Марта Хол Кели
Люляковите момичета (21)

21
Керълайн

Коледа, 1943 година

Всяка свободна минута, която имах през този декември, прекарвах в Централната гара на Ню Йорк, в преследване на пътниците, за да им продавам военни облигации. Сякаш за една нощ на източната стена на гарата се беше появил близо четирийсетметров стенопис на военна тематика. Военни кораби и самолети се издигаха над главите на пътниците, немалка част от които носеха униформи. Надписът на стената не оставяше никакво съмнение относно мисията: „Купи още сега военни облигации и марки!“.

В един следобед една от органистките на гарата, Мери Лий Рийд от Денвър, която през всеки ваканционен сезон свиреше на доброволни начала на органа на гарата, се беше вдъхновила и изпълни вълнуваща версия на „Знаме, обсипано със звезди“. Още при първите акорди всички на главния перон застинаха на местата си с ръка на сърцето, за да слушат химна, и се оказа, че цели легиони от пътници са изпуснали влаковете си, много от които са отпътували празни. Началникът на гарата се принуди да помоли Мери да не свири повече тази песен и Мери стана единственият органист в Ню Йорк, на когото беше официално забранено да свири химна на Съединените щати.

Бяха подсилили охраната на гарата, тъй като бяха заловили двама немски шпиони при опит за саботаж на основната дейност на гарата, но позволяваха на малки групички доброволци, като мен и майка, да продават военни облигации и марки. Всички вече бяхме стигнали до извода, че майка досега се е заблуждавала за това какво е призванието й, защото тя всъщност събираше най-много приходи. Тежко на онзи изнурен минувач, който отказваше да се раздели дори с десет цента за марка, защото попаднеше ли веднъж в мрежите й, всеки в крайна сметка започваше да й пъха в ръцете доста по-големи суми, които тя с удоволствие приемаше.

По това време с градските влакове пътуваха много жени. Толкова мъже бяха влезли в армията, че с всеки изминал ден все повече и повече жени започваха работа. Дори Бети беше станала работещо момиче — пишеше доклади на машина във военния склад. Е, не беше точно Роузи нитовачката^[1], но за нея това беше сериозна стъпка.

На сутринта на Коледа през 1943 година ние с майка отидохме в църквата „Сейнт Томас“, недалече от Централната гара, на Пето авеню и Петдесет и трета улица. Слушахме проповедта на пастор Брукс, която той — сияен в коледните си одежди — изнесе от величествената катедра, украсена с дъбови дърворезби, в опит да повдигне духа на паството си. Войната беше тежко бреме за енориашите, към онзи момент основно жени и по-възрастни мъже. Имаше по пейките и няколко мъже в униформи, но повечето вече бяха транспортирани в Европа и на Тихоокеанския фронт, включително и нашият Къди, пиколото на асансьора. Всеки от нас познаваше поне едно семейство, засегнато от войната. Помолих се за пътниците на френския кораб, на които Роже трябваше да откаже помощ онзи ден, хиляди изселени европейски души, които търсеха подслон и още чакаха в пристанището.

Непоносимо трудно ми беше да изброя месеците, откакто за последно чух Пол. Най-оптимистичното предположение на Роже беше, че той все още се намира в концентрационния лагер „Нацвайлер“. От всички дописки, до които успявах да се добера, ставаше ясно, че много мъже са се озовали там, в планинския масив Вогези, подложени на изтощителен труд в извънредно студената зима. Възможно ли е да оцелее човек в продължение на две години на такова място?

В същата година излезе наяве още нещо, нещо тревожно и зловещо. То проличаваше не само от оскъдните доклади, които получавахме от Швейцарския Червен кръст, но и от нюйоркските и лондонските вестници, според които Хитлер напредваше с изпълнението на плана си за унищожение на евреите, славяните и циганите, и всички други хора, които той смятал за Untermenschen, „подчовеци“, за да си осигури Lebensraum^[2]. Появиха се доклади за камиони с газови камери в Челмно, Полша, и масови екзекуции. Хитлер даже открито излагаше намеренията си в своите пламенни празнословни речи, но независимо от това Рузвелт закъсняваше с реакцията си и поддържаше квотата за имигранти на възможния минимум.

За нас „Сейнт Томас“ беше спасителният сал на надеждата. Коленичили там, в тази величествена катедрала, сред въздуха, напоен с благовония, пред издигнатата каменна плоча зад олтара, имах усещането, че в крайна сметка е възможно светът все пак да се подреди. Когато бях малка, с татко бяхме започнали да учим имената на всичките шейсет светци и известни личности, гравирани върху каменната плоча. Свети Поликарп, свети Игнатий, свети Киприян. Бяхме стигнали до номер четирийсет и шест, Джордж Вашингтон, когато татко почина, затова аз така и не научих останалите. Когато седях там, се чувствах по-близо до него, особено когато органистът накара всичките 1551 тръби на органа да зазвънят с мелодията на God Rest Ye Merry Gentlemen. Това беше любимата коледна песен на татко. Един поглед дори към момчетата от хора с пламнали бузи, които възпяват Божията слава, беше достатъчен да възкреси изгубения оптимизъм.

Докато пастор Брукс споделяше с нас плановете да се запише във ветеранския Седми нюйоркски полк като капелан, аз четях имената на участниците в Първата световна война, издялани в стената. Двайсет от тях — техните имена бяха изписани със злато — бяха дали живота си за своята родина. А колко ли още ще изгубим в тази Втора световна война? Нашата енория имаше над четиристотин членове, които бяха облекли униформите, и вече бяхме надхвърлили черната статистика от Първата световна война с броя на смъртоносно ранените.

Бях пъхнала едно от писмата на Пол в молитвеника си, едно изтърсаче, което беше пристигнало доста след като Франция беше нападната. Бях го чела и препрочитала толкова пъти, че хартията беше изтъняла и станала прозрачна като паяжина. Докато пастор Брукс изнасяше остатъка от проповедта си, аз четях писмото на Пол:

Благодаря ти, любов моя, за пакетите „Овалтин“. Повярвай ми, това за мен беше дългоочаквано разнообразяване на ежедневната напитка, която бащата на Рина прави от смлени жълъди. Не се тревожи, ако се окаже, че това е последното ми писмо за известно време. Всички вестници предвиждат скорошна офанзива. Но докато чакаш следващо, знай, че ми липсваш и че не излизаш от мислите ми, или поне не за повече от няколкото минути, в които заспивам. Моля те, не ни забравяй в молитвите си и спи спокойно на розовите си сатенени чаршафи, убедена, че скоро ще сме на автомата за сандвичи на „Ейч-енд-Ейч“ и ще се радваме на вентилатора и на ябълковия…

Усетих, че някой ме наблюдава, обърнах се и видях Дейвид Стокуел от другата страна на алеята, един ред зад мен. Съвсем открито ме зяпаше. Какво беше това изражение на лицето му? Любопитство ли? Или нещо като тъга? Затворих молитвеника си в момента, когато и Сали, която дори и в тази огромна хладна зала не на шега се потеше, се наведе напред, погледна към мен и се усмихна. Бети също се приведе напред, обърна лице към мен и забели очи, недвусмислен знак, с който ми показваше колко са й досадни безкрайните речи на пастор Брукс.

В края на службата пастор Брукс слезе от олтара и тръгна след рехавата процесия от хористи, малки момчета и старци. Докато се процеждаха по алеята, ясно се видя, че редиците им доста са се разредили, защото много от тях са заминали на фронта и са сменили алените си раса и белите мантии с военни униформи. Когато най-сетне стигнаха до задната част на църквата и се оттеглиха обратно в сакристията, паството започна да се източва навън.

Ние с майка настигнахме Бети, Дейвид и Сали в притвора на църквата, прелестния западен изход с великолепния декоративен таван. И тримата се открояваха от тълпата: Бети, защото беше облечена в снежнобял костюм под палтото от скандинавска норка; Сали, защото всеки миг щеше да изригне близнаци, а червеното й палто пращеше от отчаяните опити да изпълни невъзможната мисия да прикрие огромния й корем; и Дейвид, защото всъщност беше единственият мъж в Манхатън, който не беше във военна униформа. Той твърдеше, че работата му в Държавния департамент е също толкова голяма жертва, но в сравнение с битките на фронта, дългите обеди в клуб „21“ не изглеждаха като кой знае какво бреме.

С майка стигнахме до тях, когато Сали вече беше започнала да си вее с една църковна листовка.

— О, Керълайн, здравей — каза Сали с леко треперлива усмивка.

— Така като гледам, коледният подарък май ще е двоен — обади се майка.

— Троен — отвърна Бети. — Последно казаха, че са тризнаци. Майка започна да прави нервни кризи. Детегледачките в готовност вече трябва да са три.

Не стигаше, че четиризнаците на Дион бяха на всеки билборд, за да ми напомнят за собственото ми бездетие, а явно и Сали Стокуел трябваше да отбележи рекорд по плодовитост.

Сграбчих Дейвид за лакътя и попитах тихо:

— Може ли да говоря с теб? Насаме.

Дейвид изглеждаше объркан. Да не би да се притесняваше, че може да го карам да обсъждаме миналото? Независимо че не бях излекувала старите рани, няма как да не призная, че с възрастта беше започнал да изглежда още по-добре.

— Надявам се, не го грози опасност — каза Бети.

— Мога да ти отделя минутка — каза Дейвид. — Но наистина трябва да се прибираме. Готвачът е сложил печеното.

Замъкнах Дейвид в един по-тих ъгъл, а той ме гледаше усмихнат.

— Ако смяташ да използваш последния момент преди раждането, за да предявиш претенции към чувствата ми, църквата може би не е…

— Защо не отговаряш на обажданията ми? — прекъснах го аз.

Въпреки войната, Дейвид не беше загубил усета си към безупречното облекло — класическо, но почти на ръба на контешкото — възелът на вратовръзката му беше леко издигнат, а ръбчетата на джобовете на палтото от камилска вълна — равномерно набъбнали.

— А ти кога за последно си правила някаква услуга на мен?

— Искам само да се обадиш на някого за…

— Само от Конгреса могат да увеличават имиграционните квоти, Керълайн. Казах ти вече.

— Ти си на висш пост, Дейвид.

— Да направя какво?

— Тази сутрин Роже трябваше да откаже помощ на поредния кораб, тръгнал от Хавър. Половината от пътниците на борда са деца. Ако можеш поне да попиташ…

— Нацията не иска повече чужденци.

— Чужденци ли? Та половината от тази нация са пристигнали тук преди едно поколение. Как можеш просто така да оставяш хората да умират, Дейвид?

Дейвид хвана ръката ми.

— Виж, Керълайн, знам, че Пол Родиер е там и положението му е тежко…

Измъкнах се от хватката му.

— Не става въпрос за това. Как можем просто така да не правим нищо? Та това е отвратително.

В притвора пастор Брукс се спря при майка, Бети и Сали. Вдигна ръка и прекръсти корема на Сали, от което тя сякаш започна още по-отривисто да си вее с листовката.

— Във война сме, Керълайн. Най-доброто, което можем да направим за тези хора, е да я спечелим.

— Тези лозунги са само за да ни замажат очите и ти много добре го знаеш. Как така са отказали убежище на седемдесет хиляди румънски евреи? Как така са отказали разрешение за пристан на „Сейнт Луис“? Колко невинни души трябва да се върнат назад към сигурна смърт?

Пастор Брукс се обърна и ни потърси с поглед, а Дейвид ме дръпна по-навътре в сенките.

— Това е бавен процес, Керълайн. Всяка бланка за виза трябва да се проверява много внимателно. Иначе всеки нацистки шпионин може да се вмъкне тук, като се преструва на бежанец. Това е в името на интересите на Съединените щати.

— Това е антисемитизъм, Дейвид. Имаше време, когато би взел правилното решение.

— Мили братко, ела! — провикна се Бети.

Дейвид вдигна показалец към нея.

— Хайде да си кажем честно за какво е всичко това. Ако не бленуваше като ученичка по изгубения си женен приятел, щеше да си още в Младежката лига и да плетеш чорапи за войниците.

— Ще забравя, че си казал това, ако обещаеш поне да опиташ…

— Дейвид, ела веднага! — провикна се пак Бети.

— Добре, ще попитам.

— Имам ли думата ти?

— Да, за бога. Сега доволна ли си?

— Доволна съм — отвърнах усмихната.

За момент ми се стори, че долових сянка на тъга, която пробягна по лицето на Дейвид. Да не би да съжалява, че скъсахме? Но нямаше как да разбера със сигурност, защото тя изчезна така бързо, както се беше появила.

Обърнахме се и видяхме как майка и Бети водят Сали да седне на една от задните пейки. Пастор Брукс гледаше като шашнат баща, докато майка разпрати момчетата от хора да търсят леген. Сали се развика толкова силно, че цялата църква ехтеше, а майка сви на топка палтото си и го сложи под главата й. Дейвид беше като ударен от гръм.

— Господи!

Бети дотича до него и задърпа ръката му.

— Хайде, идвай, тя всеки момент ще изригне. Нямаме време да ходим в „Сейнт Люк“.

Е, явно Дейвид все пак нямаше да си отиде навреме за печеното.