?

Седнах на високия стол и пооправих полата си, та краката ми да се виждат възможно най-добре.

— Като цяло добре, с едно малко изключение…

Петрик ми хвърли един бърз пронизващ поглед — знак да не говоря за това пред Луиза.

— Каша, търся най-яркия си талант, ти как мислиш, кой е?

Какво й трябваше точно сега, в такъв напрегнат момент, да задава толкова безсмислен въпрос. Отново дръпнах картона и огледах опашката. Кафявата риза още беше там, този път оживено разговаряше с двама мъже. Дали разпитваше за мен?

— Не знам, Луиза — отвърнах. — Сладките, които печеш, са много хубави.

— О, това всеки го може. Аз искам да е нещо уникално.

Отново погледнах навън. Имаше нещо нередно. „Не ставай параноична!“, казах си, докато сортирах парите и проверявах дали съм изпълнила всички указания: етикетчето с цената на сладкишите — поставено, парите в касата — подредени. Откакто повечето ни зрители бяха германци, ми трябваше още по-строга самодисциплина, иначе при шефа ми щяха да завалят оплаквания дори и за най-малките ми грешки.

Зузана също се вмъкна в будката и затвори вратата след себе си.

— Каша, защо си толкова пребледняла?

— Видя ли войник с кафява риза отвън?

Тя метна чантата си в ъгъла.

— Това се казва мил поздрав. Досега се мъкнах по селата да лекувам болни… срещу яйца за закуската ти, мила сестричке.

Отново отместих картона. Ето го, придвижил се беше още по-напред и вече си говореше с една млада жена.

— Мисля, че този ме проследи от аптеката на Зауфани до тук. Тръгвай! Веднага! — Погледнах Петрик. — Ти и Луиза също! Ако ви намерят тук, при мен, ще отведат всички ни.

Зузана се изсмя.

— В последната сводка, която слушах, не казаха, че аптеката е в списъка на забранените обекти. Макар че напоследък има забрани за какво ли не…

Отново огледах опашката. Жената кимна и посочи към будката за билети. Цялата изстинах.

— Разпитва за мен — казах. Чувствах се така, сякаш земята се разтваряше под мен и се опитваше да ме погълне. — Казват му, че съм тук.

От това, което видях в следващия момент обаче, сърцето ми спря. В другия край на опашката майка си проправяше път към будката, с кошничка в ръка. Зузана дръпна картона от ръката ми.

— Ако продължаваш да гледаш така виновно, наистина ще загазиш.

Едва дишах.

Майко, не идвай, моля те, моля те, обърни се и си тръгни, преди да е станало твърде късно.